Детето на нощта

12

Ето го. Не можеше да сбърка. Все едно усети първия повей над спокойно море. Ето го пак!

Далеч на юг и малко по на север от Калеюс имаше движение в спектъра на маната. От такова разстояние се долавяше слабо, но самата му чудатост приковаваше вниманието... и издаваше.

Опитният маг успяваше да открие извършване на заклина­ния навсякъде из Балея, достатъчно беше да съсредоточи съз­нанието си в основния спектър и виждаше малките ядра на ре­да сред пълния хаос. Само че тези вихри бяха различни, някак чужди и несъмнено породени от разпадането на статично зак­линание. Засега му беше трудно да изтълкува появата им.

Горстан, магистър от Дордовер, беше напълно уверен в откри­тието си. Тази магия не произхождаше от Балея. Дори в нараства­щите недостатъци на заклинанието имаше усещане за пълнота, каквато той не би постигнал. Магия от друга сила, далеч по-могъ- ща. В неговата неприязън се прокрадна и страхопочитание.

Той се обърна и върна зрението си към сивкавата светлина под покритото с облаци небе на Балея.

- Напипах ги.

Селик се усмихна криво само с половината си лице.

- Колко далеч са оттук?

Горстан сви рамене.

- На много дни път. Невъзможно е да преценя точно, но по­дозирам, че са се настанили в архипелага Орнаут.

- Горстан, моля те да ме извиниш...

- Охотно - отвърна магът.

Селик кимна неприветливо, покри главата си с качулката и бързо се отдалечи, придружен от двама съратници.

Горстан ги изпроводи с поглед и пак се обърна на юг, но се взираше надолу, във вълничките по бавната река Арл.

Не оспорваше твърдението на Вулдарок, че Селик е полезен съ­юзник, но не можеше да се отърве и от мисълта как Дордовер се окаля завинаги в неприкритите си връзки с Черните криле. Ма­гистърът поне формално командваше стотина магове и двеста ме- чоносци, настанени навсякъде из Арлън. Лесно му беше да разбе­ре колко изнервят с присъствието си жителите на това сънливо южно пристанище. Особено след като се чу и мълва, че от Ксетеск също са пратили войска, в която крачат и Закрилници. Сега се чудеше дали всичко не е заради подмолното насъскване на Селик.

Вулдарок трябваше да пристигне в Арлън и на Горстан му се искаше това да стане час по-скоро.

Хирад, Незнайния и Илкар влязоха късно вечерта в Грейторн с четирите си коня. Облаци надвисваха в небето, вятър бру­леше полето.

По пътя от Трънливата гора се натъкнаха на колона от оръ­фани бежанци, тръгнали към Гиернат чак от Рахе в северните земи. Неистови ветрове откъм Северния океан опустошили гра­да им, после го затрупали огромни свлачища от околните хъл­мове и погребали живи мнозина от обитателите му. Оцелелите побягнали към Гиернат с надеждата да намерят безопасност в южното пристанище. Гарваните не се престрашиха да им ка­жат, че вече никое място не е безопасно.

Към края на пътуването почти не продумваха, всеки умува­ше над видяното и чутото. А в Грейторн беше още по-зле.

Многобройните светлинки, които зърнаха отдалеч, породи­ха надежда, че ураганът е пощадил това тихо пазарно среди­ще. Но отблизо дори мракът не можеше да скрие истината.

На Хирад му се бяха привидели стръмни скатове на покриви, а завари частично рухнали стени, чиито ъгловати останки се зъбеха към небето. Плетеницата от старателно настлани с калдъръм ули­ци бе затрупана от отломки и парчетии. Прашни вихрушки се но­сеха из града и подслон даваха само набързо разпънати платнища.

Гарваните вече познаваха тази разруха, но видът на хората им показа най-добре какво е сполетяло Грейторн.

Макар че ураганът бе ударил преди два-три дни, вцепенение­то ги обхващаше чак сега. Хирад можеше да си представи какво се е случило веднага след нещастието. Потресът и паниката са прогонвали умората, докато оцелелите са се мъчили да намерят любимите си хора, да освободят заклещените под развалините и да опазят всяка полезна вещ, останала цяла. Подредените сан­дъци под платнищата бяха свидетелство за неуморния им труд.

Но първата нощ без привичните стени на дома и първото ут­ро сред руините са отнели волята и са прекършили духа. Оне­зи, които преливали от енергия предната вечер, са се събудили изтощени, взирали унили погледи в своя град и осъзнавали, че от сега нататък ще намират само трупове под останките.

Мъже и жени с мръсни лица работеха колкото сили имаха, но не им бе останала и капка бодрост. А очите им се блещеха невярващо.

Минаха покрай момче на не повече от пет години. Седеше загърнато в одеяло под малък кожен навес. Дори нямаше сили да плаче, само трепереше. Каква ли беше участта на родители­те му?

Хората почти не им обръщаха внимание. На централния пло­щад видяха кой организира отчайващо мудната, но непреклон­на работа. Зърненият склад и кметството бяха рухнали, освен един ъгъл със запазени прозорци, чиито стъкла отразяваха пла­мъчетата на фенерите като злобни фасетъчни очички. Отпред бе разпъната голяма, отворена и ярко осветена палатка. Вътре гъмжеше от мъже и жени, които отбелязваха нещо на карти, пишеха на пергаменти или приготвяха гозби и питиета.

По средата седеше мъж с превръзки на дясното око и левия крак. И от двайсетина крачки се виждаше колко е блед и обез­силен - дълбоко врязани бръчки, посивяла коса и отслабено тя­ло, което едва се бореше с преумората.

- Трябва да говорим с него - каза Незнайния.

- Вие двамата идете при човека, аз ще намеря място за коне­те - предложи Илкар.

Незнайния и Хирад влязоха в топлата палатка, но ги спря уплашен и изтощен младеж.

- От другаде ли идвате? Да помогнете?

- Ние сме Гарваните - отвърна Незнайния. - Търсим Дензър.

Младият мъж вдиша през зъби.

- Той каза, че ще дойдете.

Кимна им да отидат при ранения с превръзките. Хирад до­косна рамото му.

- Ако има с какво да помогнем, ще го направим.

Усмивката върна искрица живот в кръвясалите очи под провисналата руса коса.

- Благодаря...

Незнайния спря пред мъжа, който не бе забравил да сложи на шията си кметския знак на верижка и да облече официална- та тъмнозелена мантия. Кметът отпаднало протегна ръка, коя­то Незнайния стисна сърдечно.

- Генън, радвам се, че поне си жив.

- Едва шавам, Незнаен. Щях да ти отговоря, че се радвам да те видя. Боя се обаче, че появата ти тук не е заради възстановяване­то на града, а е свързана с причината за всички тези нещастия.

Илкар застана безшумно до рамото на Хирад, който прошеп­на:

- Има ли изобщо човек, когото Незнайния да не е срещал досега?

- Изглежда не - промърмори елфът. - Поверих конете на мест­ните хора. В западния квартал са оградили временна конюшня.

Незнайния не се обърна към тях.

- Значи си говорил с Дензър? - каза на Генън.

- Не надълго и нашироко. - Кметът се намести на стола, ка­то хвана с две ръце ранения си крак. - Много се е изнервил. И е трудничко да схванеш смисъла на приказките му.

- Къде е той? Трябва да се видим с него.

Генън посочи близката маса.

- Няма ли първо да хапнете?

- Не, нека има повече храна за вас. Ние си носим.

- Преди време Дензър беше зад онази стена от склада, иска­ше малко спокойствие и тишина. Потърсете го там.

- Благодаря ти, Генън. Пак ще дойда да говорим. - Незнай­ния се обърна. - Хирад, тук ли ще останеш, или идваш с нас?

Варваринът вдигна рамене.

- Все някога трябва да се срещнем, защо не сега?

- Добре - кимна Незнайния.

Зърненият склад се бе издигал стена до стена с кметството, но не бе останало много от него. Наоколо нямаше много светлини и шетня. Явно оцелелите не стигаха, за да работят навсякъде.

Но някой крачеше из развалините и в тишината чегъртаха разместени камъни.

- Дензър - посочи натам Илкар.

Магът от Ксетеск бе приклекнал сред останките от къща. Държеше нещо и когато застанаха пред него, различиха малка ръка.

Той май не усети, че го доближиха, само галеше ръчичката и мънкаше едва чуто.

- Дензър? - обади се тихо Незнайния.

Тъмният маг трепна и изви глава към тях. По лицето му се стичаха сълзи.

- Вижте какво е направила - прошепна той задавено и прег­лътна. - Това вече е непоносимо.

Илкар приклекна до него.

- За какво говориш?

Дензър посочи малката ръка. Илкар се вгледа. Телцето бе­ше на момче, може би петгодишно. Паднал камък бе смазал гла­вата му.

- Не можеш да виниш Лиана за това.

- Да виня Лиана ли? - повтори Дензър и завъртя глава. - Не... Но тя е причинила всичко. И в момента можеш да усетиш какво поражда този вятър. Представи си, че е петдесет пъти по-силен и разкъсва стените около теб. Истинско чудо е, че тук има оцеле­ли. Ако някой трябва да бъде обвинен, това сме аз и Ериан.

- Не мисля, че е толкова просто - поклати глава елфът.

Пресегна се, полека измъкна детската ръка от пръстите на Дензър и я отпусна да легне на камъните.

- Само аз мога да спра това. Само аз! - Очите на тъмния маг се блещеха, гласът му пресекваше. - Трябва да ме заведете при нея. Непременно!

- Стига си се изтезавал сам, махни се оттук - настоя Илкар и погледна зад себе си. - Дали може да се усамотим някъде?

- Ако си построим нещо набързо - сви рамене Хирад и елфът го изгледа сърдито. - Ще се настаним някак. Хайде, Дензър, имаш нужда от топла напитка в стомаха.

Всяка палатка и навес, всяко закътано ъгълче бяха претъп­кани с деца и ранени, а способните да се грижат за тях здрави възрастни хора бяха твърде малко. Гарваните се отдалечиха от центъра на града и накладоха огън в кръг от камъни. Взеха ги от руините на близка сграда, която вече бе претърсена за оцелели.

Сложиха стария чугунен чайник на Незнайния да къкри над пламъците и Дензър се успокои малко, но ръцете му подскача­ха леко на коленете.

- Хирад, изненадан съм, че изобщо си дошъл - промърмори той.

Варваринът не отвърна на опита му за усмивка.

- Нямаше да съм тук, но Ша-Каан се нуждае от Ал-Дречар. Оказва се, че старите магове са единствената надежда на дра- коните, след като всички други ги изоставиха.

- Не може ли да обсъдим това по-късно? - неловко се намеси Илкар. - Дензър, откога си тук?

- От вчера. Забавих се. Навсякъде е такава разруха... Длъ­жен бях да помогна колкото ми стигат силите, нали?

- Не можеш да поемаш цялата вина върху себе си - завъртя глава елфът.

- Не мога ли? Нали това искахме двамата с Ериан? Детето на Единството. Най-могъщата магьосница на Балея - изсъска той последните думи. - Но тя се е развихрила и трябва да я спрем. Аз трябва да я спра!

Илкар се вторачи в Незнайния и Хирад.

- Аз какво ви казах?

Незнайния кимна.

- Щом той е убеден, май и аз съм склонен да повярвам. Но подбудите ми да тръгна не се променят. Не забравяйте думите ми. Дензър, ще я намерим и ще ѝ помогнем да се овладее. Тоест ти ще ѝ помогнеш, щом знаеш как. Илкар ни обясни, че може би за нея започва Нощта.

- И какво ще е останало, когато за Детето на Нощта най-сет­не настъпи зората? - Дензър махна с ръка към развалините. - Огледайте се. Толкова смърт... Чух и останалите вести. Всич­ки в града ги знаят. Случва се навсякъде. - Той обхвана чело с дланите си. - Причината е в магията. Всички оцелели в града го казват. Но има още какво да се каже, а? Това е заради моята дъщеря. Моята! Трябва да ме заведете при нея...

- Хайде, Дензър, по-кротко. Време ти е за малко отдих. Хи­рад, нека вече му сипем чай - помоли Илкар.

Смълчаха се. Дензър пак преглъщаше сълзите. Незнайния и Хирад може би обмисляха думите му. Май нямаше какво да си кажат точно сега, а и на Илкар не му се умуваше. Надяваше се, че сутринта ще са по-готови да обсъдят положението трезво.

-Но имаше много време, докато зърнат дневна светлина.

Нищо не беше наред. Троун настани останките от глут­ницата на сигурно място насред Трънливата гора - изровиха плитко леговище под няколко дървета, които бурята не бе ус­пяла да унищожи. Реши да види какво става в Грейторн - да потърси храна и някакви следи от онези, които бяха обгърна­ти от мъглата. А той я разпознаваше от своето далечно, смътно минало.

Но когато се промъкна натам в нощта под небето, скрито в облаци, завари само още мъка и опустошение. Полегна на близ­кия хълм, взираше се в града и вълчето му сърце сякаш се свива­ше от жал към онези, които би трябвало да смята за заплаха. Тук нямаше да намери храна - нито домашни птици, нито на­хални бездомни псета, нито дори огризки от бунищата.

Защото въпреки среднощния мрак в града още кипеше шет- ня. Мъже местеха камъни от съборени сгради. Откриеха ли безжизнени тела, пренасяха ги на открито насред града. Нав­сякъде горяха фенери и факли, светлината го заслепяваше.

Затова се върна при глутницата, но мина през други мес­та с надеждата за плячка. И тогава се натъкна на четири­мата човеци - двама убити с метал, а двама с нещо друго.

Надуши във въздуха и по листата миризма, разпозна майс­торството на поразяващите удари и у него замъждука искри­цата на събуден спомен. Знаеше кой е направил това. Значи бе свързано някак с жените, голямата и малката, които зърна в Трънливата гора преди урагана. И с онези, които минаваха меж­ду дърветата подобно на сенки, за да закрилят жените.

Не помръдна, докато умът му се проясняваше мудно. По­чувства нещо сбъркано не в унищожението на гората, а в са­мата стихия. Тя не се съчетаваше с нищо естествено, но пък не беше чужда на онази мъгла, която той долавяше, а не успя­ваше да види и усети наоколо.

Всичко край него все още беше наситено с това усещане. С всеки повей сърцето му туптеше стреснато, всяка капка вла­га подновявайте страха, че от ясно небе ще се изсипе порой. Тряб­ваше да спре това, да премахне заплахата за глутницата. Хо­рата, които разпозна, бяха замесени. Може би се стремяха към същото като него, а може би не. Знаеше обаче, че не бива да се свира в Трънливата гора и да живее само с надеждата.

Никога не забравяше, че е различен от останалите вълци. Раз­бираше повече неща. Не можеше да пострада. И не губеше стран- ната увереност, че и хората са му сродни. Затова забрани на глутницата да ги напада. Но сега се нуждаеше от своите вълци.

Побягна към леговището. Остави малките под грижите на вълчица, която не можеше да влиза в схватки, и поведе оста­налите обратно към Грейторн.

Все някъде щеше да намери отговорите.

Хирад разръчка жарта и пламъците се разгоряха. Нощта на­около беше лишена от покой. Не валеше, но вятърът трупаше още облаци в небето, а над земята бурните му пориви вдигаха прашни вихрушки и виеха скръбно около отломките.

В центъра и в южните квартали още горяха фенери - там про­дължаваше изваждането на труповете. Хирад безмерно уважа­ваше и съжаляваше тези хора, които се подкрепяха колкото можеха, а несломимата воля ги подтикваше да преравят една след друга развалините, да намерят мъртъвците и да ги погре­бат, за да започнат после живите от нищото.

Хвърли поредната съчка в огъня и се взря в онези, над чий­то сън бдеше. Гарваните. Не би отрекъл, че гледката го сгрява. Изобщо не бе и помислял, че отново ще пази Дензър, Илкар и Незнайния. Спокойният им унес пък беше най-красноречиво- то доказателство за тяхното доверие в него.

Вятърът пак нахлу в малкия им бивак, дърпаше наметалата и кожите, с които се бяха увили приятелите му, досущ като шеп­нещ джебчия, безсилен да открадне. Варваринът се подсмихна при мисълта колко пъти паметта му бе запечатвала същата картина.

Но усмивката му застина, когато прикова поглед в неподвиж­ното тяло на Дензър. Вятърът стихна, а невидима ръка още ро­веше и подръпваше наметалото. Невидима ли...

Хирад бе присъствал на повече магии, отколкото обикновен човек можеше да преживее и за сто години, и тутакси разпозна потайно нападение под Невидимо було. Магът се движеше съв­сем бавно около Дензър, за да не наруши заклинанието. Варва­ринът предположи, че може да не е сам. Изправи се нехайно, поглеждаше към Дензър с ъгълчето на окото, и съобразяваше къде точно стои дошлият да краде маг.

Тримата му приятели бяха легнали от другата страна на огъ­ня. Хирад се протегна, пулсът му се ускори изведнъж. Той из­ви глава уж да погледне останките от града, завъртя се, прек­рачи и се метна над пламъците.

Щеше да тупне зад Дензър, но се блъсна в рамото и гърба на мага, наведен да отмъкне нещо изпод наметалото. Чу изненада­ното охкане на натрапника, който внезапно се показа пред очите му - високият мъж с прилепнали черни дрехи безпомощно раз­маха ръце, когато тежестта на Хирад го събори на земята.

- Гарвани! Нападение на магове! - изрева варваринът, вече посегнал да сграбчи.

Магът беше чевръст и жилав, извъртя се бясно и го отблъс­на с лакът.

Хирад пак се търкулна, остави го да се измъкне и се надигна присвит. Видя мага зашеметен, а зад него пъргаво се изправя­ха събудените Гарвани. Магът понечи да хукне, варваринът оба­че светкавично изпружи крак и потайният крадец се просна в прахоляка.

Хирад тутакси му се нахвърли, но противникът вече го очак­ваше изправен. Замахна, варваринът се наведе под юмрука му, пристъпи наблизо и го халоса в корема с дясната ръка, след миг с лявата улучи носа му. Чу пращенето на хрущяла под пръсти­те си и усети топли пръски кръв по кожата си.

Магът залитна назад с тежко пъшкане. Хирад не го остави да се опомни. Фрасна го набързо два пъти по устата, замахна с дясната ръка за кроше, но онзи успя да извие тяло встрани. Вар­варинът се канеше да го довърши със следващия удар, само че не успя да го нанесе. Нечие тяло го блъсна силно в хълбока и го събори. Наблизо крещяха, незнайно чия фигура изпълни ця­лото му полезрение и той се затъркаля, за да се освободи.

- Трима са! - извика Дензър.

Чу се съскане на изваден меч. Хирад зърна блясъка на ме­тал и по инстинкт отби наляво, движението спря ръката на вра­га. Отскочи назад, опитваше се да разбере какво става наоколо.

Дензър изрева бясно. Нападателят на Хирад вече се изпра­вяше, но след секунда се преви. Още кръв плисна по лицето на варварина, а вторият маг се свлече.

- О, богове! - кресна Хирад и затърси с поглед мага, чийто нос счупи.

Дензър го изпревари с вик „Мръсници!“. Профуча край него, окървавеният меч се стовари веднъж, после втори и трети път.

- Спри, спри! - разнесе се мощният глас на Незнайния.

До Хирад вторият нападател се гърчеше и пищеше от болка. Варваринът го изрита яростно в лицето, за да млъкне, а зад не­го продължаваха тъпите удари на метал в мъртва плът.

- Стига, Дензър! Край! - пак извика Незнайния.

- Не!

- Стига, казах!

Този път тонът на огромния воин беше непререкаем и нас­тъпи тишина.

Хирад изтупа омърляните си дрехи. Сви пръсти, за да про­вери здрави ли са ставите им, и разтърка натъртената кожа по кокалчетата на юмруците си.

На земята пред него лежеше сгърчено тяло. Ритникът бе пре­кършил шията на мага, но май само му бе спестил мъките при такава рана в гърба. На няколко крачки имаше втори труп, нав­сякъде се виждаха тъмни петна - в променливата светлина от огъня кръвта сякаш лъщеше по всеки камък, попиваше в из­ровената от ботушите пръст и се събираше в локвички до тела­та. Третият маг не се виждаше никъде и Хирад най-сетне из­тегли меча си от ножницата.

- Последният е някъде тук - предупреди той останалите.

- Няма да се върне - отмаляло промълви Дензър. - Знае, че ще го чакаме.

Магът от Ксетеск още стоеше над втората си жертва, кръв капеше от острието на меча му, а той едва си поемаше дъх, про­весил глава. Незнайния и Илкар спряха вляво от него. Те дори не бяха извадили оръжие, с почти комичен потрес зяпаха два­мата, които Дензър погуби с такава бързина.

- Време е да почистиш меча и да го прибереш - тихо му каза Незнайния.

Дензър кимна, приклекна и избърса острието в дрехите на мъртвеца с бавни, отмерени движения, после се върна при огъ­ня да вземе ножницата. Отбягваше погледите им. Седна на оде­ялата си и се вторачи в пламъците.

- Какви бяха тези? - обади се Хирад.

- Изпратили са ги от Дордовер - прецени Илкар.

- Убийци - изстърга гласът на Дензър.

- Съмнявам се - възрази варваринът. - Иначе сега твоята кръв щеше да попива в земята, не тяхната. По дяволите, какво те прихвана? - Той посочи телата и също седна на топло при огъня, Незнайния и Илкар се настаниха до него. - Не е за вяр­ване, че направи това...

Дензър вдигна рамене.

- Те нападнаха, ние се защитихме.

- Интересно тълкуване - промърмори Илкар. - Някой обаче би могъл да каже, че ти налетя срещу невъоръжен човек и го накълца с меча.

- Те не нападнаха - уточни Хирад. - Искаха да ти отнемат нещо.

Тъмният маг се взря в него, очите му още блестяха от гняв.

- И не го получиха.

- Какво не получиха? - попита Незнайния.

- Няма значение - смънка Дензър и неволно опипа корема си под дрехите.

- Тъй ли? - Варваринът не пренебрегваше изопнатите нерви на Дензър и си наложи сдържаност. - За маговете от Дордовер имаше значение. А и за тебе имаше такова значение, че не ти мигна окото да ги убиеш.

- Не заради това ги убих...

- Тогава ни обясни - натърти Незнайния. - Отново криеш тайни от нас и отново не ни позволяваш да се подготвим как­то трябва. Излагаш ни на риск. Това не е присъщо за Гарва­ните.

- Богове... - промърмори Дензър. - Говориш като Хирад.

- Защото в този случай правотата му е неоспорима - подчер­та Илкар. - Трябва да знаем, Дензър. И ще си доспим по-спо­койно, ако научим още сега.

Магът от Ксетеск сви вежди и кимна неохотно.

- Не бяха превели цялото Предсказание. У годих си на любо­питството - взех тези листове, занесох ги в Ксетеск и научих какви са намеренията на Дордовер. Сега разбрахте ли?

Хирад въздъхна шумно и се загледа към подскачащите свет­лини, които доближаваха по улиците. Писъците на умиращия маг се бяха чули надалеч въпреки воя на вятъра. Поне си отдъхна, че третият маг наистина няма да досажда.

- И ти реши, че тази дреболия не е достатъчно важна да я споменеш пред нас, така ли? - изрече Илкар тихо, но сърдито. - Заради теб сме били в опасност още с тръгването си от Дордовер, но не си направи труда да ни предупредиш. Много съм ти благодарен!

- Не очаквах да открият липсата. ,

- За друго говорим - поклати глава Хирад. - Дано поне си е струвало...

- Ако сега се докопат до моята дъщеря, ще извършат риту­ал но магическо жертвоприношение. Ще я убият, но няма да е никак бързо. Лиана ще умре в страшни мъки. Няма да им поз­воля. Е, стигали ви?

- Засега - обади се Незнайния.

Хирад се озърна към него. Подозираше, че има още скрити неща в тази история, а усетът рядко го подвеждаше. Но в мо­мента имаха други грижи - да обяснят на хората от града това клане.

Ериан признаваше, че поддържат добра скорост, но все ѝ се струваше, че пътуването се проточва. Опасенията ѝ не отслаб­ваха. Вятърът, който размяташе пяна по водната повърхност и несъмнено беше породен от съзнанието на Лиана, се оказа пре­достатъчен за кораба. Капитанът на „Океански бряст“ поняко­га дори се мръщеше, объркан от посоката, която не винаги съв­падаше с движението на облаците.

Но умелият мореплавател бе свикнал с чудатостите и ковар­ството на Южния океан. Макар че го дразнеше противоречието в регистрираното от сетивата, доверяваше се на уменията си и оставяше всички платна вдигнати.

Ериан стана от койката още с просветляването на небето, както всяка сутрин. Улиса се в зората на изток, но този път на северния хоризонт се виждаше и Балея. В ясното утро нямаше и следа от мъгла или мараня и тя се ободри.

Иначе умората я налягаше - не бе спала добре през нито ед­на нощ, откакто напуснаха Херенденет. Уплашените писъци на Лиана още отекваха в паметта ѝ, а и собствените ѝ съмнения я будеха по десетина пъти.

Каза си, че ще издържи. Брегът се очертаваше по-ясно, а пла­ването нагоре по река Арлън щеше да е кратко, ако капитанът улучеше навлизането на прилива в устието. Ериан беше увере­на, че той ще успее.

Измъчваше я бъркотията в чувствата ѝ. Копнееше най-сетне да види Дензър, но се боеше как ли ще се държи след толкова дъл­га раздяла. Нуждаеше се от силата и схватливостта му, а ѝ беше досадно, че така признаваше собствения си неуспех. И още го има­ше вълнението, че отново ще бъде редом с Гарваните, макар да съзнаваше, че увереността от присъствието им не би се крепила на нищо. В края на краищата с какво биха успели да помогнат?... Тя се засмя - Гарваните постигнаха такива немислими чудеса, че въпросът изглеждаше нелеп. Все нещо щяха да измислят.

Очакваше обаче и пречки. Досещаше се, че нравствените ус­тои на Илкар не допускат завръщане към Единството, и отсега си представяше какви несъвместими мисли се борят в ума му. Дали изобщо е тръгнал с останалите? Но не ѝ се вярваше да е пропуснал шанса... дори и само за да се погрижи да не бъде още­тена неговата Школа. А Дензър... Е, Ксетеск винаги си гонеше интересите и там сигурно никак не се радваха, че той не е изця­ло на тяхна страна. Но Дензър беше първо баща, а после маг от Ксетеск и би се борил срещу собствената си Школа, ако запо- дозре, че те са заплаха за Лиана. В това, както и в почти всичко друго, не би имал разногласия с Ериан.

Но каквито и чувства да се пробуждаха от предстоящото в Балея, нищо не беше по-силно от връзката с детето, което бе принудена да остави зад себе си. Горката Лиана... Невинна жер­тва в игра без правила, без ясни противници, а и без поне смът- но видим път към победата. Ериан жадуваше да зърне още сега личицето ѝ, прелестната усмивка и прекрасните очи. И се стра­хуваше, че ако се провали и маговете от Дордовер намерят Хе- ренденет, никога няма да види дъщеря си.

Напиращият вятър тласна носа на „Океански бряст“ в поред­ната вълна, дъжд от солени пръски се изсипа върху предната па­луба. Ериан избърса влагата от очите и бузите си и се върна на горната палуба, стъпваше уверено след шест дни в бурното море.

Изкачи пъргаво осемте стъпала и застана до Ренерей. Зеле­ните очи на елфидата заискриха в усмивка.

- Долу стана мокричко, а?

- А, не, но вече се мих тази сутрин. Колко ни остава?

Капитанът изви глава към нея, зачервеното му лице беше изопнато, силните му ръце здраво държаха щурвала.

- Най-много ден и половина. Дори по-малко, ако се качим срещу течението на реката през нощта, а точно това мисля да направя.

Сега говореше плавно и благо, нямаше го гръмкият рев, с който заповядваше на екипажа.

Ериан кимна.

- Значи е време да опитам мисловна връзка с Дензър. Ще отида в каютата си и нека никой не ме безпокои.

- Ще застана пред вратата - каза веднага Ренерей.

- Не е задължително.

- Въпреки това...

Ериан слезе в трюма и се обърна към елфидата преди да прис­тъпи в каютата.

- Не би трябвало да чуеш нищо, но дори да се случи, няма причини за тревога. Понякога прекъсването на мисловната връзка е малко болезнено.

- Късмет! - пожела ѝ Ренерей.

- Благодаря.

Затвори вратата, изтегна се на койката и притвори очи. До­като се настройваше към спектъра на маната, за да потърси бе­лега на Дензър, молеше се той вече да е в нейния обсег. А още по-важно беше да ѝ отговори.

Нямаше да остане разочарована.