Детето на нощта

1

Покритата с чергило каруца трополеше към Ястребови зъбе­ри по обраслите коловози на коларския път край гората. Коле­лата подскачаха по камъните, дървенията скрибуцаше, метал­ните нитове скърцаха. Коларят подканяше двата си коня да по­бързат, плющеше с поводите и подвикваше насърчително, а жи­вотните теглеха неустойчивия товар с такава скорост, че краят беше неизбежен.

Но имаше време дотогава.

Всеки подскок по неравностите раздрусваше коларя, Който изви глава да погледне през рамо. През облака прахоляк зад каруцата виждаше, че онези приближават. Шестимата конни­ци бързо скъсяваха разстоянието, не им пречеше теренът, спъ­ващ колелата.

От половин ден гледаше как го настигат, зорките му очи ги откриха почти в същия миг, когато го забелязаха и подгони­ха. Отначало не се наложи да се носи толкова шеметно нап­ред, но с отминаването на следобеда пролича, че преследвачи­те са готови да изтощят конете си до смърт, за да го настиг­нат. Нищо изненадващо. Това, което те очакваха да намерят под чергилото, струваше далеч повече от живота на няколко ездитни животни.

Той пак се загледа с усмивка в пътя отпред и разтръска по­водите. С наближаването на здрача по ясното небе плъзваха облаци. Коларят се почеса по брадичката и огледа конете си. По хълбоците им се стичаше пот, те мятаха глави и в усилия­та си да теглят по-бързо притискаха уши към главите си и се блещеха.

- Добре се справихте - похвали ги той.

Дадоха му толкова време, колкото му бе нужно.

Пак се озърна. Онези бяха на стотина крачки зад него. Глух удар оповести долитането на първата стрела. Той си пое дъх. Моментът бе настъпил.

Сгушил глава в раменете си, коларят пусна поводите и се мет­на върху десния кон. Тутакси усети през панталона колко е сго- рещено тялото му, чуваше тежкото му дишане.

- Кротко сега, кротко... - промърмори тихо.

Потупа шията на коня и извади кинжала си. Острието бе на­точено и с един замах сряза хамутите. Смуши с пети животно­то и то отскочи надясно от каруцата, в която остана впрегнат другият кон. Каруцата рязко забави ход и кривна вляво. Мъ­жът се надяваше да не се преобърне.

Отвърза юздата от рога на седлото, наложи волята си на ко­ня и наведен над шията му препусна встрани. А когато чу ви­кове зад гърба си, дръпна юздата и се обърна.

Враговете бяха при каруцата с отметнато нагоре чергило. Кръжаха наоколо и гневно се обвиняваха един друг. Той знае­ше, че и те го виждат, но нямаше значение. Вече не можеха да го хванат, но още по-важно беше, че ги отклони от тяхната цел. Половин ден бяха преследвали празна каруца.

Но нямаше време да се хвали сам. Успя да подлъже шести­ма хапльовци, а далеч по-хитроумни врагове продължаваха преследването. Те нямаше да се издадат толкова лесно.

Ериан се взираше в дъщеря си, която дремеше неспокойно в скута ѝ, и за пръв си зададе въпроса дали не е постъпила непоп­равимо глупаво. Първият им ден в Трънливата гора мина леко. Лиана беше с ведър дух, двете си тананикаха песнички за пъ­тешественици, докато вървяха на юг. Осеяната със слънчеви лъчи гора лъхаше на чиста, приветлива свежест. Първата нощ беше същинско приключение за момичето - спа на открито, за­вита с наметалото на майка си и пазена от заклинания против натрапници. А когато Лиана се унесе, Ериан стори още нещо - настрои усета си към спектъра на маната в търсене на призна­ци, че не всичко е наред.

Не защото очакваше някаква опасност през тази нощ. Раз­читаше, че онези от Гилдията знаят какво вършат и ще ги зак­рилят. И макар че в Трънливата гора се навъртаха вълци, не бе известно да налитат на хора. Впрочем като магьосница от Дордовер тя можеше да се предпази по-добре от почти всеки друг.

Но през втория ден настроението се промени. Навлязоха в горските дебри, покровът от клони и листа над тях се сгъсти и повечето време вървяха в сенките. Ободряваха се само когато слънцето проникваше до земята около краката им. Разговори­те и песните се накъсваха, а накрая секнаха. Ериан се мъчеше да измисли какво да каже на своята все по-настръхнала дъще­ря, а и откриваше, че думите сякаш се плъзгат покрай ушите на Лиана, виждаше уплаха в очите ѝ.

Трябваше да си признае, че същите чувства спохождат и нея. Разбираше - или поне си внушаваше, че разбира - защо се на­лага да вървят сами. Но доверието ѝ в Гилдията чезнеше бързо. Очакваше някой да ги потърси, а това все не се случваше. И сега всяко припукване на съчка или проскърцване на клон я сепваха. Ослушваше се напрегнато за птичето чуруликане и се опитваше да разсее с него Лиана. Излъга я, че когато птиците пеят, не може да има опасност наоколо.

Стараеше се да запази усмивката на лицето си, обаче знае­ше, че не е убедила докрай момичето в необходимостта да про­дължат нататък. Малката ѝ дъщеря се умори и към края на сле­добеда спряха. Ериан се облегна на покрито с мъх дърво, а Ли­ана задряма. Горкото дете! Едва на пет години е принудено да се спасява с бягство, без да проумява защо.

Ериан погали дългата черна коса на момичето и побутна нас­трани куклата, която опираше в бузата ѝ. Загледа се към гора­та. Шумоленето на ветреца между дърветата и поклащането на сенките ѝ се струваха някак злонамерени. Въображението ѝ по­каза прокрадваща се вълча глутница и тя тръсна глава, за да се отърве от видението. Но някой наистина ги дебнеше. Ериан ясно долавяше това. Не успяваше да прогони мисълта, че вървя­щият подире им не принадлежи към Гилдията.

Сърцето ѝ изведнъж се разтуптя и я обзе паника. Пред нея се мяркаха сенки, оформяха се в човешки силуети и избягваха извън полезрението ѝ точно преди да ги различи. Устата и пре­съхна. Защо се озоваха тук?! Жена и малко дете, преследвани от сила, на която не можеха да се опълчат. И повериха живота си на чужди хора, които несъмнено вече са ги изоставили.

Колкото и топъл да бе следобедът, Ериан се разтрепери и раз­съни Лиана, чийто поглед потърси утеха в очите на майката, но не я откри.

- Мамо, те защо само гледат отстрани? Защо не ни помагат?

Ериан мълчеше, момичето повтори въпроса и добави:

- Не ни харесват ли?

Жената се засмя и погали дъщеря си по косата.

- Че може ли някой да не те харесва? Мисля си, че се налага да обикалят наоколо, за да не успее никой да ни издебне.

- Мамо, а кога ще стигнем?

- Скоро, мила. Скоро. И тогава ще си отдъхнеш. Сигурно ве­че сме близо.

Но думите прозвучаха пресилено и в собствените ѝ уши, а вятърът в клоните сякаш нашепваше за гибел.

Лиана я изгледа строго, макар че брадичката ѝ потрепваше.

- Мамо, тук ми е неприятно.

Ериан сгуши глава в раменете си.

- И на мен, скъпа. Искаш ли да си намерим по-хубаво място?

Лиана кимна.

- Няма да позволиш на лошите хора да ме хванат, нали?

- То се знае, че няма.

Помогна на дъщеря си да се изправи, намести раницата на гърба си и пак поеха на юг, както им бяха заръчали. Докато крачеха забързано, наплашени от невидимите опасности наоколо, Ериан се мъчеше да си припомни как биха се отървали от преследвачи Незнайния воин или Троун. Те щяха да внимават къде стъпват и да оставят фалшиви следи, заблуждаващи вра­га за посоката. Дори поумува не може ли да носи Лиана под Не­видимо було, за да не ги зърне никой. Това би изцедило силите ѝ...

Подсмихна се невесело. Тази непривична за нейната дъще­ря игра поне за малко щеше да отвлече вниманието ѝ, но зало­гът беше твърде голям.

Онези се промъкваха доста умело в гората, но очите на ел­фите не пропускаха нищо под сенчестия покров на листака. Ренерей си призна, че ловкостта им я изненадва - движеха се без­шумно, стараеха се да не оставят никакви следи. Дори одобря­ваше резките криволици в прокрадването им - опитваха да прикрият посоката, в която са се запътили.

И биха успели да се отърват от почти всеки друг следотърсач. Но Ренерей и Трюун бяха израснали в гората, откриваха и най- нищожната промяна, причинена от минаващите хора. Сухо лис­то, прилепено от подметка към влажната пръст. Откъртено с ра­мо хлабаво парче кора на издайническа височина. Разместени пар­чета от съчка. А дори тези хора нямаше как да скрият мимолетна­та сянка, откроила се под сноповете слънчеви лъчи, завихряния- та във въздуха и по-тревожната гълчава на горските обитатели.

Ренерей водеше, Трюун охраняваше сестра си на двайсети­на крачки встрани и малко по-назад. Двамата елфи вървяха по дирите цял ден и постепенно догонваха набелязаните жертви, но не допускаха те да доловят, че са преследвани.

Тя се промъкваше присвита, погледът ѝ шареше напред, вся­ко пристъпяне на кожените ѝ ботуши беше уверено и безшум­но, а зелените и кафявите петна по наметалото, куртката и пан­талона я сливаха с нашарената от слънцето гора. Вече бяха бли­зо до целта. Птиците, свили гнездо в хралупа на висока ела мал­ко по-нататък, зацвърчаха неспокойно, а в изпръхналата пръст полека се изправяха стръкове трева, настъпени съвсем скоро от човешки крак.

Ренерей спря до широкия дънер на грамаден стар дъб и опря длан в него, за да усети енергията му, а другата ръка протегна с изпънати пръсти и даде знак на Трюун. Без да поглежда към него, знаеше, че се е скрил.

На десет крачки пред нея нарушените въздушни потоци, ко­ито проличаха по разкривените очертания на шубраците, из­дадоха присъствието на маг под Невидимо було. Той се промък­ваше съвсем бавно, за да остане недостъпен за зрението, и Ре- нерей отново изчака малко, за да се възхити на уменията му.

Приведена така, че пръстите ѝ почти докосваха земята, тя го доближи, а погледът ѝ фиксираше разположението на сен­ките, за да си представи умът очертанията на тялото му. Висо­ка, стройна и силна фигура, но магът или магьосницата не по­дозираше своята гибелна уязвимост. Елфидата не издаде ника­къв звук, движенията ѝ не се отразиха на нищо наоколо, а тва­рите в гората не се смутиха от появата ѝ.

В миг извади кинжала си от кожената кания, изправи се ряз­ко, стисна с пръсти челото на мага и отметна главата назад, а другата ръка преряза гърлото му. Кръвта плисна върху зеле­ните листа, мъжът потрепери за последен път, толкова сащи­сан, че дори не изохка. Заклинанието на Булото се разпръсна и откри черни, прилепнали по тялото дрехи и бръсната глава. Ко­гато ги убиваше по този начин, Ренерей не поглеждаше лицата им. Изненадата и потресът, застинали в очите им, само подк­лаждаха чувството ѝ за вина.

Тя положи трупа по лице върху пръстта, избърса ножа и го прибра. После даде знак на Трюун, че продължават напред.

Някъде наоколо се спотайваше още един, Ериан и Лиана бя­гаха уплашени, а денят скоро щеше да свърши.

Дензър седеше в кресло до огнището, но в кабинета беше прохладно и есенният вятър разтърсваше прозорците. В мътното сиво небе се носеха изронени листа, ала мразовитите повеи навън не можеха да се мерят със студа, сковал душата на мага от Ксетеск, откакто дойде в Кулата на Дордовер.

Още в мига когато пристигна конникът пратеник и поиска да говори с него, той се досети, че положението е отчайващо. Но мъртвешката тежест в стомаха му и прескачащите удари на сър­цето се превърнаха в леден гняв, когато научи, че са прахосали цели шест седмици в препирни дали изобщо да го повикат.

Отначало го жегна разочарованието, че Ериан не се е опита­ла да достигне съзнанието му с мисловна връзка, но пък невед­нъж бяха минавали седмици преди умовете им да се потърсят отново. А сега, нерадостно си напомняше Дензър, и голямото разстояние би могло да ѝ попречи, ако се опита.

Сгъна писмото и го пусна в скута си, после вдигна поглед към Вулдарок. Дебелият Господар на Кулата в Дордовер още се пре- потяваше, след като го придружи до жилището на Ериан. Вул­дарок пристъпи неловко под пронизващия поглед на госта.

- Шест седмици... За какво пропиляхте толкова време, по дяволите?

Дебелакът попи с кърпа челото си и я плъзна нагоре по пле­шивото теме.

- Търсихме. Мъчим се да ги открием и не прекратяваме уси­лията си. Те са от Дордовер.

- Но освен това са мои съпруга и дъщеря, макар че в момен­та не живеем заедно. Не сте имали право да криете от мен вест­та за изчезването им дори един-единствен ден.

Дензър огледа кабинета, купчините скрепени с върви книжа, книгите и пергаментите, наредени прилежно по лавиците, под- рязаните фитили на свещите и фенерите, плюшеното зайче, сло­жено грижливо върху възглавничка. Толкова неприсъщо за Ери­ан, която се наслаждаваше на безпорядъка, докато работеше. Ли­чеше, че не са я отвели против волята ѝ. Разтребила е, защото е имала намерение да не се връща дълго. А може би никога.

- Не е толкова просто - предпазливо възрази Вулдарок. - Има си процедури и правила...

Дензър се надигна устремно от креслото и почти изблъска Господаря на Кулата.

- Не си и помисляй да ми пробутваш тези глупотевини - зас­търга гласът му. - Проклетата ви гордост и интригите във ва­шия Кворум са ме лишили от възможността да издирвам дъ­щеря си и любимата си цели шест загубени седмици! И какво по-точно постигнахте с вашето търсене?

Дензър виждаше как нови капки пот избиват по месестото зачервено лице на Вулдарок.

- Намирахме неясни следи. Чухме слухове, че са ги видели тук или там. Нищо определено.

- Значи ви бяха нужни шест седмици за „нищо определено“? При цялата внушителна мощ на Дордовер?

Дензър млъкна, щом долови как присвитите очи на Вулда- рок гузно се отвърнаха встрани. Магът от Ксетеск се усмихна и отстъпи крачка назад, пръстите му разсеяно се плъзнаха по куп­чинка листове.

- Тя ви е сварила неподготвени, а? Всички вас... - Той се зас­мя. - Изобщо не сте подозирали, че може да си тръгне, нито накъде ще се отправи, нали?

Вулдарок премълча и Дензър кимна.

- И какво направихте? Изпратихте магове и войници в Лис- терн? В Корина? В Чернотрън? Може би дори в Ксетеск. А пос­ле? Претърсихте горите наоколо, изпратихте вестоносци в Гиернат и Джейдън?

- Земите, които трябваше да претърсим, са обширни - сдър­жано отбеляза Вулдарок.

- Но при цялата ви безмерна мъдрост никой от вас не е бил тол­кова прозорлив, че да я опознае достатъчно и да се досети накъде би могла да се запъти? - Дензър цъкна с език и се чукна с пръст по слепоочието. За миг злорадо му олекна, че вижда Вулдарок тол­кова смутен. - Липсва ви усет, а? И накрая пратихте човек да ме доведе, та аз да разбера. Но толкова се забавихте... И защо?

Господарят на Кулата пак изтри лицето и ръцете си с кърпа­та, после я прибра.

- Колкото и близко да си свързан с Ериан и Лиана - подхва­на той, - двете бяха под закрилата на Дордовер. Длъжни сме да се грижим за доброто си име, да се придържаме към правила­та. Искахме да ги върнем без излишен... шум.

Вулдарок разпери ръце и насили устните си да изобразят ус­мивка.

Дензър поклати глава и повторно пристъпи към него, Вул­дарок се дръпна сепнато, опря крака в кресло и тежко се тръш­на в него. Лицето му пламна.

- Надяваш се да ти повярвам ли? - сопна се Дензър. - Пази­ли сте в тайна изчезването на Лиана, но това няма нищо общо със стремежа ви да не се изложите. Други са ви подбудите. Ис­кали сте да я приберете обратно във вашата Школа преди дори да науча, нали? - Той се наведе над мокрото от пот лице и усети по бузите си топлия, леко вмирисан на спирт дъх. - Защо ли, питам се... Уплашихте се, че тя може да изникне изведнъж пред прага на друга Школа с по-способни магове?

Вулдарок пак разпери ръце, но по-нерешително.

- Лиана е дете с единствени по рода си дарби. А тяхното раз­витие трябва да бъде насочено правилно, за да избегнем край­но нежелателните последствия.

- Например пробуждането на способности, събрали магията на всички Школи? Не бих казал, че това е крайно нежелател­но. - Дензър се подсмихна. - Ако това се случи някога, би тряб­вало да празнуваме.

- Вразуми се, Дензър! В Балея няма място за нов Септерн. Нито днес, нито когато и да било. Светът се е променил.

- Дордовер не може да говори от името на цяла Балея. Лиа­на може би ще покаже на всички ни пътя напред.

- Напред ли? - изсумтя Вулдарок. - Завръщането към Един­ството ще бъде крачка назад, приятелю от Ксетеск, пък и едно надарено дете още не означава такава крачка. Едно дете само по себе си е безсилно.

Старият маг от Дордовер изведнъж си прехапа устните.

- Само ако ѝ попречите да разгърне заложбите си... - понечи да се заяде Дензър, обаче гласът му спадна до шепот. - О, това ли било?! Ако ще боговете да се сгромолясат, Вулдарок, но пад­не ли косъм от главата ѝ...

Дебелакът се подпря с ръце и стана.

- Никой няма да ѝ стори зло. Успокой се. Ние в Дордовер сме магове, а не ловци на вещици. - Той пристъпи към врата­та. - Но те съветвам да я намериш и да я доведеш тук. И то ско­ро. Повярвай ми, важно е за всички ни.

- Я се махай! - промърмори Дензър.

- Позволи ми да ти напомня, че се намираш в моята Кула! - озъби се Вулдарок.

- Разкарай се! - кресна магът от Ксетеск. - Нямате предста­ва с какво си играете!

Той се отпусна на креслото си.

- Напротив. Мисля, че ще се убедиш колко ясно осъзнаваме положението - натърти Вулдарок преди да се затътри навън.

Дензър чуваше затихващите тежки стъпки в облицования с дърво коридор. Пак разгъна писмото, което те дори не бяха на­мерили, макар че Ериан не си бе направила труда да го крие хитроумно. Но той бе отгатнал, че му е оставила писмо. Както се бе досетил, че никой друг не го е открил. Да, никакъв усет нямаха...

Прочете писмото отново и въздъхна. Бяха изминали четири години и половина, откакто стояха заедно в полето пред къща­та на Септерн. Но и до ден-днешен другите от отряда на Гарва­ните оставаха единствените, на които би разчитал да му помог­нат. А те бяха малцина. Ериан изчезна, Троун може би още ти­чаше с глутницата си из Трънливата гора. Значи оставаха Хирад, с когото се скара твърде зле преди години и оттогава няма­ше никаква вест от него, Илкар, който се бъхтеше до пълно из­тощение сред развалините на Джулаца, и разбира се - огром­ният мъжага.

Дензър се засмя неволно. Да, той е най-важен. А можеше да стигне при него в Корина само за два дни, ако прелети цялото разстояние. Вечеря в „Гарвановото гнездо“ с Незнайния воин на чаша от червеното вино на Блекторн - това щеше да е приятно.

Реши да тръгне от Дордовер още призори. Пресегна се към звънчето, за да поиска да запалят камината. Имаше още много работа. Усмивката му се стопи. Маговете от Дордовер щяха да упорстват в издирването, а той не би рискувал те да се доберат първи до Лиана. Писмото го успокояваше, че това едва ли мо­же да се случи, но как можеше да е сигурен? И тъкмо онези, от които Ериан бе търсила помощ, бяха заплаха за дъщеря му.

Имаше още нещо, и то твърде важно, което долавяше смътно, но все не успяваше да го извлече от подсъзнанието си. Беше свързано с пробуждането на дарбата...

Силен повей раздруса прозорците, но спря тутакси. Дензър вдигна рамене, седна до бюрото и започна внимателно да прег­лежда книжата по него.

Корина гъмжеше от хора. Търговията вървеше чудесно през цялото лято и не се усети голямо затихване с настъпването на новия сезон, само понамаляха пътешествениците и пътуващи­те работници, които се местеха на топло в Южния континент.

Две години след края на войната упорито се носеха слухове за още битки, повишаване на данъците и ново нашествие на запад­няците, но най-сетне спокойствието со завръщаше По доскоро пус­тите кейове и пазарища в града сега сякаш се тълпяха всички тър­говци, решени да се възползват и от най-нищожния шанс за пе­чалба. Пазарите не затваряха до късно, денем и нощем акостира­ха все повече кораби, а в странноприемниците, гостилниците и хановете не бяха виждали такова оживление от годините на разц­вет за Търговския съюз на Корина. Разбира се, разприте между бароните бяха започнали отново и за наемниците пак настъпиха добри времена. Но Гарваните вече не участваха в сражения.

„Гарвановото гнездо“, разположено недалеч от централния пазар, се пълнеше от ранни зори с поднасянето на закуската та чак до късна вечер, когато от печените прасета оставаха само костите и загоряла мазнина по шишовете.

Незнайния воин изпроводи последния пияница, затвори вра­тата и се обърна да огледа кръчмата. Зърна отражението си в едно от малките огледала, закрепени на колоните в залата. Кол­кото и късо да бе подстригана косата му, личеше как посивява до оттенъка на очите, обаче очертанията на челюстите му оста­ваха все тъй резки. А скритото под бялата риза и тъмнокафя­вия панталон могъщо тяло запазваше цялата си сила благода­рение на упорити занимания. Тридесет и осем години... Не му тежаха, но пък той вече не участваше в битки. Имаше си пре­достатъчно причини да се оттегли.

Стражата удари клепалото, за да отбележи първия час от но­вия ден, но щяха да минат поне още два часа преди той да влезе през вратата на собствения си дом. Надяваше се Диера този път да изкара по-спокойна нощ с малкия Джонас. Болките в стома­ха тормозеха момченцето и то беше доста сърдито през повече­то време.

Незнайния воин с усмивка се върна при тезгяха, където То­мас вече бе сложил две кофи с гореща сапунена вода, парцали и дълга дървена дръжка. Най-щастлив се чувстваше в миговете, когато нощем заставаше над люлката да погледа своя спящ мъ­ничък син или се будеше до Диера с лъчите на слънцето, про­никнали през прозореца на спалнята. Изправи килната табу­ретка и шумно отпусна длани върху тезгяха, изпод който се по­даде Томас с бутилка гроздова ракия от Южните острови и две малки чашки. Сипа по глътка за двамата. Томас скоро щеше да навърши петдесет години и вече нямаше никаква коса по гла­вата си, но очите му все така искряха под веждите, а високата му фигура беше гордо изправена и показваше желязно здраве.

- Да пием за поредната добра вечер - подаде той чашата на Незнайния.

- И за досетливостта да наемем още двама прислужници. С тях доста ни олекна.

Двамата бяха приятели от над двайсет години и поне през дузина от тях - съсобственици на „Гарвановото гнездо“. Чукнаха чашите си и отпиха. По една-единствена чашка късно вечер - неизменно спазваха този ритуал през последните четири години. Незнайния воин се бе сражавал цяло десетилетие ре­дом до съратниците си от отряда на Гарваните тъкмо за да се наслаждава накрая на тези мигове от прекрасния живот без приключения.

Потърка лицето си и усети наболата през деня брада, после се озърна към вратата на задната стая, изрисувана с емблемата на Гарваните. Рядко я отваряха напоследък.

- Момко, май пак не те свърта на едно място? - подхвърли Томас.

- Така е - потвърди Незнайния, - но причината не е каквато си мислиш.

- Брей! - изви вежди по-възрдстнйят мъж. - Правичката да си кажа, все не можех да повярвам, че йакрая ще се укротиш и дори ще въртиш кръчмата заедно с мен.

- Защото не си очаквал да оцелея, а? - подкачи го Незнай­ния и взе кофа и парцал.

- Не съм се съмнявал нито за миг, но ти си скиталец по ду­ша, Сол. Боец. Това ти е в кръвта.

Незнайния позволяваше само на Томас и Диера да го назова­ват с истинското му име на Закрилник, а дори когато те го изри­чаха, винаги се сепваше. Защото означаваше, че нещо ги е нака­рало да се тревожат за него. А и той сам си признаваше, че не се е укротил напълно. Имаше още работа за вършене в Ксетеск - тряб­ваше да ги притиска, за да продължат с проучванията и да вър­нат свободата на онези Закрилници, които я пожелаят. Имаше и приятели, с които искаше да се види. Не отричаше поне пред себе си, че нескончаемото еднообразие понякога му дотяга, и коп­нееше да потегли на кон с вързаната на гърба му ножница на ме­ча. Това желание му помагаше да се чувства жив.

И го лишаваше от спокойствие. Ами ако никога не улегне? Внушаваше си, че тези желания ще избледнеят в не толкова далечното бъдеще. Поне вече не му се искаше да се сражава в първата редица и намираше утеха в това. А предложения не липсваха.

- С това е свършено - усмихна се той на Томас. - Предпочи­там да бърша пода, вместо да се бия. Така рискувам само да ми се схване гърбът.

- Тогава защо си настръхнал?

- Дензър идва насам. Долових го. Както винаги.

- Виж ти... Кога? - понамръщи се Томас.

- Скоро - сви рамене Незнайния. - Съвсем скоро.

Роб, синът на Томас, влезе през задната врата, която водеше към конюшните. През последните години възторженият юно­ша се бе превърнал в силен и разсъдлив младеж. Зелените му очи проблясваха на лицето с високи скули под късата кестеня­ва коса. По тялото му изпъкваха мускулите, заякнали от неу­морния труд около конете, седлата и каруците. По добродуш­ния си нрав Роб беше пълно подобие на своя баща.

- Всичко ли е прибрано и заключено? - обърна се Томас към него.

- То се знае - отвърна Роб, пристъпи към тезгяха и взе вто­рата кофа и дългата дръжка с увит около напречника парцал. - Хайде, старче, лягай си, остави на младите да разтребват - до­бави, ухилен до ушите.

Незнайния се усмихна.

- Доста време мина, откакто някой ме е причислявал към младите.

- Е, в сравнение с него... - кимна Роб към баща си.

Томас довърши бърсането на тезгяха и пусна парцала в ко­фата.

- Добре де, старчето ще се вслуша в съвета на младока. Ще се видим утре.

- Лека нощ, Томас!

- Лека нощ, татко!

- Аз ще се заема с масите - каза Незнайния на Роб, - ти по­чисти пода и огнищата.

Преполовяваха работата, когато ги прекъсна трескаво тро- пане по входната врата. Незнайния изпухтя.

- Май знам кой е. Роб, погледни има ли гореща вода за ка­фе, моля те. И отскочи до килера за чиния с повечко хляб и кашкавал.

Младежът опря дръжката с парцала в ъгъла и се шмугна припряно зад тезгяха. Незнайния дръпна резетата и отвори. Дензър залитна и едва не се свлече в ръцете му.

- Богове! - възкликна огромният мъж. - Дензър, какви си ги вършил?

- Летях - отвърна магът. Облещените му очи бяха хлътна­ли, лицето му белееше вледенено. - Ще ми помогнеш ли да вляза на топло? Малко съм премръзнал.

- Хъмм... - проточи Незнайния.

Замъкна треперещия Дензър в задната стая, придърпа крес­ло към незапалената камина и настани мага на меката тапице­рия. В стаята нямаше особени промени. Под плътно затворе­ните капаци на прозорците бяха сбутани масата и столовете, покрити с бяло платнище. Тази маса пазеше спомени за пир­шества и трагедии, а Незнайния винаги се натъжаваше, като се сетеше как на нея бе лежал трупът на Сирендор Ларн, най- добрия приятел на Хирад.

Креслата още бяха наредени в полукръг пред камината, но Незнайния ги разместваше всеки ден, за да се упражнява в уса­мотение с прословутия си двуръчен меч. От опит се бе уверил, че животът в Балея всеки миг може да ти поднесе някоя изненада.

Роб отвори вратата с крак - с едната ръка крепеше поднос с каничка, над която се виеше пара, чаши и отрупана с храна чи­ния, с другата носеше лопата, пълна с тлееща жарава. Незнай­ния взе всичко и му кимна с признателност.

- Не се притеснявай за чистенето, аз ще довърша - каза му Роб.

- Благодаря ти.

- Той добре ли е?

- Малко е премръзнал - успокои го Незнайния, макар да бе­ше сигурен, че не само студът мъчи Дензър.

Вече бе зърнал болката в очите му и знаеше, че само отчая­ние може да го е тласнало към такова изчерпване на силите.

Побърза да разпали огъня, сложи чаша кафе в ръцете на ма­га и остави чинията на масичка до креслото. Седна на своето кресло и зачака Дензър да проговори.

Магът от Ксетеск имаше окаян вид. Брадата му не беше под­равнена, косата стърчеше на всички страни изпод малката чер­на шапка, лицето му бледнееше, около кръвясалите очи има­ше тъмни кръгове, а устните бяха синкави. Погледът му шаре­ше по стаята и той начесто отваряше уста, обаче не се чуваше нито дума. Дензър сам се бе изцедил до предела, отвъд който никой не можеше да прекрачи. Запасите от мана не бяха неиз­черпаеми дори у магове с необикновени дарби като неговите. Малка грешка можеше да се окаже гибелна, особено когато ма­гът летеше със Сенчести криле.

Незнайния се чувстваше свързан с Дензър още от безвъзв­ратно отминалите дни като Закрилник, когато магът беше не­гов Повереник. Не можеше да мълчи повече.

- Разбирам, че нещо те е подтикнало да дойдеш тук колкото може по-бързо, но няма да постигнеш нищо, ако се погубиш сам. Дори ти не би могъл да поддържаш заклинанията безкрайно дълго.

Дензър кимна и поднесе чашата към устните си. Изохка, ко­гато горещата течност опари гърлото му.

- Толкова малко ми оставаше... Не исках да спирам точно пред града. Така щяхме да загубим още един ден.

Говореше малко завалено заради изтръпналите устни. Опи­та се да каже още нещо, но се разкашля силно. Незнайния се приведе напред и грабна чашата от ръцете му, за да не разлее кафето.

- Не припирай толкова. Вече си тук. Когато поискаш, ще ти постеля да си легнеш. Успокой се.

- Не мога - смънка Дензър. - Те са подгонили моето моми­ченце. Ериан я е отвела нанякъде. Трябва ние да ги открием първи, иначе ще я убият. О, богове, тя не е някакво зло изча­дие, а малко момиче! Нужни са ми другите Гарвани.

Потокът от думи потресе Незнайния. Решението, което пред­лагаше Дензър, беше не по-малко стъписващо от проблема. От­рядът на Гарваните бе разпуснат и всеки продължи по свой път. Нямаше начин да се съберат отново.

- Помисли трезво, Дензър, и не бързай. Искам да чуя всич­ко от самото начало.

Нощта се спускаше над южните склонове на Баланските пла­нини, на половин ден път с кон от почти възстановения град Блекторн. Звезди обсипваха небето, луната светеше бледо и мра­кът не беше непрогледен.

Хирад Хладнокръвния се спускаше по стръмната пътека поч­ти безшумно. Би могъл да мине оттук и с вързани очи, ако се на­ложи, но сега беше важно да слезе бързо и незабелязано по ковар- ната кал и хлабави камъчета. Пак идваха ловци и трябваше да ги спре. Но дори и те да намереха смъртта си подобно всички остана­ли, Хирад си знаеше, че така няма да прекрати тези тъпотии.

Малцина дръзваха да се заемат с това, но броят им нараства­ше, подготвяха се все по-хитроумно и усърдно, а сведенията за навици и слабости плъзваха из Балея и стигаха до наострени уши. Изпитваше погнуса към тези мъже и жени, но и разбира­ше подбудите им.

Алчност. И стремеж да извоюват уважението, полагащо се на онези, които са се върнали с най-изумителния ловен трофей. С глава на дракон. Затова не би напуснал драконите Каан, дори да му се искаше. Не че бяха чак толкова уязвими, но винаги имаше опасност... На хората не можеше да им се отрече упоритостта и находчивостта. Ето, тази дружинка бе измислила нещо ново.

Все още му бе трудно да проумее що за твари са способни да , забравят толкова бързо какво дължи Балея на драконите. Нез­найния воин му помогна да разбере какво става още когато дой­де при него с вестта, че се готви първото нападение - дочул пи­янски хвалби в„Гарвановото гнездо“.

- Недей да се чудиш, Хирад - бе му казал той. - Рано или късно определят цена за всичко, а винаги ще има хора, които отказват да повярват в заслугите на Каан към Балея. Има и дру­ги, на които просто им е все едно. Интересува ги само колко пари могат да спечелят. Честта и уважението не се превръщат в кесии със злато.

Тези думи разпалиха яростта на Хирад - тъкмо това бе ис­кал да постигне Незнайния. Така винаги беше нащрек и успя­ваше да надхитри ловците. В невежеството си опитваха с ма­гии, с отрова, с огън или с груба сила. Но сега извличаха поуки от смъртта на предшествениците си, наблюдаваха и дебнеха. И Хирад за пръв път се поддаваше на безпокойството.

Този път бяха шестима - трима воини, маг и двама майсто­ри. Напредваха бавно и предпазливо през подножието на скло­на, където драконите живееха в своя Чоул. Явно бяха отбягва­ли обитаваните местности, за да не предупреди никой Хирад. Идваха с умело сглобена балиста, която изстрелваше дървени колове с железни върхове.

Простичък план, какъвто е присъщ на всички умни замис­ли. Ако Хирад не се заблуждаваше напълно за намеренията им, щяха да нападнат още тази нощ - знаеха, че драконите излитат да търсят храна под прикритието на мрака. Щяха да разполо­жат балистата под обичайния маршрут на Каан. Силата на оръ­жието стигаше да нарани или може би дори да осакати дракон при повечко късмет.

Не искаше да рискува, затова се спусна да пресрещне група­та преди да даде знак на драконите, че е време да се появят. Ловците бяха допуснали две грешки. Не включваха самия Хи­рад в сметките си и сред тях имаше само един елф. Това беше слабост в тъмните часове и скоро щяха да се убедят, че нощта няма милост.

Наблюдаваше ги през пролуката в сцепена скала. Сега бяха трийсетина стъпки по-надолу и на стотина разкрача от него. Успяваше да проследи движението им в равната сивота наоко­ло по тънкия лъч на закрития фенер, проскърцващите колела на балистата и глухото потропване на копита.

Доближаваха малка равна площадка и той се досети, че ще разположат оръжието там. Стърчащ камък им осигуряваше чу­десна опора за балистата. Сега знаеше какво да направи.

Върна се малко назад, мина отдясно и слезе в плитка пади­на, Проточила се успоредно на малкото плато. Прокрадна се под ръба му и зачака, без да вади меча от ножницата.

Магът водеше конете нагоре, от другата страна на впряга вър­веше един боец. Двама майстори вървяха зад балистата, а дру­гите бойци охраняваха тила на групата.

Хирад чуваше тежкото дишане на животните и приглуше­ните им стъпки, макар че копитата бяха увити в парцали. Ко­лелата на балистата чегъртаха по чакъла и понякога скърца­ха, въпреки че осите им бяха грижливо смазани.

Преди пътеката да излезе на равното имаше двайсетина раз­крача стръмнина. През деня валя обилно и мястото сигурно бе­ше хлъзгаво. Ловците забавиха ход, магът хвана хамутите и започна да подканя конете.

- Не им давай да спират! - изсъска някой отдолу, но думите се чуха надалеч в нощната тишина.

-Ще стигнем, само не припирай - разнесе се друг глас.

Магът се показа над ръба. Хирад изскочи на равното, хвър­ли се в краката му и го събори. Магът се стовари тежко на земя­та. Варваринът го връхлетя и заби юмрук в слепоочието му. Гла­вата на елфа се блъсна в камък и той замря.

Хирад се втурна покрай сепнатите коне и измъкна меча. Во­инът от другата страна на впряга тепърва се обръщаше и няма­ше шанс да се защити. Варваринът го съсече през ребрата и ко­гато мъжът падна с крясък, се наведе и му прошепна:

- Повярвай ми, на теб ти провървя.

Хирад укроти единия кон, понечил да се вдигне на задни кра­ка, и сряза едното въже. Балистата се килна и животните по инстинкт прекрачиха, за да уравновесят тежестта ѝ. Отдолу че­тири лица застинаха в нямо изумление. Лъснаха остриета.

- Предупредих един от предишните да предадат на всички желаещи, че тук ще намерят само гибел. Но вие сте решили да не слушате - извика Хирад и преряза второто въже.

Балистата се срина бързо по надолнището, принуди ловците да се разпръснат и набра инерция, докато се друсаше по камъ­нака. Едно колело се изтръгна, цялата конструкция зави наля­во и падна през ръба на пътеката. След миг-два се натроши с трясък между дърветата двеста стъпки по-надолу.

Майсторите се озъртаха към бойците, не знаеха какво да правят.

- Вече с нищо не могат да ви помогнат - подвикна Хирад.

Мислено добави: „Сега е безопасно, Велики Каан.“ От възви­шенията зад варварина се издигна сянка и се спусна към пътека­та. Замахът на огромните криле надигна вятър, от устата се носе­ше гръмовен яростен рев. Ловците се врътнаха на пети и побягна­ха, но друга сянка препречи пътеката под тях, появи се и трета.

Трите дракона закриваха звездите, могъщите им туловища висяха във въздуха. Слетият рев отекваше от околните плани­ни и накара ловците, превърнали се в плячка, да запищят от ужас. Скупчиха се на място, а драконите кръжаха с лениви дви­жения на крилете, от които тревата полягаше. Всеки от крила­тите зверове беше дълъг над сто стъпки, мощта им сякаш се присмиваше на жалката групичка, дошла с намерението да убие един от тях. Ловците знаеха колко са безпомощни, виждаха от­ворени усти, които можеха да ги налапат цели, и лесно си пред­ставяха как бълват изпепеляващи огнени струи.

- Моля те, Хирад - разхленчи се единият майстор, познал варварина. - Сега ще те послушаме.

- Твърде късно е.

Ша-Каан се спусна стремително, напорът на въздуха просна ловците на камъните. Дългата шия се проточи като стрела на­долу и челюстите сграбчиха един от мъжете. А след миг драконът се понесе нагоре с невероятна бързина и спираща дъха лов­кост. Останалите на земята ловци зяпнаха от смайващата ско­рост и дори не понечиха да се изправят отново.

Онзи в устата на Ша-Каан не успя и да писне преди да бъде прегризан на две и изплют в дъжд от кръв и плът. Великият Ка­ан изръмжа гневно в нощта и звукът затихна като далечна гръ­мотевица. Hoc-Каан се издигна в дъга и полетя надолу. Мъжете под зейналата му паст се развикаха уплашено. С един замах на крилете драконът спря устрема си, повеят затъркаля нещастни­ците в праха и заглуши воплите им. Главата му се стрелна, жер­твата бе смазана и разкъсана в миг и пусната пред още живите.

Дойде редът и на Хин-Каан. Заповедното ръмжене на Ша- Каан го насочи ниско - грамаден силует, фучащ на броени стъп­ки от земята. Главата му се изви съвсем леко, за да сграбчи об­речения. Крилете се напрегнаха, драконът се изстреля нагоре, чу се кратък жален хленч на човек, секна внезапно, после теж­кото тупване на трупа.

Хирад облиза пресъхналите си устни. Драконите бяха каза­ли, че искат възмездие. Искаха и хората да се убедят в тяхното могъщество. Само че елфът, проснат в краката му, още беше в несвяст и не видя нищо. Късметлия... Хирад обичаше драко­ните от Люпилото Каан и дори току-що случилото се не би раз­колебало и за миг привързаността му. Но за кой ли път бе при­нуден да си припомни каква непреодолима бездна дели драко­ните и хората. Стига да пожелаеха, щяха да властват, превър­нали човеците в свои роби.

Пак се вгледа в майстора, единственият жив сред разкъса­ните тела на другите ловци. Той се бе подмокрил и около боту­шите му се събираше локвичка, както клечеше вцепенен от ужас под трите кръжащи дракона. Ша-Каан кацна и го стисна с предна лапа, за да го приближи към челюстите си. Мъжът заломоти несвързано.

Хирад се обърна към мага, отпуши своя мях с вода и го изля върху главата му. Елфът се задави и изохка. Варваринът го хва­на за яката и го вдигна грубо, опрял острието на кинжала си в гърлото му.

- Само да помислиш за заклинание и ще умреш. Не сипо- чевръст от мен, разбра ли? - Елфът кимна. - Добре. Сега гледай и си вземи поука.

Ша-Каан придърпа още малко окаяния майстор.

- Защо дойдохте да ловувате дракони?

Дъхът му разроши косата на мъжа. От устата на майстора се изтръгна само задавен стон.

- Отговори ми, човече!

Мъжът безпомощно размахваше крака във въздуха, ръцете му по инстинкт бутаха ноктите, макар че не би могъл да ги разтвори.

- Заради шанса да тънем в охолство до края на живота си - изгъгна накрая. - Аз не разбирах... Не съм искал да ви сторя зло. Мислех...

Ша-Каан изпръхтя.

- Не бил искал да ни стори зло... Смяташе ни за безмозъчни влечуги, а? А да убиеш мен или друг от моето Люпило за тебе е било... как го нарича Хирад? Да, забавление. Но сега е друго, нали? Сега се увери, че можем да мислим?

Майсторът кимна и запелтечи:

- Н-никога н-няма да н-направя това отново... Кълна се!

- Така е, няма да го направиш - потвърди Ша-Каан. - Надя­вам се твоят спътник, комуто се усмихна щастието, да наблю­дава внимателно.

- Как тъй му се усмихнало...

Дори не довърши въпроса. Драконът стисна главата му с ши­роката си лапа и я смачка като зрял плод. Влажният пукот отек­на от околните скали.

Хирад усети как се сгърчи магът до него, чу ахването му. Краката на елфа омекнаха, но варваринът го задържа прав. Ша- Каан пусна потръпващия труп и изви глава към тях, студени­ят поглед на сияещите сини очи пронизваше.

- Хирад, оставям на тебе да довършиш урока.

Великият Каан се издигна в небето и поведе другите два дракона на лов.

Хирад помълча, та елфът да запомни още по-добре кърваво­то зрелище. Надуши пикня и побутна мага по-надалеч.

- Още си жив, защото аз реших така - започна, вторачен в мъртвешки бялото лице. - Знаеш каква вест трябва да разпрос­траниш. Който и да дойде тук с намерението да убива дракони, ще го постигне бърза смърт. Драконите не са лесна плячка, до­ри не си способен да си представиш могъществото им. Проумя ли го най-сетне?

Магът кимна.

- Защо избра мен?

- Как се казваш? - сопнато попита варваринът.

- Йе... Йерен.

- От Джулаца си, нали?

Елфът пак кимна.

- Затова ти провървя. На Илкар не му стигат маговете. Оти­ваш право в Школата, оттам ще разпратиш вестта. Ще оста­неш да помагаш на Илкар както той реши. Чуя ли, че не си се подчинил, никъде няма да намериш безопасност. Нито в адс­ката бездна, нито в пустошта. Ще те намеря и ще си водя прия­тели. - Хирад многозначително посочи планината зад гърба си. - Сега се махни от очите ми. И бягай неспирно, докато Илкар не ти каже да спреш. Схвана ли?

Трето кимане. Хирад му обърна гръб и се отдалечи, а тропо­тът на тичащи крака го накара да се усмихне мрачно.