Детето на нощта

31

Капитанът на „Океански бряст“ беше предоволен. Нямаше власт над кораба си, мнозина от екипажа му бяха убити, а той се чудеше как да устои на най-свирепата буря, която бе прежи­вявал в Южния океан, но в душата му цареше умиротворение.

Току-що видя с очите си спасяване, което уж нямаше и ни­щожен шанс за успех... ако с него не се бяха заели Гарваните. Мъжът, проснал Селик с един удар, явно не си позволяваше да допусне мисълта за провал.

И сега, както бяха насред океана на кораб, превзет от Чер­ните криле, той и екипажът му се почувстваха свободни. Ери­ан вече не беше пленница и те можеха да изберат своята участ. Тъкмо това щяха да направят.

Седмина от Ловците на вещери бяха мъртви... Градушката трополеше по дебелата кожена шапка на капитана, но той си каза, че нощта е прекрасна.

А предстоят още по-хубави мигове, помисли той, щом усети тежките стъпки по стълбата към рулевата палуба. Капитанът бе отпратил новия рулеви, за да не пострада след набега на Гар­ваните. За своя живот не се боеше и ухилен посрещна Селик, който се помъкна към него. На едната му буза изпъкваше си­нина, на слепоочието му от другата страна се издуваше цицина колкото яйце.

- Да ти подам ли ръка? - стрелна го с весел поглед елфът.

Селик гневно навря лицето си в неговото.

- Не забравяй кому е подчинен този кораб.

- Не забравям - увери го капитанът. - Винаги е бил подчи­нен на Гилдията Дреч. Вие трябваше само да пазите една жена и дори с това не се справихте. Е, как си с настроението сега?

Селик го награби за ризата.

- Чуй ме, елф - с тези подигравки ще си изпросиш много бав- на смърт. И за себе си, и за целия екипаж. Помни кой разпола­га с оръжия и магия тук.

Капитанът го изгледа сериозно, но усмивката играеше по ус­тните му.

- Помня.

- Ще продължиш към Орнаут. Кривнеш ли пак от курса, ще навлечеш големи мъки на моряците си.

Капитанът се разсмя.

- Ловецо на вещери, нищичко не си проумял. Нямам никак­во намерение да насоча кораба другаде. Орнаут е нашият дом, но вие ще разберете колко сте чужди там. А откакто Ериан не е на кораба, има промяна. Преди ви карах към Орнаут, за да уби­вате, сега ще ви отведа там, за да умрете.

Макар че умът ѝ още се бореше с пресните спомени за Чер­ните криле, Ериан се труди до края на нощта. Принудителното бездействие ѝ бе дало огромни запаси от мана. Отчаяно копнее­ше за прегръдката на Дензър, но точно сега друг се нуждаеше много повече от нея.

Костите в таза на Незнайния приличаха на парчета от ваза, изтървана върху камък. Късчетата бяха заседнали в мускули и сухожилия, които постепенно се превръщаха в мъртва плът. Ставата беше като паяжина от пукнатини, не би издържала ни­какво натоварване. Въпреки дълбокия сън след заклинанието Незнайния сигурно бе изпитвал непоносими болки.

Очите ѝ се насълзяваха, докато откриваше увредените тъ­кани с леки докосвания на пръстите и със съзнанието си. Из­кушаваше се да каже, че и с Телесна цялост нищо не може да бъде възстановено, но как да забрави погледа на Хирад, кога­то я помоли да помогне? Той дойде да я спаси, нямаше да му се отплати с неблагодарност. Дори не позволи да извадят стре­лата от прасеца му, преди да чуе от нея, че ще опита всичко възможно.

Тя създаде формата за Телесна цялост - заклинанието мо­жеше да бъде прилагано по изумително различни начини, но винаги си оставаше твърде трудно за овладяване. Поддържа­ше се с топлина и ръцете ѝ се сгряваха приятно. Отново започ­на да прониква в костите на Незнайния и мънички нишки се протягаха да успокоят възпалената плът около тях, насочвани от нейната воля. Ериан обаче не отклоняваше вниманието си от най-лошия проблем.

Използваше маната да освободи парченцата едно по едно, връ­щаше ги постепенно към горния край на бедрената кост. Преце­няваше взаимното разположение на ръбовете им и разгадаваше къде са се намирали. Ако бяха прекалено дребни, измъкваше ги внимателно, за да паднат на окървавения чаршаф. Надяваше се костта да зарасне след време и да запълни дупчиците.

Само че тъкмо времето не стигаше. Нито за миг не можеше да забрави, че скоро ще има още битки. Дордоверците щяха да намерят пътя до Херенденет и тя искаше Незнайния да е сред Гарваните, когато се случи неминуемото.

Телесната цялост съединяваше, пресъздаваше, събираше и изцеляваше. Работата беше бавна, изискваше усърдие и изтощава­ше силите. Ериан признаваше, че не може напълно да излекува Незнайния. Ако беше веднага след като са го ранили, щеше да е друго... Тялото си имаше свои, несъвършени пътища за изцеле­ние. Някои от промените бяха необратими. А и много от костните трошки се оказаха безполезни. Магията не беше всесилна.

Незнайния нямаше да бъде същият както преди. От него за­висеше как ще се приспособи към новото си състояние.

Хирад се качи при Рен, Илкар и Джевин на рулевата палу­ба, когато слънцето се спускаше в небето на следващия ден. Още усещаше болката от стрелата, но Дензър поработи усърдно с умерено силен Топъл лек, а елфите имаха целебни мазила, ко­ито уталожваха болката. Варваринът очакваше да е оздравял преди отново да стъпят на суша.

И бурята се укроти донякъде, „Слънцето на Калеюс“ не се люш­каше толкова по вълните. Облаците изтъняха, мяркаше се и мъждива слънчева светлина, когато дъждът спираше за малко.

Джевин бе заповядал да вдигнат всички платна и корабът се носеше бързо напред. Изоставаха с няколко часа от „Океански бряст“, но Хирад често забелязваше смътните му очертания на южния хоризонт.

- Защо продължават на юг? - чудеше се той.

- Защото така ни показват пътя - отвърна Ренерей. - И ко­гато стане невъзможно да продължим навътре в архипелага, той ще измисли как да ни даде знак, за да спуснем лодките на вода.

- Ами ако не измисли?

- Не бих позволила този кораб да заседне в плитчините - за­въртя глава тя.

- Нито пък аз - изръмжа Джевин.

- Колко остава до островите? - попита Илкар.

- Три дни, може би и малко повече. Снощи се забавихме.

- Май ще ги проспя - подсмихна се Хирад.

- Заслужи си го - кимна Илкар.

- Ти също. Ама беше забавно, нали?

Илкар го изгледа втренчено.

- Не беше, освен ако си представяш забавлението като тър­сене на един глупак сред черно като катран море късно през нощта, след схватка на кораб. Защо се цамбуркаше така под мен? Първия път, когато щях да те хвана, ти ми се изплъзна, защото се мъчеше да напипаш ножницата на гърба си.

- Прибирах си меча, какво толкова.

Колко съм недосетлив... И защо не пусна това парче желя­зо да потъне? Можеше да се удавиш заради него. - Илкар тупна Хирад по ръката. - Друг път не си търси белята така.

- Няма да се разделя с този меч, докато не пронижа с него Селик.

- Дали ще имаш тази възможност? - проточи Ренерей.

- Убеден съм.

Парчета от прозореца се разхвърчаха в цялата спалня, Авиана нададе писък, който отекна в умовете на другите Ал-Дречар. Мириъл тъкмо се обличаше, за да поеме бремето на бдени- ето, но сега всички бяха будни, стреснати от зова за помощ, кой­то не спираше.

Мириъл извика на младите елфи, които влязоха тичешком:

- Отнесете ме там веднага. Доведете и останалите.

Сплетоха ръцете си, на които тя седна, и припряно излязоха от стаята. Пътьом с викове вдигаха от сън другите елфи.

Вятърът беснееше по коридорите, тласкан от съзнанието на Лиана, и немилостиво удряше лицата им. Чуха отдясно оглу­шителен трясък и от другата страна на градината западното крило на къщата се разклати и рухна, разтърсвайки и пода под краката им.

- Милостиви богове, тя се е изтръгнала на свобода. По-бързо, по-бързо! - подканяше Мириъл младежите.

Те пробягаха през балната зала и нахлуха в трапезарията. Сложиха Мириъл да седне, отвориха вратата към стаята на Ли­ана и се натъкнаха на бушуващ ураган. Авиана бе просната въз­нак, а момичето седеше вдървено на постелята с развята около главата коса и стискаше куклата в изопнатите си ръце, но от­ворените ѝ очи не виждаха нищо.

- Доведете и другите! - изкрещя Мириъл.

Тя се довлече до леглото и седна на края, придърпа детето към себе си и го прегърна. Щом настрои ума и очите си към спектъра на маната, видя случващото се в целия му ужас.

Около Авиана се кълбеше тъмна сивота, пулсираше над съз­нанието ѝ и нападаше безпощадно, но Мириъл не можеше дори да разгадае каква сила я запраща. Нещо зло се спотайваше у Лиана, то трябваше да бъде намерено и премахнато. А съзна­нието на детето се обгръщаше в оранжево, обсипано тук-там с тъмнокафяво. Изглеждаше, че насочва маната безупречно, из­вличаше хаотичната основа на магията, сътворяваше вихруш­ки и ги освобождаваше в същински поток на унищожението.

Мириъл оформи рехава мрежа и я премести нерешително към Лиана с надеждата да я отдели от силата, която се стовар­ваше върху безпомощната Авиана. Сякаш отдалеч долови дви­жение зад себе си и разбра, че някоя от двете ѝ посестрими дава своята подкрепа. Пак побутна мрежата, но изобщо не доближи Лиана. Но момичето я откри и кълбото избълва спирали от оран­жева мана, които разкъсаха мрежата и погълнаха нейната енер­гия. Мириъл разпръсна остатъците малко преди разрухата да стигне и до нейното достатъчно изтерзано съзнание, после свет­кавично излезе от спектъра на маната. Болката се надигаше на вълни в главата ѝ, зрението ѝ се размътваше.

Лиана я буташе и Мириъл разтвори прегръдката си. Детето се взираше пронизващо в нея и явно я позна. Елфидата едва не извика, но в този миг Лиана отвори уста.

- Здравей, Мира. Защо ме държите в онова тъмно място?

Да, гласът беше на момичето, но натежаваше от мрачно предвестие и отекна из цялата стая, разнесен с вятъра.

- Ох, Лиана, не ние те задържаме. Твоето съзнание те отведе там, а ние пазим, за да престане да те мъчи.

- Но аз вече не искам да съм на тъмно - оплака се Лиана, притисна куклата до себе си и я погали по главата.

Мириъл се намръщи. Нощта на Лиана не бе свършила. Ма­ната не се укротяваше. Момичето я владееше само колкото да прекрати своите страдания. Но нито разбираше, нито усмиряваше някак силите, които пускаше на свобода. По-добре щеше да бъде, ако още тънеше в унес и се учеше как да ги оформя и приема безболезнено.

- Нали знаеш, че не можеш сама да спреш вятъра в главата си? Сигурно си самотна в тъмното място, но това ще ти помогне да си весела и доволна по-късно.

Лиана завъртя глава.

- Не. Ана искаше да остана, аз пък не исках и нещо излезе от мен, за да ѝ стори зло. - По бузите на момичето потекоха съл­зи. - Не искам да съм лоша с никого. Затова не искам повече да сте при мен в главата ми.

Мириъл се огледа. Ефимер се бе съсредоточила до плашещо неподвижното тяло на Авиана, но Клирес гледаше към тях и сви рамене в ням израз на недоумение.

- И без това - продължи Лиана - мама скоро ще си дойде и аз искам да си среша косата.

Тя спусна краката си от леглото, стъпи на пода и излезе в трапезарията, без да пуска куклата. Мириъл само я гледаше.

- Клири? - промълви умоляващо след малко.

- Не знам, Мира. Мисля, че я изгубихме.

В дълбините на Южния океан на двеста мили от бреговете на Балея дъното се напука и размести, към повърхността се по­несоха тласъци, каквито не бе имало от хилядолетие. Движе­нието им образува вълна колкото грамаден хълм, последвана от още много, които не можеха да се равняват с нея по величие.

Вълната неумолимо се устреми на север, ширнала се на ця­ла дузина мили. Фучеше неспирно през океана, без изобщо да забавя своя ход. Все някъде трябваше да срещне суша и това място се оказа Гиернат. С доближаването към брега вълната надвисваше досущ като хищен звяр, готов да се стовари с цяла­та си тежест върху жертвата.

Пристанището се славеше с най-яките вълноломи в цяла Ба­лея. Те бяха изградени да възпират свирепостта на вълните, на­дигнати от зимните бури, за да не залеят градските улици и крайбрежните поля. Градската управа с право се гордееше с тях. Но какви стени можеха да устоят на вълна, висока сто и петде­сет стъпки, чийто вал беше дебел половин миля?

Хората побягнаха, но беше твърде късно. В мига, когато пос­ледният кораб се раздроби на трески една миля навътре в су­шата, не бе останал никой.

„Слънцето на Калеюс“ пореше все по-спокойните води на два дни от първите острови в архипелага Орнаут. Настроението се разведри видимо. Между облаците се показваха ивици синева, вятърът духаше равномерно от запад, а градушката беше само неприятен спомен. Не изоставаха от „Океански бряст“ и Дже­вин беше убеден, че другият капитан нарочно забавя своя ко­раб. Затишието в стихиите им позволи да се надяват, че Ал-Дречар наистина са започнали да обуздават Лиана.

Хирад се излежаваше в каютата, която деляха с Илкар, но елфът беше на палубата и за пръв път се радваше на морското пътешествие. Варваринът умуваше над думите на Ериан, че е направила всичко възможно със заклинанието Телесна цялост. Незнайния най-после можеше да бъде събуден. Тогава щеше да проличи още с какво може да му се помогне и с какво просто ще се примирява по неволя.

А Троун... за него беше по-добре да остане в магическия унес. Илкар твърдеше, че част от козината му е опадала, а стъпалата му приличат повече на човешки ходила, не на ноктести лапи. Но вътре в тялото му нищо не беше променено докрай. Още ед­на причина непременно да опазят Ал-Дречар. Всички се надя­ваха, макар и да си мълчаха, че прастарите елфически магьос­ници ще направят нещо за него.

Дензър и Ериан пък почти не излизаха от каютата си, от­както тя привърши лечението на Незнайния. Хирад знаеше, че Ериан има нужда от разтуха, но докога ли тези двамата мо­жеха да наваксват след раздялата, без да се изтощят докрай?

Усети, че се подхилва, и веднага се намръщи. Колко време му оставаше на Дензър? В редките мигове, когато го виждаше прегърнал Ериан на палубата, магът отКсетеск изглеждаше ня­как разсеян в щастието си. Значи още не ѝ бе казал... Хирад го разбираше - Ериан би потънала в скръб, а преживя толкова нес­годи напоследък. Дензър обаче трябваше да ѝ признае истина­та, и то преди да пристигнат на острова.

Хирад тъкмо се протягаше с ръце зад тила, когато почувст­ва мисления зов. Затвори очи и вдиша дълбоко, преди да за­почне безмълвния разговор, на който го бяха научили.

- Велики Каан, помислих, че си ме забравил.

- И аз си казах същото за теб - отвърна драконът. - Доло­вих, че отдъхваш. Така ли е?

- Да, а сега ми е още по-леко, сгряват ме твоите мисли.

- Сгрява те и мисълта колко далеч си от тази мразовита пла­нина - ехидно добави Ша-Каан.

Хирад се сепна - шега от Великия Каан? Нещо е потръгнало зле...

- Както виждам, придобил си чувство за хумор.

- Нямаме друга утеха, докато чакаме смъртта или избавле­нието си - беззвучно избоботи драконът.

- Разкажи ми какво става.

- Състоянието ни се влошава. На Хин-Каан му е трудно да лети, аз се уморявам твърде бързо. И тримата загубихме огъня в гърлата си. Тази ваша прокълната земя го изсмука от нас. Уби­ва ни все по-бързо с всеки изминал ден. Другите двама ме по­молиха да те попитам има ли вести. Дано са добри.

- Да, повечето - увери го Хирад, покрусен от упадъка, който понасяха драконите. - Върнахме си Ериан и сме на два дена път от Ал-Дречар. Очакваме още неприятности от Школата Дордо- вер, но ще опазим и Ериан, и детето. Стихиите не ни връхли­тат, не се знае докога. Толкова се надявам Ал-Дречар да ви по­могнат!

- Те са последният ни шанс, Хирад. Прекалено дълго бяхме откъснати от нашето Люпило, от живителния въздух на Беша- ра и целебните потоци на маната между измеренията.

- Ами ловците? - едва се застави да попита Хирад.

Усети уморената въздишка на Ша-Каан.

- Започна да ни се струва, че наоколо гъмжи от тях. Вестта, че пътешестваш някъде, се е разнесла. Идват на все по-големи групи. Убиваме ги, когато се налага, но това не обезсърчава ос­таналите. Помогни ни.

Варваринът блъсна с юмрук по дървената преграда между каютите. Бедствие след бедствие и като че само невинните уми­раха...

- Ще ви помогна, Велики Каан. Ще те потърся веднага щом стигнем при Ал-Дречар.

- Нека е по-скоро - настоя старият дракон. - Иначе някой от ловците ще се сдобие с желаните трофеи.

Хирад се задушаваше. Скочи от койката и излезе на палуба­та. Застана при десния борд и се загледа в кроткото море, тол­кова хубаво, когато синееше. Почеса се по главата и изпухтя - как му се искаше корабът да плава по-бързо! Чу как някой го доближи.

- Нещо те безпокои ли? - попита Илкар.

- Обичайното.

- Каан.

Хирад кимна.

- Не знам какво да...

Но елфът не го слушаше, а се взираше напред. Втурна се към носа на кораба, дорй се наведе над водата, за да огледа пустия хоризонт отвъд „Океански бряст“. Хирад изтича при него.

- Илкар, казвай де!

Елфът клатеше глава.

- Боговете да се удавят дано, онези са толкова много...

- Кои?!

И от наблюдателницата се разнесе вик.

- Онези - посочи Илкар към морето.

Варваринът напрегна очите си, зърна в маранята мънички силуети. С платна. Преброи седем. Дали не бяха повече?

- Кои са? - попита пак, макар че знаеше отговора.

- Дордоверците. Целият проклет флот на Дордовер.

Хирад не се помайваше. Нямаше време да умува. Върна се в каютата. Нуждаеха се от помощ, а не се сещаше кой друг да помоли, ако ще и да нямаха вече огън...

Драконите Каан.

Дензър целуваше нежно гърдите на Ериан, езикът му се плъзгаше по зърната, а ръката му - по хълбока и дясното ѝ бед­ро. Тя се засмя и вдигна глава да го погледне в очите.

- Откога си мечтаех за това - промърмори той.

- Дано не си се упражнявал - подхвърли Ериан и придърпа главата му към себе си, за да го целуне. - Чудя се какъв ли ще бъдеш, ако тази четина по лицето ти не ме драска така?

Дензър опипа брадата си.

- Ами ще изглеждам по-млад. Да, доста по-млад.

Тя обаче виждаше, че ѝ се усмихва насила.

- Какво има, любими? Недей да се чумериш така. Скоро ще стигнем.

- Да, знам.

Той се извърна и плъзна ръка надолу по корема ѝ. Ериан усе­ти топлина в цялото си тяло, но отмести ръката му.

- Не ми ли отговориш, край на забавленията.

Очите му жадно шареха по лицето ѝ. Накрая кимна.

- Както искаш. По-добре ще е да ти кажа сега.

Той се вдигна от койката и взе дрехите си. Сърцето на Ериан се забърза изведнъж, в ума ѝ се гонеха безброй тревожни мисли.

- Дензър?...

- Облечи си ризата и погледни това.

Тя напипа ризата си и я обърна, за да я навлече през глава, докато той отваряше шкафче и вадеше някакви пергаменти. По­даде ѝ единия лист.

- Виждала ли си това преди?

Ериан придърпа ризата надолу и седна. Разгъна листа и ахна.

- Откъде го взе?

- От вашата библиотека. Има и други, но сега искам да про­четеш този текст.

Гледаше я с плашеща тъга. Сърцето ѝ затуптя още по-тежко.

- Това са ключови знания. Вярно, просто кодирани, но при­надлежат към тайните на Дордовер...

- Държиш част от Предсказанието на Тинджата.

- Не съм виждала това - призна Ериан.

- Знам. Крият го от хората, които според тях не бива да го прочетат, а на останалите направо отказват да дадат превода.

- На останалите като теб.

- Точно така. Затова я откраднах. Исках да знам. - Лицето му се разкриви, той преглътна тежко и Ериан докосна бузата му, за да облекчи болка, която не проумяваше. - И вече знам - добави Дензър.

Даде ѝ друг лист и Ериан се зачете. Превод. Кратък, с много пропуснати думи, но пък съвсем разбираем. Пергаментът зат­репери в ръката ѝ. В гърлото ѝ заседна буца, стомахът ѝ се сви. Гледаше ту предсказанието, ту превода, сравняваше дума по дума и търсеше грешка.

- Не, не...

Погледът ѝ напрегнато следеше редовете, по които се плъз­гаше показалецът. Имаше грешка. Твърде голяма, но често сре­щана при магове, повърхностно изучили кодираните знания на друга Школа.

- Дензър... Сбъркано е. Не знам кой е превеждал, но е неп­равилно.

- Къде... как?

Незнайно защо той грабна листовете. Ериан му посочи ду­мата в оригиналния текст.

- Не е в мъжки род, а в женски... - смънка и успя да си пое­ме дъх преди да рукнат сълзите. - И означава не баща, а майка.