Детето на нощта

27

Дарик и Дензър наложиха волята си на екипажа, след като магът се спусна към палубата на „Слънцето на Калеюс“, поне­съл тежкия бивш пълководец. За щастие полетът беше кратък.

Представиха се за първите дордоверци, които трябва да се качат на борда, и лесно стигнаха до рулевата палуба. Дарик ед­ва не помоли за извинение, когато опря меча си в шията на ка­питана и настоя да заповяда на моряците да влязат в трюма. През цялото време Дензър стоеше зад него и между дланите му се виждаше зачатък на заклинанието Огнени кълба, за да бъде искането им далеч по-убедително.

След като спуснаха за малко подвижното мостче и Гарваните се качиха заедно със Закрилниците, пуснаха екипажа от трюма и елфите се подготвиха за отплаване, но мърмореха навъсено.

Настаниха Незнайния и Троун в отделни каюти, а останали­те Гарвани, Дарик и Ренерей седнаха около масата на капита­на. На този кестеняв, висок и мускулест елф на име Джевин му бе необходимо немалко време да обмисли чутото от тях.

Всъщност изслуша охотно единствено Ренерей и двамата на­бързо размениха множество думи на елфическо наречие, което според Хирад дори Илкар не разбираше. Това само засили сим­патията на варварина към елфидата, която спаси Аеб и Троун. Тя беше сериозна и решителна, дори присъствието ѝ и няколко пестеливи, но явно казани на място думи стигнаха, за да не роп­таят моряците.

- Значи тези нелепи промени във времето се дължат на ед­но-единствено момиче? - промълви накрая Джевин, изпънал показалец.

- Да - потвърди Дензър.

- И казвате, че Ал-Дречар са я приели?

- Да.

- Тогава защо елфите не я закрилят? Тя е неоценимо важна!

- Закрилят я - възрази Ренерей. - Но нашата Гилдия е ма­лобройна, потърсихме подкрепа. Ериан се нуждаеше от Ден­зър и другите Гарвани. Осигурихме си и помощта на Закрил­ници срещу дордоверците.

- Те са от Ксетеск - завъртя глава Джевин, - чиито цели са не по-малко себични от тези на Дордовер.

- Разминаваме се в нещо твърде съществено - напомни Ден­зър. - Ние искаме Лиана да живее и нейните дарби да се раз­гърнат.

- „Ние“ в това изречение означаваше „Ксетеск“ - вметна Ил- кар. - Но ние тук сме Гарваните и не работим за Ксетеск. Прос­то се оказа, че интересите ни отчасти съвпадат.

Джевин кимна.

- Както виждам, на главата ми се изтресе по-малкото зло.

- Ще ни помогнеш ли? - престраши се да попита Илкар.

- Подготвяме се да вдигнем платната - сопна му се капита­нът. - Още какво искаш?

- Той не се заяждаше - спокойно каза Дензър. - Съжалявам, че се запознахме по толкова неприятен начин. Ние бихме иска­ли да ни помагаш по своя воля. Ще се погрижим да ти бъде пла­тено, но по-важното е, че ще попречиш на Дордовер да извър­ши злодеяние спрямо цяла Балея. И ще помогнеш да съхраним живота на моята дъщеря.

Най-сетне Джевин се усмихна.

- Постарайте се парите да са много.

- Двойно повече от онова, което ти обещаха дордоверците - веднага предложи Хирад.

- Достатъчно - съгласи се капитанът. - Да си призная, отк­рай време ми се искаше да срещна Гарваните. Е, не си предста­вях срещата точно така, но вече сте тук. Чуйте сега моите усло­вия. Ще ме оставите да командвам своя кораб както аз си знам. Познавам океана от тук до Орнаут и ще поискам съвет само ко­гато се налага. Няма да рискувам кораба, каквото ще да става. Веднага ще заповядате на Закрилниците да мируват в трюма, иначе няма да напуснем пристанището. Вие сте мои гости, а не завоеватели. Затова ще спазвате правилата, докато сте на бор­да - първият помощник ще ви ги обясни, щом се отдалечим от брега. След малко ще събера екипажа и ще им съобщя какво предстои. Имате ли въпроси?

Всички около масата завъртяха глави.

- Щом е тъй, споразумяхме се.

Той протегна ръка и понеже Незнайния го нямаше, Хирад се надигна да я стисне. Вратата на капитанската каюта се отво­ри и великанската фигура на Аеб запълни цялата рамка.

- Генерал Дарик, на кея дойде един мъж да пита за теб. Май е от твоите конници.

Дарик веднага се изправи.

- Ще видя какво става. Дензър, май ще е най-добре да пра­тиш Закрилниците в трюма, за да потеглим веднага.

- Да, наистина ще е най-добре - съгласи се магът от Ксетеск.

Гарваните излязоха след Дарик и се качиха на палубата. На пристана чакаха половин дузина кавалеристи, осветени от два факела. Хирад позна Айзак, спрял пред другите.

- Командир Айзак - попита Дарик, - дошли сте да ме арес­тувате ли?

Айзак се подсмихна.

- Не, сър, в никакъв случай. Донесохме оръжията и брони­те на Гарваните, освен това ви предлагаме помощта си.

- Първото приемам с благодарност, второто за жалост трябва да откажа, макар че верността ви ме трогва. - Дарик вдигна ръка в знак, че не иска да бъде прекъсван. - Айзак, ти си чудесен войник и добър приятел. Тъкмо затова не ис­кам да се забъркваш, макар че е много изкушаващо да имам подкрепата на човек с твоите достойнства. Аз извърших прес­тъпление спрямо Листерн, дори двамата с теб да преценява­ме по друг начин моята постъпка. Сега съм беглец, а Листерн ще се нуждае твърде много от хора като теб, за да бра­ните града и Школата.

- Да браним ли?... - смутено повтори Айзак.

- Ще има сблъсъци между Школите. Който и да вземе под своя закрила детето, тези стълкновения са неизбежни. Аз вече избрах и ще водя своите битки в архипелага Орнаут. Ти си длъ­жен да се върнеш у дома и да започнеш подготовката. Поста­рай се да убедиш Херист. Той е свестен човек, макар че поняко­га се оставя да го подведат. Не бива да се доверява на Дордовер, както правеше доскоро. Е, какво ще кажеш?

- Щом ти го искаш от мен, генерале, ще те послушам.

- Благодаря ти. - Дарик си отдъхна и опря лакти на релин- га. - Пази се, ще бъдеш много полезен на Листерн в идните дни.

- Но какво да правя, когато ме попитат за стореното от теб тази нощ?

- Кажи им истината. - Дарик пак изопна рамене. - Желая ти късмет. Ще се видим.

- Надявам се, сър. Късмет и на всички вас.

Кавалеристите обърнаха конете и се отдалечиха, а на кея ос­тана вързоп. Хирад виждаше от него да стърчи двуръчният меч на Незнайния и се помоли отново да чуе как върхът му почуква по земята преди схватка.

Отдавна се бяха отказали от напразните опити да поддържат илюзията и Ефимер знаеше, че враговете ще дойдат рано или късно. Оставаше въпросът дали помощта ще ги изпревари. Раз­кривената мана изригваше като вулкан от съзнанието на Лиа­на и беше не по-малко очевидна за някой търсещ маг. С всеки час нарастваше разрухата, която причиняваше.

Силите им привършваха дотолкова, че вече само по една от тях можеше да седи при Лиана. Другите или потъваха в сън, или се подкрепяха с бульона, който им носеха елфите от Гилдията.

Ефимер седеше в трапезарията, стиснала в ръка запалена лу­ла с лемир. В съседното преддверие Мириъл бдеше над моми­чето. Вече нямаше смисъл да оставят Лиана в собствената ѝ стая - в това състояние не би забелязала различната обстановка. А за нейните бавно умиращи закрилници все пак беше облекче­ние да не се тътрят по коридорите.

Не откриваха никакви признаци, че Нощта на Лиана от­минава. Окуражаваше ги единствено фактът, че премина в следващото си състояние, което обаче им носеше още повече мъки. Предишното хаотично пробуждане на безграничната дарба носеше несгоди само на родната ѝ Балея, но вече обхва­щаше и Херенденет. Това поне показваше, че подсъзнанието на детето овладява и насочва мъничко по-добре маната. Уви, така стоварваше съсипия върху целия архипелаг, често под безоблачно синьо небе.

Мълниите трещяха и се забиваха в земята неспирно, вълни­те блъскаха брега и неведнъж го заливаха почти до къщата, вя­търът неуморно налиташе върху прозорците и стените, а започ­неха ли да се събират плътни облаци, пороят беше невероятен и наводняваше дома им преди да се стече към морето.

Миризмата на влажно дърво и подгизнали килими напом­няше неизменно, че този път стихиите наложиха господството си над убежището на Ал-Дречар. Ефимер въздъхна - а колко наивни бяха... След стотици години живот си бяха позволили да паднат в клопката на самонадеяността. И пагубно подцени­ха разрушителната сила на необученото, но пробудено съзна­ние на Лиана. Каква друга утеха да намери Ефимер, освен да си напомни, че дори да знаеха, едва ли биха могли да се спра­вят по-добре, но поне щяха да са подготвени.

А и тази проточила се смърт нямаше да е чак толкова тягос- тна...

Прастарата елфида засмука още веднъж дима от лулата и я върна на поставката ѝ, за да бъде напълнена и запалена съвсем скоро за Мириъл. Тя отвори очи, без да си спомня кога всъщ­ност натежаха клепачите ѝ, и видя двама чакащи елфи от Гил­дията. Жегна я съжалението, че не може да си спомни имената им. Само им кимна, че е време.

Те дръпнаха креслото назад и ѝ помогнаха да се изправи. С обезсърчаваща мудност Ефимер провлачваше единия си крак пред другия, но си бе наумила, че няма да допусне да я носят, както се бе случило с Авиана три пъти досега. Знаеше колко е глупаво, но понякога дори това дребнаво съперничество ѝ дава­ше сили да продължи.

Единият елф отвори вратата и влязоха в стаята, огряна от мекото сияние на фенер. Закритият със завеса прозорец отляво бе открехнат, защото от тази страна беше завет. Скоро щеше да съмне, но никой нямаше да дръпне завесите. Така Ал-Дречар се съсредоточаваха по-добре.

Лиана лежеше по гръб в леглото, което преместиха тук за нея. Не бе отваряла очи от шест дни. Потъна в този унес скоро след тръгването на Ериан. Любимата ѝ кукла и чаша вода бяха сложени на масичка до леглото - символ на надеждата, че тя ще преодолее своята Нощ. Сменяха водата по два-три пъти на ден, а куклата прашасваше.

Елфите помогнаха на Ефимер да седне на ръба на леглото и тя се наведе да приглади косата на момичето. На пипане личи- цето ѝ беше сухо и хладно, но не оставаше много време до по­редния пристъп, когато цялата се гърчеше под натиска на ви­дения, които Ал-Дречар не можеха да отблъснат.

Елфите от Гилдията бяха неуморни в грижите си. Всеки ден къпеха момичето, застилаха наново леглото, хранеха я с лъ­жичка, макар че беше в несвяст, галеха я по шията и я подтик­ваха да гълта.

- Горкото дете! - прошепна Ефимер.

Целуна Лиана по челото и даде знак, че иска да се премести. Настаниха я на малкото диванче до Мириъл и двамата мъже излязоха. Вратата се затвори тихо, Ефимер събра воля и се по­моли да оцелее, за да долови досега с Авиана, която ще дойде да я смени, както тя сега идваше да поеме товара от Мириъл. Настрои се към спектъра на маната и се сблъска с бурята.

Щом потъна мислено към съзнанието на Лиана и щита, под­държан около него от Мириъл, стихиите отвън ѝ заприличаха на нежен полъх по бузата. Безредни, но насочени, потоците се усукваха и профучаваха край нея подобно на безкраен ивичест тунел от тъмнокафяво, тук-там изпъстрено с жълто, оранже­во, зелено и синкавочерно.

Ефимер обаче не се залутваше - в тунела имаше мъждива, трепкаща светлинка. Съзнанието на Мириъл. Ефимер се пребо­ри да го достигне, избутвайки пред себе си полукръг от защитна мана, за да не бъде заличена от бушуващата Нощ на Лиана.

Копнееше за топлотата на близостта и накрая я намери, без усилия се сля със съзнанието на своята посестрима и почувства нейната радост. Усещаше и преумората у Мириъл, но както ви­наги по-силна оставаше решимостта да сторят и невъзможното за детето. Пое от бремето и дишането ѝ се ускори - щитът около съзнанието на Лиана беше на предела на устойчивостта си. Нап­регна волята си и вложи още от собствената си жизненост в него, за да го закрепи. Чак тогава насочи вниманието си към Мириъл.

- Тук съм, Мира.

- Вече се боях, че никога няма да се появиш.

- Върви да спиш.

- Внимавай, Ефи. Няма да ни е по-леко занапред.

- Знам, Мира. Знам.

След миг Мириъл вече не беше с нея и самотата стегна като менгеме Ефимер, сърцето ѝ изнемогваше, тя се задъхваше. А под крехкия щит Лиана писна безмълвно от болката в своите оплетени мисли, наситени със страх.

Умът на момичето привличаше в огромни мащаби сурова ма­гия досущ като магнит, но нямаше умението да я оформи, нито да разбере какво отприщва. Докато нейната Нощ я потапяше в несвяст, съзнанието на Лиана опитваше едно или друго, боре­ше се да овладее онова, за което жадуваше, и пръскаше слу­чайни форми от мана със смазваща мощ. За да оцелее, трябва­ше да се научи как да ги контролира.

Ал-Дречар не се и стараеха да правят нещо друго, освен да я пазят от онова, с което тя още не знаеше как да борави. Разпа­дащите се форми бяха твърде опасни и се налагаше първо да ги отклонят оттам, където биха причинили катастрофа, а после да ги отприщят по някакъв начин. Затова четирите елфиди из­търпяваха удар след удар от недовършени магии и всеки поре­ден подронваше запасите им от енергия. Възникнеше ли напъл­но готова форма, по принуда я пускаха на свобода въпреки опус­тошението в Балея, а напоследък и в Орнаут. Нямаше друг път, за да съхранят Единството.

Ефимер плачеше. Случваше ѝ се всеки път, когато идваше нейният ред да бди над Лиана. Знаеше, че е длъжна да изтърпи всичко, което Детето на Нощта стоварва върху нея, но не това беше причината за сълзите ѝ, а съмненията дали Ериан ще се върне навреме.

Иначе със света щеше да бъде свършено и всички страдания на Ефимер - напразни.

В първия миг Ериан съвсем искрено отказваше да повярва на очите си. Въпреки че Селик ѝ се похвали как му помагат ма­гове, дори в кошмар не би ѝ се присънило, че точно този човек можеше да влезе в каютата. Тя потрепери. Пред нея стоеше не някой случаен маг, предал Школата си, а самият Старши сек­ретар на Дордовер. Човек уважаван, истински стожер на усто­ите на Школата. Човек, когото бе познавала през целия си жи­вот и си въобразяваше, че го разбира и може да му се довери.

- Ериан, недей да ме осъждаш прибързано.

От тези думи на Бериан стомахът ѝ се сви. Добре че седеше, иначе би се свлякла на пода. Не знаеше какво да му каже, беше потресена и отвратена от появата му, от измяната, за която не­говото присъствие беше знак. Ериан се извърна.

- Не ми говори - промълви дрезгаво. - Дори не ме поглеж­дай. Гнусен си.

- Моля те. Трябваше да те намерим. Тревожим се за теб и Лиана.

- Как дръзваш да изречеш тази лъжа! - Сега очите ѝ пламна­ха от ярост. - Стоиш до убиеца на моите деца. Те бяха и деца на Дордовер. Как можа!

Бериан стрелна с поглед Селик.

- Но те знаеха къде да те открият - каза кротко. - А ние сме тук, за да не ти се случи нещо лошо.

- Лъжец!

Тя се хвърли със скок през каютата и успя да забие юмрук в лицето му преди Селик да я запрати обратно на койката.

- Я се успокой - заповяда дрезгаво.

- Да се успокоя ли?! - кресна Ериан. - Велики богове, при­живе пратих и себе си, и детето си в ада. - Тя изпъна ръка към Бериан. - А ти, мръсен предател... Смятай се за труп. Кълна се, ще умреш. Ти погази всичко, съюзи се с Ловците на веще- ри, за да убиеш онези, които са ти сродни.

- Твоята дъщеря е заплаха за Балея - студено натърти Бери­ан, зарязал преструвките. - Тя предвещава гибел за Дордовер. Нима си въобразяваше, че бездейно ще чакаме отново да ни нав­лечеш Единството? Тя ще бъде под властта на Дордовер, за да запазим нашата Школа. Ти си предателката, Ериан Маланвей. Аз искам да спася Школата, ти подготвяше края ѝ.

Тя въртеше глава.

- Нищо не разбираш.

- Напротив. Разбирам всичко твърде добре.

Ериан чу стъпки, вратата се затвори и беше залостена.

Досега не си бе представяла точно как ще умре. Не се пита­ше ще. научи ли за наближаващото небитие, не се чудеше как­во би казала или почувствала. Случи се, но още по-страшно, отколкото би помислила - със своята смърт обричаше и дъще­ря си.

Почувства се откъсната, сякаш наблюдаваше отдалеч живо­та си, хем безнадеждно ясен, хем смътен като съновидение. Но за някои неща беше сигурна. Селик не би позволил и косъм да падне от главата ѝ, докато не стъпят на Херенденет. Гарваните ще се втурнат подир нея. Дордовер я предаде. А Бериан - тък­мо той сред всички магове! - пътуваше със същия кораб и по­магаше в заговора за убийството ѝ. Но течението на времето ѝ се изплъзваше. Усещаше, че корабът се движи и знаеше, че пла­ват по реката към залива Арлън, но някак не го свързваше със собствената си действителност. Всичко това не биваше да се случва и частица от съзнанието ѝ още вярваше, че ей сега ще се опомни и ще види Дензър седнал до койката.

Разбира се, опита заклинание. Така поне щеше да се върне към онова, което ѝ беше по силите. Но макар способностите ѝ да се възстановяваха, още нямаше енергията да постигне слож­ни форми. Дори да се справеше с тях, маговете от Дордовер на кораба я бяха обгърнали в магически щит, за да я откъснат на­пълно от враговете си.

Сипа си вода и надникна през малкия илюминатор. И през гъстите дъждовни струи още се мержелееше червеното петно над град Арлън. Значи пожарите не бяха угаснали.

Седна на койката и остави металната чаша на масичката, но поредният бурен повей наклони кораба и чашата се разля на пода. Сигурно моряците на „Океански бряст“ бяха свили част от платната, за да опазят кораба си. Селик не би я пуснал на палубата, за да се увери с очите си.

Стараеше се да не забелязва дъжда, заливащ стъклото на илюминатора, и воя на бурята. Застави се да обмисли какво би могла да направи.

Списъкът се оказа кратичък. Най-очевидното решение бе да прибегне до магия, но тя едва бе започнала да опитва здравина­та на щита. Допускаше, че го поддържат поне трима изменни­ци от Дордовер. Неизбежно беше те да следят и за всеки приз­нак, че се е опитала да го пробие. Значи откриеше ли слабост или пролука, трябваше да е готова да направи заклинанието си незабавно.

Иначе си представяше два пътя за бягство... и двата недос­тъпни. Двама Ловци на вещери пазеха пред залостената врата на каютата. Дори не ѝ щукна да ги нападне, макар че щитът не ги предпазваше от нейната магия. Какво ще прави после? А из­мъкне ли се незнайно как през здраво занитения илюминатор, само ще цопне във вълните и ще се удави.

Все пак не забравяше, че и самоубийството е своеобразен из­ход. Ако тя умре, нищо не би принудило моряците на „Океанс­ки бряст“ да завършат плаването до Херенденет. Така обаче би дала съвсем малко време на Ал-Дречар. Илюзията се разпада­ше неудържимо и въпреки коварните протоци злодеите рано или късно щяха да стигнат при Лиана.

Корабът пак се кил на и хлътна между две вълни. Ериан се досети докъде са стигнали - устието на река Арл беше близо. От екипажа знаеше, че приливите и отливите затрудняват излиза­нето в залива, особено когато още повече ги надигат ураганни ветрове. Не ѝ се мислеше какво ги очаква в открито море.

Беше готова да рухне, да се примири - нека я застигне как­вото има да се случва. Но още вярваше, че Лиана, нейното прек­расно момиче, трябва да живее и все някой ще ѝ се притече на помощ.

Вкопчваше се в тази вяра. Какво друго имаше? Щеше да ми­не поне седмица преди да пристигнат в Херенденет и съдбата ѝ зависеше от други. Не от Дордовер или само от Дензър, а от не­що, което имаше способността да надделее на всички, които се бяха обърнали срещу нея. Те нямаше да се откажат, докато у поне един от тях оставаше сила да помогне.

Гарваните.