Детето на нощта

29

През следващия ден „Слънцето на Калеюс“ се бореше със сил­ни ветрове, които надигаха вълни до трийсетина стъпки. Джевин остави на мачтите повече платна, отколкото беше благоразумно, и не мръдна от рулевата палуба. Погледът му се плъзга­ше ту по осветените от мълнии буреносни облаци, ту по такелажа, ту по вълните, тласкани от стихията в каква ли не посока.

Ренерей рядко се отделяше от него, увещаваше и насърчава­ше. Дарик тънеше в мислите си, усамотен на палубата или прос­нат по гръб на койката. Рядко се мяркаше някой Закрилник - те си стояха в трюма и излизаше само по един да поиска храна или гореща вода. За тях това беше време да възстановят силите си.

Към средата на следобеда Хирад се бе вкопчил с едната ръка в релинга на предната палуба, а с другата крепеше Илкар, пре­вит да повръща над фалшборда. Цялото тяло на елфа се тресе­ше от напъните, лицето му лъщеше и от солените пръски, и от пот. Този ден беше много мъчителен за него, но той повече се тревожеше за запасите си от мана и способността си да извърш­ва точно заклинанията. В замисъла им за спасяването на Ери­ан елфът беше незаменим.

Варваринът си мислеше, че това е само едно от затруднения­та, трупащи се като Планина. Илкар и Дензър вече отхвърлиха идеята му да поддържат Сенчести криле за Закрилниците. Не стига че елфът страдаше от морска болест, ами двамата магове изчерпваха енергията си да поддържат живота на Незнайния и Троун, потопени в дълбок сън. Надяваха се в най-добрия случай да задържат собствените си магически криле за полета до „Океански бряст“ и обратно, както и да си послужат пестеливо с нападателни и защитни заклинания, докато измъкват Ериан. Нищо повече. По неволя разчитаха и на самата Ериан, но как можеха да знаят дали е добре?

Поредната вълна блъсна корпуса на кораба, цял солен фон­тан се изля върху предната палуба и пак ги измокри до кости. Илкар обаче твърдеше, че тук му олеквало, доколкото беше възможно.

Хирад се взираше напред. Далеч към хоризонта истинска стена от мълнии просветваше между облаците и водата, откро­яваше чернилката в небето и бушуващите сиви вълни, покри­ти с парцали бяла пяна. Дебелите плътни облаци се носеха на­някъде с плашеща скорост, гонени от такъв вятър, че ако заду­хаше със същия бяс над самото море, за броени мигове би пра­тил кораба на дъното. Отдавна не виждаха земя зад себе си и гърбът на варварина се смръзна от опасенията ще зърнат ли от­ново суша.

Лесно му беше да съчувства на суеверните моряци. Отнача­ло го досмеша, но часове по-късно започна да разбира желани­ето им да потърсят поне малко спокойствие.

Във всяка каюта имаше малък олтар, посветен на някой мор­ски или небесен бог. Виждаха се статуетки, сухи цветя, свещи и лодчици, пуснати да плават в дървени купи. А на стената над всяка койка бяха издълбани или изписани молитви в ярко чер­вено и жълто. Нямаше моряк без метален талисман на шията- или риба, или птица.

Но най-чудатото суеверие беше свързано с котарака. Хирад знаеше, че на повечето кораби си имат котка, за да лови плъхо­вете и мишките, но тук се бяха престарали. Животинчето раз­полагаше с удобна кошница и изобилие от месо, а паницата му за вода винаги беше пълна. Варваринът чу, че всеки ден някой от екипажа е длъжен да се грижи за безопасността на котара­ка, да провери няма ли тресчици, забили се в лапичките му, и да го сложи в кошницата в началото на първата нощна вахта. Естествено котаракът спеше където поискаше, но моряците не си позволяваха да пренебрегнат ритуала. Хирад нямаше нищо против, щом намираха духовна опора във вярванията си.

Илкар се поизправи и изви пепелявото си лице към него.

- Да се връщаме вътре, трябва да си легна.

- Джевин каза, че в каютата ще ти е по-гадно.

- Освен това каза, че до утре съм щял да свикна с морето, ама никак не ми се вярва. Помогни ми да сляза в трюма.

Изведнъж пак се задави и избълва малко стомашни сокове, отнесени от вятъра.

- Добре, върви от вътрешната страна.

Хирад плъзгаше ръка по релинга, без да го пусне и за миг, държеше елфа през кръста и го водеше към предните каюти. Отвори вратата, но чу силен вик - Ренерей размахваше ръка от рулевата палуба, после ги посочи. Може би искаше да говори с Илкар. Хирад завъртя глава и вирна брадичка. Рен показа с жест, че е разбрала и ще почака.

Елфът и варваринът деляха тясна каюта откъм левия борд. Решиха, че долната койка е за Илкар. Хирад му помогна да сва­ли наметалото, сложи го да легне и избърса лицето му с кърпа. Корабът пак се наклони и варваринът залитна.

- Ох, богове, защо не умра... - изстена елфът.

- Опитай се да поспиш. Ще потърся още нещо, от което да ти олекне.

- Например нож в сърцето - смънка Илкар и закри лицето си с длани.

Хирад го потупа по рамото.

- Все ще ти намеря нещо. След малко ще те нагледам.

- Помоли капитана да вкара кораба в някое спокойно езерце.

Варваринът прихна.

- Дръж се.

Затвори вратата и пак излезе на палубата. Ама че смехория... Толкова рядко бе стъпвал на кораб, а нищо му нямаше. Успя­ваше да запази равновесие, освен при рязко хлътване на носа между валовете. Спа дълго, закуси с удоволствие и за разлика от Илкар се почувства свеж, както не се бе случвало от много дни. Докато изкачваше стръмните стъпала към рулевата палу­ба, в главата му се мярна въпросът дали не е сбъркал призвани­ето си в живота...

Капитан Джевин и Ренерей стояха зад рулевия. И тримата елфи гледаха флага на мачтата, после се взираха в компаса вдяс­но от руля. Лицето на Джевин се бе сковало в свирепа гримаса, едва кимна на варварина, който застана до тях и извика в рева на вятъра:

- Как я караме?

Дъждът пак се сипеше като из ведро и Хирад се загърна по- плътно с дебелата кОжена куртка.

- Ами ще бъдем по-бързи от „Океански бряст“ - отвърна Дже­вин.

- Че защо?

- Защото корабът им е по-малък и на дължина, и на шири­на. В такова време капитанът им ще внимава с платната. „Оке­ански бряст“ не е пригоден за тези стихии. - Елфът стрелна с поглед Хирад. - Впрочем същото важи и за нашия кораб.

- Ще ги догоним ли?

Джевин близна показалец и го вдигна, може би за да се уве­ри още веднъж в посоката на вятъра.

- Човече, как да знам, по дяволите?! Не ми е известно каква е преднината им, точно по какъв курс плават и колко са бързи сега. Мога само да предполагам. Такова време уж не биваше да съществува! Вятърът ни блъска от три страни, но на вълните не им пука откъде вее, а аз се доверявам на компаса, но може да бъркам. Знам, че сме се насочили на юг. Горе-долу това е.

Варваринът кимна. Разбираше, че зададе глупав въпрос.

- Извинявай. Моля те, направи всичко възможно. Животът на мнозина зависи от теб...

Рен изви глава учудено и на устните ѝ трепна усмивка. До­косна ръката на Хирад с безмълвна благодарност.

- Екипажът ми е от храбреци, а и аз съм прекалено млад да умра в това пътешествие - малко по-кротко каза Джевин. - Ти най-добре се грижи за вашите болни и остави рулевата палуба на моряците. - Варваринът понечи да се махне, но капитанът продължи: - Отбий се в камбуза и поискай от готвача да ти да­де малко прах от лемир. Предай му, че аз съм наредил, иначе ще откаже. Разтвори го във вода. Ще успокои и главата, и сто­маха на Илкар. Ще му помогне да се унесе.

- Благодаря.

Джевин кимна навъсено и пак се загледа в платната.

Скоро щеше да настъпи нощта, макар че и денят с ниските облаци, подмятащите кораба ветрове и проливния дъжд на пресекулки тъмнееше достатъчно.

Капитанът на „Океански бряст“ докосна рамото на рулевия. Жестът беше почти незабележим, но по-младият елф знаеше как­во се иска от него. Завъртя руля съвсем леко, само на четири гра­дуса, към още по-силен вятър. Корабът така се люшкаше в бу­рята, че беше немислимо Селик да открие промяната в посоката и забавянето. Той нищо не разбираше от мореплаване.

Капитанът го виждаше и в момента - впил пръсти в релинга на десния борд, лицето му брулено от вятъра, може би стома­хът го мъчеше. Вече бе повръщал пет-шест пъти, откакто бу­рята се развихри. Дано умът му беше помътен, а вниманието - отслабено. Жалко че някои от маговете с него оставаха бодри. Особено най-старият.

Името му беше Бериан и той прекалено често идваше да деб­не на рулевата палуба. Тъкмо той определи курса, затова капи­танът го наблюдаваше преди да даде знак на рулевия да откло­ни кораба. У този дордоверец имаше стаена заплаха. Познава­ше твърде добре морето и не откъсваше поглед от компаса, ко­гато идваше при тях. Чакаше стрелката да се успокои за миг и чак тогава кимаше с одобрение.

Но Бериан не им досаждаше в ранното утро, а помощникът му нямаше представа какво вижда. През това време кривнаха далеч от набелязания курс и спечелиха скъпоценни часове за преследвачите. Капитанът още не си позволяваше да поглежда назад. Може би щеше да се озърта крадешком чак на третия ден от плаването, стига да не събуди подозрения.

Знаеше, че ще има кой да ги подгони. Уповаваше се на Ренерей, а тя би намерила друг елфически кораб, на който да се ка­чи. Молеше се и Гарваните да са тръгнали с нея, но след битка­та на кейовете в Арлън, на която стана неволен свидетел, на­деждата му се стопи. А искаше да знае, че когато доближат Херенденет, Ал-Дречар няма да се окажат беззащитни заради не­го. Ако ги догонеше друг кораб и успееше да мине през опасни­те води на Орнаут, имаха поне малък шанс.

По-рано през деня зърна за малко Ериан, на която бяха раз­решили да подиша чист въздух на главната палуба под него. Успя да срещне погледа ѝ преди охраняващите магове да я от­ведат обратно в каютата. Искаше му се да я насърчи с усмив­ка, но тя се държеше като обречена и не можеше да я упрекне за това.

- Капитане...

Рулевият кимна към десния борд. До релинга стояха трима магове и говореха със Селик. Там беше и Бериан, неведнъж со­чеше през рамо рулевата палуба. Личеше колко са разгневени. Капитанът си подъвка устните.

- Момко, поеми по курса - нареди шепнешком. - И запази хладнокръвие.

Младежът изчака да ги килне следващата вълна и побутна руля. Капитанът усети мъничко по-силното опъване на плат­ната дори през дъските под краката си. Четиримата тръгнаха към тях.

- Гледай право напред - пак прошепна капитанът и на свой ред се вторачи в компаса.

По стълбата изтрополиха ботуши, тежките стъпки доближи­ха по палубата. Грубо избутаният настрана капитан успя да си придаде изражение на вбесена изненада, когато Селик опря меч в гърдите му.

- Сега пък какво сме ти виновни? Сипахме много захар в чая ли? - изсъска и погледна маговете, струпали се около компаса.

Ловецът на вещери го цапардоса по бузата с опакото на длан­та и изломоти:

- Не изпитвай търпението ми... Бериан, какво става?

- Плаваме по курса - отвърна старият маг.

- Но не през цялото време, а, капитане?

Селик натисна по-силно с меча и капитанът осъзна, че при първото рязко разклащане на кораба ще се прости с живота си.

- Невъзможно е да поддържаме точно направление в тези условия - оправда се той. - Правим всичко по силите си.

Втори безмилостен шамар.

- Лъжец... - Здравото око на Селик злобно гледаше капита­на. - Слушай, елф, не се мисли за много хитър, захцото тези хо­ра са по-умни от теб. Те определят посоката чрез потоците мана и установяват къде сме по светлината и вятъра, а и с магия. Не ги затруднява някакъв си елф, който играе хазарт с живота на своя екипаж, защото е решил да ни бави.

Този път капитанът премълча. Селик се отдръпна.

- Не знаем точно колко си ни навредил. Подозираме, че е загубено много време. За всяка вреда трябва да има и разплата. - Върхът на меча замря под брадичката на капитана. - Защо ли не се разправя с теб? Опасявам се обаче, че твоите моряци няма да понесат леко смъртта ти. За щастие има мнозина, които ще платят...

Завъртя се и намушка рулевия в шията. Младият елф зам­ря, изхърка и се строполи. Умираше в гърчове, докато кръвта шуртеше от страшната рана.

На капитана му се гадеше, но яростта надделя. Напрегна се да скочи и мечът на Селик отново се опря в корема му.

- Ти направи още една крачка към смъртта си! - процеди капитанът.

Селик дори не се усмихна на думите му.

- Знаеш ли, съмнявам се да си прав. Накрая праведните ще бъдат възнаградени, а злодеите - поразени. Така е от памтиве- ка. Сега ти предлагам здраво да хванеш руля преди пак да сме се отклонили от курса. Ще наредя на хората си да изхвърлят този труп в морето. Не остана време да спазваме вашите жалки обичаи, нали?

Капитанът впи поглед в гърба на Селик, който тръгна към стълбата. Жадуваше някоя вълна да го отнесе от палубата или да се подхлъзне и да си строши врата долу. В краката му беше тялото на рулевия, чиято кръв дъждът измиваше. Капитанът отправи молитва към морските богове да приемат душата му и се вкопчи в окървавения рул. Ненавистта го изгаряше.

На третия ден Хирад излезе на палубата съвсем рано и нап­регнато се взираше да открие „Океански бряст“. Знаеше, че не може да се мери по зоркост на погледа с елфите, но нали тряб­ваше да прави нещо? Дензър и донякъде възстановилият се Ил­кар полагаха грижи за Незнайния и Троун. Както винаги Рен беше при Джевин, а Дарик... Дарик още се тормозеше. Това не беше присъщо за генерала, но Хирад го остави насаме с угризе­нията му.

Времето ставаше все по-неблагоприятно и Джевин неохотно нареди да свият още платна, иначе не би могъл да управлява кораба. Това също изнервяше Хирад, но той се утешаваше, че и на „Океански бряст“ се сблъскват със същите трудности. До­веряваше се на Джевин, че ще бъдат по-бързи от другия кораб. Колко по-бързи?

Дори да зърнеха „Океански бряст“ още сега, можеха ли да скъсят разстоянието, за да опитат полет със Сенчести криле през нощта? Варваринът удари с юмрук по релинга и отметна глава към дъжда и чернеещите облаци. През цялото време му беше студено, събраната в съня енергия се изцеждаше заради гнетящата безпомощност. От тях зависеше да помогнат на Нез­найния, за да не остане сакат до края на живота си. Хирад не можеше да направи нищо, ако...

- Кораб пред нас! - разнесе се силен вик от наблюдателница­та на гротмачтата. - Кораб пред нас!

Хирад не го виждаше. Чу и Джевин да крещи от рулевата палуба, но на елфически. Наблюдателят отвърна също на собс­твения си език. Варваринът се втурна към стълбата.

- Внимавай, Хирад, с припряност не се стига по-бързо - каза му Ренерей.

- Добре де, добре. Капитане?

- Да, има кораб отпред. Още не се знае дали е „Океански бряст“, но плава в почти същата посока малко вдясно от нас.

- Тоест?

- Ако са те, отклонили са се от курса. Може би екипажът го е направил нарочно - обясни елфидата.

- Ще ги настигнем ли? - веднага попита варваринът.

- Няма съмнение - успокои го Джевин. - Остава въпросът кога ще се случи.

- До свечеряване! Трябва да ги доближим до свечеряване.

Джевин го изгледа непреклонно.

- Знам, че времето ни изтича. Ще направя каквото мога, сти­га корабът ми да не потъне. Разбрахме ли се?

Хирад изви очи към небето от досада.

- Да, но...

- Без „но“, Хирад - прекъсна го Джевин. - Както вече ти ка­зах, бъди така любезен да оставиш рулевата палуба на моряци­те. Защо не обмислиш пак плана си? Иди хапни нещо или си намери друго занимание. Например занеси на Илкар още ле- мир.

- Значи да ти се махна от главата, а?

Най-сетне Джевин се усмихна.

- Да, схвана същината.

Варваринът се обърна към стълбата, а гласът на Джевин про­кънтя над палубите:

- Боцман! Искам още платна на фокмачтата. Нека тази мръс- на буря ни понесе напред! Нека покажем на невежите човеци що е то моряшко изкуство!

Хирад завъртя глава ухилен, мина по главната палуба и слезе към камбуза. Готвачът му даде лемир, без да възрази, и след минута той се вмъкна тихо в каютата, където Дензър и Илкар седяха при спящите. Тук беше задушно въпреки открехнатия илюминатор, миризмата на урина противно се смесваше с дъх на груб сапун.

Варваринът наля вода в голяма чаша, разбърка праха и по­даде сместа на елфа с думите:

- Чудя ви се как търпите тази воня.

- Имаме ли избор? - Илкар взе чашата и продължи да раз­бърква. - Благодаря. Тази билка е силна. Питам се защо не ми дадоха веднага от нея.

- Досещам се, че е скъпа и запасите са оскъдни - поклати глава Хирад, - Имаш късмет, че си се родил елф, иначе на Дже­вин щеше да му е все едно колко се мъчиш.

- Уверявам те, че пак си се мъча - промърмори Илкар, изпи чашата на един дъх и лицето му се разкриви от отвращение. - Колкото ще да е добра, но лъха на мухъл въпреки сладкия вкус. Все едно пия стрита гнила кора от дърво със захар.

- Е, годен ли си за заклинания? - подхвърли варваринът. Дензър се озърна стреснато и Хирад го тупна по рамото. - То- ку-гцо видяхме кораб пред нас.

- Дали е „Океански бряст“?

Най-сетне помръкналите очи на мага от Ксетеск блеснаха.

- Според теб още колко кораба се навъртат точно в тези води?

- Може и никакви да няма - оживено закима Дензър. - Каз­вай, Илкар...

- Имаме целия ден. Ще отдъхвам, ако не сте против. И ако опрем само до прости заклинания, ще издържа. Само не искай­те от мен да опитвам Заличителя на умове.

- Ами Сенчести криле? - плахо попита Дензър.

- Ще се напрегна докрай, но вероятно ще успея.

- Постарай се да успееш - натърти Хирад, - защото и аз ще бъда с вас.

- Не ти ли хрумна, че в такова време е невъзможно да носим дори за кратко твоето туловище? Жалко, но ще бъдем само аз и Дензър.

Варваринът завъртя глава неотстъпчиво.

- Не позна. Друго ми хрумна - как ще го направим.