Детето на нощта

22

Незнайния седеше, закрил лицето си с длани, и се мъчеше да не мисли за това, което преживяваше. Усещането за близост беше като натиск отвътре в главата, не му се бе случвало от го­дини. Още преди Дарик да издебне Гарваните в гората Незнай­ния ги усети, но не бе и помислял, че ще доближат Арлън тол­кова бързо. Никога не трябва да се подценяват Закрилниците...

Вдигна глава и откри, че Илкар се е вторачил в него.

- Незнаен, добре ли си?

- Тук са - промълви вместо отговор и се изправи.

- Кои са тук? - попита Дензър от отсрещния ъгъл на килията.

Трудно се различаваше в мъждукането на единствения ма­лък факел. След признанието не продумваше, а бяха тук от ча­сове и се беше спуснала нощта. Незнайния се чудеше дали Ден­зър не е загубил волята да се бори.

- Закрилниците. - Незнайния застана до вратата и задумка по дъските с длан. - Ей, някой да дойде!

Не престана да вдига шум, докато в прозорчето не се показа озъбеното лице на мъж на средна възраст.

- Нужно ли е да го правиш?

Това беше нощният страж. Не пожела да им каже името си, но се държеше достатъчно приветливо, защото знаеше кои са, пък и защото се дразнеше от натрапеното присъствие на вой­ници и маг от Листерн пред входа на караулното помещение.

- Нужно е. Доведи ми някого от другите.

- Не съм достоен да говориш с мен, а?

- Не се обиждай. Само че този проблем не те засяга или поне не ми се ще да е така. Хайде, моля те...

- Казвай де. Аз отговарям за затворниците.

Незнайния обви с юмрука си един от прътите в прозорчето и надзирателят се сепна.

- В града ще започнат големи неприятности. И то съвсем скоро.

- Ти да не си някакъв ясновидец?

- Да, някакъв - сопнато потвърди Незнайния. - Виж какво, нямам време за препирни. Просто ми доведи някого от другите.

- Нали не ми се правиш на остроумен за моя сметка?

Надзирателят си подъвка устните.

- Тъкмо съм в настроение за шегички - още по-заядливо ка­за Незнайния. - Хайде бе, човек, доведи ми войник от Листерн. Веднага!

Блъсна вратата с такава сила, че звукът отекна в целия зат­вор. Надзирателят се отдръпна.

- Ще го направя, ама само защото не биваше да ви затварят тук.

- Благодаря ти.

Незнайния го изпроводи с поглед, докато не усети ръка на рамото си.

- Олекна ли ти? - попита Илкар.

Незнайния не си позволи усмивка, когато видя изражение­то на елфа.

- Говорех сериозно. Дарик не ми повярва. Май си въобразя­ва, че може да преговаря с Ксетеск и да отблъсне Закрилници­те, ако се стигне дотам, или пък да се добере до Ериан преди тях. Но щом ние още седим в тази воняща дупка, значи засега не е убедил граф Арлън, че трябва да му разреши качване на кораба. А Закрилниците не са далеч...

- Къде са? - обади се Дензър.

- Не съм сигурен, но са близо до града. Настроени са за бит­ка, затова ги усетих.

- Защо не ги оставим да си свършат работата - подхвърли Дензър. - Ериан ще бъде в по-голяма безопасност, ако е при тях.

- И не те интересува колко войници на Листерн ще загинат?! - възрази Илкар. - Те също са жертви на интригите на Дордо­вер. Ами невинните хора в Арлън?

- Листерн се съюзи с Дордовер - напомни Дензър, без да се показва от сенките.

- Според теб какъв избор са имали? - неотстъпчиво попита елфът.

- Не можем да си седим тук и да позволим Дарик да се на­тъкне изневиделица на тях - настоя Незнайния. - Поне аз не мога. Дензър, ти прави каквото искаш.

- Така всичко ще се реши по най-добрия начин - промърмо­ри магът от Ксетеск. - И най-бързо ще си върна съпругата.

Незнайния го загърби и пак доближи лице до прозорчето с намерението да се развика, обаче видя маг от Листерн да стои отпред. Той беше още млад, но изключително надарен според Дарик, освен това бе висок, мускулест и жилав, каквито тряб­ваше да бъдат всички в кавалерията. Само че в момента изг­леждаше доста уплашен.

- Отдавна ли слушаш? - рече му Незнайния.

- Чух достатъчно, струва ми се. Та на кого щял да се натък­не генералът?

- На Закрилниците. А от тебе искам веднага да ни пуснеш.

- И какво ще сторите, ако ви пусна?

- Кой знае, може би ще предотвратим клане. - Незнайния прозря, че магът не го разбира, и загуби самообладание. - О, не, и ти ли... Слушай, на Закрилниците също е заповядано да стигнат до Ериан, а Дарик няма да ги разубеди. Колкото и да са достойни за уважение неговата увереност и дисципли­ната във вашата кавалерия, направо ще бъдете изтребени, повярвай ми.

- Ние вече правим каквото е необходимо. Генералът води войската към пристанището, нашите съюзници от Дордовер съ­що се придвижват натам.

- Значи той знае, че и Закрилниците ще дбйдат скоро?

Магът се усмихна колебливо.

- Не, но кавалерията ще е заела позиции преди те да добли­жат, и той ще бъде готов да преговаря с господарите им. Дото­гава ние на свой ред ще сме превзели кораба и...

Той си прехапа устните. След миг и тримата Гарвани се скуп­чиха до прозорчето.

- „На свой ред“ ли? - избухна Дензър. - Кой владее кораба сега?

- Е, това е временно...

- Кой?!

Незнайния изрита вратата, която се разтресе застрашително.

- Според нас... - Магът помълча, преценяваше дали да приз­нае. - Малък отряд Черни криле са...

Незнайния го спря с поглед и размаха пръст към прозорче­то. До него Илкар изпсува.

- Ама че гадост! Знаех си - избълва Дензър. - Знаех си...

- Освободи ни. Веднага! - изрече Незнайния смразяващо без­страстно, без да издаде какъв бяс напираше у него.

Всичко в душата му кипеше, във въображението му се мяр­каше сражението за кораба между три враждебни сили, което можеше да има само един неизбежен завършек. Той не искаше кръвта на Ериан да се пролее в езерото.

- Ах, тези мръсници... - Дензър се въртеше в кръг до отс­рещната стена. - Милостиви богове, пак е в ръцете им...

Думите му сякаш прободоха Незнайния, изтерзан от съчув­ствие към Ериан, която за втори път преживяваше наяве най- ужасния си кошмар.

- Моля те... - Гласът на Дензър зад него беше дрезгав ше­пот, загубил цялата си отрова. - Трябва да направиш нещо, за да излезем оттук.

Незнайния впи поглед в очите на притеснения маг от Листерн.

- Сега ме слушай внимателно. Ще ти кажа две неща. Дарик не знае с кого си има работа. Ние обаче знаем. Черните криле няма да седят със скръстени ръце, докато той щурмува кораба. Ще убият Ериан, дори да се предадат след това. Повярвай ми, вече сме виждали какво вършат - тъкмо синовете на Ериан ста­наха техни жертви. Това не е лъжица за неговата уста. Както и за твоята. Пусни ни оттук, дай ми меч и ще се постараем всич­ко да не завърши с пълна катастрофа.

- Не мога. Получих изрични заповеди от генерала.

- По дяволите проклетите заповеди! - изрева Незнайния, юм­руците му разклащаха вратата с всяка дума. - Те ще му навле­кат смърт. И твоята също, ако не ни освободиш.

- Не мога - повтори магът, но вече почти жално.

- Тогава ще се махнем и против волята ви - заяви Незнай­ния. - Твърде дълго търпяхме тази глупост.

- Заповядано ни е да ви убием, ако опитате да излезете насила.

- Опитайте се. Сега или се разкарай от погледа ми, или отк­лючи.

Незнайния изви глава и кимна на Илкар и Дензър да заста­нат до него. Но не успя да изрече нито дума, защото оглушите­лен вой огласи затвора, последван от вопъл и звън на мечове.

- Боговете да се сгромолясат, това пък какво е?! - възклик­на Дензър стреснато.

Незнайния се усмихна.

- Подгответе се.

- За какво? - не разбра Илкар.

- Сега ще видите.

Хирад добре знаеше къде е затворът на град Арлън. Преди много години бе прекарал там нощта след сбиване в кръчма до Площада на столетието. Отупа лесно противника, но часовете на нара във вонящата килия не си струваха няколкото синини.

Малко след полунощ нахълта вихрено в града покрай страж, който отвори уста да кресне ядосано, но зърна вълците, отско­чи далеч встрани и извика на някого да съобщи на графа.

- Позакъснял си - промърмори варваринът и препусна в галоп по улиците с къщи на богати търговци към Соления квартал.

Наоколо беше тихо, само тук-там залитаха доскорошни кли­енти на вече затворени пивници.

Хирад дръпна юздите на коня през входа на затвора. Тумбестото каменно здание бе свряно между складове, а зарешетените прозорчета на килиите гледаха към вътрешния двор, къ­дето се разтъпкваха затворниците с по-дълги присъди.

Вързаните отвън три коня отчаяно се дърпаха и цвилеха ехтя­що в безпомощни усилия да избягат от тичащите към тях вълци.

Хирад нямаше време за излишни разправии.

- Троун! - извика оглушително, скочи от седлото и извади меча си.

Върколакът май го разбра и възпря глутницата с вой. Всич­ки вълци се скупчиха около него и се вторачиха в човека.

- Време е да се поразкършим - изръмжа варваринът и зак­рачи към вратата, която тъкмо се отваряше.

В светлината, откроила мръсния калдъръм, застана страж.

- Давам ти една възможност - каза му Хирад. - Искам да пуснеш Гарваните. Веднага.

- Не мога - отказа мъжът отсреща и вдигна меча си срещу него.

- Твоя си работа.

Варваринът скочи към него и замахна нагоре и надясно, ос­трието му беше отбито уверено сред рояк искри. Стражът лов­ко отстъпи назад, явно беше опитен боец.

- Не е нужно да умреш - опита се да го убеди Хирад. - Прос­то изведи Гарваните. Целта ни е една и съща.

- Не ми се вярва.

Този път стражът се хвърли в атака, варваринът беше готов да отклони меча му, но Троун скочи и събори нападателя и гла­вата му се тресна в камъните. Вълча лапа притисна гърлото му.

Хирад вдиша през зъби и нахлу вътре, където още трима грабваха оръжията си. Отвън писъците на стража секнаха с бъл­букащо хриптене.

- Един вече го няма, хайде да не прахосваме друг живот. - Варваринът чуваше мекото тупане на лапи, с което влязоха Тро­ун и глутницата. -'Нападнете ли ме, не мога да ги спра.

Още един се показа тичешком иззад ъгъла.

- Те наистина са много...

Задави се насред изречението пред гледката.

- Ядосани ли? - довърши вместо него Хирад и прехвърли меча си от едната ръка в другата. - Същото ще се случи и с мен, ако не пуснете приятелите ми от килията.

- Аз... - Мъжът се запъна и погледът му помътня. - Ще из­вършат заклинание!

Хирад мигновено пусна меча си на пода, с другата ръка из­мъкна кинжала от канията, с две крачки се озова до мага, стис­на го за шията и опря върха на ножа в плътта му.

- Тъкмо на това се надявах - осведоми го. - Ще пръснат вра­тата на парченца, ако не се лъжа. Да не им се месим, а?

Под върха на кинжала изби капка кръв. Другите стражни- ци стояха вцепенени, гледаха уплашено ту Хирад, ту вълците, но още не вярваха на очите си.

Ръцете на мага шавнаха съвсем леко, но Хирад натисна мал­ко по-силно с ножа.

- Недей. Не си толкова чевръст, че да ме изпревариш.

Троун изръмжа гърлено и варваринът се озърна. Глутница­та не знаеше какво да прави - пред тях трима човеци държаха мечове, а не помръдваха.

- Троун, чакай - помоли Хирад, без да знае дали грамадният вълк ще го послуша.

Иначе тук щеше да се пролее още много кръв...

Откъм килиите се чу глас, който не можеше да сбърка, пос­ледва пращене на сцепено дърво. И съвсем скоро Незнайния се появи в караулното, без да покаже и сянка на изненада при ви­да на Хирад и вълците.

- Приятно ми е, че се отби - каза той.

Хирад му кимна.

- Така... вие там хвърлете оръжията. Ние ще ги вземем.

Нито за миг не разхлабваше хватката около шията на мага.

Стражниците се двоумяха. Незнайния съскащо пое въздух, пристъпи с недоловимо движение и стовари юмрука си по бра­дичката на най-близкия от тримата. Неочакваният удар го зап­рати в останалите, а мечът му издрънча на пода. Незнайния се наведе, взе оръжието и го насочи към тях.

- И вие ги хвърлете на мига! - заповяда враждебно.

Още веднъж се чу дрънчене на метал. Той доближи войника от Листерн и надзирателя и те се притиснаха до стената. Ден­зър и Илкар прибраха мечовете им.

- Съжалявам - каза Хирад на мага.

- Няма за какво. Знам, че на генерала това положение ни­как не му харесваше.

За друго съжалявам...

Варваринът го завъртя с лице към себе си и го удари по сле­поочието с дръжката на кинжала. Магът се свлече.

- Не искаме да правиш заклинания зад гърба ни - отбеляза Хирад и се вгледа в тримата стражници. - Жалко за вашия чо­век отвън, но нека да ви е за урок - не тръгвайте подире ни.

Обърна се към Гарваните. Дензър го зяпаше, сякаш вижда­ше призрак, Илкар се подхилваше, а Незнайния се стараеше лицето му да остане безизразно. И тримата начесто поглежда­ха към вълците.

- Да, този отпред е Троун. После ще ви разказвам. Имаме работа. - Хирад се усмихна. - Гарвани, след мен!

Поведе ги в устремен бяг към пристанището.

Навсякъде в Арлън светваха фенери и факли, когато неис­тово тропане по вратата на покоите му стресна графа. След твър­де грубата раздяла с генерал Дарик графът бе пратил стражни­ци в пристанището, но както и очакваше, не получи никаква тревожна вест от тях.

- Да, да, по дяволите...

Надигна се от креслото. Командирът на стражата влетя в ста­ята и червеникавата светлина от камината подчерта суровото му изражение.

- Какво има?

- Черните криле са завзели „Океански бряст“, кавалерията на Листерн току-що прегази наш стражеви пост, всички дордо- верци също са на път към пристанището, което ще се превърне в бойно поле.

- Не и докато аз съм граф! - отсече Джасто. - Знаеш какво да правиш. Затвори всеки изход от града. Обгради пристанището и накарай онзи смотаняк моя гардеробиер да се измъкне от пос­телята и да слезе в оръжейната.

- Вече го сторих, господарю.

Графът се усмихна невесело.

- Значи ще се присъединя към вас по-скоро.

Командирът излезе тичешком, подкованите му ботуши тра­каха по мраморния под. Арлън застана до прозореца и дръпна завесата. Не различаваше нищо на пристанището, но светли­ните показваха, че целият град е буден.

- Проклета да е тази магия! - промърмори той. - В ада да се продъни дано!

Дарик яздеше начело на колоната и вече го налягаха угризе­ния заради градските стражници, които прегазиха, може би до смърт, когато навлязоха в северните покрайнини. Кавалерия­та прекоси със звънко чаткане на копита пазарния площад, пи­яниците и окъснелите минувачи се пръснаха на всички страни или се шмугваха обратно в кръчмите, чиито прозорци още бя­ха осветени. Насочиха се в галоп право на юг покрай канторите на търговските флотове и „Езерен дом“, накрая свърнаха на­дясно към кея, където бе акостирал „Океански бряст“.

Той беше ярко осветен както всеки друг кораб в пристанище­то. Дарик виждаше елфи да се катерят по такелажа и мачтите, вятърът носеше към него дадените им заповеди. Падаха първи­те тежки капки от небето, пак предстоеше неприятна нощ.

Той спря коня пред кораба, отрядът му запълни кея.

- Ей, вие на палубата! - провикна се Дарик. - Искам да гово­ря с капитана.

Всичко бе замряло, щом се появиха конниците, но нова гър­лена заповед накара елфите пак да защъкат по рейките на плат­ната. Някакъв мъж се облегна на релинга.

- Генерал Дарик... Каква приятна изненада!

- Кой сте вие?

- Ваш съюзник. Опасявам се, че капитанът е твърде зает в момента, но тук командвам аз - Селик, предводителят на Чер­ните криле.

- Значи не си ми никакъв съюзник! - изръмжа Дарик.

- Но вашите приятели от Дордовер може би са на друго мне­ние.

- Нямам приятели от Дордовер - възрази генералът. - Впро­чем и ти нямаш.

- Не мога да се съглася - вдигна рамене Селик. - Всъщност няма значение. Скоро ще можете да ги попитате лично. Има ли още нещо, с което да съм ви полезен?

Дарик поумува, не забравяше, че всички наоколо го слушат и също като него не искат да повярват. Щеше му се да не бе тръгвал без доскорошните си придружители от Дордовер, сега поне би могъл да ги разпита. От тези отрепки на борда на „Оке­ански бряст“ не очакваше прями отговори.

- Настоявам веднага да ми предадете Ериан Маланвей, след което да напуснете кораба, за да избегнем още кръвопролития. Разполагам с над двеста конници и тридесет магове. Ако ни при­нудите, ще превземем кораба.

- Както сам изтъкнахме, Ериан Маланвей е в моя власт. Дейс­твията ви могат да причинят нежелана от никого смърт. Пред­лагам да се въздържите.

- Няма да я убиеш - присмя му се Дарик. - Тя е единствени­ят коз, който държиш.

- Щом не вярвате, нападайте. Но рискът не си струва, поне според мен.

Дарик се обърна към Айзак.

- Отрядът да заеме позиция на кея. Всички да останат по седлата. Не допускайте никого до кораба. Ако се опитат да отп­лават, изгорете платната. - Генералът пак се вторачи в Селик. - Тук си нежелан. И няма да те пуснем в открито море. Помис­ли дали е разумно да вдигнете платната.

- Благодаря, че ме предупредихте - кимна Селик, - но това са празни приказки.

Той се махна от релинга.

Айзак подреди кавалеристите и скоро образуваха полукръг в четири редици, маговете застанаха между войниците. Някои вдигнаха магически щитове, другите в средата се подготвиха за нападателни заклинания.

От изток вече се чуваше тропот на много коне и Дарик се пи­таше дали думите на Селик няма да се потвърдят. Неохотно насочи коня към западния фланг на строената си войска. Щрак­на с пръсти към един елф, който веднага дойде при него.

- Какво виждаш?

- Стотици конници в униформата на Дордовер. Сред тях са и маговете, които пътуваха с нас, яздят близо до челото на коло­ната.

- Тъй ли било... - Дарик стисна зъби и вдигна ръце. Настъ­пи тишина. - Пълна готовност! Не сме сигурни дали това е дру­жеска войска. Чакайте заповед от мен или от командир Айзак. Повтарям - пълна готовност!

Несъмнено го чуха и на кораба, в който той се загледа. Ня­къде там държаха в плен Ериан. Елфите наглед си вършеха работата свободно, но Черните криле ги наблюдаваха зорко. Очевидно трябваше да бъде предпазлив. Още не искаше да по­вярва, че има сговор между Ловците на вещери и Дордовер, обаче доказателствата се трупаха. Селик протакаше, за да се подготви за отплаване. Успееше ли, щеше да ги затрудни твър­де много.

- На какво разстояние са? - попита, без да се обръща.

- Ей сега ще пристигнат. Напредват в колона по трима, ло­шо подредена. Вие нямаше да сте доволен, ако ги командвахте.

Дарик се озърна към елфа.

- Убеден съм, че не би ми харесало да ги командвам.

- Не беше ласкателство, сър - смути се войникът. - Но това може би показва, че са зле и с дисциплината.

- Разбрах. Ще видим.

Конницата на Дордовер се появи от сенките и заобиколи риб­ния пазар. Дарик се увери, че елфът е прав.

- Кажи името си на Айзак - нареди му Дарик. - По-късно ще поискам да ми го напомни.

- Слушам, сър.

Щом видяха кавалерията на Листерн в обсадна позиция, кон­ниците на Дордовер спряха. Водеше ги мъж, когото Дарик не познаваше - маг, а не военен.

- Генерал Дарик! - кимна магът, но усмивката му не съот­ветстваше на любезния тон.

- За втори път тази нощ ме поздравява непознат. Бих искал да ми се представите.

- Горстан, помощник на Вулдарок.

- Разположих блокада около кораба - осведоми го Дарик. - Странно, че от толкова време сте тук, а не сте забелязали каква заплаха представляват Черните криле. Бих предположил, че ще се появите по-рано на пристанището.

Горстан изобрази подобие на усмивка.

- Няма никаква заплаха, генерал Дарик. Нашите и техните интереси съвпадат въпреки различията в нравствените прин­ципи. Нека го наречем съюз, породен от временна изгода и не­обходимост.

Ето, думите прозвучаха. Дарик се прегърби зашеметен на седлото и надеждите му, че граф Арлън греши, се разпръсна­ха като дим. Дори неговите дисциплинирани войници започ­наха да се обръщат един към друг и да си шушукат. Изпъна ръка нагоре, за да наложи мълчание. Можеше да се разправи с този отряд на Дордовер, но идваха и Закрилниците, а маго­вете в Ксетеск също искаха да стигнат до детето. Не биваше да позволява стълкновение между двете войски, нито да обър­ква своите хора.

А в затвора бездейно седяха онези, в чиито предупреждения трябваше да се вслуша веднага. Човек можеше да се довери на Гарваните, за разлика от повелителите на Школите. Прозря, че мнозина ще платят с живота си заради неговото недоверие към старите му приятели.

Дарик тръсна юздите на коня си, който направи две-три крачки. Даде знак на Горстан да направи същото. Срещнаха се в празното пространство между редиците кавалеристи. Пълко- водецът се постара да говори тихо.

- Дано чуя от вас, че не сте уговорили с Черните криле това нападение.

- Генерале, всеки има своите умения и качества. Черните криле твърдяха, че ще овладеят кораба без затруднения. И го направиха. Никой дордоверец не пострада, а Ериан вече е в на­шите ръце.

- По своя воля сте оставили една от своите магьосници във властта на Ловците на вещери?! С нищо не сте по-добри от тях.

Дарик стискаше до болка юздите, за да се въздържи от ня­кой яростен жест. Не искаше да проявява слабост пред войни-, ците си.

Горстан неловко се поразмърда на седлото.

- Генерал е, има дни, когато дори против волята си трябва да се съюзим и със самите демони, за да преборим по-голямо зло. Тъкмо такива дни настъпиха и Балея ще ни бъде благодарна за избора, който направихме.

- Ериан е от Дордовер! - изсъска Дарик.

- Тя е своенравна бунтарка, която сама избра участта си, ко­гато напусна Школата и обрече всички ни с това. Нима сте сляп за фактите?

- Не съм, но не мисля и че тъкмо тя трябваше да стане жер­тва на злобата на Черните криле.

- Това състрадание ще ви тласне към провал - поклати гла­ва Горстан.

- Същото мога да кажа за вашия гнусен сговор.

Горстан се позамисли и подхвърли:

- Да смятам ли, че още подкрепяте споразумението между старшите магове на нашите две Школи?

Дарик усещаше пулсирането на вена в шията си. Всеки миг от обучението и опита му го подтикваше да кимне безмълвно и да си затвори очите за последствията, да прехвърли вината и угризенията на онези, от които получаваше заповеди. Така пос­тъпваше професионалният войник. Обикновено...

- Те убиват всичко, което са безсилни да разберат - промъл­ви генералът.

Горстан сви рамене.

- Понякога няма друг път.

Дарик лесно си представи как тлъстите бузи на Вулдарок се тресат, докато кима доволно. Дори съюз с Ксетеск изглеждаше по-поносим от онова, в което го бяха въвлекли. Бавно и дълбо­ко пое дъх, преценяваше какво ще се случи след думите, които реши да изрече.

- Не мога да говоря от името на онези, които ми е поверено да предвождам. Но лично аз не ви давам подкрепата си. Нито пък съм съгласен с убеждението ви, че целта оправдава средст­вата. От вашите постъпки ми се повръща и изпитвам само през­рение към Дордовер и онези в Листерн, които съставиха този отвратителен план.

Горстан се подсмихна.

- Генерал Дарик, според мен това се нарича измяна.

- Щом казвате.

- Вулдарок позна, че трябва да очаквам неприятности от вас.

- По-правилно би било да каже „почтеност“. Достойнство, което явно рядко се среща напоследък.

- Аз...

- Млъкни, дордоверецо! Дотегна ми от твоето блеене. Сега ще обявя намеренията си пред моите кавалеристи. Всеки от тях ще направи своя избор. С теб повече няма да разговарям. Всъщ­ност срещнем ли се отново лице в лице, ще се простиш с живо­та си.

- Почтеност... - прихна магът от Дордовер. - Заради нея си готов да се примириш с опустошението на Балея. Ама че глу­пак! Сега разбра ли защо Листерн е толкова слаб?

У Дарик напираше желанието да му каже още нещо или нап­раво да го смъкне от седлото и да го удря, докато присмехът му не заглъхне с кървави мехури в беззъбата уста. Но знаеше, че няма да направи това.

- Казах - никакви разговори повече.

Той обърна коня си и го смуши да доближи кавалерията на Листерн.