Детето на нощта

21

Дарик навлезе в галоп между палатките, още от седлото ви­каше с все сила Айзак. Командирът изникна тичешком от мра­ка и генералът скочи от коня.

- Вдигай всички по тревога! Искам ги на конете и готови за тръгване по-бързо от всякога! Изпрати съобщение на дордовер- ците, че настоявам да стоят далеч от „Океански бряст“. Ако на­мериш техните магове, които бяха с нас, обясни им, че вече не са желани в редиците ни.

- Сър?... - озадачи се Айзак.

- По-късно! Трябва незабавно да отидем при кораба. Мисля, че се задават големи неприятности.

- Слушам, сър!

Айзак се завъртя на пети и хукна. Дарик го видя да праща млад войник, за да удари сигналната камбана, след пестеливите запо­веди хора се втурваха към огражденията за конете, рязко се отмя­таха платнища, бивакът се огласи от цвилене и пръхтене, дрън- чене на метал и все по-многогласен хор от подканящи викове.

Дарик също вече тичаше, за да яхне нов кон. За стотиците мъже около него нямаше нищо по-важно от бързината, с която изпълняваха заповедите.

В огражденията наглед цареше неописуем хаос, но пълко- водецът не би се заблудил - всички коне бяха наредени според подробни указания и всеки кавалерист можеше да стигне до своя, без да се бави и суети. Айзак бе дотичал някак преди него и отново си дереше гърлото:

- Излизайте по-скоро и се строявайте по ескадрони на пър­вия сборен пункт! Първи! - Вдигна ръка със събрани прави пръс­ти, за да видят знака и онези, които не можеха да го чуят в гъл- чавата. - Напред, Листерн, напред!

Дарик се ухили. Призивът щеше да прозвучи твърде непри­ятно за маговете от Дордовер, ако стигнеше до ушите им. Тези магове, които високомерно дебнеха всяка негова крачка, този път не се мяркаха никъде. Ако имаха поне мъничко здрав ра­зум, вече се бяха махнали от бивака.

Провираше се на зигзаг между конете, насочвани към изхо­да от загражденията. И последните кавалеристи затягаха ре­мъците на седлата и се мятаха върху тях с развети наметала. Дарик стигна до кобилата, доведена от личния му коняр. Тяло­то ѝ лъщеше в светлината на факлите, главата ѝ се виреше гор­до, оглавникът и юздата блестяха от чистота. Както винаги. Ге­нералът кимна с благодарност, пъргаво възседна кобилата, сму­ши я с пети, прескочи оградата и препусна в галоп към сборния пункт, където завари притеснения Айзак.

- Много сме пипкави - заяви старшият му заместник, на ко­гото Дарик се доверяваше във всичко.

- Боговете са ми свидетели, Айзак, колко се радвам, че не слу­жа под твое командване. Да вдигнеш кавалерийски отряд от сън за толкова кратко време сигурно е ненадминато постижение.

- Което не променя факта, че нямаме време за губене.

И последните вече доближаваха ескадроните си.

- Нареди им да слушат внимателно.

- Генералът ще говори! - разнесе се надалеч гласът на Айзак, докато той вдигаше ръце над главата си и ги разперваше встрани.

Всички се смълчаха на секундата.

- Няма да препускаме по открито поле към врага. Онези от вас, които са се сражавали редом до мен преди години, помнят тръп­ката на атаката. Този път е друго. Ще минаваме по тесни улици край домовете на невинни хора и не искам нито един от тях да пострада. Ще бързаме, но и ще бъдем предпазливи. Не пипайте оръжията си преди да стигнем до пристанището и преди да чуете заповед за бой. Не знам какво точно ни предстои там, но имайте едно наум - онези, които смятахте за съюзници, може да не са та­кива. Тръгваме, за да спасим едно дете от убийци. Длъжни сме да съхраним живота на невинните. Напред, Листерн!

Отрядът потегли с оглушителен тропот и викове към Арлън.

Хирад свърна на юг, за да поведе вълците встрани от южните подстъпи към града. Не го бе намислил предварително. Щеше му се да влезе в града по-близо до пристанището, но видяното от билото на хълм около две мили разстояние го смути силно.

От бивак, където лагерните огньове още пламтяха ярко, сто­тици пешаци и конници се бяха устремили към кейовете с фе­нери и факли в ръце. Предположи, че това са силите на Дордовер. А запад но от тях широко тъмно петно доближаваше града в неуморен бяг през мъждиво осветените от луната поля.

Идваха мълчаливи и страховити като черен плащ, стелещ се по низините. Те не се нуждаеха от фенери и коне. Нито пък от почивка. И щом пристигнеха в Арлън, адът щеше да се отво­ри. Закрилниците... Поставят ли им задача, ще изпълняват за­поведите безмилостно и ще прегазят всекиго по пътя си.

Хирад знаеше кой би могъл да ги възпре, но се чудеше къде може да е той. Държат го някъде под стража. Може би при дор- доверците, но там не би могъл да се промъкне навреме. Реши да рискува и тръгна към другия бивак, чиито светлини видя на две мили северно от града.

Доближи го, следван по петите от Троун и малката глутни­ца. Завари бивака почти опустял. Личеше колко припряно е тръгнала войската. Платнищата на палатките бяха отметнати встрани, изоставените огньове догаряха, стойките за оръжия бяха празни, някои дори съборени от бързане. Забеляза само двама мъже, по-скоро останали да наглеждат всичко, а не да го пазят. Стояха до големия огън по средата, над който висяха ня­колко казана. Копията им стърчаха забити в пръстта, двамата протягаха ръце да ги стоплят над пламъците, а вятърът развя­ваше наметалата им.

Хирад не разчиташе, че ще убеди Троун да изчака по-назад, затова невъзмутимо навлезе в бивака. Надяваше се вълците да не нападнат, ако не даде знак, а с тази глутница зад него събе­седниците му може би щяха да станат по-сговорчиви.

Войниците нито го видяха, нито го чуха до последния мо­мент заради бученето на вятъра и променливите отблясъци на огъня. Когато ги стресна, държаха се както очакваше и малко го досмеша. Грабнаха копията си, обаче заотстъпваха облеще­ни. Спогледаха се и мълчаливо се съгласиха, че положението е безнадеждно - нямаше да се спасят с бягство, нито щяха да над­делеят в схватка.

Хирад спря коня си и скочи на земята. Усети как Троун прис­тъпя до него към топлината на огъня. Войниците не продумва- ха, а зяпаха останалите вълци.

- Внушителна гледка, нали? - подхвърли варваринът, оп­рял ръка върху дръжката на меча си. - Но не са опасни... поне не за всекиго.

- Искаш ли нещо от нас? - престраши се единият войник.

- Досетлив си. Искам Гарваните. Къде са?

Чак тогава го познаха и се втрещиха още повече.

- Казаха ни, че си мъртъв - смънка вторият младеж. - Въл­ците те убили...

- Заблудили са ви. Сега кажете за Гарваните.

- Отведоха ги в Арлън. В затвора.

Хирад кимна. Гарваните в затвор... Призна си, че той е ви­новен за това оскърбление, и потисна гнева си.

- Ами Дарик къде е? Впрочем къде е и цялата ви кавале­рия? Стига да сте от Листерн. Бивакът ви е добре подреден, не може да е на дордоверци.

- В Арлън е неспокойно...

Двамата пак се споглеждаха и варваринът ги разбираше - в края на краищата бяха предани на Дарик.

- Чуйте, ясно ми е, че изпълнявате заповеди, но каквото и да си мислите, всички искаме едно и също. Кажете ми какво става. Няма да изтичам при генерала да му издам от кого съм научил. Току-виж ми помогнете да спася мнозина от вашите приятели, а нямам време за спорове с вас.

Подвоумиха се, единият сви рамене, другият отвори уста.

Конницата препусна към пристанището. Генералът смя­та, че се готви предателство. Отиде да се погрижи за безопас­ността на „Океански бряст“.

- Това ли е всичко?

И двамата кимнаха, но Хирад дори не почака да се увери. Извъртя се, хвана юздата на коня и щом се метна на седлото, пак погледна войниците.

- Боговете да изгорят дано, доста по-зле е, отколкото си мис­лите. Дордоверците настъпват към пристанището от юг, а Зак­рилниците идват подире им. Ако можете някак да пратите съ­общение на Дарик, направете го. Знаете къде отивам аз. - Сму­ши с пети жребеца и подхвърли през рамо: - Благодаря ви. Тро- ун, да тръгваме.

Подкара в галоп и вълците не изоставаха.

На Ренерей ѝ идеше да извика, да насърчи Ериан, че е видя­ла какво се случи и ще направи дори невъзможното, за да я отър­ве от Селик, но не биваше да се издава. Така само щеше да загу­би свободата си, а може би и живота си.

Черните криле завладяха „Океански бряст“ с неочаквана ле­кота и Ренерей се проклинаше заради бавенето. Но Ериан беше толкова уплашена, не успя да я махне от кораба навреме. Сега чуваше писъците ѝ, докато Селик я вдигаше обратно на борда. Дано поне Трюун има някакъв шанс да бди над нея. Горкият, сигурно се страхува не по-малко от Ериан...

Но първо трябваше да се погрижи за собственото си спасе­ние. Водата беше студена, все по-бурният вятър неспирно об­ливаше лицето ѝ с пръски и пяна. Кожените дрехи натежава­ха, а мечът, макар лек и вързан на гърба, пречеше на усилията ѝ да остане на повърхността.

Насочи се към закътаното пристанище на рибарите. Там по­не нямаше да се мярка пред очите на Черните криле, чийто за­мисъл беше очевиден. Докопаха Ериан и кораба само за да се доберат до крайната си цел - Лиана.

Ренерей се питаше какво ли знаят. По неволя предположи, че са научили и накъде трябва да отплават. Та нали точно раз­падането на защитното заклинание на Ал-Дречар доведе „Оке­ански бряст“ тук, а всеки по-схватлив маг би доловил наруше­нията в потоците мана на юг.

С пестеливи силни движения напредваше през ниските въл­ни. Виждаше тъмния силует на вълнолома, зад който се крие­ха по-крехките лодки и корабчета на рибарите, откакто същес­твуваше град Арлън. Въпреки по-спокойните води на езерото се случваше да налети буря откъм планините и имаха нужда от убежище.

Стигна до края на вълнолома и предпочете да плува ната­тък, вместо да върви в тъмното по тясната ивица чакъл при ос­новата му. Студеният вятър щеше да я смрази до костите щом излезе от водата. Гледаше подмятаните от вълните и вятъра малки дървени съдове и си казваше, че мнозина от рибарите ще прекарат безсънна нощ в молитви към морските богове лод­ките им да останат невредими до сутринта.

Близо до брега мислите ѝ пак се върнаха към Ериан и „Океанс­ки бряст“. Не ѝ се вярваше градските власти да попречат на похи­тителите да отплават, дори да ги забавят много. Лиана бе потъна­ла в своята Нощ и нейната участ, както и съдбата на Балея, зави­сеше от пристигането на Ериан, Дензър и Илкар на Херенденет, за да подкрепят все по-немощните Ал-Дречар. Но и Черните кри­ле се бяха настървили да бързат, а тяхното решение на проблема беше немислимо. Детето на Единството трябваше да оцелее.

Черните криле обаче също щяха да се натъкнат на пречки. Нуждаеха се от елфите, за да ги преведат невредими през про­тоците около Херенденет, а елфите щяха да поискат в замяна Ериан да остане жива. Значи Селик нямаше да се разпорежда безпрекословно и това даваше на всички тях някаква надежда. Тоест и пред Ренерей имаше един-единствен път - да намери Гарваните и заедно с тях да се качи на кораб, който да следва, ако не и да изпревари „Океански бряст“ към бреговете на Хе­ренденет. И дано там им стигнат силите да надделеят.

Но когато се измъкна на брега и затрепери от внезапния студ, Ренерей чу отсечени заповеди на елфически език да отекват из кейовете, чу и гръмовен тътен на стотици копита, засилващ се с всеки удар на сърцето, зърна и светлини, доближаващи от юго­запад. Тя се втурна на север зад рибния пазар към Площада на столетието. Чудеше се дали вече нещо зависи от нея. Все едно, длъжна беше да опита, значи трябваше да открие Гарваните.

Ериан скоро остана без сили дори да пищи, а Селик само сто­еше пред нея с кривата си усмивка и я чакаше да се изтощи. Стра­хът, погнусата и безнадеждността я погълнаха, малко ѝ остава­ше до пълната безпомощност. Непоносима болка човъркаше ко­рема ѝ, породена от безмерния ужас, докато накрая гаденето ома- ломощи цялото ѝ тяло. Тя се разтрепери, сълзите се стичаха по бузите. Изобщо не се възпротиви, когато Селик я изтегли обрат- но на неестествено притихналия „Океански бряст“.

Той вървеше пред нея, стиснал в юмрук предницата на ри­зата ѝ, пръстите му ту дърпаха, ту се опираха в гърлото ѝ. На главната палуба я блъсна към осветения от факли кръг и оста­налите Черни криле се развикаха победно. Тя се олюля, но не падна, въртеше глава да види какво се е случило.

Опръскани от кръв дъски и греди, елфи с наведени глави, па­зени от мъже с мечове, проснати тела, някои от тях още помръд­ваха. До нея един елф бе притиснал с две ръце плътта около стре­лата, забила се дълбоко в бедрото му. Сгърченото му лице блед­нееше, а Черните криле равнодушно гледаха как се опитва да спре кръвта. И Ериан само гледаше - Лиана неволно ѝ навреди така, че още не беше способна да го излекува със заклинание.

И на другите кораби бяха запалили светлини, когато екипа­жите се събудиха от шума на битката. Ериан се надяваше те и онези в града, които също бяха чули, да дойдат и да ѝ помогнат някак. Само на това можеше да се уповава, както и на разсъд- ливостта на Ренерей, която не би направила глупавата грешка да се покатери обратно на борда без подкрепления.

Застави се да погледне Селик, като събра остатъците от ня- когашната си самоувереност.

- Получихте каквото искахте. Сега се погрижете за ранени­те преди и тяхната смърт да се прибави към кръвта, опетнила злодейските ви ръце.

Той я доближи и поклати глава.

- Не така, Ериан. Не мислиш ли, че няма с какво да ме при­нудиш?

- Но искаш да имаш екипаж, с който този кораб да отплава, нали?

Тя чуваше думите от устата си, само че гласът не звучеше като нейния. Пресекваше, липсваха предишните сила и само­чувствие. Напрягаше се, за да вижда ясно Селик, чието съси­пано лице и хрипливо дишане напомняха всеки миг какво му бе причинила. В устата ѝ загорча още повече от съжалението, че не го бе довършила преди години.

А в очите му откриваше омраза - дълбоко вкоренена, мрачна и разяждаща душата. Той бе подготвял залавянето ѝ шест години, вече нямаше съмнение. Време, когато тя се бе радвала на спокойствието в Дордовер, без да ѝ хрумне, че е възможно. Нали го бе убила? Но ето че стоеше пред нея като сбъднат кош­мар и имаше пълната власт над живота ѝ - това я ужасяваше най-силно. Черните криле за втори път застрашаваха и нея, и семейството ѝ. Стигаше да си го помисли и сърцето сякаш се преобръщаше болезнено в гърдите ѝ. Не виждаше как да ги въз­пре. Особено него.

Какъв избор имаше? Селик не би допуснал да му се изплъз­не и откаже ли да го отведе при Лиана, пак ще обрече и дъщеря си, може би и Балея на гибел. Също както ако му се подчини. Озова се в безизходица и оставаше само да печели време, дока­то води към Лиана онези, които замисляха смъртта ѝ.

- Е, какво ще правиш? - изгъгна Ериан.

- Нямам намерение да ги оставя да умрат - отвърна Селик. Щракна с пръсти към някого от хората си и му посочи елф, кой­то непременно би умрял от загуба на кръв. - Но скоро ще им бъде оказана помощ чрез маната, ако разбираш за какво намеквам.

- Какво?!

Всичко изскочи в паметта ѝ за миг - дните, когато беше плен­ница в замъка на Черните криле. Там научи, че са си осигури­ли подкрепата на магове предатели. Още тогава се отврати, но сега се почувства още по-безсилна.

От усмивката на Селик отпуснатите му устни се изпънаха неестествено.

- Не го смятай за измяна. Казах „помощ“. В края на краи­щата всички искаме да сложим край на бедствието, в което ни въвлече необузданата магия на твоята дъщеря.

Ериан се метна към него с присвити пръсти, готова да изде­ре кожата от лицето му, но той я парира с лекота.

- Да не си я докоснал! - изграчи тя. - С пръст да не си я пипнал...

- Кой, аз ли? Не си ме разбрала. Заради мен няма и косъм да падне от хубавата ѝ главица. Всъщност никой от Черните кри­ле няма да я доближи. Други знаят каква е най-подходящата участ за тази вихреща се в маната твар, която се пръкна от те­бе. С удоволствие ще я оставя на по-способните от мен. - Той я придърпа съвсем близо до себе си, пръстите му се забиха в мус­кулите на ръцете ѝ. - Искаш ли да научиш защо още съм жив? Дори след като смрази плътта ми? Твоите приятелчета Гарва­ните хвърлиха тялото ми в подземието, за да изгния при мърт­вите си съратници. Да ме бяха оставили да изгоря в кулата, проснат в още топлата кръв на твоите момчета.

Щом чу за синовете си, Ериан се сви, видя ги заклани, ся­каш беше вчера. Слепите им очи, разрязаните шии и червено­то... Тъмночервени петна навсякъде.

- Е, още не съм свършил със семейство Маланвей - натърти Селик. - Остана една, с която искам да се разправя - ти. И сега си в мои ръце, докогато реша да ти запазя живота. А когато ум­реш, ще мога да продължа нататък, без сянката ти да тегне над мен. Помисли си за това, Ериан Маланвей, и се наслаждавай на последните си дни.

Извъртя я с лице към палубата. В тишината тя едва различи през сълзи, че всички са се обърнали към нея. Едничка мисъл избута с грохот всичко друго от ума ѝ. С нея беше свършено, но Лиана трябваше да оцелее.

- Жалък си, Селик, пак си оставаш слуга на по-издигнатите - изрече тя, макар че гърлото ѝ се стягаше. - Стъпиш ли там, където сега живее моята дъщеря, Ал-Дречар ще те смачкат ка­то муха. Дори не би могъл да си представиш тяхната сила.

Селик я побутна към каютите на кърмата.

- Вярвай си колкото щеш. Но онези, от които получавам све­дения, са открили изблиците в маната. Твоите свидни Ал-Дречар са на края на силите си. И е очевидно, че нямат мощта да ограничават твоята дъщеря. Въпреки това май е време да си поприказваме за тях насаме.

Изтласка я към една отворена врата. Ериан вдигна глава и погледна право в очите капитана на „Океански бряст“, по чие­то лице унижението бе врязало дълбоки бръчки. Стоящият зад него Ловец на вещери опираше върха на меча си в шията му. Елфът невъзмутимо бутна оръжието настрана.

- Ако ѝ сториш зло - каза на Селик, - няма да доплаваш ни­къде, освен до дъното на Южния океан.

- Не си позволявай да ме заплашваш - отвърна Селик. - По­бедихме ви.

- Не те заплашвам. Без нас няма да стигнете до целта, това ви е ясно. Ако тя пострада, ще умрем, но корабът няма да пом­ръдне. Давам ти дума.

Селик спря и тикна Ериан в ръцете на подчинения си.

- Заведи я долу в собствената ѝ каюта. Сега ти ме чуй, елф. Ето как ще се разберем. Докато тази кучка е на кораба, няма да пострада телесно. Но ако ти посмееш още веднъж да ми гово­риш така, ще ти източа кръвчицата пред очите на целия еки­паж, после ще те хвърля на акулите. Като гледам, пак ще оста­нат достатъчно моряци да се справят с кораба. Ясно ли ти е?

Преди вратата да се затвори Ериан видя как Селик презри­телно бутна с длан капитана. Докато слизаше по стъпалата, от­ново чу грачещия:

- Сега събери екипажа и подгответе кораба за отплаване по моя заповед. Щом нашите гости се качат на борда, потегляме незабавно. Пътят до Орнаут е дълъг, нали, капитане? Аз не оби­чам да се размотавам.

Ериан заплака. Той знаеше твърде много, но как бе научил? Коя Школа я бе предала? Влезе в каютата си, където трябваше да чака следващия разговор със Селик. Боеше се, че вече знае отговора на въпросите си.