Детето на нощта

19

Насочиха „Океански бряст“ към Първи кей по средата на не­обичайно тихия следобед. Началникът на пристанището отдав­на се бе отказал да праща лоцман, който да помага в безопасно­то акостиране на елфическия кораб. Да минат между плитчи­ните в езерото беше несравнимо по-лесно от промъкването до Херенденет.

Капитанът изреди отсечени заповеди, платната бяха свити, накрая само платното на фокмачтата остана изпънато и кора­бът бавно и безупречно доближи пристана.

- Доста е оживено днес - отбеляза Ренерей.

- Така ли? - разсеяно промърмори Ериан, чийто поглед ша­реше в търсене на нейния съпруг или друг от Гарваните.

- Ами да - сви рамене елфидата. - Имахме късмет, че не ни дадоха сигнал да пуснем котва навътре в езерото.

- И сега какво ще правим?

- Ако не си против, ще се прибереш в каютата и няма да се показваш. Опитай да се свържеш с Дензър. Аз ще сляза на бре­га и ще поразпитам, да видим какво мога да науча. Едва ли е трудно да бъдат намерени Гарваните.

- Не е трудно - потвърди с усмивка Ериан.

Да те разпознават веднага ласкае самолюбието, но за нея бе­ше излишен риск в момента. Тя побърза да покрие с качулката червеникавокестенявата си коса. Мнозина се заглеждаха в изящния океански съд на елфите.

Как копнееше да стъпи на твърда земя - осъзна чувството за сигурност, което тя ѝ даваше, чак когато се лиши задълго от него.

Ренерей стисна ръката ѝ.

- Ериан... Ще го намеря и ще го доведа тук скоро. Разчитай на мен.

- Разчитам! - Ериан обви шията ѝ с ръце и я прегърна силно. - Благодаря ти. Но побързай...

Ренерей се отдръпна леко, за да я погледне в очите, после я целуна по бузата.

- Ще отплаваме със сутрешния отлив и всяка вълна ще те доближава до Лиана, а Дензър ще бъде до теб.

Тези думи отекнаха ликуващо в душата на Ериан и сълзите потекоха едновременно с широката ѝ усмивка. Отвърна на це­лувката на Ренерей и припряно слезе под палубата. Чуваше от­горе шумовете от връзването на кораба за кнехтовете. Можеха да натоварят припаси още днес и да се отправят към Херенде- нет заедно с Гарваните, силни и непобедими.

Метна наметалото върху облегалката на стола и се просна на койката. Най-после можеше да си отдъхне.

Ренерей пъргаво слезе по подвижното мостче и се озова на гъмжащото от хора пристанище. Веднага долови някакво осо­бено напрежение.

Реши да разбере какво става, тръгна нехайно, кимаше на всич­ки, чиито лица ѝ бяха познати_; но всеки миг беше нащрек в търсе­не на причината. Всичките четири дълбоководни кея бяха заети, пред корабите бяха струпани сандъци и денкове и тя се промуш­ваше между докерите, които бързаха да пренесат стоките към па­зарите или да ги натоварят за превоз към вътрешността на Балея.

Елфидата продължаваше ловко напред въпреки дейната шетня наоколо, а вятърът носеше възтежичка миризма на ри­ба откъм пазара зад нея. Малко по-нататък странноприемни­цата „Езерен дом“ привлече погледа ѝ. Уж само беше странно притихнала, но друго беше далеч по-интересно - затворени вра­ти и капаци на прозорците и обръч от градски стражници, кои­то не допускаха минувачите да доближат входа.

Ренерей се примъкна по-наблизо и спря до рамото на докер, който заедно с групичка мъже и жени зяпаше фасадата на „Езе­рен дом“.

- Неприятности ли е имало? - подхвърли му тя.

Загрубялото от соления вятър червендалесто лице се обър­на към нея.

- Току-що стъпи на сушата, а?

- Толкова ли си личи?

- Иначе как не си научила досега, малката? Откак се показа слънцето, целият град все за туй приказва. Графът изритва от­тук Черните криле.

Нейното лице сигурно се скова или трепна за миг, защото изражението на докера тутакси стана неприветливо, челото му се набръчка и той целият настръхна.

- Туй не ти ли харесва?

- О, щом се махат, направо съм щастлива. Тревожи ме оба­че, че изобщо са дошли тук.

- Плашат те, нали? - смекчи се погледът му.

- Много. Те никак не харесват елфи.

- Твоя си работа. Но сега се знаем и ще те наглеждам, ако съм наоколо - посочи той очите си и кимна. - А ти внимавай...

Ренерей му се поклони сдържано, но с уважение.

- Вече съм ти задължена. Да те питам още нещо... - колко от тях са в града?

- Черните криле ли? - Той вдигна рамене. - Трийсет-чети- рийсет. Но до залез отдавна ще са далеч.

- Надявам се. - Тя пак срещна погледа му. - Аз съм Ренерей.

- Доницк - представи се докерът. - Всеки ден съм на кейовете.

- Аз пък все плавам - подсмихна се елфидата. - Вече се зна­ем. И една молба - видиш ли Гарваните, ела на „Океански бряст“.

Не изчака отговора му. Знаеше, че Доницк ще изпълни мол­бата ѝ, ако срещне Гарваните или чуе нещо за тях. Докерите мо­жеха да бъдат полезни съюзници, стига да знаеш как да гово­риш с тях. Този път Ренерей не се стремеше да набави припаси на по-ниска цена, а се уповаваше на тяхната сила и зорки очи.

Продължи обиколката на пристанището - искаше да огледа кому принадлежат другите акостирали океански кораби и го­тови ли са за плаване. И трите бяха дълги над сто стъпки. Над единия видя флага на укротилия се барон Понтоа, другите бя­ха елфически, пристигнали от Калеюс.

Не забеляза нищо обезпокоително в товаренето и разтовар­ването. Не откри признаци, че може да качат Черни криле на борда. Усмихна се. Това вече нямаше значение. Графът беше свестен човек, макар да прекаляваше понякога в надзора над всичко случващо се в неговия град. Не би допуснал повторно Ловците на вещери в Арлън.

Доницк щеше да пусне мълвата по кейовете и в Соления квартал с претъпканите от къщурки и складове улици, затова Ренерей се запъти право към пазара на Площада на столетие­то. Там се продаваше всичко, освен най-скъпите стоки, и тя очакваше да чуе между сергиите, ако прославени бойци като Гарваните са дошли в града.

Трудно сдържаше вълнението си, докато обикаляше гъмжа­щия от хора площад, намина едва ли не във всяка страннопри­емница и гостилница. Дали не се надяваше, че ей така ще влезе и ще зърне Гарваните насядали около маса?

Знаеше си, че ще ги познае веднага, без да ги е виждала нито веднъж. Делеше почти цялото си време между Херенденет и морето, но бе чувала какви ли не легенди за тях. Огромният мъжага с бръсната глава, наричан Незнайния воин. Брадатият Дензър с неизменната черна роба и лула. Чернокосият самоу­верен елф Илкар. Плещестият могъщ варварин Хирад. Ами ако с тях е и Троун Вълка?

Само че нямаше и помен от Гарваните. Не се учуди, но и не успя да потисне разочарованието. От единствената мисловна връзка на Ериан с Дензър знаеше, че е най-вероятно да прис­тигнат по-късно вечерта.

Ренерей не пропусна да спомене кого търси пред онези, на които се доверяваше да не дърдорят излишно. Накрая реши да се върне на пристанището.

Недалеч от Рибния пазар градски страж на кон ѝ заповяда да се отдръпне. След него вървяха мнозина войници на Арлън от двете страни на други ездачи. Ренерей веднага се сля с леко раздразнената от пречката тълпа, долепила се до стените от две­те страни на улицата. Гледаше как извеждат Черните криле на­горе по хълма на север. Вероятно щяха да ги изгонят извън вла­денията на графа. Взираше се във всяко лице, търсеше мъчи­телите на Трюун и преглъщаше напиращите проклятия. Оста­ви на множеството да ги изпрати с подигравки и се отдаде на омразата си към тези мъже, към татуираните черни рози и кри­ле на шиите им, на безмерното презрение към всичко, в което те вярваха. Трюун щеше да носи до края на дните си белезите. Докато имаше жив Ловец на вещери, над маговете навсякъде по света щеше да виси заплахата от безмилостна разправа зара­ди „престъплението“ да притежават магическата дарба.

Безмълвно пожела на всички Черни криле скорошна гибел, а когато се обърна, погледът ѝ веднага се спря на двама стройни мъже, които вървяха петдесетина разкрача след тях и се смесва­ха с минувачите, които припряно продължиха по пътя си. Не се различаваха от търговци, запътили се към пазара за коприна, но такова предположение щеше да е твърде далеч от истината.

За Арлън изобщо не можеше да се каже, че е глупак. Маго­вете съгледвачи бяха още едно средство да предотврати завръ­щането на Черните криле в неговия град. Ренерей си позволи усмивчица, докато вървеше към кораба, но ѝ се искаше графът да бе пратил убийци подире им.

Поредната гръмотевична буря се задаваше и небето притъм- ня твърде рано, когато кавалерията на Дарик и тримата му пленници доближиха Арлън от североизток.

След мисловната връзка с лагера на Дордовер южно от града и осъществилият я маг, и Дарик бяха малко озадачени. Щом пра­тениците на генерала се върнаха с думи на сдържано приветст­вие от графа, Дарик реши да разположи бивака си отделно от своите съюзници по неволя, а пленниците да отведе в града.

Пълководецът тънеше в недоумение и безпокойство. „Океан­ски бряст“ - елфическият кораб, с който би трябвало да пътува Ериан, бил видян да плава срещу течението на реката още рано сутринта. Но маговете от Дордовер не бяха стъпвали на борда, дори не опитали да пратят вест на кораба. Смяташе подбудите им за съмнителни. Засега се оправдаваха с неясни за него разпо­редби на пристанищната управа. Но пък неговият маг бе подраз­брал от мисловната връзка, че никой от тях не е припарвал до началника на пристанището или до градските старейшини.

Генералът разбираше, че е неизбежно самият той да разго­варя с графа. По-късно щеше придирчиво да разпита предста­вителите на Дордовер какви ги вършат.

Предпочете да язди с Гарваните, около които в широк кръг се бяха подредили десет негови конници. От цялата тази неле­пост му беше тежко на душата, а като знаеше какво преживява Дензър, ставаше направо непоносимо. Никак не му олекваше и от отровните погледи, с които магът от Ксетеск го стрелкаше, докато минаваха през града.

- Е, какво се мъти? - попита Незнайния. - Защо не може да ни държите във вашия бивак?

- По военни съображения - сковано отвърна Дарик. - Не ис­кам да пострадате, ако нещо се обърка.

- Тоест когато се обърка -враждебно изграчи Дензър.

- Дензър, не ме затруднявай още повече - каза му генералът.

- О, разбира се. Ще ми бъде много неприятно, ако ти създам някакви неудобства.

- И на мен не ми харесва - натърти Дарик. - Но ако не бях аз, друг щеше да се заеме с вас и сега щяхте да бъдете оковани във вериги.

- Трогнат съм от твоята доброта! - изфуча магът.

Пълководецът се изви на седлото, за да го гледа в очите.

- Дензър от Ксетеск, искам да разбереш добре едно нещо - аз съм войник на Листерн и това е чест за мен. И като войник по­лучих заповед да ви заловя и отведа на сигурно място, където ще бъдете задържани. Ще го направя. Не е нужно да ми харес­ва или дори да съм съгласен със заповедта. От мен се иска само да я изпълня. А в момента нарушавам всяко правило за ескортиране на пленени магове, защото се уповавам на уважението и доверието си към вас. Не се опитвай да ме убедиш, че е тряб­вало да постъпя другояче.

Пак се обърна напред, стомахът му се сгърчи на топка. Из­рече отвратителни думи, но поне беше доволен, че ги чуха вой­ниците от охраната. Мина немалко време преди Незнайния да го заговори отново:

- Кое ще бъде сигурното място - замъкът или затворът?

Веждите на Дарик трепнаха.

- Уви, затворът. Постоянно го пазят магове, мога да добавя и свои хора.

- Значи говореше съвсем сериозно? - промълви Илкар, иск­рено разочарован.

Дарик не намери сили да го погледне.

- Аз винаги говоря сериозно.

Пазарите бяха затворени, но всички кръчми и гостилници светеха, шумни и препълнени. Арлън беше неузнаваем по тъм­но. Слезлите на брега моряци се наливаха до пръсване с бира и по-силни питиета, а проститутките блаженстваха - алкохолът развързваше кесиите, удавяше обещанията към близки, оста­нали у дома, и разпалваше неустоима похот.

Неприятностите бяха неизбежни, но пък имаше и множест­во патрули на градската стража, рядко се стигаше до по-тежки произшествия. В затвора, където Дарик неохотно вкара плен­ниците си, тази вечер още нямаше провинили се пияници, са­мо вонеше на предишните му обитатели.

- Не ме карайте да съжалявам за решението си - посъветва ги пълководецът, когато лично затвори вратата, обкована с же­лязо, в която имаше малко зарешетено прозорче.

- Не си представям къде другаде бих искал да съм в момента - промърмори Дензър.

- Все пак какво искаш да ни кажеш? - настойчиво попита Незнайния, застанал пред прозорчето.

- Знам, че не сте сторили нищо лошо, но ви моля да повярва­те, че правя това, за да ви опазя живи.

- Генерале, не ни е нужна такава помощ - укори го Незнай­ния. - И ако поискаме, ще излезем оттук.

- На моите хора е заповядано да ви убият. Моля ви, не ги принуждавайте да изпълнят заповедта. Нямате нито оръжия, нито брони, а на броени крачки от тази врата чакат магове, нас­троили зрението си към спектъра на маната. Ще се върна кол­кото се може по-скоро.

- Допускаш ужасна грешка - изсъска Дензър. - Само аз мо­га да я спася. Те ще я убият. Тази кръв ще опетни твоите ръце, а аз ще те намеря на всяка цена.

- Ако се окаже, че си прав, няма и да се браня срещу теб - рече му Дарик.

Отдалечи се в плен на отново изплувалите съмнения, заси­лени не само от думите на Гарваните, а и от явната нерешител­ност на дордоверците. След като поговореше с графа, имаше какво да обсъди надълго и нашироко с Горстан, старшия маг на Дордовер в Арлън.

Незнайния загърби прозорчето и погледът му се натъкна на безкрайно презрение в очите на Дензър.

- Всичко върви по план, нали? Длъжен съм да призная, че твоята тактическа хитрина се оказа ненадмината - да спасим Ериан, като се оставим да ни тикнат в затвора. Моите поздрав­ления. Ти ще си отговорен за смъртта на дъщеря ми.

Тъмният маг прекрачи в килията, широка десетина стъпки, и се озова пред него.

- Дензър, остави ме да помисля малко, моля те - хладнок- ръвно отвърна Незнайния.

Не искаше да се впуска във все същите спорове от последни­те два дни.

- За какво? Как хитро ще ги принудим да ни оковат към сте­ните ли?

Дензър разклати с дрънчене една от веригите, провиснали от халки в стените.

Незнайния се взря в Илкар, който повече си мълчеше, от­както ги плениха. Предполагаше какви мисли се въртят в гла­вата на Илкар. Открай време се доверяваше на способността му да намери вярното решение. Но сега дори елфът не би открил нищо добро в затварянето им тук. За жалост и Незнайния не виждаше какво биха могли да сторят. Отначало се надяваше да останат при кавалерията, под стража в някоя палатка на бива­ка. Дори когато влязоха в града, още разчиташе да ги държат в замъка. Не се съмняваше, че ще убеди графа да им върне сво­бодата - все пак му беше стар приятел.

Но това... Не успя да го предвиди. Без оръжия и брони, без възможност дори да започнат заклинание. Без изход. Най-неп- риятно му беше, че не знаеше как да отговори на Дензър. Гар­ваните бяха заловени и толкова.

- Знам, че в момента изглежда зле... - подхвана просто за да каже нещо.

- Зле?! - Дензър се вкопчи в куртката му. - Този град скоро ще гъмжи от дордоверци, а жена ми направо им падна в ръчич­ките, без да я предупредим. Ще я спипат преди да се е опомни­ла и тогава можем да броим колко дни живот са останали на дъщеря ми. Боговете да се сгромолясат дано, Незнаен, ние бях­ме единствената ѝ надежда! А ти какво направи? Позволи да ни наврат в гнусна килия! Изглеждало зле... Да пукна, ако това не са най-уклончивите думи, които съм чул от много време.

Незнайния леко го побутна да се отмести.

- Съжалявам. Не очаквах да ни доведат тук.

- И сега какво? - смънка Дензър, гневът му угасна в миг, както бе избухнал.

Незнайния завъртя глава. Нямаше полза да премълчава ис­тината.

- Не знам.

- Великолепно! Значи е време да се настаня удобно в това местенце.

- Не, Дензър, време е да си поговорим. Ти от самото начало беше убеден, че дордоверците ще я убият, сега знаеш и как ще го сторят. Има обаче и друго, което надуших още в Грейторн. Все бръщолевиш, че единствено ти можеш да се справиш с тази беда. Сега искам да знам как. Хайде да те чуем.

Незнайния се надвеси над Дензър, който си седеше и го гле­даше, отметнал глава назад.

- Не разбирам какво искаш да чуеш.

Незнайния се наведе към лицето му.

- Ти си ми близък приятел, освен това си маг с изумителни дарби. Но ей този юмрук ще ти строши зъбите по-бързо, откол­кото ще се сетиш за заклинание. Знам, че криеш нещо, което те принуждава да вършиш и говориш глупости. Ще науча как­во е то и не ме интересува дали ще ми кажеш по своя воля, или ще се наложи да гадая по парчета от зъбите ти.

Илкар ги гледаше, опрял гръб в отсрещната стена на смрад­ливата килия, и се питаше доколко Незнайния е решен да из­пълни заканата си.

- Дотам ли паднахме? - вметна елфът. - Седим в затвора и се заплашваме?

Другите двама не му отговориха.

Виждаше, че и Дензър претегля наум решимостта на Нез­найния. Мълча дълго, после подкани грамадния мъж да се дръпне, бръкна под ризата си и извади сгънати листове.

- Когато се върнах в Ксетеск, преведох още от текста на Пред­сказанието.

Илкар се изправи пъргаво.

- Колко листа си...

- Шест - не дочака въпроса му Дензър и сви рамене. - Съжа­лявам.

- И сега ще ни уверяваш, че поредната ти малка тайна не е кой знае колко важна, нали?

Дензър тръсна глава, лицето му помръкна от печал.

- Няма. Илкар, аз мога да спася Лиана. Мога да спася всич­ки ни. Наистина.

Илкар и Незнайния се спогледаха. Бяха чули почти същото и преди Дензър да извърши Крадеца на зората. Ухилиха се ед­новременно.

- Но това е чудесно - каза елфът. - Не виждам причина да се държиш като смахнат.

- Има си и последствия - добави Дензър и Илкар се смръзна веднага. - Ще умра.

Генерал Дарик влезе в замъка с четирима свои войници. Въ­ведоха го в разкошна дневна с разпален огън в камината и го помолиха да почака, ако желае. Съобщиха му, че графът е на банкет по случай раждането на сина на виден търговец, но ще се върне преди полунощ.

След толкова дни на мокрото седло и треперене от студ в под- гизнала палатка Дарик не устоя на изкушението да хапне топ­ла супа и да поседи до камината. Заръча да нахранят войници­те му, изпрати един от тях със съобщение за Изак и чак тогава седна в креслото.

Бореше се с дрямката и размишляваше. Той си бе предста­вял, че щом пристигне в Арлън, ще започне товаренето на кора-’ би за плаването до незнайния остров в архипелага Орнаут, откъ­дето бе дошла Ериан. Дори си представяше, че просто ще седне да поговори с Ериан, за да ѝ обясни какво става, докато елфичес- кият кораб откарва представители на Дордовер и Листерн към целта, която се молеха да достигнат, за да съхранят Балея.

Но както научи, дордоверците не бързаха за никъде и явно оставяха на него да се нагърби с всичко. Такова „сътрудничес­тво“ между Школите не вещаеше нищо добро.

Когато влезе през портата на замъка, забеляза колко спокой­ни са стражниците, конярите се усмихваха, докато поемаха гри­жите за конете на кавалеристите. Изглеждаше, че се смятат за победители, без да подозират какви сили се струпват към тях с всеки изминал миг.

Дарик очакваше графът да се прибере в добро настроение, но Джасто се държеше хладно, макар и думите му да бяха лю­безни, когато си стиснаха ръцете:

- Генерал Дарик, каква приятна изненада!

- Ваша светлост! - почтително склони глава пълководецът.

- Заръчах да донесат кана греяно вино. Ще пийнеш ли с мен?

- Може би мъничко - усмихна се Дарик. - Тази вечер с тази гореща супа и греяно вино съм готов да се заблудя, че е настъ­пила зимата.

- Може и така да е - отвърна графът, напълни два сребърни бокала и му подаде единия. Покани го с жест да се настани в едно от креслата пред камината. - Тази магия не е на добро, както чувам, студ и дъжд налегнаха града ми твърде рано. Всич­ко е заради едно момиче, нали?

- Да - кратко потвърди Дарик с намерението да научи какво знае Джасто.

- Хм... Изглежда, че тук сме били късметлии досега - вя­тър, дъжд и малко светкавици. - Устните на графа трепнаха. - А вече имаше урагани, земята погълна цял град. Дори Корина не остана незасегната. Чух, че вълните разбили кейовете там. Е, ще ми кажеш ли за какво си дошъл?

- Да намеря момичето - направо отговори генералът. - И да я отведа на безопасно място, където ще обуздаят силата ѝ пре­ди още беди да са сполетели Балея.

- Всички онези дордоверци в бивака южно от града за също­то ли са дошли?

- Би трябвало - кимна Дарик. - Но май не са направили ни­що повече от разпъването на палатките.

- А минаха две седмици, откакто са тук - спомена графът и отпи от виното. - Е, аз не ги закачах, защото бяха самата лю­безност при всяко идване в града. Наеха за плаване „Слънцето на Калеюе“, черпиха се с моите хора и не изтърваха нито ду­мичка за заниманията си. Твърде странно е обаче, че са се съю­зили с Черните криле, които не са нищо повече от тъпи главо­рези. Бях принуден да ги изхвърля от града си днес. Досега смя­тах, че Школите са единодушни в омразата си към тези хора.

- Моля?! - промълви стъписан Дарик.

Не му се вярваше, че наистина е чул казаното току-що от графа.

- Още по-изненадващо за мен е, че човек с твоята чест и по­ложение в обществото участва в подобен сговор. Струваше ми се, че Листерн няма да падне до такава низост - отсече Арлън.

- Ваша светлост, длъжен съм да...

Графът рязко вдигна ръка.

- Седим в моя замък и ще говоря аз, докато имам какво да кажа. Научих, че си довел около двеста кавалеристи, които са се разположили северозападно от града. Върни ги по домовете им, генерал Дарик. Не са необходими тук. Няма повече да тър­пя войски на Школите в града си. Черните криле са прогонени, твоите съмнителни съюзници ще отплават към Орнаут да на­мерят това дете и всичко ще се нареди добре.

Арлън пак напълни бокаласи. Дарик се изправи, не го свър­таше на едно място. Още не му се вярваше...

- Граф Арлън, моля ви да ме изслушате. - Знаеше, че говори прекалено високо, но се сдържаше. - Черните криле... Казва­те, че действат съвместно с хората от Дордовер?

Не можеше да приеме, че подобни думи излизат от собстве­ната му уста. Арлън го позяпа недоумяващо.

- Не знаеше ли?... Да, явно не си знаел.

- Така е и се опасявам, че не мога да напусна вашия град, макар и да давам клетва, че войници на Листерн няма да сто­рят зло на нито един ваш поданик. В града ще се лее кръв, ако аз не се намеся.

- Драги ми генерале, оставяш се във властта на чувствата. Попитай който искаш гражданин какво се случи тази сутрин. Аз уталожих страстите. Черните криле бяха натирени с подви­ти опашки. Няма с кого да се сражаваш тук - засмя се Джасто и поклати глава.

Пълководецът не си позволи да избухне.

- Ваша светлост, в пристанището ви има елфически кораб, пристигнал преди часове.

- „Океански бряст“ - кимна Арлън. - Красив е, нали?

- Трябва да ми разрешите веднага да се кача на борда.

- Трябва, така ли? - изви вежди графът. - Генерал Дарик, не съм свикнал с подобен тон в собствения си кабинет.

- Въпреки това настоявам. Ще ми разрешите ли?

- Не. - Арлън също стана от креслото. - И докато не ме убе­диш, че това е наложително заради безопасността на града, ще продължа да отказвам.

Разярен, Дарик се приведе към него над масата.

- Щом искате доказателства, че са нужни предпазни мерки, почакайте малко и ще ги получите в изобилие. Но Ериан Маланвей, майката на детето, заради което е целият този хаос, се намира на онзи кораб и трябва да бъде опазена. Единственият начин да го постигнем е като ме пуснете да се кача на кораба, който незабавно да се отдалечи от пристанището.

- Отдръпни се, генерале, иначе моите хора ще те настанят в килиите, които ти позволих да ползваш, за да затвориш в тях мои приятели. Май много си се уплашил от Гарваните и сега разбирам защо. Не искаш да се срещнат с Ериан, нали? Още от кого се боиш - от Черните криле ли? Наистина ли си въобразя­ваш, че ще успеят да се промъкнат през моята стража, за да докопат Ериан?

Но Дарик не се отдръпна, а хвана графа за яката на скъпата копринена риза и платът се разкъса с пращене.

- Гарваните са в затвора, защото се боя за живота им, също както за вашия! - развика се той. - Не ме плашат Черните кри­ле, по дяволите! Явно не сте чул всички новини от изток. - Бутна Арлън назад, възрастният мъж се подпря на креслото си и се тръшна в него пребледнял. А Дарик откри, че ръцете му треперят. Не само от гняв. - Силите на Ксетеск идват и ако кора­бът не се махне, Закрилниците ще са готови да сринат града, за да се доберат до него.