Детето на нощта

40

Кухнята беше като оазис на спокойствието, но запазването му довършваше Ал-Дречар твърде бързо. Трите седяха в легла­та си, сплели пръсти, техният щит се разпростираше, но стига­ше само отвъд масата в средата на стаята. Зад щита маната вил­нееше. Всички незакрепени предмети се разбиха в стените или в щита. Пръскаха се чаши, столове се надробяваха на трески, дори масата се бе плъзнала към тях и щеше да ги смаже, но я спряха навреме.

Ефимер се бореше да стигне до Лиана със съзнанието си, да я опази, да уталожи страха ѝ. Но момичето беше прекалено да­леч, а и нямаше връщане назад. Сега беше времето Ериан да стори каквото е нужно, иначе щеше да закъснее безвъзвратно.

Вратата към залата се отвори с трясък. Пазещият я Закрил- ник понечи да удари, но видя какво става и се наведе да завлече вътре Хирад и Илкар. Пак затвори зад тях и се изправи невъз­мутим. Вихрушката дърпаше дрехите му, защото стоеше при самата граница на щита.

- Къде е тя, Ефи? - изохка Мириъл. - Няма да издържим дълго.

- Отвън - дрезгаво се обади Хирад. - И двете още са отвън.

Сведе поглед към Илкар. За щастие елфът дишаше и варва­ринът се хвърли към вратата.

- Побързай, Хирад - примоли се Ефимер.

Нямаше нужда. Закрилник, носещ Лиана, едва не падна в ръцете му, но се просна под щита и воят, трясъците и къртенето секнаха, сякаш някой спусна завеса. Щитът спря маната, вливаща се в Лиана, чието съзнание още не бе добило толкова опит, че да се изплъзне от магическата им мрежа.

Навън се чу тропот, в порутената къща се разнесоха нови за­поведи - явно оцелелите дордоверци се събираха за последна атака. Незнайния се дотътри през вратата с Аеб, който крепе­ше и него, и Дензър. Веднага след тях влязоха двамата Закрил­ници с Ериан.

Изтезаваният от демони Закрилник лежеше мъртъв на по­да, убит от свой събрат. За душата му това бе избавление.

- Преградете вратата - каза Незнайния. - Времето ни изтича.

- Сега, Ериан - смънка Дензър. - Сбогом, любима!

Той изпълзя при нея, тя замаяно се подпря на длани. Двама­та се вторачиха в Лиана, изпружена вдървено в ръцете на Зак­рил ника, който я бе измъкнал.

- Остави я и ни отбранявай - рече му Дензър.

- Както заповядаш, магистре.

- Ериан - благо промълви Ефимер, - знаеш какво да правиш.

Ериан кимна, прегърна детето си, облегна се на Дензър и се подготви да проникне в Единството, без да забравя нито за миг, че няма да се завърне.

Дарик се прокрадваше бързо към градината, като внимаваше главата му да не се подава над первазите на прозорците. Прик­риваше се в дълбоките сенки, хвърляни от догарящите дървета. В тишината след буйството на маната ушите му долавяха всеки звук. Зад него крещяха дордоверци, но отпред не се чуваше ни­що. Измъкна се в обхванатия от пожара двор и изтича покрай стена, съборена от краткия, но опустошителен ураган.

Пробягваше от сянка в сянка, вече бе видял овъглените сгърчени трупове на четирима магове и един елф. Вдясно от него още дордоверски войници се бяха устремили по остана­лия без покрив коридор към балната зала. Твърде много вой­ници... Макар че в кухнята имаше Закрилници и Гарваните щяха да се присъединят към тях, враговете неминуемо щяха да надделеят.

Дарик се премести към южната врата. Още петима мъртви магове, повалени от стрели или заклани. Дарик клекна при пос­ледния и се огледа. Поне един елф бе останал жив, за да свър­ши тази работа с ножа си.

Дебнеше за каквото и да е движение, когато усети връх на стрела зад ухото си.

- Тепърва трябва да те уча, не ставаш за съгледвач - покла­ти глава Рен и отпусна лъка. - Какво търсиш тук?

Дарик се обърна. Зад нея стоеше елф. Дясната ѝ буза бе обго­рена лошо, от дълбоко порязване до лявото ѝ ухо се стичаше кръв. Ренерей трепереше.

- Теб - каза ѝ пълководецът. - Дордоверците стигнаха до пос­ледната ни позиция. Гарваните няма да ги отблъскват още дъл­го. Трябва да помогнем. Сещаш ли се за нещо?

- Имам една идея - кимна тя.

Незнайния издърпа масата и широкият ѝ плот закри изцяло едната врата на кухнята. Двама от оцелелите шестима Закрил­ници затиснаха масата с телата си и оставиха на дордоверците единствена възможност да нападнат от трапезарията. Врагове­те не се помайваха.

Удар след удар цепеха дъските. Гарваните и Закрилниците чакаха. Дробовете на варварина сякаш щяха да се пръснат. Ко­жата на главата му смъдеше, откакто го халоса парче мазилка. Но зад него Ериан жертваше живота си за своето дете и той бе­ше готов да постъпи като нея, за да ѝ даде време да изпълни дълга си. До него връх на меч почукваше по напуканите камен­ни плочи. Хирад срещна непреклонния поглед на Незнайния и попита:

- Готов ли си за това?

- А ти как мислиш?

- Какво стана с Дарик?

- Викна ми, че щял да потърси Ренерей. Добре прави, защо­то той я изпрати в градината.

- Аха... - проточи варваринът. - От него ще излезе чудесен Гарван.

- Ако остане жив, в което се съмнявам.

Почукването спря. Незнайния чакаше с Аеб отляво и Хирад отдясно, другите Закрилници се наредиха до тях. Дордоверци­те разбиха вратата и нахълтаха.

Дарик, Рен и Аронаар от Гилдията минаха припряно през смущаващо пустото преддверие и стигнаха до главния вход. Внимаваха да не се подхлъзнат в локвите кръв между безредно нападалите трупове. Откъм кухнята вече се чуваха шумовете на ожесточено сражение.

Ренерей вдигна ръка и двамата мъже спряха.

- Ето го под дърветата отсреща. Тъкмо това очаквах от страх­ливеца.

Дарик се вгледа и различи Вулдарок. Около него бяха трима магове и двама войници. Седеше удобно, явно равнодушен към гибелта на толкова много хора по негова воля, и чакаше всичко да свърши.

- Вие вижте сметката на маговете - каза Дарик. - И се поста­райте Вулдарок да няма време за заклинание. Аз ще се заема с войниците.

- И двамата ли?

- Няма да е труд но.

- Чакай тук - кимна Ренерей.

Тя и Аронаар безшумно се плъзнаха встрани от входа и вед­нага се скриха в храстите. Дарик не виждаше други врагове наб­лизо, но зад Вулдарок имаше гъсталак. Успокояваше се, че зор­ките очи на елфите са открили всички дордоверци наоколо.

Провери дали острието на меча му не е нащърбено и впери поглед напред. Вулдарок говореше с друг маг, който посочи към брега. Отляво се чу птиче чуруликане, изсъскаха тетиви и два­ма магове тупнаха на земята със стрели в очите.

Дарик изтича с вик, който отвлече вниманието на Вулда­рок в решителния миг. Доближаваше враговете стремител­но и войниците му се изпречиха, докато Вулдарок и другият маг започваха заклинанията си. Тетивите изсвистяха повторно, тлъстият Господар на Кулата в Дордовер кресна - в ръката му под рамото се заби стрела. Магът до него нямаше такъв късмет.

Дарик замахна в движение към първия войник, който неу­мело отби удара и изтърва меча си. На следващата крачка пъл- ководецът влезе в схватка с втория - уплашен младеж, който не беше готов да се бие. Дарик не го съжали. Метна поглед към първия, който се наведе да си вземе оръжието. Доближи дру­гия, заби меча в корема му, бутна тялото с крак и със завърта­не раздра гърдите на изправилия се. Войникът се стовари по гръб, притиснал кървящата рана по ребрата си. Дарик застана над него и го промуши в сърцето.

Рен вече държеше кинжал до гърлото на Вулдарок, а Аронаар оглеждаше двора, сложил нова стрела на лъка си.

Тримата бързо поведоха мага към къщата.

- Ще си платиш за това, Дарик! - закани се Вулдарок. - Не само дезертьор, но и предател. Лично ще се погрижа да те обесят.

Дарик стисна ранената му ръка и магът изхленчи.

- Дебелако, още една дума и ще ти източа кръвта тук - про­цеди пълководецът. - Твоят гнусен сговор с Черните криле ни навлече всичко това. Сега ще ми се подчиняваш, разбра ли?

Дарик виждаше, че магът се страхува, от челото му капеше пот. За да го сплаши по-силно, завъртя стърчащата от ръката му стрела. Вулдарок изквича.

- Питам разбра ли?

Дебелакът кимна. Вървяха бързо по коридора между трупо­вете и останките от покрива, с всяка крачка звуците на битка­та се засилваха. Дарик държеше меча си до шията на Вулда­рок, Ренерей и Аронаар бяха отпред. Доближиха балната зала, зад прага лежаха мъртви Закрилници и стенещи магове от Дор- довер.

- Аронаар, пази тук да не се опомнят - заповяда Дарик. - Хайде, Рен, да сложим край на това.

Ериан се плъзна внимателно над съзнанието на Лиана, до­лови напрежението и болката и полека ги заличи. Проникна по-дълбоко и намери ядрото на магията, където маната се гър­чеше и пулсираше. Проследи Пипалата, усукани около тялото на дъщеря ѝ - те изсмукваха силите на Лиана и я убиваха. Пре­сегна се да отскубне първите, но те я шибнаха като бичове и умът ѝ се размъти за миг.

Опомни се и пак ги доближи. Помнеше думите от предсказа­нието: „Майката ще потуши унищожението отвътре, като от­вори съзнанието си за него и сама приеме смъртта, която е пред­речена за Невинната. Защото за да не бъде погубена Невинна­та, несъмнено тази участ е отредена за майката.“

Нещо чудовищно задушаваше съзнанието на нейното дете, впито в ядрото му. Поглъщаше маната и изчерпваше жизне­ността, за да натрупа още мощ. То беше жива сила с един-единствен стремеж - смъртта на своята носителка. В Дордовер я бя­ха пробудили и Лиана неволно я подхранваше. Дори Ал-Дречар се оказаха твърде немощни, за да предпазят дъщеря ѝ от самата нея. Лиана чезнеше бързо. С последния изблик на гняв даде такова могъщество на чудовището, че то изтръгваше духа на малкото, момиче.

Ериан насочи съзнанието и запасите си от мана и пропадна надолу, където чудовището сякаш разпери лапи с остри нокти, за да я посрещне.

„Недей, мамо.“

„Лиана?“

„Не бива да влизаш там. Това нещо е лошо.“

„Но то е в теб, милата ми, трябва да го премахна, иначе ще умреш.“

„Ако влезеш, ще убие и теб.“

„Знам, скъпа. Но аз завинаги ще остана в теб, ще ти пома­гам, докато растеш.“

„Няма, защото ще си мъртва.“

Ериан почувства риданията на Лиана, докато упорито про­никваше навътре.

„Има друг път.“

Ериан замря. Веднага разпозна другия ум.

„Ефимер, махни се от съзнанието на моето дете.“

„Ериан, нима нищо не си разбрала? Това не е съзнанието на твоето дете. Това е съзнанието на Единството. Сътворено от всички ни в маната.“

„Какви ги говориш?!“

„Единството не е подобно на магията в Школите. То има своя форма. Пробудиш ли веднъж тази цялост, тя се слива със съз­нанието на мага, за да донесе хармония. Сега целостта е будна, ала не може да се задържи.“

„Но защо?“ Ериан се обърка за миг преди значението на пос­ледните думи да я смрази. „Не я карай да страда, дърта вещи­це, иначе ще те убия със собствените си ръце, кълна се в бого­вете.“

„Лиана вече е безчувствена за болката. Тялото ѝ е твърде нез­ряло, за да носи това, което бе пробудено. Опитахме се да я на­учим, да укрепим силата ѝ. Тя не може да понесе съзнанието на Единството.“

„Аз мога да я спася. Тинджата го е написал недвусмислено. Махни се и ме остави да направя каквото е нужно.“

„Сбъркал е, защото се е заблудил в тълкуването на призна­ците. Ти си тук, защото си майка на детето. И защото само ти си толкова свързана с нея, че Единството да се съхрани, щом Невинната не може да запази живота си. Ето какво правеше, когато отваряше съзнанието си за Единството. Надявах се, че разбираш.“

„Какво има да разбирам?“

„О, Ериан, отворихме ти пътя към съзнанието на Лиана не за да я спасиш...“

Хирад с мъка блокира удара, върхът на меча остави на дясната му буза драскотина като огледално отражение на онази, която вече кървеше на лявата. Метна се напред и изненада с пъргавината си дордовереца, който стреснато отскочи назад и вдигна оръжието странично пред тялото си, за да се предпази.

Зад него се тълпяха още мнозина, но Гарваните вече няма­ше къде да отстъпват. Дензър и Илкар не можеха да направят нищо и без тяхната подкрепа умората налягаше варварина. До него Незнайния сумтеше при всяко движение. Още един от Зак­рилниците бе повален, Аеб и други двама - ранени, но дордо­верците се редуваха пред вратата, когато позволяваха миг на затишие. Запазваха силите си и чакаха да изтощят докрай за­щитниците.

Хирад потърси пролука и замахна нагоре, войникът изви торса си назад и реши, че има сгоден случай. Налетя, но варва­ринът приклекна и вражеското острие разсече само въздуха над главата му. Хирад подскочи и докато дордоверецът още беше наведен, заби меча в гърба му и се дръпна. Пак се мъчеше да погледне над главите на първите, да преброи колко врагове ос­таваха. Твърде много, дяволите ги взели. Твърде много.

- Незнаен?

- Продължавай - отговори приятелят му въпреки накъса­ното си дишане, но в гласа му напираше безнадеждност. - Не губи вяра.

Брадвата на Аеб се впи в нагръдната броня на войник, който отлетя към напиращите зад него. Поредният, който се изпречи срещу Хирад, загуби равновесие и варваринът не пропусна ми­га - разпори гърлото му и бликна кървав фонтан. Протегнаха се ръце, които незабавно издърпаха поваления назад, за да зае­ме друг мястото му.

Все някой трябваше да се откаже. Хирад, с изтръпващи ръ­це и огън в дробовете, се зарече, че няма да е той.

Дарик нямаше намерение да губи време. Озоваха се зад гър­бовете на дордоверците, които нападаха неумолимо. Виждаше размахания меч на Хирад, но знаеше как би завършило сраже­нието - със смъртта на неговите приятели.

- Отзови ги!

Вулдарок мълчеше.

- Рен, май трябва да привлечем вниманието им. Стреляй, докато благоволят да те забележат.

Елфидата въздъхна, опъна тетивата и прати стрелата в ши­ята на войник, който се блъсна в гърбовете на скупчените отп­ред.

- Отзови ги! - повтори Дарик. Мечът натисна по-силно, сво бодната му ръка пак хвана стрелата в мишницата на Вулдарок. - Умрат ли приятелите ми, умираш и ти. Имаш думата ми.

Рен пусна тетивата още веднъж, свлече се втори войник и дордоверците в задните редици се обърнаха. Някои се хвърли­ха към новата заплаха. Рен веднага сложи нова стрела на тети­вата, лъкът се огъна. Дарик опря върха на меча в гушата на старшия маг и размаха ръка да ги отпъди.

- Твой ред е, дебелако - прошепна на Вулдарок. - Или всич­ки ще живеем, или всички ще умрем. Избирай.

Хирад забеляза раздвижването в задните редици на враговете, но не виждаше каква е причината. Мнозина се отдръпнаха от вра­тата на кухнята и вместо да насърчават онези, които се сражава­ха, виковете им прозвучаха стъписано. Натискът отслабна.

- Напред, Гарвани! - кресна варваринът и макар че само Нез­найния беше до него, Закрилниците налетяха с тях.

Хирад стовари меча по ризницата на войник и му изкара въз­духа от дробовете. Противникът не успя да завърти острието и след миг варваринът му разпори корема. Незнайния замахна над глава, издрънча шлем и жертвата се олюля, а брадвата на Аеб изсвири привично и отнесе гръкляна на трети дордоверец.

Отпред отекна кратък вик. На Хирад му се причу, че е запо­вед да прекратят атаката. Войниците наистина отстъпиха. По­нечи да ги доближи отново, но го сепна гласът на Дарик:

- Стой!

Озадачен, варваринът направи крачка назад.

- Спрете - изрече и Незнайния.

Закрилниците се заковаха на място. Войниците се сбутаха при отсрещната стена на трапезарията. Все още бяха поне двай­сетина. Задъхан и препотен, Хирад се радваше на отдиха. Видя ги да се отдръпват и между тях минаха Вулдарок, Дарик, оп­рял меч в шията му, и Рен, готова да стреля с лъка.

Варваринът се ухили и отвори уста, но Ериан се свести с див крясък.

Тя се изтръгна от съзнанието на Лиана, готова да убива. Тряб­ваше да предупреди Дензър. Но пипалата я улавяха и дърпаха, с всеки удар на сърцето чудовището проникваше в нея и оста­вяше Лиана на смъртта. То бе поддържало живота ѝ само дока­то натрупа сила от нея като същински паразит. Сега я захвър­ляше, за да има нова носителка. Ал-Дречар не биха позволили да загубят онова, което подклаждаха у дъщеря ѝ, и го прехвърляха в по-способната да го понесе. То щеше да се срасне безупречно с Ериан.

Тя се пробуждаше с яростни усилия, бореше се с впитото в нея чудовище, което нахлуваше в съзнанието ѝ с обещания за чудеса, за могъщество. Нищо не я трогваше. Искаше детето ѝ да живее.

Очите ѝ се ококориха, сърцето блъскаше като чук в гърдите ѝ. Сведе глава към Лиана. Толкова неподвижна... От гърлото ѝ се изтръгна писък, започна да разтрива ръцете на дъщеря си, гърдите и гърба ѝ, подканяше я да диша, молеше се на сърцето йда бие.

Сякаш отдалеч чуваше виковете и риданията на Дензър. Гла­вата ѝ кънтеше оглушително. Положи Лиана на пода, отърси се от дърпащите я ръце и започна да вдъхва въздух в дробовете на дъщеря си.

Но чуваше само грохота в главата си и шепота, че е закъсня­ла. Бавно вдигна глава, приглади кичурите встрани от прек­расното лице на момичето, видя сълзите си по детските бузи и плъзна пръсти по синеещите устни.

- Горкото ми момиченце...

Ръцете на Дензър се обвиха около нея. Сега тишината при­тисна ушите ѝ, тътенът заглъхна.

- Пусни ме - промълви тя спокойно.

Той отпусна ръце. Ериан измъкна кинжала си още докато скачаше напред и неистово го заби в гърдите на Ефимер.

- Убийца! - виеше Ериан. - Убийца!

Други, силни ръце я издърпаха назад, но тя продължаваше.

- Вие я убихте, мръсници! - беснееше пред двете живи Ал- Дречар. - Кучки гнусни, убихте я!

Почти се отскубна, но още пръсти притиснаха ръцете ѝ на­долу и измъкнаха кинжала. Лицето на Дензър се появи пред нейното, той я притисна към треперещите си рамене.

- Убиха детенцето ми... - прошепна Ериан.

После имаше само тъма.

Хирад се тресеше неудържимо. Нищо не проумяваше. Лиа­на лежеше мъртва на пода в кухнята, Ериан намушка незнай­но колко пъти Ефимер, а другите Ал-Дречар гледаха, твърде стъписани или слаби да направят нещо. Незнайния хвана Ери­ан и Аеб ѝ взе ножа.

Хирад въртеше глава, замрял с окървавения меч в ръката. Ил­кар седеше превит, още не беше на себе си. Дарик бе довел Вулда­рок при бранителите на къщата, а войниците от Дордовер стояха настрана, грижеха се за ранените си и плашливо поглеждаха Зак­рилниците - единствените, които не бяха загубили бойния си дух.

Варваринът едва дишаше. Седнал с Ериан в скута си, Ден­зър плачеше, сляп за всички наоколо. Хирад се обърна към Да­рик, който още заплашваше Вулдарок с меча си.

- Благодаря ти - успя да смънка, макар че беше съкрушен от пълния провал.

Пълководецът сви рамене. В трапезарията дордоверците мълчаха сащисано под прицела на Рен и Аронаар, който бе до­шъл от залата.

- Май няма за какво - промълви генералът.

Хирад тръсна глава. Пак се взря в застиналото телце на Ли­ана, после и в страшно накълцания труп на Ефимер. Мириъл и Клирес бяха затворили очи, всяка отпуснала длан върху ръка на мъртвата им посестрима.

Вулдарок се прокашля.

- Имаш ли нещо против да махнеш това от мен? - посочи меча на Дарик. - По причини, очевидни за всички, вече не пред­ставлявам заплаха за вас.

- Хирад? - питащо изрече Дарик.

- Все ми е тая - отсече варваринът. - Щом не можем да го убием, защо да не го пуснем?

Дарик прибра меча и Вулдарок си отдъхна.

Варваринът се взря в Незнайния, който не отделяше поглед от тялото на детето.

- Незнаен...

- Всичко беше напразно. Нещастното дребосъче! Изобщо не е имало надежда за нея.

- Но ние бяхме длъжни да опитаме - утеши го Хирад.

- Била е обречена от самото начало, нали? - Незнайния по­сочи Ал-Дречар. - Те са знаели.

- И сега какво?

Незнайния го погледна с овлажнелите си очи.

- Първо, предлагам оцелелите от Дордовер да приберат ра­нените си, да погребат мъртвите и да си тръгнат. Битката свър­ши. После... откъде да знам?

Варваринът долови движение и се извъртя рязко. Още един човек, ако можеше да бъде наречен така, разбута дордоверци­те, струпани около вратата на кухнята. Притискаше длан до главата си, от която капеше кръв. Трудно се задържаше прав, кръв се процеждаше и под зле направената превръзка на крака му. Гледаше замаяно.

- Селик! - изсъска Хирад и вдигна меча си. - Ето един, кой­то не заслужава да напусне жив острова. Защитавай се. Омраз- но ми е да съсичам невъоръжени противници.

Селик измъкна своя меч от ножницата и с жест подкани вой­ниците да се отместят. Кимна на варварина.

- Струва си да те довърша.

Но Незнайния застана между тях с лице към приятеля си.

- Не, Хирад. След края на сражението би било убийство.

Кръвта на варварина кипна от желанието да повали Се­лик, но Незнайния задържа погледа му и напомни с равен глас:

- Хирад, имаме кодекс.

- Така си е - промърмори варваринът, прибра меча и посочи Селик. - Някой ден Незнайния няма да е наблизо. Ще чакам. Спомняй си за това всяка сутрин, щом отвориш очи.

Селик се изхрачи на пода в трапезарията.

- Чест... Тя ще ти навлече смъртта, Хирад. Ей, Вулдарок, кога си тръгваме от този скапан остров?

- Хирад, ела да се поразходим - помоли Незнайния.

Твърде много промени бяха настъпили до края на следобе­да. Останките от отряда на Дордовер откараха на корабите сво­ите ранени и Селик. Не се знаеше дали Ловецът на вещери ще пристигне жив в Балея. Хирад се надяваше маговете от Дордо­вер да го пощадят. Искаше за себе си удоволствието да го убие.

Илкар пак седеше при Троун, чието състояние оставаше за­гадка. Скоро щяха да го събудят и да научат дали в тялото, още напомнящо за вълка, е надделял човекът.

Дензър изнесе Ериан под меките лъчи на слънцето на полян­ка до една от древните гробници. Тя спеше под въздействието на Топъл лек. Заклинанието нямаше да облекчи скръбта ѝ, но даваше отдих на тялото. Дарик се щураше сам някъде и несъм­нено предъвкваше пропуските в тактиката си, питаше се не е ли могъл да измисли нещо друго. Шестимата оцелели Закрил­ници, сред тях и Аеб, се бяха уединили другаде за церемония­та, с която изпращаха душите на събратята си.

Незнайния накуцваше до Хирад през развалините на къща­та, после по пътеката към брега.

- Как мислиш, тя ще издържи ли? - изрече накрая. - Всъщ­ност питам се и за двамата... За всеки е съкрушителен удар на съдбата да загуби дете, но на Ериан ѝ се случи два пъти. Първо близнаците, сега Лиана...

- Ще бъдем с нея.

Незнайния се усмихна невесело.

- Знам, но тя се нуждае от много повече. Представи си само - всичките ѝ деца мъртви. Духът ѝ - прекършен. Увереността ѝ в себе си като майка - пометена. Не ми се вярва някога да се примири с това. Лиана беше за нея всичко на този свят.

- Зависи от Дензър, нали? - обади се Хирад. - Само той мо­же истински да сподели мъката ѝ, да я разбере, да ѝ вдъхне вяра.

- И той се нуждае от помощта ни. Тежки времена ни чакат. Най-лоши ще бъдат за Ериан и Дензър, но и ние трябва да бъ­дем безкрайно търпеливи. Отнася се и за теб.

- Схванах намека - кимна варваринът.

Хирад забелязваше отнесения поглед на Незнайния. Каза си, че го е помолил да излязат не само за да му напомни, че трябва да си укротява нрава.

- Изплюй камъчето - настоя след малко.

- Можеш ли да почувстваш онези, които се нуждаят най-мно- го от теб?

- Какво искаш да кажеш?

- Знаеш ли дълбоко в душата си, че са живи и те чакат? - обясни Незнайния.

Варваринът вдигна рамене.

- Май е така. Като се заговорихме за това, ако Ша-Каан бе­ше мъртъв, щях да знам.

- Значи не е умрял?

- Не е - завъртя глава Хирад. - Дори може да се порадва на жегата и влагата из тези острови. Ще си бъде като у дома.

- Дано.

- Мислиш за Диера и Джонас, нали?

Незнайния се подпря за малко на съборено от бурята дърво.

- Само искам да знам, че са добре.

- Скоро ще се прибереш.

- Няма да е скоро. Щеше да е скоро, ако бях при тях днес. Още сега.

Хирад пак закрачи, чуваше как левият крак на грамадния мъж се провлачва леко зад него.

- Очакваше ли да ги почувстваш в душата си? - попита по някое време.

- Ами да. Глупаво, нали?

- Изобщо не е глупаво. - Хирад обгърна раменете му с ръка. - С тях всичко е наред. Томас се е грижил за двамата през цяло­то време.

Завиха надясно и ботушите им заскриптяха по пясъка. Ми- риъл стоеше на брега заедно с Рен и гледаше морето. Обърна се, когато я доближиха.

- Е, Гарвани - каза им с глъхнещ от умората глас, - защо сте толкова навъсени?

- Не сме свикнали да се проваляме - отвърна Хирад.

- Да се проваляте ли? - повтори Мириъл. - Кой казва, че сте се провалили?

- Лиана е мъртва! - сопна се Незнайния. - Дойдохме да я спа­сим. Значи се провалихме.

- Разбирам как изглежда всичко във вашите очи. Разбирам и защо Ериан реагира така. И ние сме натъжени от загубата на двете ни посестрими. Но Лиана беше толкова необикновено де­те, че всъщност никога няма да си отиде от света. Само тялото ѝ ще почива в земята.

- Какви ги приказваш? - озъби се Хирад. - Нали я убихте?

- Тя вече беше мъртва. Моля те да не се съмняваш в това.

- Трябва да убедиш Ериан, не нас - по-кротко каза варвари­нът.

- Знам. - Очите на Мириъл блеснаха от внезапен приток на бодрост. - Но и вие трябва да разберете, че не се провалихте. Напротив. Запомни думите ми - вие току-що дадохте спаси­телка на този свят. А светът ще се нуждае от спасителка, по­вярвай ми.

- Не проумявам - завъртя глава той.

Говоря за Ериан. Това, което сега носи в себе си, трябва да бъде опазено. За късмет дордоверците помислиха, че са постиг­нали целта си със смъртта на горката Лиана. Единството е сила и още не бива да позволим да изчезне от нашето измерение. Не ми е лесно да го опиша с достъпни за вас думи, но структурата на магията и измеренията е подложена на натиск, не се съчета­ва с естествената подредба на нещата и само Единството я под­държа. Докато структурата не се върне към нормалното, Един­ството остава жизненоважно за всички, дори и за онези, които виждат зло в него.

Хирад се мръщеше.

- Ако Ериан умре, светът ще умре с нея, тъй ли?

- О, няма съмнение, че ще възникне нова подредба, но хао­сът, развихрен из Балея и между измеренията, би изглеждал страшен като края на света за онези, които го видят. Дано по­вярвате, че е несравнимо по-добре засега да поддържаме Един­ството живо.

- Аха, схванах - закима Хирад.

- Още не си, но и това ще се случи - усмихна се Мириъл. - А сега се питам дали двама младежи като вас ще могат да ме от­несат обратно в къщата. Много съм уморена.

- Младежи ли? - промърмори Хирад. - Незнаен, не се отна­сяше за теб.

- Помниш ли какво ти казах за моя юмрук?

Вдигнаха старата елфида на сплетените си ръце и я понесо­ха по пътеката над брега.