Детето на нощта

33

Драконите се снижиха от облаците като клин, с Ша-Каан бе­ше в средата. Плъзнаха се шеметно над флота и видяха как хо­рата долу се разбягват подплашени, някои се шмугваха в трю­мовете, други се криеха където сварят. Старият дракон обаче долавяше и присъствието на твърде много магове. Прав беше Хирад Хладнокръвния - в тях се криеше страшна заплаха.

Щом подминаха флагманския кораб, тримата набраха висо­чина, обърнаха се плавно и се насочиха за нападение.

„Разпръснете ги. Ако можете, счупете мачтите. Ще ви прес­рещнат със заклинания.“

Драконите пикираха с рев в наситения с влага въздух - все­ки си набеляза цел. Корабите вече завиваха в различни посо­ки, но бяха толкова мудни.

Ша-Каан се спусна към носа на избрания кораб и разпери кри­ле да забави полета си. Здравите му нокти се забиха в предната палуба, от тежестта на неговото туловище корабът подскочи и се наклони напред. Водата покри бушприта, вече заливаше трюма.

Шията му се изопна напред, челюстите захапаха мачта и я прекършиха. Стисна още веднъж и мачтата се стовари, повляк­ла платна и въжета. Ша-Каан се оттласна от палубата щом зър­на тичащи към него хора. Тези бяха магове. Затъркаляха се без­редно, когато корабът пак се разлюля тежко. Драконът спокой­но размаха криле и профуча към тях, челюстите му защрака­ха, задните му лапи одраха всичко по палубата, опашката му помете каквото ѝ се изпречи.

Мнозина не помръднаха повече, други немощно пълзяха с изпотрошени ръце и крака. Ша-Каан се издигна високо, над об­сега на всяко заклинание, и огледа стореното. Корабът остана без една мачта, хората тръпнеха от ужас, влачещите се във во­дата платна забавяха хода на морския съд. Това не стигаше.

Този път не се спусна прекалено ниско, а налетя отстрани. Усещаше първите болезнени убождания от заклинанията, с ко­ито го нападнаха отделни магове, но рязко забави полета си и стисна със задните си лапи средната мачта. Дървото се потро­ши в ноктите му. Нямаше как да стисне по-здраво, за да изт­ръгне мачтата, затова използва инерцията си, яростно размаха криле и корабът бавно се килна настрани.

Още заклинания поразяваха гърба му, непоносимата горе­щина и смразяващият студ прояждаха неговите съхнещи люс­пи. Заръмжа измъчено, метна се напред и мачтата се прекърши под огромната му тежест. Превъртя се към водата, пусна парчето и се гмурна надълбоко, за да угаси магическия огън. Изненада се, че хората успяха да му навредят толкова, и отно­во изпрати мислено предупреждение на другите двама от Люпилото. Изхвърча нагоре и се взря в кораба. Мачтата бе изкър­тила голямо парче от палубата, в корпуса зееше дупка. Кора­бът беше обречен. Време беше да си избере друга цел.

Закръжи и призова двамата при себе си. Под тях два кораба потъваха, но нападнатият от Хин-Каан още се държеше на повър­хността, а раненото крило на младия дракон бе много по-зле.

„Хин, тази битка завърши за теб. Можеш да се спуснеш на някой от островите. Трябва да си починеш.“

„Не, стига да не ми заповядаш. Още мога да летя.“

Ша-Каан въздъхна.

„Нищо няма да ти заповядам, но искам да живееш. Сега ще бъдат подготвени, а ние тепърва трябва да се постараем. Не рис­кувай.“

„Всички може би ще доживеем да видим Бешара, но само ако попречим на тези врагове.“

Старият дракон не възрази.

„Объркахме флота, не плават в желаната от тях посока. Се­га да ги ударим кораб по кораб. Нос, заеми се с мачтите отпред, за мен са рулевата палуба и задната мачта. Хин, разбий руля отзад и им се изплъзни под вода. Следвайте ме.“

Ша-Каан за трети път полетя надолу. Насочи с рев двамата към непокътнат кораб, който се връщаше към първоначалния курс. Стрелнаха се заклинания. Край него съскаха кълба от пламъци, студени струи закачаха краищата на крилете му и смразяваха ве­ни и мастни жлези. Той кривна мигновено, за да подложи гърба си, и връхлетя отляво. Челюстите му разнебитиха рулевата палу­ба и отнесоха щурвала, рулевия и компаса. Ша-Каан изплю как­вото бе заседнало между зъбите му и се зарея над водата.

Шумно разплисканата вода зад него му подсказа, че Хин-Ка- ан се гмурна, протяжното пращене оповести събарянето на мач­та. Още пламъци достигнаха гърба му преди да се отдалечи. Болката задълбаваше в люспите и плътта, всеки замах на кри­лете разлютяваше раните. През годините в Балея кожата и люс­пите на драконите бяха станали далеч по-уязвими, отколкото Ша-Каан бе допускал. Може би хората щяха да довършат сами битката за Херенденет.

Вулдарок гледаше нападението на драконите и собствените му думи, че не си струва да подценяваш Гарваните, горчиво кън­тяха в ума му. Само за час-два ликуването се смени с безсилна ярост, а грижливо подготвените планове потъваха като разби­тите кораби.

Щом се увери, че войската от Закрилници е тръгнала към Арлън, той напусна града, равнодушен към участта му, и по­тегли към Гиернат. Там качи на кораби далеч по-многобройни сили, отколкото бе възнамерявал в началото. Не си позволи да забрави как завърши сблъсъкът му със Ситкан.

Товаренето на припаси за цяла армия го забави с още някол­ко дни, но получената вест за пленяването на Ериан го успо­кои, че е направил верния избор. Вече предвкусваше как ще унищожи Ал-Дречар и изчадието, при които ще го отведе сама­та майка на момичето. Наслаждаваше се на изтънчената иро­ния в този обрат и дори бе готов, макар и неохотно, да признае колко умело са се справили Селик и неговите Черни криле. По­редното правилно решение.

Разбира се, Селик нямаше да се завърне в Балея. На онези, които си позволяваха хладнокръвно да убиват магове от Дордовер, трябваше да бъде отредена същата съдба.

Но лека-полека всичко се заплете. Глупакът Горстан не ус­пя да отплава с кораб от Арлън. Битката там завърши с разг­ром и се случи най-лошото - Гарваните откраднаха кораба. И не се задоволиха само да преследват Черните криле, ами отмък­наха Ериан изпод носа на онзи идиот Селик.

И това нямаше да е чак толкова страшно, защото с този нов лъч в небето, по-ярък от всеки фар, само слепец би пропуснал целта. Естествено, промъкването в прочутите с коварството си протоци нямаше да е лесно, но на корабите имаха достатъчно гребни и едномачтови лодки.

Но ето че Гарваните повикаха на помощ любимите си зверо­ве и нанесоха тежки щети на флота. Все пак драконите не се оказаха непобедими, каквито си ги представяше досега Вулдарок. Очевидно вече не можеха да бълват огън и телата им бяха уязвими за заклинания. От маговете просто се искаше да уда­рят заедно и съгласувано.

Сега той стоеше и чакаше с още тридесет магистри от своя­та Школа. За щастие нищо не попречи на подготовката им - техният кораб не бе нападнат, макар че по неволя плаваше встрани от желаната посока. Мигът на разплата щеше да нас­тъпи. Вулдарок нареди и на маговете по другите кораби наб­лизо да са готови.

Господарят на Кулата в Дордовер наблюдаваше как дракони­те изтърбушват един от корабите, видя падането на мачтите, из­чезването на рулевата палуба в облак от трески и разпарчетосва- нето на руля от зъбите, лапите и опашката на третия звяр.

Твърде неравна битка - всеки от драконите беше с размери­те на кораба. Те просто чупеха морския съд като играчка. До­вършеха ли го, щяха да си изберат следващия. Но Вулдарок нямаше да им позволи.

Посочи разпенената вода при кърмата на разрушения кораб.

- Онзи там е ранен най-тежко - каза на маговете зад него. - По моя заповед...

Драконът къртеше и трошеше, подмяташе с лекота целия корпус. Рулят се отчупи с трясък и водата се успокои малко. Звярът се бе гмурнал.

- Чакайте! - отсече Вулдарок.

Взираше се в обрамчените с бяло вълни, надигнати от буря­та. Ето ги браздите по повърхността, които се отдалечаваха.

- Чакайте...

Дракон изскочи от морето на четирийсетина разкрача от тях, крилете изтласкваха туловището нагоре и коремът му за ня­колко скъпоценни мига се превърна в чудесна мишена.

- Целете се по-нависоко. Сега!

Вулдарок замахна рязко надолу, макар че никой не се ог­леждаше за дадения знак. Леденият вятър, сътворен от триде­сет магове, разкъса въздуха.

Драконът се издигаше бързо, но не им се изплъзна. Закли­нанието го порази в долната част на корема и по цялата опаш­ка. Пронизителен вой се изтръгна от устата му и заглуши рева на вятъра и тътена на вълните.

Все още успяваше да набира височина, но опашката вече бе­ше безполезна за уравновесяване на полета, а Леденият вятър продължаваше да разяжда плътта му. Крилете се движеха по- бавно. Обърна глава към убийците си, дългата шия се изви и тя­лото се превъртя. Очите проблеснаха и звярът пак нададе вопъл, на който другите отговориха. След миг се стовари във водата.

Щом пропадна под повърхността, Хин-Каан загуби предста­ва къде се намира. Не можеше да си поеме дъх. Цялата задна половина на тялото му изтръпна като мъртъв товар. Люспите му се напукаха от студа, но плътта му гореше като подпалена.

Отправи зов към останалите Каан и помоли Небесата да го опазят, но знаеше, че никога няма да се върне в Бешара. Очак­ваше го самотна смърт далеч от предводителите на Люпилото, далеч от покоя. Огромното тяло се разтресе, устата зейна и кри­лете замахнаха, но не го изтласкаха нагоре. Хин-Каан губеше сили, ударите на сърцето му ставаха все по-редки, а студът про­пълзяваше в гръдния кош.

С последните ясни мисли се сети, че може да направи още нещо.

Тържествуващите крясъци на палубата скоро секнаха.

- О, милостиви богове... - смънка Вулдарок и се извъртя към останалите магове. - Силови конуси - веднага! И да са свързани помежду си. Искам това влечуго да отскочи от тях. Хайде де!

Те трескаво замърмориха, мнозина коленичиха, за да наме­рят устойчивост, докато се подготвят. Драконът неумолимо се носеше към кораба, изопнатата му шия мърдаше насам-натам, за да запази посоката, мембраната на крилете се прокъсваше, но те оставаха разперени. Нямаше начин да се пропусне такава огромна мишена. Разполагаха с броени мигове.

Вулдарок долови промените в маната. Невидимите прегра­ди се оформиха, закрепени неподвижно от маговете в отчаян опит да отблъснат гигантското същество.

Хин-Каан се блъсна в стената от Силови конуси и огромната инерция на туловището му ги размята заедно с маговете, които се разхвърчаха над палубата или се премазваха във фалшбордовете.

- Бягайте!

Който можеше, вече правеше тъкмо това. Мнозина скачаха в морето, а рулевият мигновено завъртя щурвала, за да избегне удара. Закъсня.

Умиращият дракон се заби с главата напред малко под рав­нището на главната палуба. Сблъсъкът беше страховит и зву­кът заехтя на много мили над вълните. Грамадното тяло разце­пи кораба по средата. Пречупени дъски и греди изригнаха като гейзер, прекършената в основата гротмачта се стовари върху останките на палубата, отскочи и цопна във водата. Крилете на дракона доразкъсаха отслабения корпус, замръзналата опашка се пръсна на парчета.

Двете половини на кораба хлътнаха по средата, тялото на Хин-Каан замря между тях и с тежестта си още по-бързо пов­лече корпуса към дъното.

Докато се отдалечаваше над вълните със Сенчести криле, кои­то бе подготвил за всеки случай, Вулдарок трепереше от непоно­сим страх още какво ли би могло да ги сполети от бурното небе.

Ша-Каан нададе такъв рев на ярост и скръб, че прогони ти­шината. Двамата с Hoc-Каан лудешки се спуснаха натам, къ­дето водата погълна Хин-Каан и кораба.

Намериха го мъртъв, оплетен във въжета и заклещен в раз­кривени дъски. Главата с помътнелите очи сочеше нагоре, ши­ята също се бе проточила, сякаш морето искаше да придаде дос­тойнство на последния му покой.

Ша-Каан зави, нареди на Hoc-Каан да го следва и се понесе във въздуха. След толкова несгоди в Балея неговият събрат бе погубен от хората. Трябваше да има възмездие за смъртта му.

Но докато се издигаше към облаците и се озърташе в търсе­не на врагове, отново човек го спаси от собствения му гняв.

„Недей, Ша-Каан. Ще те убият.“

Драконът се взря по-внимателно надолу, видя колко магове са се скупчили по палубите на оцелелите кораби и призна, че Хирад Хладнокръвния е прав.

„Слънцето на Калеюс“ продължи напред между останките - разкъсани платна, сандъци, парчета дървения, въжета. И тру­пове. Десетки трупове.

Драконите бяха попилели флота на Дордовер. Само три ко­раба бяха годни за плаване, но те се отдалечаваха на север и на запад, за да избягат от продължение на битката. Други два, без­надеждно повредени, бавно потъваха и малцината оцелели мо­ряци бързаха да спуснат лодките. Трети се накланяше опасно, парчета от мачтите и платната се влачеха във водата, вълните го блъскаха и разнебитваха все повече.

Хирад гледаше всичко това, без да го вижда. След послед­ния полет на Хин-Каан другите, още живи, но целите в рани, се бяха гмурнали подир него. Сега се мяркаха високо между облаците. Варваринът ги наблюдаваше посърнал. Нали той ги помоли да помогнат! Ето че Хин-Каан срещна смъртта си, а нито Ша, нито Нос биха издържали на следваща магическа атака.

„Полетете към Херенденет, за да се възстановите.“

„Засега ще останем над вас - отвърна Ша-Каан. - Техните магове не биха посмели дави нападнат. Щом притъмнее, ще си потърсим убежище. Нямахме защита срещу заклинанията им... Отпадаме с всеки замах на крилете.“

„Толкова ми е мъчно, Велики Каан!“

„Хирад, не ти, а твоят свят ни отне силите. Въздухът е нечист за нас, храната не поддържа живота ни, не можем да се изцелим между измеренията... Желая ви сполука в идните дни.“

„Благодаря ти, Велики Каан. Ти ни даде шанс да победим.“

Но старият дракон вече бе затворил съзнанието си. Хирад пак огледа океана. Драконите направиха онова, за което доле­тяха. Дали щеше да е достатъчно? Кой знае...

Гарваните имаха на своя страна Закрилниците, всеки от ко­ито струваше поне колкото петима войници. Ако не оставят на врага друг избор, освен сражение в тясно затворено пространс­тво, може и да надделеят.

Но нямаха магове. От изпратените с войската на Дордовер останаха живи поне шейсетима - срещу тримата в отряда на Гарваните. А ако Ериан точно бе преценила чезнещата жизне­ност на Ал-Дречар, едва ли трябваше да разчитат много на ста­рите елфиди.

Хирад си напомни, че преди битката е задължително да си изяснят какво и как ще защитават, тоест трябваше да са на ос­трова преди всеки враг. Дръпна се от релинга на носа и махна на Дарик, който стоеше при вратата към предните каюти.

- Събери Гарваните. Пак е време да си поприказваме. Не заб­равяй Незнайния, искам и вас с Рен в капитанската каюта. Ей сега идвам.

Варваринът се изкатери по стълбичката към рулевата палу­ба. Джевин му кимна.

- Невероятно... Какви царствени същества са те! Сега има­ме предимство.

- То е твърде дребно и лесно ще го загубим, затова трябва да се възползваме веднага - натърти Хирад. - Ако наистина си убе­ден в това, с което се заехме, сега е времето да рискуваш всич­ко. Е, може ли твоят кораб да се разбърза поне малко?

Капитанът на „Океански бряст“ доволно следеше как „Слън­цето на Калеюс“ скъсява разстоянието, виждаше на мачтите му да се издуват повече платна, отколкото подсказваше благо­разумието.

Всички бяха гледали назад, когато драконите се нахвърли­ха върху флота на Дордовер. Пулсът се ускоряваше от изуми­телните, чужди за този свят гледки и звуци.

Капитанът бе чул отдавна, че след войната със западняците в Балея са останали дракони, макар и принудително. Знаеше, че са свързани някак с Гарваните. Изобщо не допускаше, че и неговият кораб е заплашен, и тихомълком сподели догадката си с екипажа, но не и с Черните криле и маговете от Дордовер на борда. Тяхната паника, припряната подготовка на заклина­ния и изопнатите лица го поразвеселиха. Още изчерпани запа­си от мана, още объркани от страха мисли. Чудесно...

До този ден не се и надяваше, че ще види дракони. Дъхът му спря, когато осъзна размерите и мощта им. Жалеше с цялата си душа за смъртта на единия и тежките, може би гибелни ра­ни на другите двама. Те обаче наклониха везните. Сега той има­ше грижата Рен - стига да е на „Слънцето на Калеюс“ - първа да стъпи на Херенденет.

Тя познаваше добре протоците и пътя през тях, обаче тряб­ваше да научи още една подробност - кога дълбокото газене на „Слънцето на Калеюс“ ще се превърне в непреодолимо препят­ствие. Капитанът на „Океански бряст“ щеше да ѝ даде знак по единствения възможен начин.

Дъждът постепенно отслабваше, но вълните оставаха все та­ка застрашителни. Той заповяда да свият платна, за да забави кораба още мъничко, ориентира се по стъписващия магически фар, блеснал над Херенденет, помоли се Ал-Дречар да са живи и тупна рулевия по рамото.

- Поддържай този курс, момко.