Детето на нощта

10

Илкар държеше под око потъналия в униние Хирад, след като тръгнаха от Баланските планини. На варварина и през ум не му минаваше за сърдечна среща с Дензър. Бездруго мърмореше и се сърдеше, че трябва да е далеч от драконите, които едва не го избутаха с муцуни от Чоула, за да потегли. През първите три дни се държа свадливо и сприхаво.

Но щом доближиха Трънливата гора, настроението му се промени. Тримата оцелели основатели на отряда, поели на първия си боен поход преди петнадесет години, сега откриваха следите от бурния вятър дори на цял ден път до гората. Сплъстена тре­ва в ливади, изкоренени храсти, купчини откършени клони.

Нищо от видяното обаче не ги подготви за гледката в самата гора. Нея просто я нямаше. Завариха само плетеница от усука­ни и пречупени дънери, разпръснати парчетии и хаотично струпани вехнещи клони, покрити с полепнала пръст. Сякаш вели­канска лапа с остри нокти бе издрала гората, вдигнала всичко, стиснала го и пуснала трошките обратно на земята. Това вече не беше едно от най-прекрасните места в Балея, а грозно петно върху континента.

- Няма и помен от стопанствата - прошепна Илкар. - Не ли­чи докъде е стигала гората. Нищо не е останало.

Незнайния посочи на североизток.

- Пътят трябва да е там, но е почти заличен.

Нямаше на кого и с какво да помогнат. Нацепени близо до земята ъглови греди бяха единственото напомняне за селска къ­ща, тук-там стърчаха парчета обработена кожа от някой про­цеп в пръстта. Не се забелязваха други признаци, че тук доско­ро е имало живот.

Хирад се взираше в опустошението и пръв се престраши да изрази на глас общата тревога.

- Ами Троун?

- Можем само да се молим да е избягал - тихо отговори Незнайния. - Но дори за него не би било лесно да остане жив, ако го е затиснало дърво.

- Да не говорим за глутницата... - неохотно промълви Илкар.

Троун щеше да съхрани завинаги в себе си частица човешко съзнание, както бе присъщо и на върколаците, загубили спо­собността да менят облика си. Бе преживял твърде много скръб. Дали загубата и на глутницата не би го сломила?

- Каква е причината за това? - клатеше глава Незнайния.

- Страхувам се дори да помисля - промърмори Илкар.

- Какво се опитваш да кажеш? - изгледа го Хирад.

- Хайде да продължим към Грейторн - не пожела да обясни елфът. - Време е да потърсим Дензър.

Не си позволиха надежда, че градът е непокътнат. Докато яздеха по равнината покрай унищожената гора, стана ясно, че и най-лошите им опасения не са пресилени.

Все едно пътуваха през чужда страна, макар че добре позна­ваха тези земи. Липсваха запазените в паметта им стълбове, бележещи разстоянието по пътя, и скупчените тук-там дърве­та. Нямаше ги фермите, вятърът бе отнесъл тънкия слой почва от по-стръмните склонове и там тъмнееха голи камънаци за пръв път от векове.

Преваляше утрото на деня, в който очакваха да стигнат до Грейторн. Незнайния се изви на седлото си за трети път. Нак­рая спря коня.

- Ей, почакайте ме! - извика на другите и скочи на земята да провери ремъка на седлото.

Хирад и Илкар се върнаха и също слязоха.

- Ремъкът ли се разхлаби? - застана до него варваринът.

- Не - отвърна грамадният воин. - Не поглеждай назад. Следят ни. Слушай, извади твоя мях с вода от дисагите и ще сед­нем да отдъхнем.

- Както кажеш - вдигна рамене Хирад.

Незнайния разхлаби ремъка и го стегна наново до съвсем съ­щото място, после седна до приятелите си недалеч от пътеката. Конете си намериха малко трева наблизо.

- Колко са? - попита Хирад, докато му подаваше меха.

- Няма как да познаем - отвърна Незнайния и си избърса устните. - Само зървах проблясъци на метал и фигурки в дале­чината.

- А на какво разстояние са? - попита Илкар, проснал се по гръб.

- Малко повече от три мили. Имат коне. Май ни следят още от Баланските планини.

- Но досега не искаше да ни стряскаш, а? - не съвсем на ше­га подхвърли варваринът.

Незнайния стисна устни за миг,

- Не бях сигурен, а и няма значение. Щом не ни нападнаха досега, остава да предположим, че събират сведения. Което пък означава, че може да си водят и маг, за да ги предават някому чрез мисловна връзка.

- Дордовер... - отрони елфът.

- Вероятно - кимна Незнайния. - Не бива да научат повече от това, което може вече да са разкрили. Не е нужно да ви обяс­нявам, нали?

- И къде да ги заведем? - проточи Хирад. - В гората ли?

Той посочи мълчаливо съсипията, която заобикаляха от юг.

- Да. При скалите.

Каквото и да бе сполетяло гората, чукарите по средата щяха да си стърчат, освен ако земята не се е отворила да ги погълне.

- Стига да ги прикоткаме някак натам...

- Не ми се вярва да имат избор - натърти Незнайния. - Няма как да ни дебнат по ловните пътеки, защото не е останала нито една. Можем да влезем в гората и да се измъкнем от нея където ни щукне. Няма да рискуват да ни причакват в Грейторн, за­щото не знаят дали изобщо ще спрем в града.

- А няма ли да допуснат, че сме ги забелязали, щом се напъхваме изведнъж в тази бъркотия? - отбеляза Илкар.

Незнайния сви рамене.

- Нищо чудно, но какво от това? Може да внимават повече, но не биха искали да ни изтърват от поглед. Ако все пак се от­кажат, толкова по-добре.

- Измисли ли как да влезем в гората? - подсмихна се Хирад.

Незнайния изду бузи от досада. Неистовият ураган бе пре­кършил почти всяко дърво на височина осем-десет стъпки от земята. Навсякъде се бяха преплели гъсти клонаци чак до ска­лите. Никъде не се виждаше по-широка пролука, трябваше да криволичат или да секат по-рехавите препятствия.

- Ще се проврем някак. Край на почивката, стига сме се из­лежавали.

Яхнаха конете и кротко ги подкараха към опустошената го­ра. Започнаха да се промъкват навътре и чак тогава осъзнаха целия размах на унищожението. На много места земята беше като пометена - без натрупани с годините гниещи листа, без треви и цветя. Тъй и не видяха незасегнато от бурята дърво, дъги от повалени дебели клони се събираха над главите им или образуваха непреодолими заграждения.

Три часа Незнайния се стараеше да оставят видима следа, докато принуждаваше коня си да върви в този хаос. Понякога скачаше от седлото и размахваше меча с едната си ръка, за да разчисти проход. Илкар и Хирад го следваха и не продумаха чак до чукарите.

- Побързай да изчистиш острието - обади се накрая варва­ринът. - От тия дървесни сокове веднага избива ръжда.

Незнайния безизразно се вторачи в него.

- Нима? Благодаря за съвета. Колко щеше да ми е мъчно да се простя с този меч, защото не съм се сетил за ръждата.

Илкар прихна.

- Само споменах, да не вземеш да забравиш - начумери се Хирад.

- И преди се е случвало да си пробивам път в гъста гора - на­помни Незнайния. - Не се отпускайте. Хирад, прокарай пътека на двайсетина разкрача в онази посока - посочи той към най-близ­ките скали, - Илкар ще се ослушва дали идват, а аз ще избера най-доброто място, където да ги причакаме. Разбрахме ли се?

- Ами конете?

- Вържи ги в края на пътеката, щом я прокараш. Бих ти помогнал, но виждам кафяви петънца по меча си. Как мислиш, дали са опасни за острието?

Варваринът извади своя меч и се приготви да сече, но първо подхвърли:

- Много смешно, ама другия път остави шегичките на мен, бивали?

- Искаш да докажеш, че твоите са още по-скучни, тъй ли? - вметна елфът.

- Хайде, размърдайте се - подкани ги Незнайния. - Онези също няма да се бавят.

На Хирад не му се вярваше хитрината да успее. Съгледвачи­те и убийците от Дордовер не бяха от хората, които слепешком ще се напъхат в припряно подготвена засада. Не оспорваше оба­че, че точно сега не бива да отведат някой шпионин право при Дензър или Ериан. И все пак не му се искаше да убива тръгна­лите да ги следят - защо просто да не изкопчат от тях каквото знаят? В края на краищата те само изпълняваха заповеди. Тряб­ваше да им втълпят, че е крайно нездравословно да се мъкнат подир Гарваните, и толкова.

Малко се учуди, когато Илкар прошепна, че онези идват. Тримата се бяха притаили на няколко крачки от пътеката, ко­ято прокараха, зад плътна преграда от потрошени елови клони и изкоренен прещип.

Преследвачите бяха четирима, вървяха пеша и водеха коне­те си. Внимаваха къде стъпват и не вдигаха излишен шум. Всички бяха мъже, покрити с тъмна кожена броня, стиснали в десните си ръце дълги мечове. Лицата под шлемовете издава­ха, че са по-възрастни дори от Незнайния. Хирад се зачуди - явно бяха врели и кипели в битките, но твърде нехайно позво­лиха да бъдат забелязани. Защо ли в Дордовер са ги избрали да проследят Гарваните? Щом сред тях нямаше елфи и жилави стройни магове убийци, значи бяха обикновени съгледвачи.

Излязоха на малката полянка и продължиха двама по два­ма към чукарите. Незнайния им се изпречи. Върхът на меча му потропваше по земята - звук като сладка песен в ушите на Хирад. Той застана до стария си приятел.

- Загубихте ли се, или търсите някого? - попита Незнайния без никаква враждебност.

Четиримата се бяха заковали на място, Хирад видя как стъ­писано се споглеждат стоящите отпред.

- Не обичам да вървят по петите ми - продължи Незнайния.

- Няма такова нещо... - смънка спрелият отляво набит мъж с посивяващи слепоочия.

- Не обичам и да ме лъжат - прекъсна го Незнайния.

Илкар излезе безшумно, явно готов за заклинание.

- Чуйте ме! - отсече Незнайния. - Не искаме неприятности. Тръгнали сме да помогнем на приятел. Разбирам, че това е твър­де интересно за вашите господари, но нищо няма да постигнат, като пращат съгледвачи, само ще трябва да им събират трупо­вете. Добре ли ме разбрахте?

Предните двама пристъпяха неловко, единият се загледа в земята, другият обаче се взираше неотстъпчиво в Незнайния и челото му се набръчка.

- Значи ще ни убиете, ако ви следим и занапред?

- Схватлив е, нали? - похвали го Хирад.

Мечът на Незнайния вече не почукваше по камъните.

- Нямаме желание да го направим, но не бихме рискували да ни попречите. Върнете се там, откъдето сте тръгнали.

Четиримата се двоумяха, онези отзад припряно зашепнаха на предните.

- Нещо неясно ли остана? - звучно отекна гласът на Хирад сред притихналите останки от гората.

- Аз пък не съм свикнал да ме сплашват - троснато отговори плещестият с прошарената коса.

- Не се и опитвам - увери го Незнайния. - Приемете го като приятелски съвет.

Хирад се подсмихна на спомена как едрият мъжага до него се бе сопнал и на Стилиан, някогашния повелител на Ксетеск и далеч по-страшен противник от тези смотаняци.

- Нищо смешно няма - озъбено каза един от втората двойка и се промуши напред между конете.

Той беше по-млад от останалите, с малка уста и тежки кле­пачи.

Хирад почувства как четиримата се напрегнаха. Допреди миг не бяха готови за схватка, но сега... Той и Незнайния не шав- наха, този път заговори Илкар зад гърбовете им:

- Хайде да не стигаме до свада, защото изборът е съвсем ле­сен - вие вървяхте след нас, ние не искаме да го правите. Помо­лихме ви учтиво да престанете. Предлагам да си сдържаме нер­вите и да се разотидем. Какво решавате?

Хирад и Незнайния кимнаха, трима от преследвачите се от­пуснаха леко, но този път устните на плещестия се изопнаха.

- Изпълняваме изрични заповеди.

- Онези, от които сте ги получили - отвърна Незнайния, - не са тук. Нищо не ви пречи да им докладвате, че сте ни ви­дели да се отправяме към Грейторн, но сме ви се изплъзнали в Трънливата гора. - Той пак сви рамене. - Преди да си тръг­нете, ще ми кажете ли на кого се подчинявате? На Дордо­вер?

Мъжът кимна.

- И ни заръчаха да ви проследим на всяка цена - подчерта, сякаш напомняше на съратниците си.

Те пак се напрегнаха.

- Стига сте се ежили - засмя се кротко Илкар. - Познавам Вулдарок. Кворумът в Дордовер иска непременно да се докопа до детето, но едва ли ще ви обезглавят, ако ни изтървете?

Мълчанието на преследвачите показваше, че не са убедени в правотата му.

- Но дори да ни налетите - продължи Незнайния, - пак ще се провалите в задачата си, който и да победи, нали?

За миг изглеждаше, че колебанието може да тласне четири­мата към пагубна грешка. Но лицето на набития мъж се изкри­ви в подобие на мрачна усмивка. Кимна бавно и прибра меча в ножницата.

- Няма нужда да проливаме кръв тук.

Укроти спътниците си с властен жест, нареди да яхнат ко­нете и скоро се отдалечиха от полянката до чукарите.

Незнайния вдигна пръст пред устните си, Хирад и Илкар не продумаха, докато чаткането на копита не стихна в дале­чината.

- Знаете как ще постъпят, нали? - попита след малко.

- Разбира се - успокои го Илкар.

- Тогава ще бъдеш ли така добър...

Елфът се усмихна, оформи маната за Невидимо було, прис­тъпи напред и изчезна. Стъпките му не се чуха.

- Да вървим, Хирад - каза Незнайния. - Няма да се върнат назад.

- Ще ни дебнат по-нататък, тъй ли?

- Не се съмнявам.

Варваринът се ухили. Поведоха трите коня в друга посока, за да излязат от гората на половин миля от мястото, където се промъкнаха в нея. Забавиха се достатъчно, колкото да дадат на Илкар време да намери преследвачите.

Илкар остана разочарован - тези четиримата хич не ги бива­ше. Излязоха от Трънливата гора по същата пътека и продъл­жиха на изток, като оставяха такива следи, че само слабоумен не би ги видял. Елфът подтичваше, без да се пресилва, вятърът го блъскаше все по-мощно в гърба, а в сивеещото следобедно небе нагъсто се трупаха облаци.

Намери ги две мили по-нататък - бяха оставили конете да вървят бавно и разгорещено спореха. Един сочеше ту към съсипаната гора, ту към Грейторн. Накрая явно стигнаха до общо решение и се завряха заедно с конете обратно сред струпа­ните прекършени клони.

Илкар се върна към мястото, където очакваше да намери Незнайния и Хирад. Не бързаше, защото знаеше колко трудно ще им бъде да се провират с три коня.

- Е, как сме? - чу се гласът на Незнайния откъм особено гъс­ти сенки.

Засмян, Илкар се мушна между клонаците. Тук поне беше на завет. Вятърът ставаше бурен, а светлината - мъждива.

- Спряха на миля и половина пред нас в самия край на гъс­талака и вероятно се разпръснаха, за да покрият по-голямо раз­стояние. Как искате да ги изиграем?

Незнайния се замисли.

- Хирад, настроен ли си за малка разходка в гората?

Хирад знаеше, че приятелите му ще нападнат по същото вре­ме. Не се бе сражавал редом с тях повече от четири години, но доверието му не бе подронено. Сега не му пречеше кон и бързо напредваше през останките от гората. Вятърът налиташе, сце­пените дънери и пречупените клони скрибуцаха, мъртвите лис­та трепкаха в жалка подигравка с живота.

Варваринът умееше да се прокрадва тихо, макар че не мо­жеше да се мери с Илкар. Елфите се чувстваха като у дома си в горите - дарба, която Хирад нито проумяваше, нито успяваше да наподоби. Сред познатите му единствен Троун се бе промък­вал като елф, но причината за това беше твърде тъжна.

Преследвачите от Дордовер се бяха скрили доста добре, а и избраните места бяха подходящи. Хирад обаче бе ходил на лов безброй пъти, лесно разгадаваше и сенките, и измамната ти­шина. Стигна на няколко крачки от най-десния противник пре­ди да извади меча си и попита:

- Толкова ли трудно беше да схванете какво искаме, а?

Онзи трепна силно и мигом се обърна, под ботушите му изп­ращяха съчки.

- Тревога! - кресна той.

- Не посичам невъоръжен човек - каза варваринът. - Ще ми се да те видя с меч в ръка.

Мъжът побърза да измъкне дългия си меч от ножницата.

- Ей, имам нужда от помощ тук!

Отвърнаха му, но с тревожен крясък, не с обещание да доти­чат. Уплахата му пролича в скованата поза и Хирад реши да бъде предпазлив. Не се знаеше какво може да стори човек, об­ладан от страх, а нахвърляните от бурята клони и храсти огра­ничаваха движенията.

- Никой няма да ти помогне - промърмори варваринът.

Отстъпи крачка назад и подкани с жест другия. Разнесоха се още панически вопли, които потвърдиха правотата му.

Противникът скочи напред и нападна пъргаво, високият ръст и дългите ръце му даваха добър замах. Хирад отби съси- чащ удар отгоре и блъсна с лявата си ръка в мига когато откло­ни мушкане към шията. Другият залитна назад, пръстите на свободната му ръка се хванаха за стърчащ клон.

Варваринът тутакси се опита да го намушка в корема, очак­ваше движението, с което острието му бе отбито надолу. Въз­ползва се от инерцията, светкавично завъртя меча над глава. Преследвачът едва не закъсня с реакцията, но приклекна и оръ­жието се хлъзна кънтящо по шлема му.

Хирад изпсува, а противникът му се олюля, видимо зашеме­тен, обаче не падна. Вдигна меча да се защити, но леко залита­ше. Зад него се мярнаха два силуета, единият грамаден. Варва­ринът не се съмняваше, че по-едрият от мъжете е Незнайния.

Подсмихна се свирепо, изблъска встрани меча на врага, който непохватно се опита да го наръга, и стовари своето острие по шия­та му. Отскочи навреме, за да не го опръска шурналата от артери­ите кръв. Съсеченият мъж се свлече с бълбукащо хриптене.

Варваринът вдигна глава тъкмо когато Незнайния заби юм­рук в лицето на жертвата си, а широкият му меч сряза и двата крака. Вторият преследвач рухна с писък, но скоро стихна. Хи­рад се озърна. Другите двама противници се падаха на Илкар и в ума му се мярна сянка на безпокойство. Но грохотът на двай­сетина крачки встрани, последван от леден повей, го увери, че не е трябвало да се съмнява.

Незнайния застана до него и прибра в ножницата изчисте­ния си меч.

- Добре го повали. Илкар поиска да се заеме с онези двама­та. Подозираше, че може да са магове.

- Аха...

Хирад се провря към мястото, където бе прогърмял Ледени­ят вятър.

- Илкар?

- Тук съм.

Варваринът свърна към гласа и видя елфа приклекнал до разкривените трупове. Хирад винаги се стряскаше от вида на хора, погубени с Леден вятър - замръзнали в мига, когато бол­ката вече бе врязала белега си по лицата им.

- Не знаех, че си любител на това заклинание.

- Не съм - разсеяно отрече Илкар. - Не се знае още кого или какво може да поразиш. Но този път нямаше защо да се при­теснявам.

Той изобщо не се обърна.

- Какво има? - напрегна се Хирад.

- Виж сам. - Елфът се дръпна и посочи оголената шия на единия мъж, чийто шлем бе паднал наблизо. - Това не мога да го проумея.

Хирад се наведе да погледне и в сумрака все пак различи та­туировката под ухото.

- Ама че... - Той изви глава назад. - Незнаен, какво става тук, по дяволите?!

Четиримата преследвачи не бяха изпратени от Дордовер. Те принадлежаха към Черните криле.