Детето на нощта

15

Селик се облегна в мекото кресло с червенозлатиста тапице­рия. Той бе наел отделна стая в странноприемницата „Езерен дом“. Позволи си усмивка. Поне така я усещаше, макар че в нея отдавна нямаше веселие. Друг нямаше да види нищо пове­че от грозно кривене на лицето.

Не би описал чувството си и като щастие. Горчиво удовлет­ворение - да, може би, уталожване на изгарящата ненавист за­ради увереността, че накрая ще я угаси докрай чрез сладостта на отмъщението. Не познаваше щастието, откакто вещицата го порази с непоносимия мраз. На негово място някой слабак би умрял. Но неимоверната му сила и яката броня го спасиха, когато го блъсна Леденият вятър. Само че нищо не пазеше лицето и китките му, вече шест години носеше клеймото по тях... и чакаше своя шанс.

И ето че му го поднесоха.

Чу добра новина още от Горстан, когато отиде при него до устието на реката в залива. Тогава Селик препускаше в галоп по целия път до града, за да започне наемането на кораби и еки­пажи и купуването на припаси. Но започнаха да го измъчват и съмнения. Едно беше да знае къде са кучката и нейното изча­дие, друго - да се добере до мястото по прочутите с коварството си протоци и гибелните им рифове. Сигурно би загубил мнози­на от своите хора, а той дори не знаеше може ли да си позволи да загуби когото и да било от тях.

Току-що бе отпратил мага, който му донесе последната, да­леч по-радваща новина. Сега седеше сам пред огнището, мъх­нат килим топлеше босите му ходила, от каната с греяно вино на масичката пред него се вдигаше ароматна пара. Радваше се на покоя и тишината, нарушавана само от пукането на дървата в огъня.

Отпусна се, безпокойството се изцеждаше. Не му допадаха пътешествията по море.

Молитвите му бяха чути и онази скоро щеше да слезе от ко­раба. А той щеше да я посрещне на кея.

Допи на един дъх виното. Богове, какъв прекрасен вкус...

Дензър прекъсна опитите за връзка, разпръсна формата от мана и отвори очи. Другите Гарвани стояха около него и по из­раженията им позна, че лицето му се е гърчило, докато търсе­ше Ериан. Чувстваше се уморен и някак залутан, ударите на сърцето му сякаш кънтяха на кухо. Предпазливо се подпря да седне и напипа лулата и торбичката с тютюн.

Илкар докосна рамото му.

- Дензър, отстрани изглеждаше, че е неприятно. Какво се случи?

Тъмният маг напълни лулата и я запали. Едва не се засмя на думите на елфа. Тази мисловна връзка беше не само неприят­на. По-скоро приличаше на дирене в градушка. Беше объркан от онова, на което се натъкна в спектъра на маната.

Бе търсил на точното място, а никой не познаваше по-добре от него белега на Ериан в маната. Тя не би опитала да се скрие. Той обаче срещна изненадващо непроницаема преграда, все ед­но бе доближил мъгла, покрила закътана долина. Преживява­нето беше болезнено.

Вдигна поглед към Илкар, после се взря за миг в Хирад, който проверяваше острието на кинжал и май не слушаше раз­говора.

- Не можах да стигна до нея - тихо обясни Дензър. - Дори не долових присъствието ѝ. Нещо ми пречеше.

- Как тъй? - намръщи се елфът.

- Ами... - Дензър потърси точните думи. - Стори ми се, че някъде там има друга сила, която е заела мястото. Не намерих Ериан, защото ме отблъскваше фокусирана мана.

- С каква форма?

- Тъкмо това ме обърка - нямаше форма. Плътна мана като стена.

- Но е ясно, че е създадена от друг маг, така ли?

- Предполагам - сви рамене Дензър и въздъхна. - Какво зна­чение има... Важното е, че не мога да се свържа с Ериан.

- Поне засега - уточни Незнайния. - Хайде да тръгваме, вре­ме е. Опитай пак, когато спрем за нощувка.

Дензър кимна.

- Да, едва ли ще я има дълго. Надявам се...

- Стига някой да не ти пречи нарочно - вметна елфът.

- Хм... Но как? Друг път не съм виждал така подредена ма­на. Нещо не беше наред в нея.

Тъмният маг си прехапа устните от безсилие да обясни.

Хирад пъхна ножа в канията и се изправи.

- Дензър, всичко ще се оправи.

- Какво по-добро насърчение от думите на човек, несведущ в магията! - промърмори Дензър с досада.

Напъните за повръщане пак превиха Ериан над фалшборда, мускулите ѝ се стегнаха, вкусът на жлъчка в устата ѝ стана по- противен. Стомахът ѝ отдавна беше празен, но гаденето не отс­лабваше почти през цялата сутрин.

Ренерей бе стояла наблизо, но внимаваше да не я притесня­ва още повече. Щом Ериан се изправи и изви глава, за да охла­ди вятърът препотената ѝ кожа, елфидата пристъпи към нея.

- Това не е морска болест. Невъзможно е след толкова дни плаване, нали?

- Знам - изфъфли Ериан.

Болката прииждаше в главата, коремът ѝ се противеше на всяко вдишване.

- Сигурно не ти е понесло нещо в храната - каза Ренерей, докато ѝ помагаше да седне на прикрепен към палубата сандък.

Ериан завъртя глава, не искаше да хаби сили в обяснения. Знаеше от какво ѝ призля - не беше нито от храната, нито от плавното движение на „Океански бряст“, устремен към залива Арлън с неспирния силен вятър. Ренерей трудно би проумяла причината, въпреки че като елфида имаше по-голяма природ- на склонност към магия.

Ериан понасяше последствията от нападение. Не знаеше кой и откъде я напада, а това я плашеше още повече. На континен­та само Гарваните бяха известени за скорошното ѝ пристигане и не разбираше как е възможно някой да я набележи като цел.

Отначало ѝ хрумна, че може да е станала жертва на „болната мана“. В Школите винаги се намираха хора, които бръщолевеха за възможността маната у някой маг да бъде незнайно как зара­зена. Ериан не обръщаше внимание на тези глупости, но при пър­вия пристъп на гадене би приела какво ли не обяснение.

Минаха няколко часа и тя си възвърна донякъде способност­та да разсъждава трезво. Гаденето беше като от удар с чук, раз- мачкал мозъка ѝ така, че да не вижда отчетливо дори пръстите си, вдигнати пред лицето. Реакцията на тялото нямаше нищо общо с обикновена болест. И продължаваше дори след като Ери­ан установи, че нищо не се е променило неблагоприятно в спо­собността ѝ да борави с мана.

Не беше зараза, не беше хранително отравяне, никой не изс­мукваше съзнателно запасите ѝ от мана.

Това не можеше да бъде прочетено в нито един учебник. Оче­видно някой познаваше белега ѝ в спектъра на маната и стовар­ваше по нея могъщи заклинания, без да знае точно къде се на­мира. Ериан се досещаше кой е виновен. Лиана. Дъщеря ѝ тър­сеше досег с нейното съзнание. И неволно ѝ вредеше. Докато не престанеше, светът на магията оставаше недостъпен за Ериан.

Когато разбра, изпадна в потрес. Ама че мощно оръжие!... Нямаше никаква защита срещу него. За щастие щеше да се срещне с Дензър само след два-три дни.

Той щеше да измисли какво да сторят.

Нямаше промяна и вечерта. Докато огънят в бивака се раз­гаряше, а другите Гарвани чакаха, Дензър се постара да дос­тигне съзнанието на Ериан. Напразно. Дори му се стори, че скриващата я мъгла се бе сгъстила.

Разпръсна формата от мана за мисловната връзка и остана неподвижен на земята, полека го обземаше дразнещо чувство за безсилие, а под стиснатите клепачи като че се събираха съл­зи. Налягаше го и умората. За него мисловната връзка не беше от най-лесните заклинания и трите опита в един и същ ден из­цедиха запасите му от мана. Нуждаеше се от почивка и съзер­цание, за да натрупа сили за следващ опит, но в ума му се гоне­ха какви ли не идеи в търсене на изход. Предчувстваше, че ня­ма да мигне скоро. А времето ги притискаше.

- Дензър? - обади се Илкар.

Тъмният маг не отвори очи. Усещаше топлината отляво, по клепачите му играеха оранжеви проблясъци.

- Стига де, Дензър. Знам, че прекъсна заклинанието. Сва­рихме ти чай. Билков. Сигурно ще ти помогне да поспиш мал­ко по-късно.

Дензър поотвори едното си око. През короните на дървета­та, между които потърсиха поне малко завет, виждаше носе­щите се променливи облаци. Щеше да вали, и то обилно.

- Мразя билков чай - промърмори той.

Понечи да се усмихне, но не успя. Седна с големи усилия и взе чашата, поднесена от Илкар. Сбърчи нос от замайващата сладка миризма. От другата страна Незнайния заглаждаше с нож суров клон за шиш, а в сгъстяващия се мрак Хирад май слагаше капани на петдесетина разкрача от бивака.

- Може и да се позабавим с храната - отбеляза Незнайния, щом видя накъде гледа.

Смълчаха се. Дензър насила преглъщаше отварата. Пак се вторачи в небето. Нито една звезда не се показваше през сиво- черните облаци. Вятърът правеше вечерта мразовита. Незнай­ния искаше да поддържат силен огън, без да го интересува, че се забелязва отдалеч.

- Ако някой в Грейторн чак толкова иска да ни спипа, бездру­го ще ни намери - каза той накрая. - Ако пък някой е тръгнал от Арлън, не може да се добере до нас тази нощ, много е далеч.

„Много е далеч...“ Тези думи бяха мъчителни за Дензър.

Два дена път на кон до Ериан. Ден и половина в повече, от­колкото му се искаше. Ядосваше се, че не може да отиде при нея, вбесяваше се, че тя няма да чуе предупреждението му, и се боеше какво ли ще заварят в Арлън, ако не се свърже с жена си и сутринта.

Проклетникът Хирад... Този път май сгафи сериозно. Вар­варинът изобщо не проумяваше колко отчаяно Дензър жадува да защити Ериан и Лиана.

А всичко наоколо не беше наред. Не познаваше до тънкости природата, но като маг имаше изострен усет. Дори му се струва­ше, че и въздухът, който вдишват, е някак замърсен. Дали няма­ше да е по-добре, ако Дордовер ги изпревари и докопа Лиана?...

Прогони мисълта, засрами се, че дори я допусна. Но разсъ­дъкът му признаваше хладно, че и това би избавило Балея от разрухата. Гнусно избавление, и все пак...

Хирад се върна при огъня, остави купчинка листа и корени и седна.

- Тук не гъмжи от животинки. Сложих капани за зайци, но може и да нямаме богат улов тази вечер.

- А така, оправдай се отрано - подхвърли ухилен Илкар.

- Днес си по-забавен от обикновено - отвърна варваринът. - Е, не е трудно да го постигнеш.

- Тъй... - тежко започна Незнайния и веднага се настроиха сериозно. - Няма как, трябва да обмислим и възможността Ери­ан веднага да бъде заловена от Дордовер.

- Значи пак не ти провървя с мисловната връзка? - Хирад се взря в Дензър, който завъртя глава, без да срещне погледа му. - Може да успееш сутринта...

- Може...

- И какво ще стане, ако я хванат? - продължи Незнайния.

- Ами маговете на Дордовер ще поискат да ги заведе при Ли­ана - отвърна Илкар, - тоест всички ще се отправят към Орна- ут с нея. Какво има да умуваме?

- Съгласен съм - кимна Незнайния. - Но може да се случи още какво ли не.

- Както винаги - изсумтя Хирад.

- Че как иначе, щом и ние се намесихме? - тупна го по коля­ното Илкар.

- Първо - подхвана Незнайния, - не знаем дали от Дордовер са пратили в пристанището достатъчно хора, за да превземат кораба. Дори да им стигнат силите, ще минат поне два дена, докато натоварят нови припаси. Зависи колко ще се инатят Ери­ан и елфите от Гилдията. Второ, не е изключено на дордовер- ците да им стигат силите само да попречат на кораба да отплава обратно. Щом и Дарик се появи в Грейторн, явно онези в Ар­лън не са толкова много, колкото им се иска, за да пратят войс­ка през морето. Налага се да приемем, че в това Листерн е на страната на Дордовер. Трето, елфите от Гилдията може да на­душат навреме маговете и войниците на Дордовер и да се отда­лечат навътре в морето. Ще помислим как да стигнем до тях в такъв случай... ако Дензър все така не успява да се свърже с Ериан. Четвърто, граф Арлън няма да седи със скръстени ръце и да гледа как натрапници се бият по собствените му кейове. Добре ще е, ако отидем право при него, защото може и да не подозира какво се мъти в неговия град. От друга страна, разби­ра се, може и той да е затънал до гуша в цялата история. Пето, изобщо няма как да знаем дали този, когото срещнем, е на на­ша страна или поне е решил да остане неутрален. Знаем обаче добре, че дордоверците в Арлън ще ни търсят. Всичко това оз­начава, че ще ни бъде крайно трудно и да стигнем до Ериан, и да ѝ помогнем. Има още над какво да умуваме, но и така ви е ясно пред какво сме изправени.

- И как да ѝ помогнем, ако превъзходството им в сила е смаз­ващо? - поклати глава Дензър.

Вече валеше упорито, скоро щеше да се изсипе порой.

- Винаги има с какво да помогнем - заяви Хирад. - Ние сме Гарваните.

- Е, тогава започвай да мислиш как да успеем. И без това дължим цялата гадна бъркотия на теб.

Хирад кимна, изтръска каквото бе полепнало по дланите му, стана и тръгна към конете, подминавайки Незнайния и Илкар.

- Къде отиваш? - попита елфът.

- Тръгвам си.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами искам да кажа, че не съм длъжен да слушам високо­мерните му тъпотии. Сбърках, и то лошо, съжалявам за това. Но не мога да си върна думите назад, само се опитвам да попра­вя стореното. Той обаче ми го натяква с повод и без повод, няма да търпя повече. Тъй че вие, безгрешните, вървете да спасява­те Лиана без мен.

- Значи сам ще намериш път до Ал-Дречар? - заяде се Ил­кар и ушите му настръхнаха.

- Все ще измъдрим нещо заедно с драконите - троснато от­върна варваринът. - Не исках нищо друго, освен мъничко ува­жение за това, че помагам на човек, който не си мръдна пръста за мен цели пет години.

- Щом е мъничко, може - изтърси Дензър.

- Не започвай! - изръмжа му Незнайния.

- Още една думичка, Дензър - изпружи показалец Хирад, - и ще препускаш сам към Арлън.

- Бягай при скъпоценните си дракони, Хирад. Свирайте се в онази замръзнала пещера и ако щете, умирайте, докато аз се мъча да спася Лиана и цяла Балея.

Варваринът се втурна към мага от Ксетеск. Прескочи огъня, закачи с крак чайника и водата засъска по жаравата. Хирад блъс­на с длан Дензър и го отхвърли две крачки назад. Бяха минали години от предишния поход на Гарваните, но варваринът не бе загубил смайващата си бързина. Дензър дори не успя да реагира.

- Ще ти се, а? - дрезгаво проточи Хирад и цялото му тяло се напрегна. - Много ще ти хареса и на теб, и на могъщите ти при- ятелчета в ония ваши кули.

Втори път тласна назад Дензър с две ръце и тъмният маг ед­ва се задържа на краката си.

- Нека си линеят там, наши! А хората ще забравят. Ще се преструваме по малко, че проучваме измеренията, но си знаем, че доникъде няма да стигнем. Но на кого ли му пука? Тъй я карате на топло и светло в Ксетеск, нали?

Дензър се престраши да срещне погледа му, но мълчеше. Хи- рад докопа наметалото му и пак го избута назад, изплюваше думите и целият се тресеше от гняв.

- Но аз не забравям, магистре от Ксетеск. И Каан не забра­вят. Ти ги остави да се мъчат, мръснико, без да ти мигне окото. И днес не могат да си отидат у дома, както и преди пет години, нали? Защо да ти пука, като си имаш дребни интриги и жажда­та да се издигнеш? А аз бях там - денем и нощем. Виждах как очите им мътнеят, а люспите им съхнат и потъмняват. Виждах как умовете им се объркват и не намират спасение. Защото все­ки ден умират по малко, а неблагодарната паплач, която спа­сиха, забравя по малко.

Гърбът на Дензър се опря в дърво, нямаше накъде да отс­тъпва. По кората се стичаше дъждовна вода, над главите им тът­неха гръмотевици. Пороят плющеше по листата и Хирад се раз­крещя, за да го надвика.

- Сега вдяна ли поне нещичко, Дензър? - Варваринът оста­ви едва видима пролука между палеца и показалеца си. - Свет­на ли ти в чутурата, че над Каан е надвиснала смъртна присъ­да? Агонията е дълга и бавна, но неминуема, защото никой ня­ма да им помогне, прав ли съм?

- Достатъчно, Хирад - предупреди Незнайния.

Варваринът се престори, че не чува, и почти опря нос в ли­цето на Дензър.

- Но сега се тревожим за жена ти и детето ти. Този път е съв­сем друго. От нас се очаква да зарежем всичко и да хукнем, тъй ли? Ами, очаквало се... Направо сме си длъжни! Е, аз пък имам отговор за теб - вече знам как магията ще престане да разкъсва моята страна. Нека маговете от Дордовер затрият момичето. Край на несгодите ни. Изпълнена смъртна присъда. Какво ще кажеш, а?

Разтърси Дензър, блъсна главата му в дървото и видя как в очите му пламна дива омраза.

- Стига!

Незнайния провря ръка между двамата и понечи да отмести Хирад, който се запъна.

Да не си глътна езика бе, Дензър? Глътна ли го, а?

- Мисля, че си прекарал твърде много време в компанията на влечуги.

- Майната ти! - изрева варваринът и замахна, Незнайния хвана юмрука му и се изпречи пред него.

- Не прави това!

Протегна ръце да го задържи далеч от Дензър, но Хирад не беше на себе си.

- Стой настрана, Незнаен!

Скочи, но Незнайния го блъсна с все сила. Варваринът за­литна назад, хлъзна се в калта и пльосна по задник. Ръката му посегна неволно към колана, но Незнайния само се наведе към огъня и с едно плавно движение изтръска ножницата от теж­кото острие на двуръчния си меч.

- Няма да му посегнеш, Хирад. Отдръпни се.

Заплахата в гласа на Незнайния така стъписа Хирад, че той се ококори изцъклено.

- Незнаен, престани! - изкрещя Илкар. - И ти, Хирад! Ние сме Гарваните, опомнете се!

Застана между двамата, мокрото му лице бе застинало в мрачно изумление.

Дясната ръка на варварина се отпусна, без да хване дръжка­та на меча, той продължаваше да се взира опулено в оръжието, което Незнайния държеше.

- Той няма нищо против Лиана да умре - изрече огромният мъж, - а аз няма да се примиря с това. - Не погледна към елфа, когато добави: - Тази мисъл не е чужда и на теб, ако не се лъжа.

Илкар не пожела да му отговори.

- Прибери меча, Незнаен, и то веднага. Няма да се бием, раз­брахте ли?

Незнайния се взря в него отгоре надолу, капките се пръска­ха по бръснатата му глава, очите му изглеждаха оранжеви от мятащите се във вятъра пламъци.

- Няма да му позволя да стори зло на Дензър. Знаеш защо.

Той захвърли меча си на земята.

- Не за това говорим сега - каза Илкар.

- Как пък не! - присмя се Хирад, избърса водата от лицето си и разтръска ръка. - Лошото е, Незнаен, че още си Закрилник ей тук - потупа се по гърдите отляво. - Не можеш да се отървеш от това. А най-смешното е, че тоя постъпи с твоите събратя досущ както с Каан. Остави те да си чакаш нахалос с надежда­та да се откажеш накрая.

- Нищо не си разбрал, Хирад. Преди всичко съм баща. И ня­ма да гледам безучастно как някой нехайно стъпква дете, дори да е чуждо. - Незнайния се обърна, но изведнъж пак се завъртя към Хирад. - Ти си мой приятел. Може би най-добрият прия­тел в живота ми. Ти ги накара да ме освободят от робството на Закрилниците. Но няма да седя със скръстени ръце, когато се гавриш с някого чрез детето му. Няма да проумееш тази връз­ка преди да я преживееш сам.

- Приятел, ама вдигна меч срещу мен - отрони Хирад. Гне­вът му се изпари, остана само чувството за безмерна загуба. - Ние сме Гарваните, това не биваше да се случи. Не беше редно.

- Вслушай се в собствените си думи - посъветва го Незнай­ния. - Важат и за твоята постъпка. И за твоята!

- Ще ида да нощувам другаде - промърмори варваринът и се отдалечи от огъня.