Детето на нощта

30

Преди да притъмнее напълно Хирад също виждаше „Океан­ски бряст“ въпреки пелената от дъжд, сливаща се с надвисна­лите облаци. Вятърът понамали буйството си, вълните не се на­дигаха толкова високо и Джевин заповяда на боцмана да бъдат опънати толкова платна, с колкото беше склонен да рискува, защото знаеше, че капитанът на другия кораб ще протака да направи същото, ако му позволят.

Но когато нощта започна да скрива тяхната цел, разстояни­ето все още беше твърде голямо и с тази скорост биха я догони­ли за не по-малко от денонощие. Щом морето се укротяваше, пъргавият „Океански бряст“ можеше да се откъсне от търговс­кия кораб с по-широк и тежък корпус. Хирад се улови, че си пожелава нова буря. Посред нощ желанието му се изпълни, но далеч по-страшно, отколкото би искал.

Както се бе проснал на койката, за да събере сили за странното нападение, отведнъж се събуди в непрогледна тъма - ко­рабът се наклони плашещо и едва не го събори на пода. А Ил­кар тупна на дъските и изтърси проклятие. И долу се чу как се разтичаха моряците по палубата и заехтяха заповеди.

- Не звучи добре - изсумтя Хирад, който ловко се спусна от койката да помогне на елфа.

- Кое време е?

- Минава полунощ, ако не се лъжа. Как си с корема?

- Понася се. Трябваше да са ни събудили досега...

Стовариха се заедно в ъгъла, когато следващата вълна блъс­на кораба странично. От моряшкия олтар изпопадаха фигур­ки, одеялата се свлякоха от койките.

- Да се качваме - реши Хирад. - Иди да доведеш Дензър, ще се видим на рулевата палуба. Дано сме доближили „Океански бряст“ толкова, че да ви стигнат силите.

- И аз се надявам.

Хирад се добра опипом до вратата към палубата. Напомни си, че оставят Незнайния и Троун без надзора на маговете за поне няколко часа, но Дарик щеше да седи при тях, а те бездру­го бяха приспани непробудно със заклинания.

На палубата кипеше нервно оживление, Джевин и боцманът прегракваха от усилията екипажът да чуе какво искат. Платно на гротмачтата плющеше, разкъсано на две. Навсякъде около кораба се надигаха огромни вълни и Хирад забеляза как рулеви- ят се напъва да обърне носа срещу най-лошите от тях. Дъждът се лееше като водопад върху палубата, а по такелажа елфите се боричкаха с платната, за да стане по-управляем корабът.

Щом различи очертанията на рулевата палуба, той се устреми натам. Нямаше дори един запален фенер, за да не се издадат, пък и елфите не се нуждаеха от светлини дори в тази буря. Хирад про­пълзя по последните стъпала, като се държеше и с двете ръце.

- Какъв е този ад?! - изрева и в същия миг килът заора меж­ду две вълни.

- Връхлетя изневиделица - отвърна Джевин. - Готови ли сте?

- Защо, близо ли сме?

Дъждът преминаваше в градушка, която болезнено биеше по главите им. Хирад придърпа куртката върху темето си.

- С плаване пак ще ги гоним повече от ден. Не знам колко ще летите с тези ваши криле. Но тази нощ едва ли ще скъсим разсто­янието. Ако онези на „Океански бряст“ са с всичкия си, вече са прибрали платната и само ще се надяват да устоят. И аз заповядах да свият платната, освен най-горните, иначе ще се преобърнем.

- Благодаря ти за всичко, което правиш - от сърце каза вар­варинът.

- Дали пък няма да заслужа и по-добро заплащане?

- Смятай го за уредено - кимна Хирад.

Илкар и Дензър се качваха по стълбата. Колкото и да беше блед, елфът изглеждаше по-добре - изпитият лемир му даде вре­ме да отдъхне и да хапне каквато храна стомахът му можеше да понесе. Очите на мага от Ксетеск просветваха диво от реши­мост и настървение. Хирад бе виждал този поглед и знаеше, че Дензър ще бъде много силен, но непредсказуем.

- Или сега, или никога! - извика гръмогласно на двамата. - Джевин казва, че тази нощ няма да наваксаме още, а Незнай­ния не може да чака повече.

- Виждаш ли „Океански бряст“ ? - обърна се Дензър към Илкар.

Елфът се вторачи напред през плътната преграда от градуш­ка. Хирад едва различаваше дори носа на „Слънцето на Кале- юс“. Нататък всичко беше мракът на бурята.

- Не - призна накрая Илкар. - Не остава друго, освен да по­летим нависоко и да се надяваме.

- Страхотно...

- Не се отдалечавай от мен - заръча елфът. - Аз съм твоите очи.

Дензър ги подкани с жест да го доближат и опря длани на раменете им.

- Нужни са ни криле за бързина, не за носене на товар, а щом Хирад ще виси под мен, няма да бъда особено устойчив. Илкар, поглеждай ме често, защото ако той падне, ти ще го ло­виш във въздуха. И помнете какво каза Рен - каютата на Ери- ан е под кърмата. Дано не са я преместили.

- Ако е в друга каюта, тази нощ ще ни се стори въздълга - промърмори варваринът.

Той размота краищата на въжето, което бе увил около кръс­та си. Илкар върза единия край за лявата си китка, Хирад лег­на на палубата и изчака другият край да бъде закрепен за ле­вия глезен на Дензър. В никакъв случай не биваше да пречи на безплътните криле, с които магът щеше да лети.

- Запасихте ли се с оръжия? - провери отново Хирад. - Този път май повече ще размахваме кинжалите.

- Погрижихме се. Готов ли си?

- Не съм, то е ясно!

Илкар го тупна по гърба.

- И тъй да е, хайде да излитаме.

Варваринът се напрегна. Дензър се разкрачи колкото той да се хване за прасците му.

- Не мога да повярвам, че го правя - процеди Хирад.

Градушката трополеше все по-силно по палубата. Хирад чу вика на Дензър и миг по-късно увисна без опора под краката си. Ураганът заглуши вопъла на ужас.

- Ами убий ме! - изкрещя капитанът. - Убий когото си щеш. Защото вдигнем ли още платна, всички ще измрем.

Опря длан в гърдите на Селик и го тласна ядно назад. Лове­цът на вещери се задържа на крака и пак пристъпи към него с нож в ръката.

- И каква ще ни е ползата от онази носна кърпичка, която остави да се ветрее там горе, а? - изсъска Селик и го стисна за гърлото.

Трима от съратниците му стояха настръхнали около тях, го­тови да се разправят с елфа, ако посегне на предводителя им.

Разбеснялата се буря изненада всички на борда. Стовари се от­към юг под толкова ниски облаци, че сякаш можеха да бъдат до­коснати. Капитанът незабавно извика и почиващите моряци, еки­пажът висеше по такелажа и се мъчеше да свие платната, докато вълните заливаха палубата. Двама от Черните криле и един елф бяха отнесени към гибел в безмилостния океан. Друг моряк пад­на от реята и се премаза долу, той също щеше да умре скоро.

Но Селик изфуча по стъпалата към рулевата палуба и поис­ка да продължат по-бързо напред. По-бързо ли? Добре че още се задържаха на повърхността...

- Ще ти кажа каква е ползата, невеж глупако! - изръмжа капитанът. - Дава ни достатъчно маневреност, за да останем обърнати срещу вятъра и да оцелеем в тази напаст. Ти не ис­каш ли да останеш жив?

- Говориш ли ми така, ще пострадаш лошо.

Елфът хвана китката на Селик и придърпа ножа към гър­лото си.

- Направи го още сега. Все ми е едно.

Селик се взря в очите му, отскубна ръката си от пръстите му и се дръпна.

- Ами онези зад нас? - попита троснато.

- Ако техният капитан не си е изгубил ума, ще направи съ­щото като мен. Няма да ни настигнат, колкото и да съжалявам за това. А дори да успеят, има ли значение? Не могат да се про­мъкнат през Орнаут с толкова широк и тежък кораб.

Казваше самата истина. Корабът, който неведнъж зърнаха далеч назад, газеше твърде дълбоко, за да се промуши между рифовете чак до Херенденет. За щастие обаче толкова голям кораб носеше едномачтови лодки за превоз на товари от и до брега. И Селик вероятно не подозираше за това. Ако Рен беше на преследващия ги кораб, тя би посъветвала капитана му да пусне котва навреме.

- Колко е жалко за цивилизования свят - изсумтя елфът, - че знам какво да правя и в такава буря.

Селик прихна надменно.

- Цивилизован ли? Вие тачите злото на магията. Елфи... Чу­вал съм, че живуркате като диви зверове на онзи свой континент.

- Не ми досаждай, Селик, и ме остави да си върша работата, иначе скоро ще се нагълташ със солена вода.

- Ще ти видя сметката - обеща Ловецът на вещери, докато даваше знак на подчинените си да се отдалечат от елфа. - От­давна живееш с време назаем, помни ми думата.

Капитанът повече не отвори уста, докато Селик слизаше от рулевата палуба, но в душата му пламтеше жаждата за мъст. Под­смиваше се безмълвно. Тези тъпанари бяха поискали на палуба­та да бъдат запалени фенери още с падането на нощта, за да оби­калят по-уверено по клатещия се кораб. Светлините може да се видят от няколко мили, ако дъждът отслабне поне малко.

- Хайде, Рен, хайде...

Полетът до „Океански бряст“ беше същинско изтезание за Хирад. Вкопчваше се в краката на Дензър, а градушката го ши­баше по лицето и цялото тяло и полека изсмукваше силите му. Нищичко не виждаше. Илкар често се мяркаше наблизо, ина­че варваринът знаеше само, че ако зърне някоя вълна и усети пръски по краката си, значи Дензър се е спуснал твърде ниско.

Поне се успокояваше, че не са объркали посоката. Елфът от­кри целта скоро след като се отдалечиха от „Слънцето на Калеюс“ и доближи Дензър, за да му извика новината. Хирад обаче нямаше представа колко остава дотам. Дъждът и вятърът го смразяваха, мускулите на ръцете му се схващаха, пръстите му изтръпваха неумолимо дори през ръкавиците. Надяваше се раз­стоянието да не се окаже прекалено голямо.

Внезапен тласък на вятъра ги запрати надолу и Хирад крес­на - ботушите му разплискаха вода от гребена на вълна. Ден­зър припряно набра височина и се изсули от изстиналите ръце на варварина, който се залюля подобно на махало под левия гле­зен на мага. Две стъпки въже бяха единственото му спасение от удавянето. Засега.

Внезапната промяна наруши равновесието на Дензър. Хи­рад вдигна глава, видя го да се бори с вятъра, а след миг самият той цопна в океана. Студът го прониза като острие и спря дъха му. И главата му се потопи във водата. Повлече и Дензър, кой­то за малко не се заби челно в следващата вълна, но кривна на­горе в последния миг и издърпа подгизналия Хирад.

Варваринът пак се загледа в него - Дензър му викаше нещо, но не се чуваше нищо. Студът полека го вцепеняваше. Хирад висеше и опитваше да се издърпа по въжето, макар да разбира­ше колко е болезнено това за Дензър, който пък с последни уси­лия задържаше и двамата над повърхността.

Въжето се врязваше в дясната китка на варварина и той го стисна с все сила, за да облекчи малко дърпането. Молеше се неистово да стигнат до „Океански бряст“ преди ботушът на Ден­зър да се изхлузи. Пак се напъна да докопа въжето и с другата ръка, но вятърът го подмяташе и въртеше в шеметни кръгове. Гадеше му се, замръзваше и главата му се размътваше, градуш­ката и солените пръски го заслепяваха, по дясната му ръка ве­че се стичаше кръв от прежулената китка.

Със силен тласък на крилете Илкар се гмурна под него и го повдигна, за да улови въжето удобно.

- Благодаря! - изграчи Хирад.

- Съвсем близо сме.

Елфът пак се скри от погледа му.

Завиха и се понесоха над вълните, за да минат зад кораба. Там нямаше фенери - всичките бяха наредени край двата бор­да. Насърчени от увереността, че никой елф не би ги издал, те се прокраднаха към кърмата под равнището на палубата.

Въпреки клатушкането на „Океански бряст“ намериха бла­гословен завет от бурята и сърцето на Хирад започна да бие по- равномерно. Дензър се издигна бавно, варваринът присви коле­не към брадичката си, за да не закачи релинга, и щом напипа опора с краката, легна по корем както при излитането. Така Ден­зър застана спокойно на палубата, след миг Илкар ловко стъпи до тях. Хирад не можеше да отвърже въжето с пръстите си, кои­то не усещаше, но елфът бързо се справи с възела. Варваринът веднага намота въжето около кръста си - щеше да му потрябва по-късно. Вдигна кървящата китка към очите си, за да я огледа.

- Това ще боли гадно. Дензър, как е глезенът ти?

- Ще издържи - прошепна тъмният маг. - Сега какво ще пра­вим?

- Ослушваме се - нареди Хирад.

Чуваха пискливия вой на вятъра, случайна дума, стигнала до тях с бурята, и скрибуцането на корпуса. Така нямаше да научат кои и колко са на палубата, но поне узнаха, че никой не обикаля чак до кърмата.

- Ако е построен като „Слънцето на Калеюс“, трябва да се вмъкнем през вратата към задните каюти - промърмори Дензър.

- Голям риск - възрази Илкар.

- Като гледам, няма друг начин, освен да пробием дупка в дъските оттук - вдигна рамене тъмният маг.

- Бездруго оттам ще излезем на палубата - напомни Хирад. - Иначе как ще си послужите с крилете? Е, ако искате, опитай­те да направите заклинанието, след като скочите във водата.

- Ами да не губим повече време - натърти Илкар.

Варваринът кимна и извади два кинжала, хвана единия с дясната ръка, другия стисна със зъби. Мечът остана в ножницата на гърба му. Тръгна присвит по левия борд към главната палуба, двамата магове пристъпяха зад него. Вървеше по мок­ро дърво, корабът се люшкаше, а градушката пак преминава­ше в дъжд, смесен с морската вода. Лявата китка го болеше все по-силно, а с нея се държеше за релинга.

Долепи гръб до стената и започна да се прокрадва по-бавно, за да се открива палубата постепенно пред погледа му. Остава­ха в плътна сянка, но неспирно клатещите се фенери му позво­лиха да види как трима Ловци на вещери при носа се държаха за фокмачтата, за да пазят равновесие. Имаше още един от тях до релинга на левия борд и Хирад предположи, че има и други. Може би стояха при десния борд и на рулевата палуба, под коя­то се криеха Гарваните.

Озърна се към Илкар.

- Ще ти стигнат ли силите за Невидимо було?

- За него, за щит и пак за криле. Нищо повече - прошепна елфът.

- Трябва да знаем какво става около вратата към задните каюти.

Илкар кимна.

- Само се молете да не налетя на щита, с който пазят Ериан.

Той създаде формата за заклинанието, внимателно прекра­чи и изчезна от погледите им.

- Дензър, добре ли си?

- Да я измъкваме оттук по-скоро, иначе ще си изтърва нер­вите...

- Ще мъстим друг път, разбрахме ли се?

Магът от Ксетеск изсумтя, вторачен напред.

Чакаха в сенките. Черните криле не помръдваха от местата си за разлика от елфите, които проверяваха въжетата и се ка­тереха по такелажа. Хирад се питаше какво ли си мислят и да­ли животът им ще струва нещо в очите на Селик, когато Ериан я няма на кораба. Дали да не отстъпи пред желанието на Ден­зър и да се опитат да избият всички Ловци на вещери?

Въздухът се раздвижи до него и Илкар пак се показа.

- Не съм разпръснал формата за Булото, тъй че да побърза­ме. Има дордоверец на рулевата палуба, друг говори с двама Ловци на вещери от отсрещната страна. Може би ще влезем, без да ни видят, а може би не. Повече ни пречат онези отпред, които гледат насам, и другият до фалшборда. Ще ни забележат непременно, затова нямаме много време.

- Време за какво? - намръщи се Дензър.

- Слушайте какво ви казвам, имаме един-единствен шанс. Щом пак се върна там под Булото, пребройте до десет и тичай­те колкото сили имате след мен. Така ще мога да отворя врата­та, вие нахълтвате и аз я залоствам зад вас. После ще видим. Ще имаме насреща си и мечове, и магия, но поне не ни очак­ват. Съгласни ли сте?

- Да, сега разбрах защо Незнайния измисля кога какво да пра­вим - подсмихна се мрачно Дензър. - Хайде да приключваме.

Илкар изчезна отново. Хирад нарочно започна да брои на глас, за да съхрани хладнокръвието си за схватката. В теснотията вътре не можеха да се разбеснеят.

- ... девет, десет. Тръгвай!

Варваринът хукна изправен към ъгъла тъкмо когато носът на кораба заора във вълна. Хирад се подхлъзна и излезе на светло. На носа креснаха и Черните криле се устремиха към него. Без да им обръща внимание, той се врътна на място и скочи към вратата на задните каюти, която тъкмо се отваряше. Трептенето на възду­ха до нея му подсказа, че Илкар всеки миг може да загуби Булото.

- Тичай, Дензър!

Варваринът се хвърли с тежък тропот към отвора, влезе при­веден и огледа коридора.

Двама Ловци на вещери стояха на стража при врата на десе­тина крачки пред него, до тях седяха двама магове. Стражите се озърнаха при шума и в първия миг не знаеха какво да напра­вят... за разлика от Хирад. Той изтича натам с рев и метна в движение единия кинжал. Острието се заби в рамото на еди­ния страж, който отстъпи с пъшкане. Другият обаче препречи коридора с меч в ръка.

- Дензър, има магове! - напомни Хирад.

- Знам - отвърна глас само на крачка зад гърба му.

Пазачът нямаше място да замахне и мушна рязко напред с оръжието. Хирад се дръпна пъргаво и Ловецът на вещери го последва, като опита втори удар. Този път варваринът се при­тисна в стената и мечът мина покрай него.

- Сега, Дензър! - изкрещя заповедно.

Стовари юмрук по ръката на врага и раздра гърдите му с вър­ха на кинжала. Успя да хване по-здраво ръката с меча, при­дърпа мъжа към себе си и му разпори бузата. Дензър се пъхна в пролуката, а зад него вратата се затвори и здравото резе се плъзна на мястото си.

- Илкар, помогни на Дензър! - провикна се варваринът и за­би юмрук в лицето на пазача.

Но тъмният маг не се нуждаеше от помощ. Стовари се върху ранения Ловец на вещери и го наръга в гърдите. Варваринът изрита в корема своята жертва и щом онзи падна, тежко стъпи на шията му. Всички останали в коридора чуха пращенето на прешлените.

Двамата магове тепърва се опомняха от унеса, в който под­държаха щита около Ериан. Разправата с тях беше бърза. Ден­зър и Илкар нямаха милост към изменниците от Дордовер.

Хирад разби с ритник вратата на каютата и влезе, готов да удари с кинжала. Но вътре беше само Ериан, свита на койката си. Гледаше го облещено.

- Хирад, как...

- Няма време. Подготви се за Сенчести криле. Или се маха­ме веднага, или ще ни довършат.

Дензър и Илкар също влязоха тичешком.

- Вече напъват външната врата - промърмори елфът.

Дензър се втурна към Ериан и я притисна до себе си в трес­кава целувка.

- Ще я разбият всеки миг. Нещо да предложите? - Хирад из­вади меча от ножницата и хвана кинжала с лявата ръка. - Ден­зър, пусни Ериан най-сетне. По-късно ще имате време за това.

Някой с трясък отвори врата наблизо. Хирад незабавно прис­тъпи към коридора. Щом Ловецът на вещери показа полови­ната си лице иззад рамката, варваринът заби кинжала в окото му, издърпа го рязко и мъртвецът се свлече, без да издаде нито звук.

- Тоя сбърка и мястото, и времето. Е, Илкар?

Пак блъснаха тежко по външната врата.

- Ще опитат веднага заклинание, нуждаем се от щит. Нека Дензър се заеме с това. Аз ще подготвя формата за Силов ко­нус. Трябва да ги изтикаме назад, за да си освободим място и да изтичаме към кърмата... Нали натам ще се насочим?

- Съгласен - кимна Хирад. - Готови ли сме?

- Аз ще вдигна щит против стрели - предложи Ериан, лику­ващо почувствала, че отново може да борави с магия. - Те имат и арбалети.

Варваринът поумува и пак кимна.

- Добре, благодаря ти. Но не забравяй за Сенчестите криле. Важи и за трима ви.

Излязоха в коридора. Илкар вървеше пръв, за да отправи Силовия конус, Дензър и Ериан сътвориха двата щита, Хирад пазеше тила на малкия отряд. От съседна каюта изскочи Ловец на вещери, може би вътре се спотайваха още неколцина. Вра­тата пред тях засега не поддаваше, но в края на коридора се по­яви мъж с арбалет във всяка ръка.

- Няма да ходите никъде - сопна им се завалено.

- Не спирайте - подхвърли Хирад през рамо. - Аз ще се зае­ма с него.

- Я стига, няма да излезете оттук. На кораба разполагам с трийсетина бойци и цяла дузина магове. Смел опит, но се про­валихте.

- Селик, много се радвам да видя как те е обезобразила Ери­ан. Жалко че си останал жив.

- О, Хирад Хладнокръвния... Да. Един-единствен мечоносец. Оставете я и ще ви пощадя.

Доближаваха входната врата. След поредния тежък удар ре­зето се огъна, пироните изскърцаха.

- Съсредоточете се - напомни Илкар.

- Умри, щом го искаш! - процеди Селик и стреля едновре­менно с двата арбалета.

Стрелите трябваше да пронижат Хирад, но отскочиха от щи­та на Ериан, едната се заби в дъска до главата му, другата изтрака на пода,

- Не стана, а? - поклати глава варваринът, а Селик отстъпи заднешком. - Единствен мечоносед, но с трима магове. Никой от Гарваните не е сам. Сега идва твоят ред...

Хирад понечи да се хвърли към Селик, който захвърли арба­летите и посегна към меча си, но в същия миг вратата се разцепи.

- Хирад, върни се под проклетия щит! - изсъска Ериан. Варваринът ловко отскочи назад и видя как Селик се ококори преди да се метне обратно в каютата си. С оглушителен грохот по коридора профуча Леден вятър. Навсякъде около тях въздухът замръзна на кристалчета, щитът се замъгли от скреж. Заклина­нието покри цялата дървения с дебел пласт лед и порази дори част от каютата, където се криеше Селик. Но щитът издържа.

- Бива си те, Дензър! - каза Илкар. - Да не стоим на място, те няма да се забавят със следващото заклинание.

Хирад усети как Силовият конус се разгърна, майсторски насочен от елфа. Гарваните продължиха напред по коридора.

- Селик... - промърмори Хирад. - Ето сгоден случай да го докопам.

- Не - скастри го Илкар. - Време е да се махнем. Готови ли сте?

- Готови сме.

- Изскачаме на палубата и завиваме наляво. Поддържайте щитовете. Бегом!

Селик се появи до замръзналата врата с меч в ръка, Хирад му махна, врътна се и побягна, но не пропусна да извика през рамо:

- Много ти здраве! И до скоро! Избутай ги, Илкар, че тоя ще ми диша във врата!

Елфът тласна мощно със заклинанието и разпиля подреди­лите се в дъга Черни криле и магове.

- Илкар, вади меча, гледай да не ти излезе някой насреща откъм кърмата! Дензър, Ериан, задръжте щитовете. Аз ви па­зя гърбовете.

Гарваните изскочиха на палубата, Илкар хутаа наляво, под­метките му се пързаляха по мазното и мокро дърво. Зад него тичаше Дензър, хванал за ръка Ериан. И двамата държаха кин­жали. Накрая беше Хирад, гонен от Селик, а съборените Лов­ци на вещери бързаха да се надигнат.

Корабът се наклони, Хирад залитна надясно, падна по гръб, превъртя се на колене, но изтърваният кинжал се плъзна да­леч от ръката му. Изправи се и в този миг Селик надникна през изкъртената врата. Хирад изпсува - нямаше как да удари с ме­ча от тази страна. Замахна с празната ръка, юмрукът му улучи предводителя на Черните криле в слепоочието. Чу как главата на Селик се блъсна в рамката и изрева:

- Това el

Пред него някакъв Ловец на вещери изтича да догони маго­вете. Хирад нарочно се заби в релинга, за да'стъпи устойчиво, втурна се след врага и завъртя меча над главата си. Острието се впи дълбоко в шията на жертвата. Ловецът на вещери се килна напред, излетелият от пръстите му меч изсвири над главата на Ериан, а конвулсивно размаханите ръце закачиха магьосница­та и я повлякоха надолу.

Дензър се обърна.

- Не спирай! - пришпори го с вопъл Хирад. - Аз ще я доведа.

Срита умиращия, хвана Ериан за лакътя и я издърпа към кърмата.

- Нямаме щит... - смънкатя.

Сякаш за да потвърди думите ѝ, стрела от арбалет спря с глу­хо пращене в релинга.

- Богове... - изръмжа Хирад. - Върви! - избута жената пред себе си. - Върви де!

Ериан се шмугна зад ъгъла, той щеше да направи същото, но тъкмо се обръщаше и нова стрела проби прасеца му. Варва­ринът залитна към релинга с такава сила, че дървото изпука. Чу тържествуващите викове на враговете и трескаво изпълзя да се махне от погледите им.

- Мамка му!

- Хирад... - озърна се Ериан.

- Няма време! - озъби се варваринът. - Дензър, Ериан, нап­равете си Сенчести криле и да ви няма. Илкар, какво става?

Стъпеше ли на ранения крак, болката го разтърсваше до те­мето. В ботуша се стичаше кръв. Все пак стрелата не бе засег­нала костта, което си беше малко чудо. Той прехвърли меча в лявата си ръка.

- От моята страна тичат към нас, не знам колко са - отгово­ри елфът. - Аз ще ги задържа.

Хирад зачака своите противници, знаеше колко скъпоценен е всеки спечелен миг.

- Мога да ги спра с Огнени кълба - каза Дензър.

- Не, човече, разкарай Ериан от тоя скапан кораб! - не из­държа Хирад. - Изчезвайте преди да съм ви хвърлил в морето! Ей сега идваме и ние.

- Не се бавете!

- Излитайте!

Първият от Ловците на вещери се показа и понечи да замах- не на височината на раменете си. Хирад отби удара и също замахна надясно. Мъжът срещу него отклони тялото си и мушна право напред. Хирад пак отби, фрасна го с дясната ръка и нале­тя, макар че от болката в крака чак му се скова гърбът. Мечът на варварина проби кожената броня и върхът зачегърта в гръб­нака на врага. Хирад издърпа оръжието и Ловецът на вещери се сви на палубата.

- Илкар, как е при теб?

Варваринът се метна напред, щом зърна подаващия се иззад ъгъла арбалет. Острието на меча му остърга дървото и върхът потъна в окото на Ловеца на вещери. Врагът падна с писък, по­казалецът му се сви на спусъка и стрелата одраска кожената куртка на Хирад.

- Засега ги спирам - задъхано отвърна елфът. - Едва...

- Продължавай. Пази се от арбалетите.

Хирад се огледа. Ериан и Дензър не бяха на кораба.

- Илкар, време е да се махаме.

- Как?

Варваринът чакаше присвит, раната му пулсираше мъчител­но. Следващият противник беше по-предпазлив. Хирад се ос­лушваше - ето, подметка на ботуш се плъзна по дъските. И от­ново. Варваринът се опря на ръка, без да го е еня за болката в напрегнатия мускул на прасеца, и замахна ниско към глезена на мъжа. Мечът разкъса ставата, Ловецът на вещери се стова­ри назад с вой. Още стрели изсъскаха към кърмата, но преле­тяха далеч от Хирад.

Нямаше повече време. Той изкуцука обратно към релинга на кърмата. Илкар губеше сили.

- Зад теб съм - ободри го варваринът. - Кажа ли ти, клекни.

Елфът отби удар, насочен към корема му, и изтласка назад нападателя, който обаче беше здравеняк - задържа се на крака и тутакси замахна над главата си.

- Сега!

Илкар клекна, мечът на Хирад се завъртя отдолу, спря за­маха и Ловецът на вещери загуби равновесие. Хирад прекрачи над елфа, халоса врага в лицето и го запрати две крачки назад.

- Илкар, Сенчести криле и да те няма!

- Ще ни надупчат, както излитаме.

- Аз ще ги задържа. Излитай.

- Не.

Варваринът замахна отново и противникът с голямо усилие отклони удара.

- Довери ми се. Само не ме губи от поглед. Сега изчезвай.

Отмести се крачка встрани и този път мечът му сряза шията на врага, който се преметна зад борда.

- Още един ще нахрани рибите - изръмжа варваринът. - Кой е следващият?

Чу как безплътните криле на елфа се разпериха зад гърба му.

- Ще ти налетят от двете страни! - извика Илкар отгоре.

Хирад опря гръб в задната стена на каютите. Ловци на ве­щери се прокраднаха покрай релинга, зад тях имаше още, кои­то държаха арбалети.

- Илкар, да не ме изгубиш! - пак се провикна варваринът.

- Хвърли оръжието! - заповяда му някой от враговете.

Хирад се усмихна.

- Не си познал.

Хвърли се напред и скочи над релинга, протегнал напред ръ­ката с меча. След миг потъна в морето.

Водата го обгърна в смразяващ мрак. Той се изтласка с кра­ка и подаде глава на повърхността. Раната засмъдя от солта. Погледна към небето, но не виждаше нищо. „Океански бряст“ се отдалечаваше мудно, поредната вълна издигна варварина върху вала си. Вятърът свиреше в ушите му, градушка се сипе- ше по главата му. Усещаше се твърде тежък.

Знаеше, че е най-добре да пусне меча и да смъкне куртката, но се заинати. Пак се потопи във водата. Изрита повторно наго­ре, вятърът го лъхна грубо и той побърза да напълни дробовете си с въздух.

- Илкар! - кресна в бурята.

Приятелят стремително се спускаше през градушката.

- Хвани се краката ми и да не си посмял да се пуснеш.

Хирад докопа единия му ботуш и докато магъг се издигаше над водата, започна да се катери по краката му. Успокои се чак когато се хвана здраво за прасците му. Наблизо се мяркаха още два силуета - Ериан и Дензър.

Понечи да се озърне към кораба, питаше се дали маговете от Дордовер ще се опитат да ги догонят, но се сети, че почти неза­бавно са станали недостъпни за погледите им в стихията.

- Успяхме! - изрева варваринът. - По дяволите, успяхме!

Държеше се колкото сили имаше за краката на Илкар и кре­щеше от радост, докато летяха обратно към „Слънцето на Калеюс“.