Детето на нощта

34

Когато се свечеряваше, бяха на няколко часа път пред дор- доверците и около час зад „Океански бряст“. Всеки капитан, опиращ се на здравия разум, би заповядал да пуснат котва, ко­гато навлязоха между първите острови на архипелага Орнаут, но Джевин дори не помисли за това.

Другият елфически кораб не спираше и не биваше да го из­търват далеч напред, а и не искаше да позволи на дордоверците да наваксат изоставането. Екипажът му прекара безсънна нощ - онези, които не бяха заети пряко с управлението на кораба, бдяха на носа, кърмата и по двата борда. Неспирно пускаха ло­тове, за да мерят дълбочината.

Рен също не мръдна от рулевата палуба до сутринта, съветва­ше Джевин кои места в протоците са безопасни и го успокояваше, докато корабът се плъзгаше опасно близо до отвесните скали.

Маговете се прибраха в каютите си, за да отдъхнат и да съхра­нят запасите си от мана, но Хирад, Незнайния и Дарик останаха в капитанската каюта, премисляха отново и отново тактиката в отбраната и силите си. Разсеяно дояждаха остатъците от вече­рята и ги преглъщаха с леко вино, в което сипваха доста вода.

Незнайния се чумереше. Левият му крак беше опънат нап­ред и той неспирно разтриваше с длан хълбока си.

- Май е време прямо да ни кажеш как си - настоя Хирад. - Така най-добре ще ти намерим мястото.

- Искам Аеб да стоя вляво от мен. Иначе никакви особени грижи, разбрахме ли се? Не можем да си ги позволим.

- Няма да ми се измъкнеш толкова лесно. Кажи най-после как си.

- Кракът ми е схванат и слаб. Тепърва ще заздравявам мус­кулите, засега са както ги е възстановила Ериан. Веднъж-дваж усетих гърч в крака. Ериан казва, че това ще мине, но дотогава нямам свобода на движенията.

- И какво реши?

- Няма да въртя двуръчния меч, не ми стига силата да пазя равновесие. Елфите имат оръжия в повече на кораба. Не съм свикнал с такива мечове, но имаме ли избор? Ще си помагам с кинжал в лявата ръка. - Незнайния тръсна глава. - Съжалявам, Хирад. Като гледам, аз ще бъда слабото звено във веригата.

Варваринът само изви вежди, но Дарик не сдържа смеха си.

- Слабо звено ли? Тоест ще бъдеш по-добър боец от повечето срещу теб, вместо да превъзхождаш всички несравнимо?

- Незнаен, какви са най-големите ни затруднения, след ка­то чу Ериан и Ренерей? - попита Хирад.

Незнайния изсумтя.

- Онези няма да се втурнат на тълпа нагоре по пътеката, щом стъпят на острова, нали? Имат си магове, които могат да пре­насят във въздуха войници, макар и на къси разстояния. Ще очакваме нападения от всички посоки. Ако не успеем да запре- чим поне някои от входовете към онази голяма къща, направо ще ни стъпчат. Впрочем не успеем ли да защитим къщата от разрушителни заклинания, всичко останало няма никакво зна­чение.

- Дали ще го направят? - усъмни се варваринът.

- Аз бих постъпил така на тяхно място - увери го Дарик. - Няма да рискуват живота на своите хора и ще се надяват бързо и безпощадно да постигнат целта си.

- Има ли начин да им попречим?

- Зависи колко от Закрилниците си склонен да рискуваш извън къщата - проточи пълководецът. - Може би дордоверците ще предположат, че ние ще изберем плътния защитен ред. Знаят, че идваме на острова с един-единствен кораб, значи не сме многобройни.

- Не забравяй, че те не знаят каква съпротива да очакват от обитателите на самия остров - вметна Незнайния.

- Вярно, но скоро ще проумеят, че там не е имало почти ни­какви сили - завъртя глава Дарик. - Ако скрием Закрилници извън къщата, могат да се разправят с малки групи магове, за да не извършат поредното заклинание. Е, зависи колко мечо- носци са им останали на дордоверците.

- Ти колко Закрилници би отделил от отбраната на къщата? - попита Хирад.

- Не повече от осмина. Не знаем какъв е теренът там. Не би­ва да се виждат и отгоре, и откъм земята...

- За друго сещаш ли се? - прекъсна варваринът Незнайния.

- Да, още не сме огледали как е на острова, но пристигнем ли, няма да остане време дори да се почешем.

- Не бива да се делим на малки групички, докато не ни при­нудят - отсъди огромният мъж. - Но и идеята на Дарик си я би­ва, стига наистина да ги изненадаме. Твърде много зависи от здра­вето на Ал-Дречар. Не е добре нашите магове да хабят запасите си от мана за поддържане на щитове около къщата. Опрем ли дотам, трудничко ще отблъскваме войниците да не нахлуят.

Той въздъхна и се изправи с гримаса.

- Имам нужда от почивка. Първо ще походя по палубата да се отпуснат малко тези мускули. Някой друг?

- Защо пък не!- кимна Хирад.

Дарик се усмихна.

- Аз избирам да тупна няколко пъти от койката, докато се мъча да поспя.

Хирад изгледа Незнайния.

- Хайде, старче, да качим тия твои скърцащи кости на па­лубата.

- Виждаш ли ми юмрука? Все същият си е, да знаеш. Не съм толкова сакат, че да не те просна.

- Първо трябва да ме хванеш - прихна варваринът.

По зазоряване „Слънцето на Калеюс“ напредваше по-бавно. Вятърът виеше около островите, превиваше дърветата по скло­новете и Джевин бе принуден да намали платната. На „Океанс­ки бряст“ сториха същото, а когато трите кораба на Дордовер се натъкнеха на свирепите внезапни вихрушки, и те щяха да стигнат до това решение.

Плаваха по широк проток между два големи острова. Обла­ците надвисваха по-ниско от когато и да било, поглъщаха пла­нинските върхове и дори високите хълмове. Единственото об­лекчение бяха укротените вълни.

Рен още стоеше на рулевата палуба и рядко отделяше пог­лед от кърмата на другия кораб - чакаше знак, че е време да продължат с лодките. Всички моряци, които не бяха на вахта, се тълпяха по палубите редом с Гарваните и всички Закрилни­ци. Джевин не го свърташе на едно място, искаше да са готови за незабавни действия, ако корабът заседне. Закрилниците щя­ха да спуснат лодките по указания на моряците.

Херенденет се намираше право пред тях на около един ден плаване. Огромният светлинен лъч разпръсваше дори сивата мътилка на утрото, прекрасен, но и вдъхващ опасения. Той бе­ше роден от магическа сила, която нямаше нищо общо с жела­нията на Ал-Дречар - неоспоримо свидетелство, че магьосни­ците не можеха повече да защитят Лиана от самата нея. Рене- рей със страх си мислеше какво ли ще заварят на острова.

Изведнъж корабът се разтърси, килът зачегърта. Моряците с лотове в ръцете смутено клатеха глави.

- Поддържай курса! - процеди Джевин на рулевия, но пръс­тите му, впити в релинга пред него, побеляха.

На Ренерей ѝ се стори, че цяла вечност се влачат по дъното, понякога тежко и мудно, след миг почти се откъсваха от пясъ­ка, повдигнати от поредната лека вълна. Не се чуваше обаче зловещо пращене на корпуса, не нахлуваше вода в зейнали про­луки. Накрая стъргането отслабна и спря.

Джевин се обърна пребледнял и задъхан към нея.

- Този път беше само пясък - каза ѝ тихо. - Ами следващия? Докъде можем да продължим?

- Още малко - насърчи го тя, макар да трепереше. - Ще ос­танем невредими, те няма да ни навлекат беда.

- Ако капитанът им е сред живите - сопна се Джевин. - Ня­ма да застрашавам още дълго нито екипажа, нито кораба си. Впрочем какъв знак очакваш?

Рен се канеше да свие рамене, но пак погледна към „Океанс­ки бряст“ и лицето ѝ грейна в усмивка.

- Ето го - посочи тя.

Селик отново дотича на рулевата палуба, след миг се качиха и двама от неговите бандити.

- За твое добро ще е да имаш сериозна причина за промяната в курса - изрече дрезгаво и избута капитана встрани от рулевия.

- Ти сам виждаш протоците и чуваш какви дълбочини из­мерват моряците ми - невъзмутимо отвърна елфът. - Няма да стигнем до острова, ако продължим право напред.

- Лъжеш ме. Виждам го в лукавите ти елфски очички. Вър­ни кораба в правилния курс. За слепец ли ме мислиш?

- Не, но ако не познаваш по-добре от мен дълбочината на про­тока, който заобикаляме сега, остави ме на мира. За какво ми е да те откарам някъде встрани? С удоволствие ще те заведа на остро­ва. Щастлив съм, като си помисля, че там ще изгние трупът ти.

Селик се замисли.

- Да, явно ме вземаш за глупак... Кога ще се насочим отново към острова?

- След половин ден - увери го капитанът. - Зависи от вятъ­ра. Ако не вярваш, убий ме и командвай кораба сам.

Очите на Селик блеснаха студено.

- Това ли е знакът? - промърмори Джевин.

- Да - потвърди Ренерей. - Трябваше да продължат по про­тока. Не биваше да се отклоняват чак докато отминат следва­щия остров.

- Разчитам на твоя опит - кимна той. - Какво искаш от мен сега?

- Ако е възможно, продължавай до мястото, където те се от­клониха от курса. Там ще спуснем колкото лодки са ни нужни и ще продължим към Херенденет. Вие или следвайте „Океанс­ки бряст“, докато намерите закътан залив, за да се скриете, или се върнете. Няма друг излаз към океана оттук. Решавай сам.

- А какво има наляво?

- Остров до остров. За един ден ще стигнете до лагуна, където корабът ще е в безопасност, но трябва да останете плътно до дес­ния бряг през цялото време. Покрай левия е пълно с рифове.

Джевин кимна отново.

- Ами „Океански бряст“?

- Не знам... - Гласът ѝ пресекна от тревога. - Сигурно ще се помъчи да отдалечи Черните криле от острова. Капитанът е един от най-смелите елфи, които познавам.

Палубите гъмжаха от хора и елфи, оръжия, сгънати платна и сандъци с храна. Закрилниците се струпаха около гредите с макари, закрепиха на тях големите лодки и ги спуснаха на во­да откъм подветрената страна на кораба, после пъргаво слязо­ха по мрежите и заеха местата си при веслата.

Джевин реши да даде на отряда две големи лодки, в които се разпределиха Закрилниците. Дарик и Ренерей щяха да тръг­нат с тях. Също и Троун, макар че още спеше. Хирад не искаше да слуша възражения.

- Ако ще се мре, поне да бъдем всички заедно. И дано Ал- Дречар успеят да направят нещо за Троун.

Гарваните щяха да се поберат в по-малка едномачтова лод­ка. Това беше всичко, което капитанът на „Слънцето на Калеюс“ пожела да отдели. Трябваше да останат лодки и за екипа­жа, ако корабът пострада в архипелага.

Елфите помогнаха на Незнайния да слезе по мрежите, спус­нати от борда на кораба. Той не поиска да седне, а намери опора в мачтата. Хирад се спогледа притеснено с Илкар, после двама­та също заеха местата си отпред. Дензър щеше да бъде корм­чия. Ериан седна до него.

- Спомням си предишния път... - подсмихна се той.

- Значи не си забравил, че Тривернският залив беше езерце в сравнение с това тук - троснато отвърна Илкар. - Но ти така забиваше лодката във вълните, че все едно вилнееше буря. Не е за вярване, че пак ти позволяваме да го правиш!

- Не чух някой друг да си предложи услугите.

Дензър се взираше в Ериан, която седеше със скръстени пред корема ръце, а раменете ѝ бяха превити сковано. Тя гледаше към Херенденет.

- Скоро ще бъдем там, любима.

- Знам. - Тя изви глава към него. - Толкова ми беше мъчно за нея, но...

Преглътна тежко последните думи.

- Винаги има надежда - ободри я Дензър, макар че не си вяр­ваше.

- Няма - отсече Ериан. - Просто се погрижи да пристигнем невредими. И по-скоро.

Хирад се отблъсна от кораба, всички размахаха ръце и из­викаха последните си благодарности към екипажа. Незнайния вдигна платното, което улови вятъра и лодката се устреми да догони Закрилниците.

Капитанът на „Океански бряст“ ги бе видял много преди на кораба да се вдигне яростна врява. Отиде да надникне към кър­мата - маг от Дордовер се взираше назад в сумрачното утро. Селик крачеше забързано към стълбата.

- Проклети да сте! - промърмори елфът и се върна при руле- вия. - Махни се от палубата. Ако ги е видял и онзи маг, дето прислужва на Селик, отрепката ей сега ще се качи да ме убие. Знаеш какво да правиш.

- Да, капитане.

- Помнете - Единството трябва да бъде съхранено, а Ал-Дре- чар са по-важни от всичко друго. Направихме каквото беше по силите ни.

Капитанът хвана щурвала и се вторачи напред. Рулевият пък изтича към главната палуба и размени по няколко думи с боц­мана и старшия помощник. Двамата се озърнаха за миг към капитана, кимнаха и се заеха с прекъснатата работа.

Щом се чу тропот на ботуши, сърцето на капитана се разтуптя и той до болка стисна щурвала. Когато главата на Селик се подаде над палубата, погледът му прогони всякакви съмнения у елфа.

Зад него се качиха двама магове и един Ловец на вещери, Селик стисна капитана за гърлото иго избута назад. В другата ръка дър­жеше кинжал. Обезобразеното му лице се гърчеше от бяс.

- Хайде пак да те чуя. - Огледа се и заповяда: - Ти дръж щурвала в същото положение. Засега. - Вдигна кинжала на два- три пръста от дясното око на елфа. - Говори!

- Ти дори не си направи труда да ми зададеш правилните въп­роси, нали? Толкова си самодоволен, че си представяше как ще ти пълзя в краката и Ще ти позволя да опропастиш онова, кое­то е най-скъпоценно за мен. Е, аз си свърших работата. Измък­наха ти Ериан, а аз показах верния път на онези, които могат да те възпрат. С всеки миг надеждите ти на убиец чезнат.

Долната челюст на Селик увисна, от безчувствената лява по­ловина на устата му протече слюнка. Той дори отстъпи малко, но върхът на кинжала не трепваше.

- Никой не може да се противопоставя на праведните - про­шепна той и в очите му се разгоря настървение. - Ти предаде всяко живо същество в Балея...

Капитанът виждаше как омразата се разбушува, усещаше вли­ването на пръстите в шията си. Знаеше, че му остава малко време.

- Закъсня, Селик. Ериан ще се върне при детето си и двете заедно ще унищожат и тебе и всичко, за което се бориш. Ако това е, което съм предал, ще умра щастлив. Хайде, Ловецо на вещери, забий ножа. Не можеш да ме смачкаш.

Селик се озърташе. С вдигнати платна „Океански бряст“ се носеше бързо по спокойните води между островите. Капитанът не знаеше накъде продължават, а и вече не го засягаше. Рано или късно килът щеше да се разбие в скалите, но той нямаше да доживее гибелта на кораба си.

Кинжалът почти опря в окото на елфа, който не мигаше.

- Разбира се, ако те убия, моряците ще откажат да се подчи­няват. Не съм чак толкова глупав.

Капитанът се разсмя.

- Погледни по-внимателно. Те вече отказаха. Ти загуби, а аз спечелих.

Селик го завъртя грубо, за да вижда какво става на другите палуби. Елфите още бяха по такелажа или при въжетата, дори имаше оставени къде ли не кофи, парцали и лотове. Но никой от моряците не шаваше. Чакаха.

- Насочете скапания кораб накъдето трябва! - ревна им Се­лик. - Иначе любимият ви капитан ще умре.

Никой не мърдаше.

- Твоят човек нали държи щурвала? - изрече спокойно ка­питанът.

Селик се ухили злобно.

- Да, така е. Ей, насочи кораба към средата на протока.

- Но...

- Веднага! Да не е чак толкова трудно? Завърти щурвала.

Капитанът само гледаше. Ловецът на вещери се подчини,

„Океански бряст“ зави, платната изплющяха за малко преди пак да се издуят от вятъра. Трябваше да бъдат нагласени за но­вия курс. Капитанът не се огледа, но знаеше какво правят мо­ряците. Всеки идваше толкова близо до рулевата палуба, кол­кото му позволяваха злодеите.

- Захващайте се за работа! - изкрещя Селик.

- Никой не може да избира курса на този кораб, освен капи­тана - с равен глас му напомни елфът. - Няма да си мръднат пръста, каквото ще да заповядваш.

Селик обаче се взираше в издутите платна и накрая пак се засмя.

- Май вече нямам нужда от тебе, драги капитане. Сигурен съм, че моряците ти не искат да се удавят заради смешните пра­вила, които спазвате на корабите. Е, ти няма да научиш как ще постъпят.

Кинжалът се заби, но в краткия грохот на болката преди края капитанът знаеше, че скоро и Селик ще се присъедини към не­го при морските богове.

Те щяха да отсъдят и да въздадат заслуженото.