Детето на нощта

3

Четири години след оттеглянето на западняците градът на Школата Джулаца си възвръщаше постепенно предишния об­лик... с една съществена разлика.

Илкар стоеше върху наполовина срутената крепостна стена и се въртеше бавно на пети, за да огледа навсякъде, а вятърът рошеше черната му коса, спускаща се до раменете. Дървените укрепления, издигнати от нашествениците в покрайнините, от­давна бяха съборени и с гредите и дъските се възстановяваха къщи, дюкяни, общински сгради и странноприемници - всич­ко, което племенните воини бяха опожарили и разрушили в кратките дни, докато владееха града. Виждаха се черните пет­на от огъня по камъните, използвани отново в зидовете. Жите­лите, избягали или поробени, се върнаха като приливна вълна след бягството на западняците. Днес градът, доскоро порутен, пак преливаше от жизненост.

Илкар леко поклати глава, когато за пореден път се вгледа в някои постройки. Най-благите думи, с които би ги обрисувал, бяха „твърде пищни“. Но и той не искаше да отрече, че извити­те в спирали шпилове, белокаменните кулички и декоратив­ните арки сякаш излъчваха собствена енергия. Само се питаше какво ли мислят за някои от творенията си онези, които ги бя­ха строили с такъв замах.

Техният порив и може би малко пресиленото въодушевле­ние обаче бледнееха пред очертанията на Школата. Не че и от­начало беше така. Веднага след оттеглянето на западняците гра­дът хвърли огромни усилия за Школата, докато се бореше да преодолее потреса. Всички виждаха как е опустошена от врага и през първите месеци тук вреше и кипеше от стремеж да я въз­становят. От развалините се издигнаха жилищни и административни сгради, кухни и складове, изследователска зала, биб­лиотека - уви, печално празна засега, ако не се броят някои от писанията на Септерн. Илкар ги донесе, след като затвориха разкъсването, хвърляло своята мрачна сянка.

Но работата край нямаше, все повече бежанци се завръщаха в Джулаца и усилията се прехвърлиха към възраждането на града, както беше редно. За жалост щом животът потръгна от­ново, на хората тук им беше твърде лесно да забравят още как­во е нужно да направят за Школата.

Илкар обаче не можеше да си го позволи. Погледът му се спря върху новата библиотека. Да, свършиха много работа, и то добре, но още нямаха истинска Школа. Жизненонеобходимо беше да съг­радят наново зданието, което да заеме мястото на черната дупка с назъбени краища, ширнала се на триста стъпки по средата.

Кулата.

Илкар знаеше, че скритото в тази бездна плаши занаятчии­те и строителите от града. Боговете му бяха свидетели, че и той се стряскаше понякога, но само от чудовищното злодеяние, до­вело до появата на този кратер. На дъното, под непроницаема черна мъгла, лежеше Сърцето, погребано от елфа Барас и дру­ги старши магове малко преди разгрома. За да върнат силата на Школата, трябваше да го извадят.

Толкова знания бяха скрити долу! Не само ключовите маги­чески текстове, а и още по-важни чертежи и схеми. Без Сърце­то не можеха да изградят Кулата, Залата за мана, домовете за възстановяване и лечение и още какво ли не. А без да събере достатъчно магове, Илкар нямаше надежда да върне Сърцето на повърхността.

Такива бяха тежките му мисли. Удари на чукове отекваха наоколо, прясна боя блестеше на слънце под ясната синева на небето и Илкар надушваше миризмата ѝ. Стърготини покриваха каменните плочи, залети от кръв преди години.

Но нямаше да успее да довърши начинанието. Не му стигаха магове, обучени в Джулаца, за да извършат необходимите закли­нания. Подземните богове да са му на помощ... Трудно събра и достатъчно опитни магове, за да съставят нов съвет, а той все пак настоя, просто за да има някакъв ред. Не че толкова му се искаше да се нагърби с ролята на Върховен маг, но друг нямаше. Пък и славата от времето в отряда на Гарваните будеше уважение и му даваше поне малко предимство при преговори и пазарлъци.

По неволя разпрати вест, че призовава магове в града. Знае­ше, че има възпитаници на Джулаца, пръснали се по конти­нентите - също като него те рядко бяха навестявали Школата, но ѝ дължаха всичко. Погрияш се призивът му да стигне и до южния континент Калеюс - родните земи на елфите, където мнозина магове от Джулаца се бяха завърнали през годините и лишиха Балея от толкова скъпоценни сили. Само на боговете беше известно как и доколко тези елфи поддържаха магията в себе си. Илкар можеше единствено да се надява, че подготов­ката и знанията им не са занемарени с времето. Все по-ясно осъз­наваше колко необходими са му тези магове.

- Илкар! - разнесе се глас отдолу и той се наведе да погледне.

Фиона, с прибрана на кок коса и залепнал прах по изпотено­то младо лице, отмяташе глава, за да погледне към стената. И тя беше изкусна в магията, но ѝ липсваше опит. Имаше къс­мет, че изобщо оцеля, когато западняците отблъснаха подкреп­ленията от Дордовер, с които тя идваше към града.

- Докъде стигнахте? - подхвърли отгоре Илкар.

- Завършихме металната обшивка на изпитателната зала. На някои от нас им се иска да проверят якостта ѝ. А и да освободим малко напрежението, сещаш се за какво говоря... Ще участваш ли?

Илкар се засмя. Не бе извършвал нападателно заклинание от четири години. Сви и отпусна пръстите си, после се надигна.

- Нямам нищо против.

Изтръска дребните каменни трошки от брича си и тръгна към стълбата.

Внезапно долови прилив на енергия и се взря в небето. Яростна мълния с цвят на слама разцепи безоблачното небе и след малко приглушеният тътен стигна до ушите му. Втори проблясък, после и трети прогониха покоя. Елфът сви вежди от тази стъписваща и тревожна гледка.

Тръгна надолу по стъпалата и си напомни да спомене произ­шествието, когато се съберат за вечеря. Надяваше се някой да обясни какво се е случило.

Незнайния воин седеше в кресло до спящия Джонас. Момчето прекара нощта по-спокойно от своя баща, който се прибра в дома си малко преди разсъмване. И макар че веднага се пъхна в посте­лята до Диера, за да подремне колкото може, в ума му неспирно се повтаряха думите на Дензър и прогонваха сънищата. Скоро и Ди­ера се събуди от плача на бебето и стана да го нахрани и успокои. На Незнайния му омръзна да се върти в леглото и дойде в стаята на сина си, та поне жена му да отдъхне и да събере сили.

Седя така, докато хладните първи лъчи на слънцето осветиха Корина, слушаше тихото дишане на своето момче, родено преди шест седмици. Още го мъчеше леката простуда, която му причи­ни болките в коремчето. Знаеше, че синът му е издръжлив и те­зи детски болести само ще са му от полза, когато възмъжее.

Гледаше как Джонас се мъчи да избута одеялото с ръчички и изведнъж го пронизаха страх и състрадание към Дензър, ко­ито бездетен мъж не би проумял. Дори не си задаваше въпроса какво би почувствал, ако собственото му дете изчезне някъде с майка си или без нея. Не се питаше и какво би очаквал от свои­те приятели, ако това го сполети някога.

Но тръгнеше ли с мага от Ксетеск, както беше длъжен да пос­тъпи, рискуваше никога повече да не види своите жена и син. И щеше да наруши обещанието, което даде на Диера - Гарвани­те няма да потеглят отново на бой, водени от него.

Въздъхна и за кой ли път се зачете в писмото до Дензър. Тър­сеше някаква насока към онова, което го безпокоеше толкова силно.

Нещо в тези редове лишаваше от спокойствие Дензър не са­мо заради пътешествието, на което Ериан бе тръгнала с тяхна- та дъщеря. Изглежда бе свързано с нескритото желание на ма­говете от Дордовер да намерят жената и детето, за да ги върнат в Школата. Дензър нямаше търпение да поговори с всички от Гарваните, но най-много искаше да се види с Илкар. Наложи се Незнайния да му се сопне, че първо има нужда от отдих.

Ранното утро отмина, в Корина настана оживление. Предс­тоеше много работа и макар че Незнайния не успяваше да сдър­жи вълнението, изобщо не му хрумваше как биха могли да от­крият една магьосница и невръстното ѝ дете в този огромен свят. Разполагаха само с писмо, отправната точка на пътешествието им и смътни намеци за древна магия, за която не бе чувал досе­га, а и не я проумяваше. Но щом Дензър смяташе, че това е важ- но, Незнайния не виждаше смисъл да тъне в съмнения. О, бо­гове, колко полезен щеше да им бъде Троун сега... но го изгу­биха завинаги.

Застана над люлката и приглади русо кичурче, преди да це­луне Джонас по челото.

- Няма да се бавя дълго, малкия.

Изправи се, изви глава и зърна Диера, спряла на прага, об­лечена с тънка блуза и домашна пола. Разрошената ѝ коса се спускаше и пред лицето, но не скриваше изражението ѝ. Той прекрачи към нея и отвори уста, но тя опря пръст в устните му.

- Не сега, Сол. Ще ми кажеш по-късно. Щом трябва да тръг­неш, поне можеш да ми отделиш следващия час.

Целуна го и езикът ѝ се мушна в устата му. След малко Нез­найния се отдръпна, стиснал раменете ѝ.

- Ще събудим Джонас. Пък и знам едно по-уютно място.

Хвана ръката ѝ и двамата тръгнаха към спалнята.

Вятърът брулеше гората, изтръгваше корени и със стра­ховита мощ забиваше откъртени клони в земята. Стволове на млади дървета се мятаха из Трънливата гора като съчки, трошаха всичко по пътя си и накрая се надробяваха на трес­ки, които вихрушката запращаше в смъртоносни облаци.

Троун се притискаше към пръстта в кривата нацепена дуп­ка, останала от изкоренен дъб. Погледът му шареше, в глава­та му цареше пълна бъркотия. Хвърчащите трески нямаше да го наранят или ослепят, падащите дънери нямаше да счу­пят костите му, но останалите от глутницата бяха безза­щитни. Когато бурята се развихри ненадейно, половината обитатели на леговището загинаха, защото нямаше кой да ги предупреди.

Леговището, в което уж беше силата им, се превърна в гибе­лен капан. То бе изровено надълбоко под коренищата на гъсто израсли яки борове, но стихията ги разхвърли като сухи лис­та, корените пометоха кухините преди да изхвърчат, тежки стволове се стоварваха и забиваха надолу. Твърде много вълци бяха премазани до смърт, още повече бяха осакатени.

Троун се бе унесъл встрани от изтърбушената част на ле­говището. Сепна се, оповести с вой заплахата и се запровира между бягащите оцелели, за да види опустошението и да по­могне на заклещените и ранените. Почти нямаше какво да стори. Кръв попиваше в пръстта, от пробитата козина стър­чаха назъбени парчета от кости. Малцината, които още ша­ваха, нямаше да издържат дълго - телата им бяха смазани от срутената земя и прекършените дървета.

Бурята довършваше разрухата и Троун се втурна да бяга през единствената все още достъпна дупка. Всичко се срути в мига когато той излезе на повърхността. Но и навън ня­маше избавление. Трески и отломки се забива^ха в живите, някои бяха слепи, други кървяха от няколко рани. Онези, ко­ито не си бяха намерили тутакси заслон, вече ги нямаше - ураганът ги отнесе.

Троун нададе жален вой и се притисна към земята, докато търсеше начин да спаси своята съсипана и втрещена глутни­ца. Озърна се. Женските закриваха с телата си малкото оце­лели вълчета, а мъжкарите, само четирима, молеха с погледи да ги изведе оттук.

Той усещаше злата свирепост на вятъра. Трябваше да се махнат. Стихията сякаш напираше от всички посоки и по­валяше гората. Троун не чуваше нищо друго, освен шумната ѝ ярост, и знаеше, че тя ги е подгонила като набелязани жерт­ви. Имаше само едно място, където им оставаше надежда да съхранят живота си, докато ураганът отмине. Чукарите, къ­дето глутницата се събираше преди лов, щяха да устоят.

Но дотам им оставаха около двеста разкрача. Почти неп­реодолимо разстояние в гора, където бурята реве и съска. Твър­де рядко настъпваше затишие. Троун пак подуши въздуха. След малко вятърът щеше да отслабне.

Чакаше сразтуптяно сърце, напрегнал всяко мускулче.Ето - напорът на урагана понамаля. Поне даваше някакъв шанс. Хвърли се към присвитите женски, стисна със зъби козина­та зад врата на едно вълче, изръмжа гърлено на другите да не мърдат никъде и лудешки побягна към скалите.

Промъкваше се трудно, както и очакваше. От познатите пъ­теки и белези в гората не бе останало нищо. Всичко бе промене­но почти до неузнаваемост. Навсякъде над себе си виждаше не­бето, плътни тъмни облаци се трупаха като придошла река.

Короните на дърветата бяхаразръфани, пречупени или от­несени. Бурята бе струпала по земята какви ли не препятст­вия и щеше да ги разхвърля в убийствен бяс при следващия си напор. Само вроденият усет на Троун за посоката, засилен от бедствието и принудата да намери по-заобиколен път, му поз­воли да стигне до целта.

Скалите даваха поне мъничко завет и му се стори, че вне­запно е прескочил от нощ в ден. Вятърът свиреше край камен­ните ръбове като надгробно песнопение, но между чукарите оредялата глутница можеше да се спаси. Троун остави вълче­то, побутна с муцуна телцето на вцепененото същество и го близна по муцуната. Ръмженето на водача насърчаваше: „Стой тук. Ще се върна. “

И наистина се върна. Още пет пъти. По веднъж с другите вълчета и накрая с възрастните вълци.

Най-сетне успя да си отдъхне, докато ураганът ръфаше ос­танките от Трънливата гора. Взираше се в четиримата мъж­кари, двете женски и петте вълчета, всяко на по-малко от два сезона.Адоскоро глутницата наброяваше повече от чети­ридесет... Той щеше да ги опази, за да се множат отново. Но първо настъпи времето да жалее.

Вдигна глава и започна да вие към небето.

Ериан не се зае да успокоява Лиана, докато не останаха са­ми в една от стаите на необичайното здание, което беше дом за Ал-Дречар. То се намираше между бълбукащ поток и гъста пал­мова гора, отпред изглеждаше като изумително струпване на дървения и каменни плочи. Привидно бе изградено хаотично, но може и замисълът на създателите му да е бил такъв, а изя­ществото вътре спираше дъха.

Не че Ериан успя да обърне внимание на подробностите, кои­то можеха и да почакат. В момента бе прегърнала своята хлипа­ща дъщеря и се питаше ще успее ли някога да я примами извън прекрасната стая, подредена точно както Лиана би желала.

Ериан си признаваше, че и самата тя се уплаши, когато ги зърна - високи и мършави, с развети светли роби, а в телата им като че личеше всяка кост. Ренерей се опомни първа - грабна вцепенената Лиана и нахълта вътре с нея. Ериан последва ел­фидата, но намери време да вдигне изтърваната кукла и да про­мърмори извинение към омърлушените Ал-Дречар.

По оцветените в блед оттенък на жълтото стени бяха нарисува­ни махащи с лапи усмихнати мечета и увлечени в игри зайчета. Три лампи с абажури излъчваха меко сияние. Освен удобното лег­ло и ниското дървено бюро, имаше кресло и диванче с размери, подходящи за дете. Дебели килими покриваха дървения под. За­палени свещи насищаха въздуха със свежо горско ухание.

Но Лиана не поглеждаше към стаята, хлипането ѝ чак сега затихваше, а тялото ѝ още потреперваше.

- Стига, миличка, мама е с теб. Никой няма да ти направи нищо лошо - прошепна Ериан и докосна с устни челото ѝ. - Точ­но така, укроти се. По-спокойно.

- Мамо, призраците махнаха ли се? - смънка детето, при­тиснало лице в гърдите ѝ.

- О, скъпа, та те не са призраци, а твоите приятелки.

- Не са! - изхленчи Лиана и пак се разплака. - Те не са ста­рите жени. Призраци са.

Ериан я разбираше, но ветреещите се роби бяха много удоб- но облекло във влажната жега. Знаеше и че на старини елфите оставят косите си дълги според обичая. Мускулите и мазнини­те в телата им намаляват, но тази привидна слабост е измамна. Четирите елфиди, които ги посрещнаха, бяха изумително ста­ри. Тяхната външност несъмнено беше като сбъднат детски кошмар. А Лиана бе сънувала предостатъчно кошмари.

- Аз съм с теб - повтори Ериан. - Нищо ти няма. Ти си моето смело момиче.

Галеше я по главата и накрая момичето се отдръпна да я пог­ледне. Бузите му червенееха от притискането в майчината гръд. Ериан се усмихна.

- Я се виж каква си! - укори я меко и изтри влагата от лице­то на дъщеря си с отдавна приготвената кърпа. - Още ли си уп­лашена?

Лиана завъртя глава, но каза:

- Мъничко. Мамо, не ме оставяй сама.

- Никога няма да те оставя, мила. Искаш ли да спиш довече­ра при мен или аз да спя в твоята стая?

Дъщеря ѝ за пръв път погледна какво има наоколо и по изоп­натото лице се мярна сянка на усмивка.

- Хубава стая.

- Твоя е, ако поискаш.

- А твоята къде е?

- Ще уредя да е до твоята, за да чуя, когато ме повикаш. Съг- ласна ли си?

Лиана кимна. Някой потропа на вратата и след миг Ренерей надзърна в стаята.

- Как сме?

- Влез - покани я Ериан. - Благодаря, вече сме много по- добре.

Елфидата бе облякла широк платнен панталон и вълнена ри­за. Ериан се спомни, че двете с Лиана още не са се отървали от прахоляка и засъхналата пот след пътуването.

- Чудесно - подхвърли Ренерей, като внимаваше да не ги доближи прекалено. - Те нямат търпение да се срещнат с теб - каза на Лиана. - Не разбраха защо се уплаши така.

Ериан сви вежди.

- Значи отдавна не са се занимавали с деца. Предполагам, че си им обяснила какво стана.

- Доколкото можах - кимна елфидата и се подсмихна. - Се­га носят по-обикновени дрехи - подхвърли през рамо, когато прекрачи към вратата. - Когато сте готови, елате. Ще ви чакам отпред.

- Благодари им, че не се опитаха да проникнат в съзнанията ни - подхвърли Ериан. - Предвидливи са.

- Може да не разбират детските страхове, но не им липсва съвест - отвърна Ренерей. - Не позволявайте тяхната външност да определя представата ви за тях.

- Ако имаше друг път, щях да избера него - каза Незнай­ния, спрял пред своя дом.

Следобедът вече иреваляше и Дензър беше на седлото. До- рестата кобила усещаше нетърпението му и пристъпяше от крак на крак.

- Вече успя да ми втълпиш това - сопна се Диера.

Лицето ѝ беше зачервено от плач. Остави Джонас вътре, не искаше да разстрои и детето.

- Не говори така - помоли Незнайния. - Помисли как щях да се чувствам, ако ти и Джонас бяхте изчезнали. Щях да очак­вам същото от другите в отряда.

- О, наясно съм и с проклетото ти чувство за чест, и с прок­летия ви кодекс. А какво ще кажеш за обещанията, които даде на мен?! - изсъска тя, за да не чуе Дензър.

Какво да ѝ отговори? Знаеше, че нарушава дадената дума, и това го измъчваше. А отначало му се стори, че тя го разбира. Любиха се нежно и страстно. Но когато лежаха блажено отпус­нати, сълзите ѝ му подсказаха, че раздялата ще е тежка. Свада­та събуди Джонас и само неговото хлипане ги накара да млък­нат. Тъй се стигна и до това хладно сбогуване.

- Нямам извинение за постъпката си, но няма и да се оправда­вам - промълви Незнайния и протегна ръка към Диера. Тя отстъ­пи назад. - Не можех да му откажа, както той не би ми отказал.

- Но нито за миг не помисли да отвърнеш с „не“, нали?

Той само завъртя глава.

- Не помисли какво загърбваш, когато реши отново да събе­рете Гарваните!

Диера изплю името, сякаш ѝ остави гаден вкус в устата.

- Да, защото сме... най-добрите. Заедно имаме по-голям шанс да открием Ериан и Лиана и да се завърнем невредими. Не го правя за пари, Диера. Знаеш, че дължа живота си на Дензър.

- Нищо ли не дължиш на мен и на Джонас? - Изражението ѝ се смекчи мъничко. - Знам защо потегляш. Затова те обичам. Но ти дори не ме попита, Сол. Сякаш няма значение какво мис­ля аз. А като си помисля, че може да не се върнеш, сърцето ми се къса... - Тя се взря настойчиво в очите му. - Сега аз и Джо­нас сме твоят живот.

- И какво искаш да сторя?

- Както и да се чувствам сега, все пак те разбирам. Ще нами­рам утеха в това, че Гарваните ще бъдат с теб, за да те подкре­пят. Но ми се иска да мислиш първо за нас преди да направиш нещо. Ние те обичаме, Сол. Просто се върни при нас.

Тя го прегърна силно и Незнайния с изненада усети, че по бузите му се стичат сълзи.

- Ще се върна. Повярвай ми, никога нищо не правя, без да мисля за теб. За мен има значение какво мислиш ти. Само че нямах избор и не би могла да ме разубедиш.

Диера опря пръст в устните му, после го целуна.

- Не ме ядосвай накрая. Просто тръгвай.

Той се откъсна от нея, яхна коня си и потегли на север към Джулаца. Докато пришпорваше животното, следван неотлъчно от Дензър, Незнайния се питаше ще види ли жена си отново.

Вулдарок седеше в челото на дълга маса. От двете му страни се бяха наредили още осмина - хората и елфите, избрани в Кво­рума на Дордовер.

Пред тях гордо се бе изпъчил висок мъж, около когото стоя­ха в полукръг петнадесет стражници на Школата. В малката зала се усещаше леден полъх, но не заради виещия отвън вя­тър, а предизвикан от държанието на госта и погнусата, която пробуди появата му у седящите тук. Нямаше по-противен чо­век за маговете, но ето че той омърси със стъпките си земята на Дордовер. Отметнатата качулка откриваше обезобразеното му лице, а черната татуировка на шията напомняше за омразните му стремежи.

Когато се появи пред портата на Школата, настана суматоха и накрая се стигна до тази среща, уговорена набързо. Колкото и да нб го понасяха тук, поне за малко надделяха изумлението и желанието да научат какво го е довело на място, откъдето е малко вероятно да си тръгне жив.

- Сам се излагаш на немислима опасност, Селик - подхвана Вулдарок. - За мен е твърде изненадващ дори фактът, че още си жив.

- Имате късмет, че е така - отвърна Селик и другите се под- смихнаха с презрение.

Говорът му беше бавен и трудно разбираем заради страшни­те наранявания на лицето.

Вулдарок се взираше в него и едва сдържаше доволната си усмивка. Лявата половина от лицето сякаш бе замазана с неб­режно прокарана четка. Оголената вежда увисваше рязко на­долу, сляпото око под нея беше млечно бяло и неподвижно. Ли­чеше, че бузата е била раздрана с остри нокти и ъгълът на уст­ните се кривеше. От тази страна нямаше зъби в устата.

И това му бе причинено от заклинание на магьосница от Дор­довер. Отначало всички смятаха, че Леденият вятър, сътворен от Ериан, е погубил втория човек сред Черните криле след ка­питан Травърс. Но той бе оцелял, въпреки че Гарваните опо­жариха замъка. Сега Селик предвождаше Ловците на вещери, по-малобройни, но все така настървени.

- Изобщо не си представям как твоето оцеляване може да Донесе късмет на някого в Дордовер - сопна се зло ухилен Бериан, старшият секретар на Кворума.

- Ще ти се наложи - невъзмутимо отвърна Селик. - Защото имаме едни и същи цели, дори това да ви е неприятно.

- Нима? - изви вежди Вулдарок. - Много ми е любопитно как стигна до подобно заключение.

- Погледнете се - седите насреща толкова самодоволни, че ми се гади от вас. Въобразявате си, че никой не знае с какво се занимавате. Аз обаче научих, че сте изгубили нещо много цен­но и искате да си го върнете. Желаете момичето пак да бъде тук. А единственият, който наистина е способен да ви помогне, съм аз. И ще го сторя, защото в това нямаме разногласия. Тази магия не бива да процъфти, иначе ще унищожи всички ни. Аз знам накъде са се запътили и ми е известен поне един от по­мощниците им.

Млъкна и се загледа в лицата им, а Вулдарок претегляше наум мълчанието, породено от тези думи.

- Привлякох вниманието ви, а? - подхвърли Селик. - Чер­ните криле виждат всичко, така ще бъде и занапред. Не забра­вяйте това, могъщи членове на Кворума. Както и вие вече сте се уверили, Ал-Дречар не са само легенда. Все още не ни е из­вестно къде се намират, но ако обединим усилията си, ще нау­чим, повярвайте ми.

- Ако си въобразяваш, че ще изтърпим да вършим нещо за­едно е Черните криле - заръмжа Бериан, лицето му пламтеше от ярост, - значи си загубил и малкото разсъдък, който си имал!

Селик вдигна рамене, усмивката загрози още повече съси­паното му лице.

- Щом е тъй, убийте ме, но няма да научите какво знаем ние. Лошото за вас е, че нямате време. Ами ако се окаже, че говоря истината? В късна доба из кръчмите на Дордовер вашите маго­ве бърборят повечко, отколкото би ви се искало. До ушите ни стигнаха твърде интересни приказки. Да, твърде интересни.

- Селик, едва ли си дошъл тук да ни помогнеш, без да поис­каш нещо в замяна - вметна Вулдарок. - Кажи какво е то.

- О, Вулдарок, ти не си толкова недосетлив, колкото подлъгва външността ти! Лесно е да се обясни. Вие искате момиче­то да е при вас, за да го подготвяте, контролирате... или да се разпоредите инак със съдбата му. Така да бъде, ще ви помогна да си върнете малката. Но в замяна ще получа вещицата, коя­то ми причини това. - Селик посочи страшните си белези. - Дай­те ми Ериан Маланвей.

Сред изригналите викове на възмущение не се чу подхилването, което Вулдарок си позволи.