Детето на нощта

6

Дензър получи безпрепятствен достъп до библиотеката в Дордовер и след здрач, когато Школата беше затворена за всич­ки, освен за местните магове и служители. Всъщност още с пристигането на Гарваните в града предишния ден Вулдарок се стараеше всячески да ги улесни в издирването и да им пре­достави всички достъпни сведения. Дори одобри идеята на Ил­кар и Дензър да прочетат Предсказанието на Тинджата, но официално покани в библиотеката само мага от Ксетеск.

Разбира се, Дензър се настрои крайно недоверчиво. Но Нез­найния и Илкар тръгнаха да търсят из улиците на Дордовер стари познати и пропуснати следи, тъй че не му оставаше дру­го, освен да чете и да се надява, че накрая ще разбере защо Вул­дарок е толкова отстъпчив.

Оригиналът на Предсказанието се съхраняваше под херме­тичен стъклен похлупак някъде в Школата. Архиварят, на ко­гото заръчаха да му помага, донесе голям том в кожена подвър­зия със златни букви. Съдържаше шейсетина страници на де­бели листове пергамент - отляво препис от кодирания с ключо­вите знания на Школата текст, а отдясно доста съкратен пре­вод на общия език.

Дензър веднага попита защо има пропуснати абзаци на при- видно случайно избрани места и чу, че тези части от текста би­ли предназначени само за книжниците на Дордовер. Любопит­ството му се разпали, той се начумери и започна да чете какво­то можеше.

Първите страници съдържаха словоизлияния на тема кол­ко са опасни сексуалните връзки между магове от различни Школи, каква заплаха за Балея е връщането към Единството и колко е важно да бъде разпознат възможно най-рано такъв маг, както и да бъде възпирано развитието му.

Дензър изви вежди. Явно убежденията в Дордовер не се бя­ха променили много с хилядолетията.

Прескочи откъслечни изречения и стигна до описание на опасностите, ако заплахата бъде пренебрегната или израства­щият маг не бъде контролиран. Пулсът му се ускори, устата му пресъхна. Балея вече бе пострадала от гигантски вълни, урага­ни и неспирни порои - точно такива бяха описани подробно в този текст. Сякаш не четеше предсказание, а нечий дневник. Тинджата бе предвидил и къде ще се случват бедствията.

Дензър четеше нататък и потръпваше, щом си представеше идните дни.

- Милостиви богове... - Вдигна глава и срещна погледа на архиваря. - Вече се случва, а? - Другият маг кимна. - Има ли още нататък?

- Струва си да го прочетеш - потвърди архиварят. - Току- виж разбереш по-добре от какво се боим.

Дензър изпухтя.

- Разбирам и сега. Само че не одобрявам вашите методи. Ста- ^ва дума за собствената ми дъщеря.

- Какво да кажа? - вдигна рамене архиварят.

- Би могъл да кажеш: „Да ти донеса ли кафе и сандвич?“

- Ще се върна ей сега, но ти не излизай от библиотеката. Мно­зина и до днес са озлобени от онова, което се случи при предиш­ното ти нахлуване в нашата Кула.

Архиварят се поклони сдържано и след малко Дензър чу вра­тата да се затваря тихо. Каза си, че тук са озлобени не толкова от нахлуването тогава, а от появата на Следника му, който по негова заповед уби маг от Дордовер в Кулата. Изобщо не съжа­ляваше глупака, който реши да хване в капан демона, но не бе­ше доволен, и че се наложи той да бъде убит. В онези дни обаче се решаваше дали Крадеца на зората ще спаси Балея от нашес­твениците и всеки можеше да бъде пожертван.

Пак започна да прелиства голямата книга, подвързията прос­кърцваше. Взря се намръщен в поредната полупразна страни­ца. Нещо в пергамента не му харесваше. Придърпа фенера по- наблизо - цветът на тази страница не беше като на съседната, малко бледнееше. Провери гръбчето на тома. Да, нямаше съм­нение - шест листа бяха по-нови от останалите.

Дори не се поколеба. Нащрек за стъпките на архиваря, Ден­зър извади кинжала си и изряза листовете с непреведения текст. Сгъна ги припряно и ги пъхна под ризата си. Разгърна книгата на други страници миг преди отварянето на вратата.

- Благодаря ти - каза приветливо, когато на масата бе оста­вен поднос с кафе и чиния.

Ръката му трепереше малко, докато пълнеше чашата си.

- Имаш ли нужда от друга помощ? - попита архиварят.

- Не - усмихна се Дензър. - Почти привърших. Остават ми няколко абзаца.

Магът от Дордовер мина зад близкия рафт и се скри от.пог­леда му. Дензър скоро затвори дебелия том и щракна закопчал­ките. Струваше му се, че липсата на листовете се набива в очи, но всъщност може би нямаше да заподозрат нищо.

Реши да не рискува, изгълта набързо кафето, отхапа голямо парче от филията и стана с книгата в ръце. Тръгна към рафта, откъдето бе свалена, но архиварят го пресрещна.

- Нямаше нужда да си правиш труда. Аз ще я взема.

Дензър се усмихна дружелюбно, доколкото му беше по си­лите, и тръгна след него. Архиварят вдигна ръка да постави книгата на високо разположения рафт, но се поколеба. Изглеж­даше, че се опитва да прецени тежестта на тома. Дензър затаи дъх. Един миг се проточи колкото цял живот. Архиварят сви рамене и сложи книгата на мястото ѝ.

- Благодаря ти за помощта - каза му Дензър с още по-лъчезарна усмивка.

- Нищо особено - отвърна другият, макар че по лицето му още беше изписано съмнение. - Вземи подноса, моля те. Стра­жът ще те изпрати до портата.

Дензър протегна ръка и магът от Дордовер я стисна.

- Довиждане. Дано това завърши добре за всички ни.

- И аз се надявам на същото - най-после се усмихна и архи­варят.

Дензър вървеше спокойно с усилие на волята, пред библио­теката повика стража, който го съпроводи до улиците на гра­да. Чак извън стените на Школата магът си отдъхна малко и се ухили. Сега трябваше час по-скоро да намери другите. Няма­ше да са добре дошли тук още дълго.

Рано сутринта на другия ден смътното подозрение в главата на архиваря го подтикна да прегледа пак Тома с Предсказание­то на Тинджата. Гръмогласните му ругатни прогониха обичай­ната тишина от библиотеката.

Гарваните, ако остатъкът от отряда все още заслужаваше то­ва название, си тръгнаха само два дни след пристигането си. Доколкото Вулдарок и осведомителите му успяха да преценят, натрапниците не изровиха нищо ново. Жалко, но пък не беше изненада. И стражниците на Школата, и обучените за шпиони магове вече бяха разпитали всеки, от когото се надяваха да на­учат нещо. Съгледвачи и майстори на потайностите и убийст­вата проверяваха всяко сведение. Знаеха в коя посока е тръг­нала, но не и накъде се е отправила.

Все пак Вулдарок беше доволен от осъществяването на своя замисъл. Онези тримата се хванаха на примамката и така в из­дирването вече участваха прочути бойци. Е, имаше и защо да се ядосва - Дензър научи каквото беше нужно от Предсказани­ето, но си присвои и онова, което не биваше да научи. Дано не намери кой да му преведе този текст! Например съпругата му Ериан, книжница от Школата Дордовер и познавачка на клю­човите ѝ знания.

Вулдарок седеше в кръчма далеч от Школата. В този замо­жен квартал до пазара за платове един старши маг можеше да се вижда с когото поиска, без други да си пъхат носа в делата му. Този път събеседникът му не се държеше нагло и самонадеяно както при първата им среща, но оставаше все тъй настървен.

- Налага се да проумееш, че маговете вече не са същите след нашествието на западняците - подчерта Вулдарок. - Сега не бих­ме си позволили да се принасяме един на друг в жертва само за да удовлетворим жаждата за мъст на някакъв осакатен Ловец на вещери. Опитваме се да възстановим могъществото си, не да го подкопаваме още повече.

Изгълта остатъка от виното в чашата си и пак я напълни от кана с най-скъпото червено от лозята на Блекторн. Прислуж­ница сложи на масата поредната паница с миди и стриди от ус­тието на Корина.

- Превъзходно! - доволно изрече Вулдарок.

- Но и ти разбери, че няма да отстъпя от цената - натърти Селик, чието лице бе скрито под качулка. - Ще хвана оная куч­ка и без твоето съгласие, но ако действаме заедно, по-лесно ще постигнем крайните си цели.

Вулдарок се подсмихна. Селик се оказа голям късметлия, че изобщо се измъкна жив от Школата, и то само след личната му намеса. Предводителят на Черните криле си тръгна доста пребледнял, след като го освободиха от сковаващите заклина­ния. Прозвучаха доста невъздържани упреци, но накрая Вул­дарок се възползва от объркването на колегите си и наложи сво­ето решение да пуснат Селик.

- Ериан си остава една от най-способните ни магьосници с жив и плодотворен ум. В Школата ще приемат смъртта ѝ като тежък удар. Е, не е задължително и аз да споделям мнението на другите...

- Тоест?

- Ще се съглася с исканата от тебе цена, но за всичко ще се допитваш до мен. Освен това ти уредих и малко помощ.

- От кого да я чакам?

Здравото око на Селик се вторачи недоверчиво изпод качул­ката.

- От Гарваните.

Смехът на Селик прозвуча стържещо заради хриповете в съ­сипания му бял дроб.

- Че с какво ще ми помогнат? Вече съм по-близо до скъпо­ценната ви цел, отколкото те някога ще бъдат.

- Съветвам те да не ги подценяваш. А въпреки изтезанията онзи елф, когото подозираш в принадлежност към Гилдията Дреч, не е издал нищо пред тебе. Гарваните са полезна допъл­нителна подкрепа. Наблюдавай ги, за да използваш наученото както желаеш. Аз поне ще постъпя така.

Селик се надигна от стола.

- Май вече съм закъснял. Гарваните напуснаха града преди няколко часа.

- И тръгнаха на юг - напомни Вулдарок. - Ще ти кажа още нещо, Ловецо на вещери. Не забравяй с кого можеш да се сблъс­каш. Ериан тръгна оттук, защото осъществиха с нея връзка, която прониза нашия щит от мана, сякаш нож мина през вода. Те са носители на голяма мощ и е задължително да науча къде се намират. Погрижи се Ериан да ти посочи мястото преди да умре. А после се погрижи да умре. Непременно.

Селик се поклони едва забележимо.

- Достопочтени Вулдарок, колкото и да е странен този наш сговор, и двамата разбираме, че магията е необходима сила. Черните криле само се стремят да изрежат гнилото от здравия плод. И двамата се стремим към едно и също.

Той излезе, съпроводен от погледа на Вулдарок.

- Не си познал, Селик - промърмори магът и отвори следва­щата стрида.

Парченце по парченце се наместваха неочаквано и може би щяха да се подредят в много приятен за Вулдарок завършек. Да­ли пък нямаше да се отърве веднъж завинаги от доста врагове? По някое време щеше да подготви залавянето на Гарваните, за да си вземе откраднатите пергаменти, но засега можеше да се нас­лаждава на стридите. Той не пренебрегваше такива наслади.

Ярки лъчи проникваха през пролуките между дъските на плевнята. Илкар, Незнайния и Дензър помолиха селянина да ги подслони, когато се добраха до фермата петнайсетина мили южно от Дордовер късно вечерта и им омръзна вятърът да ги блъска и тласка. Бурята обаче отмина бързо и остана само неп­риятен спомен.

Илкар се обърна в сеното и се озова лице в лице с Дензър.

- О, богове, как ми хрумна да напусна Джулаца? - изпъшка елфът. - Напоследък всяка сутрин се събуждах до прекрасно лице и тяло. Каква ли извратена подбуда ме накара да ги заме­ня срещу гнусната ти брада и вонята на подмишниците ти?

- Признай, че ти липсваха - ухили се Дензър, зает да почес­ва късо подрязаната си брада.

- Как пък не! - разочарова го Илкар и прекрачи към под- вижната стълбичка.

- Ей! - подвикна Незнайния отдолу. - Стига сте дрънкали, размърдайте се.

Последваха го към къщата на селянина. На масата в кухня­та имаше пълна чиния с пържен бекон и уханието на билков чай насищаше въздуха. Илкар се изненада.

- Много е гостоприемен - отбеляза той, докато слагаше бе­кон на дебел комат хляб.

- Да, бе! Платих му - отвърна Незнайния. - Сега ме слушай­те внимателно. Явно в Дордовер ще упорстват в опитите си да намерят Ериан и Лиана, значи и ние трябва да действаме бър­зо. Те пропиляха предимството си от петдесетина дни, но няма да е така и занапред. Техните магове шпиони вече са навсякъ­де и дебнат за новини. Не бива да пренебрегваме и вероятност­та да ни следят. Онзи чудноват стар приятел на Уил ни разка­за, че в нощта, когато Ериан тръгнала от Дордовер, нещо ста­нало южно от града... ако може да му се вярва. Още по-ненадеждни са сведенията на пияницата, когото ти откри, Дензър, че видял жена и дете да се качват на каруца на горе-долу също­то място.

- И какво? - промърмори Дензър. - Бездруго знаехме, че са напуснали Дордовер. Не научихме нищо ново.

Незнайния отпи от чая си и поклати глава.

- Напрегни си ума, Дензър. Твърде дълго си се занимавал с интригите в Ксетеск. Научихме две неща, а от тях произтича и трето. Първо, имало е кой да им помага. Второ, предстояло им е дълго пътуване. Трето, отправили са се на юг. - Вдигна ръка, за да не го прекъсва Дензър. - Ясно ми е, че и маговете в Дордо­вер са се досетили за това. Не се съмнявам, че има техни хора във всички градове на юг. Но не знаят сведенията, с които се сдобих вчера следобед.

- Какви сведения? - намръщи се Илкар.

- Извинявайте, че не ги споделих веднага, но исках да се от­далечим от Дордовер. Срещнах случайно един търговец, отдав­нашен мой приятел, който често пътува между Дордовер и Грей- торн. Видял кола с кочияш елф да потегля от Грейторн към Ар- лън преди три седмици. Не е кой знае какво, но поне не е извес­тно на Вулдарок. Мисля, че е време да потеглим натам.

- Но Арлън е твърде встрани от Ксетеск и Баланските пла­нини - напомни Илкар.

- И аз за същото си блъскам главата - призна Незнайния. - Ето какво ви предлагам. Дензър, ти иди в Ксетеск колкото мо­же по-бързо. Най-добре ще е да летиш със Сенчести криле, а ние ще водим коня ти. Двамата с Илкар ще се насочим към Ба­ланските планини, за да поговорим с Хирад. Нещата може да се обърнат твърде зле, искам да разчитаме на неговия меч и си­ла. После нека се срещнем по-скоро в Грейторн.

- Надяваш ли се да го убедиш? - усъмни се Дензър.

- Да речем, че шансът е по-голям, ако не си там. Има защо Да е недоволен от теб.

- Знам, знам - сопна се Дензър. - Но поне ти, Незнаен, си запознат с боричканията в Ксетеск. Самият ти докъде стигна, като ги притискаш да довършат изследванията си и да върнат безопасно свободата на Закрилниците?

- Групата, на която давам пари за това, напредна доста повече от твоята, която се стреми да разбере взаимното разположение на измеренията. А отгоре на това аз не мога да се застоявам задълго в Ксетеск. Не живея там за разлика от теб, макар че Диера съчувст­ва на стремежа ми да дам някакъв избор на Закрилниците. Пък ѝ сега не е моментът да обсъждаме добрите и лошите страни на Шко­лата в Ксетеск. Дензър, никой не ти е виновен. Не го осведомява­ше редовно какво става и той реши сам да научи. Чул е обаче само слухове за издигането ти като приближен на Кръга на Седемте, не и вести за сериозни проучвания на измеренията.

- Налага се да прояви търпение - възмути се Дензър. - По­ложението там е твърде заплетено.

- Не на мен тези приказки! - озъби му се Незнайния. - Хирад поначало не е склонен към търпение. Да беше се съобразил с това. И все пак минаха пет години, без да постигнете нищо. Онези дракони спасиха Балея, а според Хирад всички - и най- вече Ксетеск - предпочетоха да им обърнат гръб. Нека добавя, че в общи линии съм съгласен с него.

- Незнаен, той ни е необходим. Предчувствам, че маговете от Дордовер ще се окажат страшна заплаха за моето семейство.

- Знам. Ще направим каквото можем и ще се срещнем с теб в Грейторн след около две седмици.

- Много се бавим - промърмори Илкар.

- Ами да не се мотаем тук тогава - отсече Незнайния. - Хай­де, дояжте си закуската и да вървим всеки по пътя си.

Ериан хукна през градината и блъсна вратата, писъците на Лиана кънтяха в ушите ѝ. Свърна надясно и се втурна по кори­дора към учебните зали на Ал-Дречар, скрити навътре в хълма.

Детето вече хлипаше и звуците изтезаваха душата на Ери­ан. Гневът ѝ се разгоря. Нахлу през двукрила врата и едва не премаза Ренерей, която я улови за ръката и ѝ попречи да про­дължи.

- Пусни ме! - изсъска Ериан.

- Успокой се. Какво ти става?

Ериан се мъчеше да измъкне ръката си, но не успяваше.

- Онези проклети вещици измъчват дъщеря ми.

- Ериан, уверявам те, че не биха го сторили за нищо на света.

Но от нехайния, леко присмехулен тон кръвта във вените на

Ериан кипна.

- Пусни ме. Веднага.

- Не и преди да се укротиш.

Чак сега Ериан се вторачи в Ренерей, която се извърна не­волно.

- Или ме пусни, или ще се разправя с тебе тутакси. Отивам да видя дъщеря си.

Елфидата се отдръпна и Ериан продължи тичешком, без да се озърне, към ехтящите в ума ѝ звуци. Влезе в Залата на це­лостта толкова яростно, че вратата се удари в стената.

- Каква правите, по дяволите?! - попита невъздържано, но последните думи заседнаха в гърлото ѝ.

Лиана, наглед доволна от всичко, рисуваше на малка дъска с цветни тебешири. Ал-Дречар се бяха скупчили около масата и съсредоточено наблюдаваха как се справя.

Ефимер вдигна глава.

- Ериан, изглеждаш смутена. Случило ли се е нещо?

Ериан се навъси. Хленчещият плач в съзнанието ѝ бе изчез­нал, от писъците остана глухо ехо.

- Чух... - запъна се тя и прекрачи към тях. - Лиана, добре ли си?

Без дори да я погледне, момичето кимна.

- Да, мамо.

Ериан пак се взря в Ефимер, която заедно с Авиана идваше към нея в оскъдно обзаведената, но сгрята от огнища зала. От­блясъци от пламъците играеха по полираните каменни стени и таван. Тя ги посрещна още по-намръщена.

- Чух... в главата си. Лиана плачеше и пищеше. Същински ужас.

- Представям си - кимна Авиана. - Вероятно се отърсва от спомени, без да го съзнава. Съжалявам, че те е засегнало тол­кова силно. Не очаквахме да има и такива последствия. Но как­то виждаш, всичко е наред с Лиана.

Двете елфиди напираха към нея и Ериан изведнъж се усети, че я изтикват полека към вратата.

- Не беше видение. Не съм си го измислила.

- Никой не казва подобно нещо. - Ефимер вече я побутваше по рамото да излезе. - Може би ще ти олекне на чист въздух.

- Ами да... Лиана, искаш ли мама да е при тебе?

- Не - прозвуча весел отговор.

- Както кажеш.

Ериан нищичко не проумяваше. Дотича, привлечена от ви­ковете на болка и страх, както се бе случвало стотина пъти в Дор­довер. Но поне привидно нищо не тормозеше Лиана. Отърсвала се от спомени... Може би. Трябваше да поразсъждава над това.

- Ще огледам сградата отгоре, ако не сте против - каза на Ал-Дречар.

Ефимер се усмихна.

- Чудесна идея. Умът ти ще се избистри. Ела пак, когато ти омръзне. Лиана сигурно ще е приключила дотогава.

- Мила, ще се видим по-късно.

- Ъхъ... - смънка Лиана, заета с рисуването.

Силен рязък трясък долетя отдалеч и лорд Денебре се сепна на креслото си до камината. Както винаги, дремеше след обяда в покоите си високо в кулата, а снопове слънчеви лъчи нахлу­ваха през широкия прозорец. Старецът тръсна глава, чудеше се дали шумът не е прозвучал в съня му. Здравето му тъй и не се възстанови напълно, откакто западняците бяха превзели не­говия град. Пробождащите болки в стомаха се засилваха и го мъчеха по-дълго. Нашествието му бе отнело неговата съпруга Джинера, с която живя четиридесет и пет години, затова тези болки бяха нищо пред мъката, свиваща сърцето му.

Надигна се тежко и бавно доближи прозореца, за да поглед­не двора на замъка и любимия си град край езерото, в който бе заличен и последният белег от присъствието на западняците. В топлия късен следобед от юг напираха облаци и вещаеха ско­рошен дъжд.

Щом видя хората долу, Денебре се убеди, че не е сънувал. Всич­ки бяха спрели и се озъртаха. Въпреки преклонната възраст зре­нието му оставаше зорко. Жителите на града сочеха на различни страни, вдигаха рамене, клатеха глави и продължаваха кой на­където бе поел по безупречно чистия калдъръм на улиците.

Макар че не беше приказно богат, лорд Денебре отделяше кол­кото може, за да съхрани родното си място каквото го помнеше от детството си. И поданиците му се грижеха за своя град. При­шълците, които си позволяваха заблудата, че тук цари мекушавост, скоро откриваха колко сурови могат да бъдат отсъжданията на местния господар. Той не искаше бесилки по площадите, но ги имаше в покрайнините и понякога вятърът люшкаше трупа на разбойник или крадец. Отначало се надяваше наивно, че два-три безпощадни урока ще са достатъчни, но година след година не прес­таваше да се учудва на наглостта и тъпотията на престъпниците.

Все пак в живота му бе имало повече радост. Западняците до­несоха смърт и опустошение, но бяха прогонени преди години в земите си отвъд планините Чернотрън. Съмняваше се, че няко­га ще дръзнат да нахлуят отново. Или най-малкото ще е минало доста, след като тялото му бъде положено в семейната гробница. Тъкмо се подсмихваше на тази мисъл, когато втори трясък про­гони спокойствието и градският пазар се смълча. Стъписващи­ят звук отекваше през земята и стените на замъка потрепериха.

Бръчките по лицето на Денебре се врязаха по-дълбоко, той заслони очи с потрепваща длан и напрегнато се взря в ниските хълмове край южния бряг на малкото езеро.

По склон, обрасъл с трева и шубраци, криволичеше черен белег. Не помнеше да го е имало преди... дали не беше от пожар през жежкото лято? Веднага завъртя глава. Не би забравил та­кова произшествие.

Сърцето му затуптя тревожно. Белегът се движеше надолу, пог­лъщаше ярката зеленина и бълваше облаци прах към небето.

- Не, не... - зашепна старецът.

Дишането му се накъса. Навън изгърмя още два пъти, зей­наха нови две цепнатини, във внезапно отворилите се бездни пропадаше пръст, а грозните кафяво-черни ивици препускаха По склона със страховит тътен.

Стените на замъка се тресяха все по-силно. Откъм пазарния площад се носеше уплашена гълчава. Сергиите подскачаха, по калдъръма се разпиляха портокали, търговците се суетяха на­около в опит да опазят първо стоката, а не себе си.

С неимоверна бързина пукнатините, оставащи невидими за хо­рата в града, прорязаха южния бряг и изчезнаха под езерото. Бо- ботенето не спираше, земята затрепери неудържимо. Зад гърба на Денебре падна картина, цепениците в камината се разместиха.

От средата на езерото плъзнаха вълни във всички посоки, по повърхността се пукаха огромни мехури и накрая с оглуши­телен грохот изригна водна стена и се пръсна наоколо като по­роен дъжд.

Старецът се вкопчи в перваза, не знаеше дали ще се задър­жи на краката си. В залата се сипеше прах.

Съсипията не спираше. Плодородните земи северно от езе­рото се сипеха в бездната, сякаш ги засмукваше самият ад. По лицето на Денебре се стичаха сълзи. Каквото западняците не успяха да сторят, природата щеше да постигне преди хората да са се опомнили.

Наведе се да погледне. В града цареше бъркотия. Мнозина крещяха или надаваха вопли. Подметките се плъзгаха по раз­търсваните улици, врати тряскаха сами, от прозорците дрън­чаха натрошени стъкла.

- Бягайте, бягайте!...

Денебре прокле немощния си глас. Колкото и да размахваше ръка, дори някой да го видеше, как да разберат какво им подс­казва? Гледаше безпомощно как земята поглъща неговия град.

Цепнатините погълнаха първата постройка и продължиха по- бързо от кон в галоп право към замъка. На Денебре му се струва­ше, че целият свят се е разлюлял. Внезапно друсане го подкоси и той се строполи, в опряната на пода китка изпращя костица.

Изохка, но нямаше кой да го чуе. Навън тътенът прерасна във всепоглъщащо бучене, досущ като от гърлото на подземно великанско чудовище.

Старецът се изправи насила, подът се люлееше. В прозореца отдавна нямаше и едно здраво стъкло. Сцепи се подпорна греда в тавана, острият край се стовари в камината и разпиля горя­щи дърва. Денебре изобщо не погледна натам.

Паниката се вихреше по площада и улиците. Мъже, жени и деца бягаха слепешком от заплаха, която не знаеше що е ми­лост. Пращеше дървения, пукаха се зидове, цели къщи подс­качаха над гигантските земни вълни, преди да рухнат в неуто­лимата пропаст, поглъщаща всичко наоколо.

Задушаващ прахоляк се смесваше с пушеци над града. Хората пълзяха отчаяно по наклонената земя, но накрая се свличаха с викове в дълбините. Падна и портата на замъка, крепостната сте­на се надроби и крясъците на стражите се сливаха с дивото цвиле- не на конете. Никой нямаше да се спаси от сполетялата ги участ.

Кулата се наклони застрашително. Покривът сипеше плочи от цепен камък в бездънната пролука, отворила се пред глав­ния вход, която незабавно пропълзя и под сградата.

- Милостиви богове... - задъха се старецът.

И рамката на прозореца се изтръгна. Денебре се облягаше на кривата стена и слушаше стоновете на якия доскоро замък, на чиито основи бе нанесена смъртна рана.

А отвъд рухналите стени пазара вече го нямаше, останаха купчини отломки и пръст, избълвана от стихията и осеяна с тела, твърде малко от които помръдваха.

Денебре за последен път погледна небето, синьо и мирно око­ло сияещото слънце. Под краката му кулата се кил на замайва­що и пръстите му замалко не изтърваха перваза. Коленете му се подгънаха и той се преви напред, решен да вижда до края любимия си град. Грохот оповести прекършването на носещи­те колони в основите.

Адският рев го оглушаваше, залата рухваше заедно с кулата. Тежки камъни от стените се стоварваха на пода и го пробиваха.

Кулата се разтресе за трети път и продължи да се накланя. Старецът избърса праха и сълзите от лицето си.

- Скоро ще се срещнем, любима моя Джинера. Съвсем скоро.

Въздухът проникваше чист и топъл в дробовете ѝ, докато Сенчестите криле я издигаха бавно и пред Ериан се откриваше все по-изумителен изглед към постройката, заела единствено­то полегато възвишение на Херенденет.

Домът на Ал-Дречар се бе ширнал в привидно хаотично струпване от сгради, но беше великолепен.

Ериан разпозна някогашния главен вход, чиито кулички и просторни зали бяха покрити с каменни плочи, отдавна обрас­ли с пълзяща зеленина. Построената по-късно нова фасада беше ниско здание от дърво и стъкло с дълъг коридор към входа, по който тя бе тичала с Ренерей в деня на пристигането си.

Вляво от овощната градина се протягаха три крила като кра­чета на огромно насекомо. Не бяха съвсем прави, сякаш някой се бе стремил да заобиколи нещо скъпоценно. Ериан се спусна натам и различи езерца в каменни вдлъбнатини и мънички во­допади, които само безчувствен глупак би съсипал.

Вдясно имаше друга внушителна постройка. Тя прелетя полека над вътрешните дворове в този сложен градеж на раз­лични нива от бял камък, сиви плочи, тъмно дърво и необи­чайно изобилие от цветя, сякаш боговете ги бяха изсипали от небесата.

Но най-величаво от всичко беше онова, което започваше зад градината. Врязани в склона чак до заобления връх на хълма се редуваха тераса след тераса с арки, статуи, колони, куполи като на малки храмове, декоративни езерца, изящни каменни градини и съвършено подрязани дървета. А най-горе на триде­сет стъпки се издигаше каменен обелиск, широк шест стъпки в основата си, целият в бръшлян, покрит с проядени от времето релефи. Около него витаеше дух на древна магическа сила.

Ериан разшири безплътните си криле, за да се рее бавно над това смайващо архитектурно и стилово смешение. Погледът ѝ вече търсеше място, където да стъпи удобно, тя си представя­ше как ще броди сред този покой, откъсната от грижите си за няколко прекрасни мига. Но въздухът пред нея внезапно изс­тина и тя се понесе обратно нагоре. Веднага се почувства неже­лана натрапница в този мемориал на отминалото.

Разбра, че лети не над въплътени хрумвания на творци, а над гробище. Тук бе положен всеки от предишните Ал-Дречар, мечтал магията отново да стане единна и страхувал се, че наб­лижава краят на всичко, в което е вярвал.

Стъпеше ли на тази земя сега, щеше да оскверни паметта им. Първо трябваше да изпълни своята мисия, колкото и да напи­раха съмненията. Пак се зарея във висините и опита да прояс­ни ума си.

Обучението предизвика почти незабавна промяна у дъщеря ѝ, както се бе опасявала. Нямаше го безгрижието, с което пееше на куклата си. Замени го сдържано, едва ли не отчуждено спокойст­вие. Ериан откриваше не само детски мисли в погледа ѝ, сякаш Лиана претегляше всичко, което виждаше, чуваше и усещаше. Предполагаше, че това личи и в различните спектри на маната.

Ериан размишляваше уплашено в какво може да се превър­не нейната дъщеря и се гордееше, че тя е бъдещето на Единст­вото, дори ѝ завиждаше за чудесата, които може би ще се отк­рият пред нея.

И сред топлите въздушни течения над Херенденет чувството за вина я споходи отново. Знаеше, че Лиана страдаше в Дордо­вер и трябваше да си тръгнат оттам, но дали тук ѝ беше по-добре? Още пищеше нощем, още се будеше с плач от болките в гла­вата. Все пак имаше утеха - даде на дъщеря си шанс да оцелее и да върне на Балея дар, който можеше да изчезне завинаги.

Нищо обаче не пропъждаше тревогата. На излизане от Зала­та на целостта старите елфиди трудно скриваха безпокойство­то, изписано по лицата им. Личеше и изтощението им, макар че обучаваха Лиана едва отседмица. А и разговорите им шеп- нешком, които прекъсваха неловко, щом забележеха Ериан наблизо...

Реши, че се налага пак да говори с Ефимер, и започна да се издига, за да провери докъде се простира илюзията. Достатъч- но беше да я делят петдесетина стъпки от земята, за да започне сградата да помътнява. Досущ като сивкав облак, плъзнал по Цялото небе, подробностите се сляха и различните пристройки изчезнаха, скрити под неимоверно сложното заклинание. Са­мо десетина стъпки по-нагоре Ериан не виждаше нищо друго, освен обвит в мъгла отдавна угаснал вулкан.

Но илюзията трепна за миг пред очите ѝ преди отново да ста­не устойчива. Зачуди се дали зрението не я подвежда, но треп­тенето се повтори. Вляво от нея смущение в магията ѝ откри част от сградата за миг-два, а щом се вторачи стреснато, забе­ляза светлини през несъществуваща скала.

Незабавно се спусна към градината. През годините бе виж­дала твърде много зле поддържани статични заклинания и зна­еше, че това също може да се разпръсне съвсем скоро.

Нещо се бе объркало, и то зле. Нима Ал-Дречар губеха сила­та си толкова бързо? Да има несъвършена илюзия над острова беше далеч по-лошо, отколкото да няма никаква. Колебанията в маната се разпространяваха из всички спектри, все едно в нощната тъма проблясваше ярък фар. Какъв по-ясен сигнал от този? Стигаше някой опитен и способен маг да потърси с ми­сълта си отвъд южните брегове на Балея.

И тогава от Дордовер щяха да връхлетят с цялата си мощ. Нямаше кой да ги спре.