Детето на нощта

9

- Илкар, да не ти е влязла вода в ушите? Казах „не“!

Хирад стовари тенекиената чаша на каменната маса, прек­рачи ядно към вратата, облегна се и впери поглед в непривет­ливия мрак навън.

Дъждът не спираше и докато намерят конете, тримата се нак- васиха и омърлушиха. Хирад разпали хубав огън в колибата и от дрехите им, провесени на тел пред огнището, се вдигаше па­ра, а те се увиха с одеяла. Настроението на варварина изобщо не се подобри, щом чу какво искат от него Незнайния и Илкар.

- Не каза, а го изкрещя - с равен глас отвърна елфът и изчовърка парченце овче месо, заседнало между зъбите му. - Чух те добре и първия път. Надявах се обаче да ме е подвел слухът.

- Е, значи още чуваш добре - озъби му се Хирад през рамо. - Защо, по дяволите, ще ми хрумне да помагам на оня празнодумец? Каквото и да обещава, все не го изпълнява. Тримата Каан още са тук.

- Поначало се знаеше, че няма да стане бързо - опита се да го вразуми Незнайния.

- Вярно си е. Не се и надявах да успеят скоро. Само дето ми­наха почти пет години. И нищо. - Този път варваринът говоре­ше ядно, но студено. - Впрочем драконите умират.

- Разбирам какво чувстваш - подхвана Незнайния, - но Дензър не бездействаше, а...

- О, да, научих. Приближен е до Кръга на седемте, Господа­рят на Хълма се вслушва в думите му, има си уютни покои. Вярно, не е бездействал. - Хирад се прокашля и плю през отворена­та врата. - Я слушай - когато той дойде и докаже, че в Ксетеск правят нещо, за да върнат моите дракони в родния им свят, аз пък ще му помогна да си намери семейството.

- Няма толкова време - завъртя глава едрият воин.

- Имаше пет години! - Варваринът за миг се върна до ма­сата. - Пет профукани нахалос години! Драконите умират, а единствените хора, които могат да направят нещо за тях, си седят на тлъстите задници и се хвалят един друг как разгро­мили западняците. Какво им пука, че истинските герои гни­ят в пещерата? - Взря се поред в лицата им на светлината от огъня. - Май не мога да ви го втълпя... Я си обуйте ботушите и елате с мен. Чоулът е наблизо. Поне влезте да ги поздрави­те.

Тримата притичаха до входа на пещерата, загърнати с одея­лата. Фенерът на Хирад осветяваше малък кръг от студената и влажна кухина.

- Бързичко ще премръзнем тук - оплака се Илкар.

- Тъй си е - охотно потвърди варваринът.

Свърнаха зад завоя и влязоха в самия Чоул, от силната ми­ризма на дракони им се замаяха главите. Хирад се ухили зло, щом чу как се задъхаха приятелите му.

- Велики Каан, имате гости.

Ша-Каан вдигна глава и сияйните сини очи се отвориха.

- Добра среща, Илкар. Добра среща, Незнаен - изрече глухо и отмаляло, сякаш заспиваше.

- Добра среща и на теб, Ша-Каан - отговори елфът. - Няма да питаме как сте със здравето. Хирад вече ни обясни открове­но. Съжалявам.

- Съжалението няма ни отведе у дома.

Нямаше го блясъка на люспите му. Огромното тяло си оста­ваше все тъй страховито, но гласът и мудните движения изда­ваха слабост.

- Хирад спомена за желанието ви... - започна Незнайния.

- Желанието го имаше от самото начало. Сега е необходи­мост. - Ша-Каан се взираше, без да мига, в двамата посетите­ли. - Странно време сте избрали да ни навестите. Доколкото знам, хората отбягват дъжда и тъмнината.

Воинът вдигна рамене.

- Нуждаем се от Хирад. Дъждът не ни попречи.

- А аз им отговорих, че няма да помогна - прекъсна го Хирад.

- В какво? - попита драконът.

- Да намерят дъщерята на Дензър.

- Аха... - Великанските челюсти се разтвориха и острите зъби лъснаха. - Трябваше да се досетя, че има нещо общо с онзи крадец на амулети, щом си толкова ядосан, Хирад Хладнокръвния. Пред­полагам, че все още не съобщава за намерен път към Бешара.

- Точно така - мрачно потвърди Хирад. - Още не е привър­шил с издигането си до върховете в Ксетеск.

Илкар въздъхна.

- Искаш да добавиш нещо ли? - погледна го драконът.

- Хирад знае, че според мен е твърде придирчив към Ден­зър, но разбирам напълно колко е омръзнало и на вас, и на него това чакане. Само че сега дойдохме да говорим за безопасност­та на Ериан и дъщеря ѝ Лиана. Голяма опасност е надвиснала над двете, а те може би не го съзнават. В момента Дордовер е съсредоточил всичките си сили в издирването им и Дензър по­дозира, че тамошните магове едва ли са решени непременно да опазят живота на момичето.

- Аз казвам, че дърдори глупости - заяви Хирад. - Нали в Дордовер се бяха заели да я обучават? Защо изведнъж ще им хрумне да я убият?

- Опитах се да ти обясня, но ти не пожела да ме изслушаш. Причината е в дарбите ѝ и в мястото, където двете са отишли.

Ша-Каан издиша и тихото бучене се разнесе в просторната пещера.

- Значи детето ще бъде магьосница?

- „Магия“ е твърде слаба дума в случая - поклати глава елфът.

- - Почти сигурно е, че тя може да овладее знанията и на четирите

Школи, вероятно е способна да тръгне и по Пътя на Единството.

Нос-Каан и Хин-Каан внезапна вдигнаха глави, трите дракона се вторачиха в Илкар, който неволно отстъпи една крачка. Шиите им се полюшваха, все едно в пещерата се бе излегна- ло създание с чудовищно тяло с три глави.

- И къде е отишла тя? - настойчиво попита Ша-Каан.

- Дензър подозира, че сега е при последователи на Единство­то, но ние дори не знаем дали още ги има, камо ли къде живеят.

- Ал-Дречар... - ахна кънтящо драконът. - Ако съществу­ват, трябва да ги намерим. Хирад, налага се да помогнеш.

- Ама какви са тия Ал... другото не го разбрах...

- Пазителите на Единството. Няма съмнение, че Септерн им е предал знанията си. Той беше един от тях. Те могат да ни вър­нат у дома.

В Дордовер пренебрегнаха призива на Ксетеск за среща при Тривернското езеро. И тази постъпка сама по себе си можеше да бъде обявена за агресия, но те се позоваха на отдавна неизползван параграф в съглашението между Четирите школи. Имаха повод - в момента Джулаца не съществуваше като пълноценна Школа. А и временният ѝ Висш маг Илкар бе тръгнал с Гарваните.

Вулдарок предвиди, че ще се наложи да посреща групата, която пристигна няколко дни по-късно, особено след като бе събрал ударна сила от сто и петдесет магове и триста мечонос- ци на коне, за да подкрепят сборната кавалерия на Дордовер и Листерн. Готовата за бой войска ставаше твърде внушителна и в Ксетеск имаше защо да недоволстват.

Вулдарок не би си позволил подобни волности, докато Стилиан беше Господар на Хълма. Колкото и да преливаше от неп­риязън към него, уважаваше острия му ум и умелото интри­гантство. Но онова недорасло хлапе Дистран нямаше добра мре­жа от осведомители, не си подбираше съветниците и не умееше да мисли със собствената си глава. Дори Дензър не беше при него сега, за да го вразумява. Наглед всичко се подреждаше благоприятно за Дордовер и лесните за отгатване решения на Дис­тран само подхранваха увереността на Вулдарок.

Реши да посрещне Дистран и малобройната му свита в ос- къдно обзаведената дневна към учебна зала - тук имаше само кръгла маса и четири стола с твърди облегалки, камина без никаква украса и обикновени кафяви завеси, които скриваха зле прилягащите капаци на прозорците. Малкото свещи осве­тяваха залата мъждиво, във въздуха се долавяше дъх на ста­ра плесен.

Единственият знак на уважение към високия ранг на посе­тителите бяха неизменната купа с плодове и дебелата керамич­на кана с прославения билков чай на Дордовер. Навън беше сту­дено, дъждовно и ветровито, ободряващата отвара щеше да про­гони мислите за недружелюбното посрещане и да помогне на уморените умове да се съсредоточат.

Вулдарок и старшият секретар Бериан влязоха по-рано в пристройката, която се намираше встрани от централния двор зад Кулата. Когато вратата се отвори и влезе смръщеният Дис­тран, Вулдарок бе изобразил леко гузна гримаса на лицето си. Зад Дистран бяха Ранил (доста посредствен маг според Вулда­рок) и двама Закрилници.

- Господа, принуден съм да моля за извинение, че ви посре­щам толкова скромно, но ни заварвате в момент, когато не мо­жем да предложим разкош.

Дистран го дари с леден поглед преди да седне срещу Бериан.

- Дойдохме да преговаряме, не да обсъждаме изяществото на мебелите и гоблените ви. - То се подразбира - кимна Вулдарок с пестелива усмивка. - Бериан, би ли сипал чай на гостите? Господарю Дистран, как­во би искал да поднесем на твоите Закрилници?

Вулдарок едва прикри отвращението си от идването на из­чадията. Смяташе, че отдавна е трябвало да бъдат изтребени до последния.

- Те не се нуждаят от нищо. Ако присъствието им те смуща­ва, ще почакат отвън.

- Много любезно от твоя страна.

Вулдарок също седна и изчака чашите да бъдат напълнени. Само Ранил си взе ябълка от купата. Господарят на Кулата в Дордовер се взря в двамата магове от Ксетеск, които с удоволс­твие отпиха от чая, и кимна.

- Чудесен е - одобри Дистран.

- Съставките са може би най-ревниво пазената ни тайна - вметна Бериан.

- Хм... Както изглежда, напоследък нямате много други тай­ни от света - вторачи се Дистран във Вулдарок.

- Дошли сте да споделите поводи за недоволство? - спокой­но подкани домакинът.

- Да, не яздих дотук дни наред, за да убия малко свободно време - сопна се Дистран. - И нямам намерение да увъртам. По­ходът на вашите войски е неоспорима агресия и погазване на ми­ра, настъпил между Школите, както и в цяла Балея. Искам да добавя и че решението на вашия Висш маг да възложи срещата - без да се засягаш - на по-незначителен старейшина на Школата, е оскърбление лично към мен, което е и необяснимо, и излишно.

Вулдарок разпери длани в помирителен жест, макар че се вбеси.

- Както ти е известно, господарю Дистран, Висшият маг Херолус нито се радва на добро здраве, нито му предстои дълъг жи­вот. Двамата с Бериан изпълняваме ролята на негови очи и уши, както е било винаги при заболяване на Висшия маг. В то.ва няма нищо оскърбително. - Той вдигна чашата към устните си, преди да продължи: - А думата „агресия“ от твоята уста малко ме из­ненадва. Не разбирам кого сме застрашили с войската си, На- . шият слабичък отряд потегли, защото получихме достоверни све­дения, че принадлежащото към Школата момиче Лиана и него­вата майка Ериан са в опасност. Естествено е да сме загрижени и изпратихме този отряд на юг, където според нас има надежда да открием жената и детето преди да ги намерят нашите врагове. Опасявам се, че не бих казал същото за значителния брой така наречени Закрилници, които върлуват по границите между Школите и по волята на магистрите ви безцеремонно се разпра­вят с всекиго от Дордовер, на когото се натъкнат.

Дистран сбърчи вежди.

- И от кого ще браните детето? Дори още не сте издирили Лиана, вероятно няма и да успеете. Не е изключено Гарваните да я доведат, но май и те по-скоро ще гонят вятъра в полето. А моите Закрилници са напомняне към Дордовер, че всякакви опити да бъдем сплашени със сила няма да останат безнаказа­ни. Възложено им е и да бранят онези магове и обикновени хо­ра, които не споделят остарелите възгледи на Дордовер.

Вулдарок се засмя. Това пале поне имаше остър език, не мо­жеше да му се отрече.

- Драги Дистран, трудничко ми е да се съглася, че възгледи­те на Дордовер са остарели, щом ги споделят и Листерн, и Джулаца. Всъщност Ксетеск се отклонява от общите стремежи на Школите.

- Нима отричаш, че настървението ви да наложите властта си над Лиана накрая ще ѝ струва живота?

- Не съм споменавал посегателства срещу ничий живот - вдигна рамене Вулдарок. - Опитваме се да върнем детето тук, за да продължим обучението му.

- А то, както добре знаем и двамата, ще ѝ причини скорошна и мъчителна смърт.

- Моля?

- Вулдарок, не разчитай, че имаш глупак насреща си. И двама­та знаем какво става - Ериан е напуснала Дордовер, защото се е убедила колко вредно е вашето обучение за нейната дъщеря. И двамата се досещаме при кого е отишла, освен това сме запознати с Предсказанието на Тинджата. Но вместо да си въодушевен, че е възможно все още да има живи Ал-Дречар, единственото ти жела­ние е да се докопаш до нещо, върху което поначало нямаш права.

Дистран гледаше свирепо, а до него Ранил с непоклатимо без­грижие посръбваше от чая. Вулдарок долавяше безпокойство­то на седящия до него Бериан. Позабави се с пълненето на ча­шите, колкото да разсее напрежението.

- Никога не съм те смятал за глупак - излъга с привична лекота. - Но хаосът и разрухата, които се стовариха върху Ба- лея, налагат Лиана незабавно да бъде върната при нас. Нашите магистри стигнаха до неоспоримия извод, че онези, под чиито грижи е тя сега, не съумяват да я предпазят от отприщването на огромни смущения в маната. И засега не съм убеден, че те са привърженици на Единството. Нямахме такива затруднения, Докато Лиана беше при нас, нали?

Дистран леко поклати глава.

- Навсякъде се чуваше за необичайни капризи на времето дълго преди Лиана да напусне Дордовер. Не се съмнявах как ще отговориш. В Ксетеск обаче сме убедени, че раждането на момичето в Дордовер е само въпрос на обстоятелства. Ние пък я смятаме за носител на Единството. И макар че Тинджата е бил прозорлив, съветите му са пристрастни, защото се е боял от завръщането към единната магия, а не защото е вярвал в неми­нуемата всеобща гибел.

- Според теб земетресенията, ураганите и огромните вълни не са ли предвестници на страшна беда? - попита Вулдарок, ис­крено учуден от неведението на Ксетеск. - Ако ние... тоест и аз, и ти сме прави, едно-единствено невръстно дете ни навлича всички тези несгоди. Задължително е да бъде насочвана и обуз­давана правилно, докато не се научи да владее своите несъмне­но огромни дарби.

Дистран въртеше глава с досада.

- Да не се преструваме повече. Лиана застрашава наложе­ния в магическата общност ред, който Дордовер иска да запа­зи. Но в нея е бъдещето за всички ни. Тя показва пътя напред, не е знак за връщане в миналото, както ти май си мислиш. И ние няма да гледаме безучастно отстрани как я погубвате, кри­ейки се зад хубави думи. - Той изопна рамене и побутна чаша­та си към средата на масата. - Ще ви попречим да я хванете. Отзовете войската си. Оставете на Гарваните да се погрижат за безопасността ѝ.

- Гарваните ли? - Пренебрежението на Вулдарок не остана скрито. - Те са само пешки в голямата игра и не подозират кол­ко са безпомощни. Може да са ни от полза по някое време, но сами нищо няма да променят. Нима не разбираш?

- Но ти ги остави да започнат диренето, защото тайничко се чудиш дали техният шанс да намерят детето не е най-голям.

Вулдарок кимна бавно.

- Никой не се съмнява в уменията им. Но след толкова годи­ни не бих разчитал прекомерно на силата им.

- Добре, да допуснем, че си върнете Лиана по какъвто и да е начин... Кога ще я изпратите в Ксетеск, за да продължим ние обучението ѝ?

Въпросът свари Вулдарок неподготвен и той неловко размър­да рамене.

- Такова решение могат да вземат само нашите книжници, вещи в ключовите знания, и сега не е времето да го обсъждаме.

Дистран се наведе към него и сплете пръсти на масата.

- Напротив, сега му е времето. Момичето ще остане при Ал- Дречар, ако наистина е било заведено при тях. Защото ние раз­читаме, че те най-добре могат да спрат бурите в маната, и то колкото се може по-бързо. Или ще бъде заведена в Ксетеск, пос­ле ще продължи обучението си в Листерн, а накрая и в Джула- ца. Няма Да се върне в Дордовер.

Вулдарок усети, че ченето му увисва, но се опомни.

- Как смееш да отправяш заплахи в собствената ни Школа?! -успя да изгъгне.

- Стига де, изобщо не заплашвам. Но моите Закрилници не са излезли на разходка. Опитах се да те убедя любезно, но се­га настоявам да върнете войските си заедно с конницата на Листерн, за да бъде намерено нормално решение за общите проблеми.

- Тоест? - изръмжа Вулдарок.

- Тоест Лиана ще продължи да се развива, без никой да ѝ пречи, на мястото, което изберат нейните майка и баща. Оче­видно това място няма да е Дордовер.

Вулдарок изви глава към Бериан и го изгледа питащо. Сек­ретарят леко завъртя глава.

- Уви, не можем да се съгласим с поставените от теб усло­вия. Имаме свои цели и ще ги постигнем.

Дистран рязко се изправи, миг по-късно се надигна и Ранил. Вратата се отвори и един Закрилник застана в рамката, застра­шителен дори за маговете от Дордовер.

- В такъв случай се опасявам - изрече Дистран, - че отноше­нията между нашата Школа и Дордовер, вероятно и Листерн, няма да бъдат особено сърдечни в близко бъдеще. Предупреде­ни сте. Желая ви приятен ден.

Двамата магове от Ксетеск излязоха забързано. Вулдарок се облегна на стола и цъкна с език.

- Ама че тъп недорасляк... - Взря се в Бериан и продължи: - Такива ми ти работи, стари друже... Както виждам, предстоят ни малко неприятности. Херист и Дарик трябва да бъдат из­вестени незабавно. Погрижи се за това, моля те. Аз ще се свър­жа и с други хора, ще се наложи двамата с теб да попътуваме.

На Ериан ѝ докривя, че Лиана не пророни сълза, като научи за раздялата. Дори не прояви кой знае какъв интерес, само се усмихна, когато чу обясненията на майка си защо се налага да замине внезапно.

- Те са уморени - каза момичето. - И се състаряват. Татко може да помогне.

Ериан се мъчеше да прогони огорчението си като проява на себичност, но неволно си помисли, че дъщеря ѝ реагира твърде пресметливо, а не като петгодишно дете.

Помаха ѝ отново, когато дългата лодка излезе от заливчето и се насочи към „Океански бряст“. Лиана също вдигна ръка. До нея стоеше Ефимер, която побърза да отведе детето обратно към пътеката на склона.

Макар и неустойчива, илюзията скоро скри дърветата край пътеката и камъните по брега. Ериан не можа да погледа още малко дъщеря си. Провеси глава. За първи път се разделяше с Лиана за повече от два дни. Не знаеше как ще го понесе. В гър­лото ѝ заседна буца, сълзите напираха. Щеше да ѝ олекне, ако не се съмняваше, че и Лиана тъгува за нея.

Ренерей я остави на мира чак докато корабът отплава. Тога­ва застана до нея и се загледа в тъмносините вълни.

- Тя ще е добре, щом Ал-Дречар се грижат за нея.

Ериан се подсмихна. Въпреки искрената си симпатия към младата елфида виждаше, че понякога ѝ липсва проницател­ност.

- О, не се съмнявам. Тревожа се за себе си.

- Ще ти липсва много.

- Вярно. Ще ми се да намерим Дензър по-скоро.

Ренерей все още не я поглеждаше, но Ериан я зърна да кима замислено.

- Ще ми бъде приятно да се запозная с бащата на Лиана и мъжа, на когото си отдала сърцето си.

- Е, не се вълнувай прекалено. Той е маг от Ксетеск преди всичко, а чак след това мой съпруг.

- Значи не разбира кое е по-важно.

- Не бих казала. И аз съм преди всичко майка, а чак след това негова съпруга. Двамата с Дензър имаме да вършим рабо- , та преди съвместният ни живот да започне истински. А дотога­ва е най-добре да не си позволяваме преструвки.

Ренерей поумува и вдигна вежди. Ериан си мислеше, че ел- фидата не е обиграна в нравите на Балея, но е непоколебима и готова хладнокръвно да отстрани враговете от пътя си. Гарва­ните щяха да са по-силни, ако тя беше с. тях преди няколко го­дини...

- Как ще го намериш? - попита Ренерей.

- С мисловна връзка. Щом пристигнем в Арлън, може би ще успея да достигна със съзнанието си до Ксетеск. Сигурно още е там. Или е в Дордовер. Ще го открия, а после ще чакаме.

- Ами Гарваните?

- Той ще ги доведе. Познавам го добре, вече се е постарал да ги събере.

- Толкова ли си уверена?

Ериан сви рамене.

- Те са твърде различни, но щом някой от тях изпадне в бе­да, постъпват еднакво.

Усмихна се, леко изненадана от нов копнеж - не да е до Лиа­на, а да бъде отново сред Гарваните. Изпълнеше ли се желани­ето ѝ, щяха да се справят. Знаеше си. Та нали Гарваните не до­пускаха поражение? Потисна присмеха за нелепата самонаде­яност и пак зарея поглед над прекрасното море.