Детето на нощта

35

Веслата в ръцете на Закрилниците се потапяха във водата с бе­зупречна съгласуваност, но Гарваните с издуто от вятъра платно на лодката се носеха бързо по протока и скоро ги изпревариха.

Хванал с едната ръка въжето на платното, с другата - румпела, Дензър управляваше лодката под бдителния и все по-одобрителен поглед на Незнайния, който още стоеше подпрян на мачтата.

За пръв път зърнаха Херенденет преди здрач. Отначало им се стори, че виждат равна стена от непристъпни канари, но по сивата преграда стърчеше зеленина, сякаш подала се през отк­рехнати вратички.

Ериан вдиша през зъби.

- Илюзията се разпада навсякъде. Убедена съм, че техните магове ще открият къщата веднага щом полетят над острова.

- Трябва да знаем какво става там - обади се Незнайния.

- Защо не отлетиш към острова, за да провериш още сега? - предложи ѝ Дензър. - Кажи им, че идваме, пък и ще имаш мал­ко време за Лиана преди всичко да ни се струпа на главите.

Тя грейна.

- Чудесно хрумване!

- Случва ми се понякога - подхвърли той.

Тя се надигна, обви шията му с ръце и го целуна страстно.

- Противна гледка - ухили се Хирад.

Ериан стъпи устойчиво, подготви заклинанието, издигна се във въздуха и замря за миг зад Дензър.

- Не се бавете.

- Ще се постарая.

Тя полетя на юг ниско над водата, за да я предпазват скали­те отляво от по-бурните повеи, и скоро се смали до точица в мът- ното небе.

- Я слушай... - проточи Незнайния, свел поглед към Илкар, на когото явно му призляваше. - Не искаш ли да погледнеш как­во става зад нас? Трябва да знаем и колко са изостанали онези.

Елфът кимна.

- Готов съм на всичко само да се махна от тази крехка куп­чинка подскачащи дъски.

- Не ги доближавай прекалено - заръча Хирад.

- С очи като моите няма нужда.

Джевин насочваше кораба плътно вдясно през протока, как­то го бе посъветвала Ренерей. Мнозина бдяха, наредени по ле­вия борд, и когато отекна първият вик, той не се изненада от видяното, но му беше тежко да гледа.

„Океански бряст“ лъкатушеше по водата като пиян великан. Зад щурвала бе застанал човек, който нищичко не разбираше от съчетаното управление на кораба чрез руля и платната, ня­маше представа как да се възползва от вятъра и инерцията на прекрасния морски съд. От първия миг си пролича, че не е елф от екипажа. Джевин и моряците знаеха, че е време да скърбят за мъртвите си сънародници.

Той се помоли на морските богове да приютят душите им и зачака неизбежното.

Клатеше глава, взрян в хаотичното движение на „Океански бряст“, тласкан от вятъра във всички платна. Никой от негод­ниците нямаше да е готов за бедствието и в душата му се прокрадна злорадство. Надяваше се повечето да се издавят, да пре­живеят безкрайни страдания в дълбините преди смъртта.

Чудеше се дали поне един от тях се е замислил защо той е заповядал да оставят толкова малко платна и се задоволява с мудното движение по протока. Всъщност дали изобщо бяха забелязали, че има друг кораб зад тях?

Когато се случи, от гърдите му се изтръгна въздишка. Погу­бена красота... Само на миля пред тях „Океански бряст“ спря изведнъж, сякаш ръката на някой бог се вкопчи в носа му. За миг се надигна, после бързо се наклони встрани, пробойните в корпуса зееха безнадеждно.

Мигове по-късно чуха приглушен трясък и скрибуцане. Предсмъртните вопли на безпомощен кораб. На Джевин му се искаше да не си е въобразил, а наистина да е чул и писъците на отрепките, падащи в безмилостното море или премазани при сблъсъка. Водата около потъващия кораб се разпени.

- Стрелците да са нащрек! - заповяда той.

Една дузина елфи с опънати лъкове застанаха отляво.

Предвиди точно постъпката на страхливците, прекалено заг­рижени да опазят собствените си кожи, вместо да опитат спус­кането на лодки, за да се спасят всички. Маговете отлетяха, за­рязвайки оцелелите на борда да търсят избавление както мо­гат. Следеше неотлъчно движението им в небето. Само един от тях носеше някого, както Дензър бе носил Хирад.

- Не позволявайте да ни доближат - предупреди Джевин. - Никой от тях няма да стъпи на моя кораб.

Лъковете се огънаха. Джевин чакаше, а маговете продъл­жаваха назад по протока, може би с надеждата да намерят ко­рабите на Дордовер. Но той нямаше да ги пропусне безнаказа­но след всичко, което сториха с екипажа на „Океански бряст“.

- Надупчете ги!

Дванадесет стрели изсвириха нагоре. Петима се стовариха с крясъци и стонове към водата, изгубили в миг магическите си криле. Морето скоро погълна мятащите се тела и Джевин си позволи надеждата, че боговете са ги завлекли право в ада. Тримата оцелели кривнаха надалеч от кораба, сред тях беше и онзи, за чиито крака се държеше друг. Тетивите избръмчаха отново.

Още един маг цопна във водата, а носеният мъж изохка гръм­ко. Джевин не успя да различи къде го е поразила стрелата. Може би му предстоеше бавна смърт в мъки.

Той кимна на екипажа си.

- Приберете оръжията! Всички да гледат по левия борд! Не­ка проверим няма ли оцелели елфи.

Но израженията на моряците показваха, че предчувствията им не се различават от неговото.

Илкар полетя обратно към лодката. Видя каквото искаше. Вятърът брулеше лицето му и пак носеше дъждовни капки. Ел­фът се утешаваше, че скоро ще стъпи на твърда земя. Нямаше никакво намерение да седне отново в лодката.

Зарея се до Незнайния, тъкмо когато дъждът заплющя жи­лещо.

- Как е зад нас? - попита Незнайния.

- Три дордоверски кораба ни преследват. До свечеряване ня­ма да стигнат чак дотук, защото се промъкват предпазливо в протока, но ще се доберат до мястото, където ние спуснахме лод­ките.

- Хм... - Незнайния се опитваше да пресметне разстояния­та. - Значи няма да е чудно, ако нападнат през нощта. Могат да пратят магове и бойци с лодки към острова и по тъмно, особено ако сред тях има елфи. Мракът няма да попречи и на маговете да полетят. Жалко че не можем да угасим онзи дяволски гра­маден лъч.

- Не се знае - възрази Илкар.

- Ами щом не ти се иска да се возиш с нас, защо не прехвър­чиш до острова? Току-виж измислиш нещо.

- И на мен ми се върти същата идея в ума - призна елфът. - Бих взел и някого от вас, но предпочитам да не прахосвам из- лишно мана.

- Добре, ще се видим след час-два.

- Драконите не се ли мярнаха някъде? - нерешително попи­та Хирад.

Илкар завъртя глава.

- Не. Не видях и елфическите кораби. Съжалявам.

Елфът охотно се устреми към Херенденет, за да се скрие най-сетне от бурята.

Ударите на сърцето ѝ туптяха чак в гърлото, когато добли­жи острова. Нямаше я по-малко от две седмици, а завари тол­кова зловещи промени.

Сега виждаше добре, че малко остава илюзията да се разпад­не окончателно. Имаше завихряния, накъсваше се, възстано­вяваше се помътняла и се дробеше на парченца като мозайка в най-слабите места. Тук-там бе изчезнала напълно заради неус­тойчивостта в извънредно сложната форма от мана. Ериан си каза, че вече е все едно.

Отгоре пролуките в илюзията още повече се набиваха на очи. Тя полетя на стотина стъпки над земята и веднага зърна къща­та, градините и гробниците. Щом доближи, разрушенията я стъписаха.

Нямаше го цялото западно крило - купчини камъни и дърво бяха нападали в раз лом, който продължаваше нагоре по скло­на.

Кротките ручеи, езерца и водопадчета се бяха превърнали в неукротими реки, прелели извън руслото. Ериан забеляза, че поне на четири места са наводнявали сградата. Не можеше да преброи дупките по покрива, а земята наоколо беше осеяна със следи от урагани - стъкло, трески, раздробени каменни плочи.

Но над всичко властваше неимоверният стълб от мана, ви­дим като светлина и сътворен от Лиана - кой друг беше спосо­бен на това? Издигаше се към небето безмълвен и изумителен, обагрен с цветовете на четирите Школи, допълнени с меко ка­фяво и редки черни ивици. Слабото завихряне в основата му се ускоряваше до шеметни спирали нагоре.

Ериан обиколи набързо лъча, започващ от средата на гради­ната, и когато се спусна към земята, най-после зърна нещо, ко­ето укроти неравните удари на сърцето ѝ. Дъщеря ѝ изтича през разбитата рамка на главния вход и се загледа в нея.

Ериан извика името ѝ и безплътните криле замахнаха така, че да се задържи неподвижно преди да стъпи долу. Веднага пре­късна заклинанието, приклекна и притисна Лиана до гърдите си в прегръдка, на която не се бе надявала често през отмина­лите дни.

- Милата ми, колко е хубаво пак да съм при теб! Разкажи ми всичко. Мама липсваше ли ти? Толкова ми беше мъчно за теб, сладка моя. Ти какво правеше? Помниш ли? Е?

Отметна глава назад да погледне Лиана, чиито очи се прис- виваха насмешливо.

- Какво има, скъпа?

Момичето се намръщи.

- Знаеш какво правих. Бях в тъмното място. Старите жени ме държаха там. Ти нали тръгна заради това? Мислеше си, че няма да науча. Ама аз научих и направих светлина, за да я виж­даш отдалеч, когато се върнеш. Защо те нямаше? - пресекливо попита детето.

Ериан потисна желанието си да я прегърне отново.

- Но нали знаеш защо трябваше да замина? Нали ми маха­ше на прощаване от брега? Не помниш ли? Отидох да доведа помощници, защото Ал-Дречар бяха много уморени. Исках да доведа и твоя татко.

Лиана обмисли думите ѝ и кимна.

- Да, но аз не исках да остана в тъмното място, а старите жени искаха, затова ги накарах да не ми пречат и се събудих.

Сърцето на Ериан се сви. С внезапно отмаляла ръка отмести кичура, паднал пред лицето на дъщеря ѝ.

- Как си ги накарала?

- Сторих зло на Ана. - Брадичката на детето трепереше. - Не знам какво стана. Мамо, не се сърди, моля те, аз не исках. Уп­лаших се.

Тя се разплака и Ериан я залюля лекичко в ръцете си.

- Не ти се сърдя, разбира се.

Огледа се към разрухата наоколо. Сега разбираше причина­та. Питаше се тревожно колко ли е увредено съзнанието на Ави- ана... ако старата магьосница е оцеляла. Но колкото и да я съ­жаляваше, имаха много по-страшен проблем. Ако Лиана каз­ваше истината, значи нейната Нощ не бе свършила. И дъщеря ѝ не бе придобила цялостно умение да борави с маната. Значи можеше всеки миг да изпадне отново в същото състояние, но нямаше кой да предпази и нея, и Балея.

Ериан събра волята си, за да остане гласът ѝ ведър. Не бива­ше Лиана да долови колко е уплашена.

- Как се чувстваш, миличка?

Дъщеря ѝ се усмихна.

- Ами добре. Наболява ме главата и май не биваше да пра­вя светлината толкова голяма. Още усещам вятъра в главата си. Старите жени уж щяха да ми помогнат да го спра, но не можаха.

Ериан се изправи и ѝ протегна ръка.

- Да навестим ли Ал-Дречар?

- Те не ме харесват - оплака се детето. - Вече не говорят с мен.

- О, това не може да е вярно - с мек укор възрази Ериан. - Нека отидем при тях и ще ти покажа, че още са твои прия­телки.

- После може ли да гледаме кога ще дойде татко? Имам си любимо местенце, откъдето гледам. Там те чаках всеки ден.

- Благодаря ти, мила. Така ми помогна да се върна по-скоро при теб.

Лиана позволи да я поведе към къщата, макар че явно не ѝ се искаше. Ериан стъпваше по напоени с влага дъски, подми­наваше счупени или разкривени прозорци, пръснати на парченца вази и разкъсани картини. Стараеше се да не покаже как­во чувства. Лиана като че не забелязваше съсипията и бърбо­реше за някакви нейни приятели в градината и за вкусната су­па, която изяла на обяд.

Забавиха крачка пред стаите на Ал-Дречар. Ериан бездруго се плашеше от това, че чуваше само свиренето на вятъра в из­къртените прозорци и продупчения покрив. Обзета от опасения, тя отвори вратата към коридора. Нямаше елфи, които да я пос­рещнат. Дори не надникна в стаите. Знаеше, че са празни.

Взе Лиана на ръце и припряно тръгна към балната зала с напразната надежда, че всички са седнали около масата в тра­пезарията и си подават лулата. Момичето пък гледаше назад над рамото ѝ. Не се възпротиви, че майка ѝ я носи на бегом, но се размърда неловко, когато Ериан отвори вратата на залата и се закова на място, вторачена в големите полилеи, които лежа­ха на пода подобно на побелели от времето скелети.

- Мамо, кой е този мъж?

Ериан се огледа стреснато.

- Илкар! Слава на боговете! Лиана, той е от приятелите на мама и татко. Ще ни помага. Няма ли да го поздравиш?

Детето завъртя глава и се извърна.

- Може и без поздрави - каза дотичалият Илкар. - Ериан, тук всичко е опустошено. Какво се е случило, по дяволите?!

Тя кимна към дъщеря си.

- Познай от първия път. Слушай, никого не намирам. Нав­сякъде трябваше да има елфи от Гилдията, не виждам и чети­рите Ал-Дречар. Струва ми се, че попаднах в пълно мъртвило. Ела с мен, моля те, че вече тръпки ме полазват.

- Накъде? - усмихна се той.

Ериан тръгна през залата към трапезарията. В тавана зееше дупка колкото каруца, мазилката се бе пръснала чак до стени­те. Ериан не поглеждаше встрани, мъчеше се да върви спокой­но към последното място, за което таеше надежда.

Натисна дръжката със свободната си ръка и бутна вратата.

- О, не...

Веднага притисна длан към носа и устата си. Лиана издаде гърлен звук на погнуса. Илкар застана до тях. Едва се сдържа­ше да не повърне.

- Ериан, изведи Лиана оттук. Аз ще направя каквото мога. Дензър ще дойде само след час-два. Опитай се да убедиш Лиа­на, че трябва да махне тази светлина. Корабите на Дордовер не са много далеч зад нас.

Ериан кимаше и сподавяше риданията.

- Не искам всички да са мъртви... Не искам...

- Ще направя каквото мога - тихо повтори елфът. - Сега из­лезте на чист въздух.

Ериан избяга назад през балната зала, отчаянието я изпълваше.

Илкар разбираше какво ги е подтикнало да потърсят подс­лон тук, в може би единствената суха стая. Откъм камината срещу него още се усещаше топлина, а капаците на прозорците бяха затворени плътно.

С избутването на голямата маса към стената се бе освободи­ло място за четири легла и на поне едно от тях имаше труп. Той пристъпи навътре, макар че му прилошаваше от вонята.

Трябваше да проветри някак. Втурна се към врата вдясно и попадна в друга спалня, чийто единствен прозорец беше изкър­тен. Вдиша с пълни гърди, заклещи вратата с голямо кресло и тръгна към друга врата. Тя водеше към кухни. Илкар поспря и сви вежди. Пещите излъчваха горещина, вътре играеха пла­мъци. Не виждаше никакви продукти, измити и нарязани за готвене, нито пък съдове с вода, но съвсем наскоро бяха сложе­ни достатъчно дърва...

- Ей, има ли някой? - подвикна и доближи двете врати в сте­ната срещу трапезарията.

Извади меча си и бутна лявата врата. Килер, където нямаше никого. Натисна дръжката на другата врата, надникна и от смайване неволно отстъпи назад.

- Боговете да са ни на помощ! Какво правите?! - попита на общото за всички елфи наречие.

Не вярваше на очите си.

Откъм скупчилите се в ъгъла тела се чу мъжки глас. Илкар преброи шестима елфи, но може и да бяха повече.

- Чакаме края. И се молим за избавление.

- Избавление от кого?

- От Лиана.