Детето на нощта

20

Доницк излезе със залитане от пивницата „Бушприт“ и лъ- катушно потегли към дома си. Вечерта бе минала приятно, нас­троението беше необичайно весело - хората още приказваха как графът е прогонил Черните криле сутринта.

А той мразеше тази сган, дори бе вървял подир позорното „шествие“ чак до покрайнините на града и едва тогава се върна на кейовете да си довърши работата. После веднага се запъти към пивницата и побърза да гаврътне първата от многото ча­ши, с които отпразнува събитието.

Наближаваше полунощ и го подканиха да си тръгне, защо­то затваряха. На прага той прегърна съдържателя, който и та­зи вечер му позволи да пие на вересия. Сутринта сигурно щеше да си спомни съчувствието в погледа му и пак би го налегнала досадата. Но засега реши да се поразходи, за да си избистри ума и да се улиса в спомени.

Времето пак се влошаваше. Вятърът щипеше, на север от­въд планините тътнеха гръмотевици, на юг към устието на ре­ката вече проблясваха мълнии. Все пак вятърът още беше свеж, без да вледенява, и Доницк тръгна към кейовете. Защо да не погледа акостиралия „Океански бряст“ преди да се върне в пус­тия си дом и да си легне сам както всяка нощ през последните дванадесет години? И той бе чул какво си шепнеха хората в гра­да - магията носела скорошните беди, - но не обръщаше вни­мание. Ако е вярно, Школите ще се преборят с несгодите. Там знаят какво да направят.

В нощната тишина стъпките му отекваха от стените на скла­дове, зърваше резките силуети на кранове, чуваше поскърцва- не на дървени корпуси във водата и се усмихваше за миг-два.

Тогава го изпълваше такава гордост... Ожени се за магьос­ница, която не искаше от живота нищо повече, освен да зажи­вее в Арлън, да ражда деца и да дарява с великолепните си уме­ния за пречистване и изцеление онези, които се нуждаеха от тях. И дъщеря им беше благословена със същата дарба. Щом навърши десет години, Доницк изпрати нея и майка ѝ със съл­зи на радост в очите, когато заминаха за Джулаца.

Двете така и не пристигнали в града на Школата. Убили ги бандити, когато нападнали колата. Но по-късно Доницк научи истината. Черните криле се постарали маговете да не се мно­жат излишно.

В тази късна доба отново го притисна унинието. Макар да работеше до изнемога и да пиеше до вцепенение, за да забрави, винаги имаше часове, когато тежкото бреме го смазваше.

Разтърка лицето си с длан и отправи към небето молитва бо­говете да бдят над душите им. Нищо друго не му бе останало. Дори вече не жадуваше за отмъщение. Само щеше да го потис­не още повече, да засили болката.

Облегна се за малко, сърцето му се разтуптя, задъха се. Вто­рачи се в земята под краката си, докато престана да се люшка, дишаше дълбоко и проклинаше помътеното от пиене съзнание, което подхвърляше спомени като гърчещи се в пламъците на погребална клада тела. Примига бавно, за да махне сълзите, преглътна скръбта и се загледа напред. Видя „Океански бряст“ наблизо, по-нататък беше рибният пазар, а след него - домът му и постелята. Да, пуст, но беше по-добре от нищо.

Продължи по пътя си, прозяваше се и го обзе нетърпение да се просне в леглото, и чак призори да се събуди по принуда от птичите песни. Закрачи по-бързо и подмина кораба с усмивка. Махна с ръка на елфа, който бдеше на палубата, и той отвърна на жеста. Доницк не можа да види дали пазачът също се ус­михва, но му стигаше, че го поздрави. Харесваше повечето ел­фи. Долавяше тяхната близост с магията.

Пак се прозина и усети остра миризма на риба. Скоро щеше да си бъде у дома. Заобиколи края на пазара и кеят остана зад ъгъла. Тогава ги видя - промъкваха се в нощта бавно и безшум­но, стиснали в ръце мечове и кинжали. Металът проблясваше мътно под показващата се за малко луна. Доницк се вторачи в тях, без да спира, всичко се оплете в ума му. Десет... не, двай­сет... Отначало ги помисли за градски стражници, но веднага разбра, че се е заблудил.

Вървеше към тях, макар в главата му да мъждукаше проз­рението, че се държи като глупак. Но те не гледаха към него - взираха се в далеч по-голяма плячка. В „Океански бряст“.

Черни криле. Вървяха нагло към пристанището, макар че им бе забранено да се връщат. Доницк побесня неудържимо от мъката по отдавна мъртвото си семейство и от оскърблението към графа и града.

- Ей! - кресна и се втурна натам, без да го е еня за опасността.

Те се озърнаха и спряха. Водачът им безмълвно размаха ръ­це и всички застинаха на местата си. Главата му беше покрита с качулка. Не помръдна повече, докато чакаше.

- Махайте се! - изрева Доницк и посочи с две ръце улицата, водеща на север. - Махайте се! - Пак не му стигаше въздух. - Стража!

Но наоколо нямаше никого. Сепна се, обаче беше твърде къс- но да отстъпи. Спря тромаво пред главорезите.

- Тук сте нежелани. Вече ви прогониха. Вървете си.

- Хайде по-кротко - проточи закачуленият. - Малко си пре­калил с пиенето и не знаеш какво приказваш. Ние сме прияте­ли на всички, освен на онези, които отричат истината. Заведи двама от хората в дома си.

Доницк въртеше глава.

- Не. Нямате работа тук. - Вдиша с усилие и погледна към замъка. - Стра...

Изгаряща болка избухна в гърдите му. Рязко изви глава - онзи с качулката го бе доближил толкова, че надушваше дъха му. Болката вцепени цялото му тяло. Доницк изпъшка, силата му се изцеждаше с всеки миг.

- Не бива да възпираш праведните - прошепна закачуленият в ухото му. - Не бива да се изпречваш между нас и злото. Нека душата ти намери покой.

Закачуленият отстъпи и изтръгна кинжала от тялото му. До­ницк се свлече на колене и му хрумна нелепо, че лъсналата по камъните негова кръв е твърде тъмна. Смръщи се и докато тъм­нината се сключваше около него, изпита разочарование, че не можа да им каже, че са го ограбили приживе.

Ренерей се бе върнала на „Океански бряст“ още преди полу­нощ след повторното напразно търсене. Не чу от никого да е зървал Гарваните в Арлън, но пък научи, че голям кавалерийс­ки отряд от Листерн се е разположил северозападно от града, и страховете ѝ се засилиха. Капитанът много държеше да отпла­ват не по-късно от зазоряване на другия ден, иначе рискуваха да стигнат до устието по време на прилива. А ветровете бяха непостоянни, откакто започна Пробуждането на Лиана, и при­ливът можеше да им попречи да излязат в открито море.

Ериан запазваше хладнокръвие и Ренерей се уповаваше на непоклатимата ѝ увереност, че Гарваните ще се появят, макар и със закъснение. Но вече минаваше полунощ, а Ериан бе зас­пала. Ренерей пак усети безпокойство и крачеше напред-назад по палубата. В ума ѝ се таеше подозрението, че нещо е потръг­нало зле.

Нощта беше тиха, но вятърът носеше студ. Тя се покатери бързо по стръмната стълбичка към рулевата палуба, където бде­ше нощният часови.

- Спокойно ли е всичко, Трюун? - попита, щом разпозна своя брат.

Той се обърна и сви рамене.

- Е, приятелите на Ериан никакви ги няма, иначе видях един пияница преди малко и току-що чух крясъци ей там. - Посочи към рибния пазар. - Може да се е скарал с някого за жена или са му се сопнали, защото е крънкал пари за още пиене. - Два­мата се засмяха. - А ти защо не можеш да заспиш?

- Тревожа се тях. За Гарваните де. В Арлън никой не е чувал за пристигането им, затова пък Черните криле са се навъртали в града чак до вчера. В Арлън е напечено...

- Напечено ли?

Ренерей махна с ръка към града.

- Едни хора усещат, че нещо ще се случи, без да се досещат за причината, други си въобразяват, че всички грижи са изчез­нали с изгонването на Черните криле...

- Ти какво би казала?

- Че трябва да се махнем оттук в първия удобен момент.

Ренерей се загледа към рибния пазар - там имаше някакво раздвижване. Може би пияницата залиташе нанякъде или при малко повече късмет някой идваше с вест за Гарваните...

- Ти виждаш ли... - озърна се към брат си, но Трюун вече вадеше тънкия си елфически меч от ножницата.

- Виждам. Вдигай всички на крак. Идват Черните криле.

Тя мигом се спусна по стълбичката на главната палуба. Бут­на вратата и в този миг задрънча камбаната до руля, гласът на Трюун отекна надалеч:

- Събудете се! Събудете се! С оръжия на палубата! С оръжия на палубата! Нападат ни от сушата! Събудете се!

Нямаше да млъкне, докато не види първите елфи да излизат от трюма.

Ренерей тичаше по тесния коридор и блъскаше с юмруци по вратите, устремена към каютата на капитана.

- Ставайте! Нападат ни Черните криле. Ставайте!

Тя се втурна в каютата, без да почука. Капитанът вече нах­лузваше брича си. Ренерей откачи колана с меча от куката зад вратата и му го подхвърли заедно с кожената куртка.

- Колко са?

- Може би към трийсетина. Трюун е горе. Нямаме много вре­ме. Промъкнаха се в сенките откъм рибния пазар.

- Изведи Ериан и скачайте зад борда. Ние ще ги забавим тук. - Капитанът видя, че тя се колебае, и добави: - Върви! Тя е най- важна.

Ренерей изхвърча от каютата. Втората врата отляво воде­ше към каютата на Ериан, която едва сподави писъка си, ко­гато елфидата нахълта. Още навличаше ризата си през гла­ва.

- Ериан, аз съм, няма страшно.

Пребледнялото лице се показа над яката на ризата, пръсти­те на Ериан непохватно и припряно опъваха плата надолу.

- Какво става? - попита отмаляло.

Ренерей отгатна по погледа ѝ, че вече знае.

- Черните криле нападат кораба. Трябва да те изведем от­тук, но искам да запазиш спокойствие.

Само че елфидата виждаше колко е закъсняла с тези думи. Ериан се разтресе цялата, пръстите ѝ не се справяха с копчета­та на яката.

- Какво... аз...

Вторачи се в Ренерей ококорено и заприлича на животинче, попаднало в капан. Елфидата грабна наметалото ѝ.

- Ставай, трябва да се махнем веднага.

- Чакай малко - смънка Ериан, заоглежда се трескаво, кър­шеше ръце, после изтри длани в панталона си. - Искам да...

- Веднага! - рязко я прекъсна Ренерей и улови ръката ѝ. - По-късно ще се плашиш. Сега трябва да излезем оттук.

- Не им позволявай да ме докоснат.

- Няма да им позволя, докато имам капка кръв в тялото си.

Ренерей я издърпа в коридора, където отекваха тропот на крака и гръмогласни заповеди откъм палубата.

Трюун биеше камбаната и крещеше, но не откъсваше пог­лед от тях. Вече виждаше, че са много повече от трийсетина, както му се бе сторило отначало. Идваха добре въоръжени, но­сеха си три дълги дъски, също и куки с дълги въжета. Нямаше време да вдигнат платната на кораба и да отвържат въжетата от кнехтовете. Значи щеше да се стигне до ръкопашна схватка. А в стомаха му беше кисело от страх, ослепеното око смъдеше от спомена за болката. Нямаше обаче да се издаде.

Щом първите моряци изтичаха от трюма, той скочи на главната палуба.

- Сковали са подвижни мостчета, сигурно имат и арбалети. Можем да ги възпрем, но искам щитове на палубата. Ти - спря един, който профуча край него - бягай за лъковете. Нужни са ни незабавно.

Черните криле на бегом се разделиха на две групи. Повечето се устремиха право към „Океански бряст“ с дъските, неколци­на бяха вдигнали щитове отпред. Мъжете в по-малката група изостанаха и забавиха крачка.

- Арбалети! - извика елф, застанал на рулевата палуба.

Трюун погледна към брега. Времето не стигаше. Обезсърчи се от усърдната подготовка на Черните криле за атаката. Не мо­жеше да се надява, че ще сбъркат в нещо.

- Изнесете най-после тези щитове! - кресна той. - И къде са лъковете?! В името на божиите сълзи, размърдайте се!

- Пазете се! - отекна нечий вопъл.

Стрели от арбалети изсвистяха над палубата, повечето пад­наха във водата зад кораба, една-две се забиха в мачтите. Пър­вия път им провървя.

Тряскаха врати, след секунди се събра целият екипаж. Стрелците с лъкове се прикриха зад трите мачти в търсене на удобна позиция, други изправиха щитове зад релинга откъм брега.

И на кея крещяха - носещите подвижните мостчета минаха напред, от двете страни мечоносци ги пазеха с щитове. Следва­щият залп от стрели долетя по-ниско, четири се забиха в щито­ве, една щръкна от крака на елф. Той се свлече с пъшкане на палубата и други двама го отнесоха.

Мъжете на брега надигнаха дъските и ги стовариха. Две от­скочиха от релинга и се хлъзнаха встрани, но третата разби дър- венията и се заклещи здраво.

- Разкарайте тази гадост от кораба ми! - изрева капитанът, който също се хвърли към релинга.

Елфи се наведоха да изтикат хлабавите дъски, а лъковете от палубата пратиха първите стрели към врага, които повалиха един с арбалет и двама мечоносци. Но други вече тичаха по зак­лещеното подвижно мостче.

- Махнете ги! - заповяда капитанът.

Накрая избутаха едната дъска, Черните криле на брега, ко­ито държаха втората, не позволяваха да помръдне. А по трета­та връхлиташе бедата.

Деветимата оцелели с арбалети изстреляха третия си залп към елфите, бранещи релинга около третата дъска. Трима пад­наха със стрели в коремите и краката. Черни криле с мечове в ръцете налетяха към събраните нагъсто щитове, а от кея нес­пирно пускаха стрели по елфите. Нападащите знаеха какво пра­вят и точно изпълняваха заповедите. Елфическите лъкове сва­лиха неколцина от подвижното мостче, но Черните криле си пробиха път до палубата и започна кървава схватка.

Слети шумове, мяркащи се неясни фигури, дъх на страх и трескавата възбуда на сражение зашеметяваха сетивата на Ери­ан. Пулсът ѝ туптеше в шията, в устата ѝ горчеше, а в ума ѝ нямаше нищо, освен видения за окървавената стая в кулата, нейните убити синове и жестоката усмивка на Селик. Потрепе­ри и затвори очи в напразен опит да пропъди спомените.

Ренерей вървеше пред нея, избутваше другите и я теглеше към палубата. Виковете звучаха по-силно, но още не се чуваше звън на стомана. Измъкнаха се горе сред хаос от тичащи крака, разма­хани ръце и свистене на стрели. В палубата попиваше локва кръв.

Ериан се остави Ренерей да я издърпа надясно, заобиколиха рулевата палуба, за да се отдалечат от неизбежното сражение, и изтичаха нагоре по тясна стълбичка към кърмата.

- Така - обърна се към нея елфидата. - Не умувай, а се качи на релинга и скачай. Аз ще скоча веднага след теб. Има вълни, но водата е достатъчно топла. Ще плуваме към кораба при след­ващия кей. Разбрахме ли се?

Ериан я гледаше втрещено. Под тях водата, която люшкаше кораба, тъмнееше заплашително. Вторачи се в тази чернилка, виждаше как се гърчи в очакване да я сграбчи и да я засмуче надолу.

Преглътна тежко, за да потисне гаденето. Главата ѝ се замая.

- Няма ли лодка? - попита, без да осъзнава докрай какво се иска от нея.

- Няма! - сопна се Ренерей. - Не стига време да спуснем някоя. Хайде, Ериан! Моля те... Ще се измъкнем. Няма да те изоставя.

Кърмата беше висока, до водата имаше двайсетина стъпки. Ериан чуваше плисъка на вълните в корпуса сякаш отдалеч. Завладя я представата как се забива в студената повърхност и как водата я обгръща отвсякъде, докато потъва. И после онези невидими ръце ще се вкопчат, за да я повлекат към дъното, да я задържат, ритаща безпомощно. Ще усети как дробовете ѝ ще се пръснат, накрая ще вдиша, но само за да нагълта вода. Ще се задави, пак ще се опита да поеме въздух, ще кашля и пищи, но никой няма да я чуе. И накрая ще се предаде, за да остане завинаги пленница на дълбините...

- Ериан, какво ти става?

Ренерей завъртя с учудваща сила треперещото ѝ тяло към себе си.

- Не мога - смотолеви Ериан задъхано. - Не мога...

Зад тях виковете изригнаха с нова сила, придружени от звън­кия трясък на острие в щит.

- Трябва да го направиш - настоя елфидата. - Ако превземат кораба, ще те хванат. Не можем да те излагаме на този риск.

- Но си готова да ме хвърлиш в езерото? Не! - сприхаво отка­за Ериан и стисна релинга така, че кокалчетата на юмруците ѝ побеляха.

- Но от какво се боиш? - Този път Ренерей я завъртя по-крот- ко, за да надникне в очите ѝ. - Моля те. Трябва да го направим.

- Няма да виждам какво има под мен - смънка Ериан, убеде­на, че елфидата няма да разбере страховете ѝ, ще ги сметне за глупост. - Моля те, не ме принуждавай...

Ренерей млъкна, явно трескаво обмисляше какво да стори. Че­лото ѝ се сбърчи, очите ѝ се присвиха. След миг поклати глава.

- Не бива до постъпвам така, но...

Движението ѝ беше светкавично и Ериан нямаше време да пом­ръдне. Елфидата се наведе, хвана я за бедрата и я метна зад борда.

Лъковете на елфите се огънаха отново, но Черните криле се трупаха, зарязаха другите подвижни мостчета и тичаха по оно­ва, което екипажът не можа да избута. Първите си пробиха път в плътен клин до палубата и битката се разгоря. Последва нов залп от арбалетите, един елф изтърва лъка и падна, вкопчен в стрелата, щръкнала от гърдите му. Останалите не чуха мъчи­телното му охкане, сражаваха се за кораба и живота си.

Трюун с лекота пое удар върху щита и замахна, но против­никът се защити умело, после опита да го блъсне със своя щит и да го съсече с обратен замах. Трюун се наведе назад и отстъпи крачка. Онзи прекрачи напред, но не нападна отново веднага.

Трюун се озърна мигновено - екипажът на „Океански бряст“ стоеше в полукръг около Черните криле. Десет от тях вече бя­ха на палубата, другите прииждаха по широката дъска. Ясно беше какво искат да постигнат, а елфите не бяха достатъчно, за да ги възпрат.

Още един рояк стрели от арбалети повали и последния им стрелец с лък. С победния вик от брега мечоносците нападнаха още по-свирепо надясно. Трюун се бранеше и нямаше какво да стори срещу пробива в най-слабата част от защитата на кораба. Изтласка назад врага и примижа болезнено, като видя как ост­рие разсече рамото на елф, кръвта плисна като фонтан и опръс­ка палубата.

Щом си отвориха проход, Черните криле се разгърнаха в плътна редица по палубата, останалите също трополяха по под­вижното мостче. Защитниците на кораба скоро щяха да бъдат притиснати в обръч. Трюун кресна на капитана и пак опита да промуши противника си.

Ренерей прелетя над релинга веднага след Ериан и се гмур­на почти безшумно. Ериан обаче не бе паднала във водата. Раз­махала ръце панически, тя се хвана за релинга и увисна от кър­мата - прекалено уплашена, за да цопне долу, и твърде отмаля­ла, за да се издърпа обратно на кораба.

Откъм рулевата палуба се чуваше рев от много гърла. Рене­рей се обади тихо, но ясно:

- По-бързо, Ериан, скоро ще загубим кораба. Направи го се­га. Тук няма нищо друго, освен вода, в която ще се спасиш.

- Идвам... - промърмори Ериан.

Пребори се с виденията за ада под повърхността, за посяга­щи ръце и давене, и намери сили да се пусне.

В този миг стоманено острие опря в гърлото ѝ и силни пръс­ти се впиха в ръката ѝ.

- Нека аз да те спася - провлачено изрече глас, който ѝ смра­зи кръвта. - Всъщност много държа да го направя.

Тя погледна нагоре, видя лицето над себе си и запищя.