Детето на нощта

11

Селик най-сетне намери отдушник за безсилната си ярост ден преди да пристигне в южното пристанище Арлън. Пътуването към града, където трябваше да чака и да събере повечето Черни криле, беше неприятно. В това променливо време ту мръзнеше, ту подгизваше, вятърът неведнъж го принуждаваше да слезе бързешком от седлото, накрая внезапна градушка остави синини по лицето му.

А повечето жители на Балея още се заблуждаваха, че това са обичайни капризи на климата. Изобщо не разбираха какво се крие зад бедствията. И защо да подозират? Та маговете от памтивека имаха власт над умовете им, затова биха отхвърлили истината ка­то възмутителна ерес. Но той не можеше хем да мълчи, хем да спи спокойно нощем. Магията хвърляше в хаос цялата страна и този тумор трябваше да бъде изрязан колкото може по-скоро.

Вулдарок му бе обяснил словоохотливо Предсказанието на Тин- джата, както и ролята на кучката и дъщеря ѝ, но Селик виждаше и други проблеми. Когато магията навличаше трудности на све­та, всички магове се подкрепяха взаимно, значи вината им става­ше обща. Никоя Школа не заслужаваше търпимост и когато вече не можеше да ги използва, щеше да се разправи с тях.

Търпението му се изчерпи съвсем край Източно поселище. Тази малка земеделска община наброяваше към сто и петдесет семейства и заради близостта си до Арлън се радваше на благо­денствие от търговията с процъфтяващото пристанище. Тру­долюбивите хора обработваха земята тук от много поколения, изхранваха себе си и имаха какво да продадат на ненаситните пазарища в Арлън, а кораби с отгледаното от тях зърно акости­раха чак в Калеюс. Не и тази година.

Малко преди здрач Селик и осмината му спътници стигнаха до селото и тръгнаха да търсят подслон за тази нощ, преди да се присъединят към останалите Черни криле в Арлън. Още отда­леч съзряха следи от нещастието, стоварило се върху Източно поселище. Посевите в нивите бяха като прегазени, оградите и живите плетове - изтръгнати, повечето хамбари и къщи няма­ха покриви. Виждаха се и разнебитени до основи обори.

Селик спря при мъж, който стоеше пред къща и се взираше в унищожения плод на труда си в нивите. Отначало сякаш не обър­на внимание на новодошлите. Чак когато Селик слезе от коня, мъ­жът изви глава към него. В очите му личеше, че не иска да повяр­ва в бедата, а вече се е примирил. Още нямаше тридесет години, по могъщото му тяло с широки рамене мускулите се издуваха.

- Какво се случи? - попита Селик.

Селянинът се вторачи в него, огледа и останалите, които ос­танаха на седлата.

- Черни криле сте, тъй ли?

Селик кимна безмълвно.

- Да не дойдохте да спрете вятъра? По-добре ни оставете на мира да се оправяме както смогнем. Не щем и размирици отго­ре на всичко.

- Не ви нося нови несгоди - опита да се усмихне Селик. - Заради вятъра ли е всичко това?

- Нощес ей тъй налетя изневиделица. Всички се простихме с посевите. Някои са и без добитък, и без покрив над главите. На мен ми провървя... горе-долу. - Пак се загледа в нивите. - То щяхме да изкараме някак, ама... Имаме зърно, но само за нас. А преди четири дни дойдоха бежанци от Орити, над стоти­на. Останали без нищичко.

- Не знаех - изсумтя Селик, но вече се досещаше какво е станало.

Селянинът потвърди догадката му.

- Морето се надигнало и погълнало града. Повечето се изда­вили, тъй разправят живите. Канехме се да ги отпратим към Арлън, ама те не щат и да чуят повече за бряг и вода. Разбира­ме ги. Приютихме хората, но сега няма с какво да ги изхраним. _t Поне не за дълго.

Селик се озърна към съратниците си, които слушаха и кла­теха глави. Изведнъж го заболяха гърдите отляво, където сту­дът бе проникнал толкова надълбоко. Не се поколеба.

- И какво ще правите? - попита със съчувствие.

Мъжът махна през рамо към центъра на селото.

- Събрали са се в кръчмата да умуват. Накипяло им е, знам. Хората искат някой да им отговори поне нещо преди да измрат от глад през зимата. Както чувам, Евансор щял да моли Шко­лите за помощ. Пребогати са, нали така?

- А какъв е Евансор? - попита ненужно Селик.

- Нашият маг.

Селик се изхрачи на земята.

- Магове! Нищо няма да дочакате от тях - избълва толкова гневно, че селянинът се сащиса. - Боговете знаят, човече, че от маговете идва цялото зло. Да не мислиш, че е от природата? Как тъй внезапен ураган, как тъй морето заляло Орити? Тол­кова беди се случиха напоследък, че ще ти се разкъса сърцето, ако научиш. Магията е виновна.

Мъжът срещу него се мръщеше.

- Чухме разни вести, ама Евансор...

- Да, Евансор - ледено го прекъсна Селик. У него напираше желанието да се изправи срещу мага и да го разобличи като из­мамник. - Сигурно е много убедителен. И състрадателен, не се съмнявам. - Той пристъпи към селянина. - Но да се довериш на маг е все едно да преклониш глава пред убиец. - Селик пър­гаво се метна на седлото. - А ти защо не отиде на сбирката?

- Защото трябва да се грижа за близките си. И защото там ще станат лошотии още довечера.

- Да, ще станат - увери го Селик. - Но те ще са началото на нещо праведно.

- И какво ще правим, когато я намерим? - попита Хирад.

Тримата Гарвани спряха скоро след като се отдалечиха от Трънливата гора. Седяха на билото на хълм, брулен от вятъра, за да се отърват от вонята на смърт и пролята кръв. Пийваха от мях с вода, преди да тръгнат към Грейторн. Искаха да са там, когато се свечери.

Незнайния набута с длан тапата на меха.

- Уместен въпрос, но не искаше ли да кажеш „ако я намерим“?

- Исках да кажа тъкмо „когато“. - Хирад се загледа в прия­теля си и позна по очите му, че мисли за нещо друго. - Както винаги.

Илкар прихна.

- Хирад, радвам се, че и капка не си загубил от своята само­надеяност.

- Просто имаме да свършим работа. Това е - вдигна рамене варваринът. - Не че тоя път ще ни платят, но заемем ли се, пра­вим го. Ахла не чух отговор на въпроса. Като гледам, имаме нас­реща си Черни криле, магове от Дордовер и от Ксетеск, а само боговете знаят още кой е намислил да докопа момичето. Къде може да намери безопасност?

- Там, където е сега, струва ми се - по-троснато изрече елфът.

- Но според теб това не е добре, нали? - вторачи се в него Незнайния. - Не е задължително ние да правим нещо. Може би само ще се уверим, че е на сигурно място? Нека не забравяме, че Лиана е дъщеря на Дензър и Ериан.

Илкар изръмжа гърлено.

- Изобщо не е толкова просто. Сам знаеш. Не ме залъгвай, че просто издирваме едно малко момиченце. Цялата гадна бър­котия е заради това, което тя представлява. О, богове... Ами огледай се! Ето какво причинява, без да иска.

И тримата се заозъртаха неволно. Тежки зловещи облаци из­пълваха небето, носени шеметно от вятъра. Неизбежният дъжд щеше да бъде проливен.

- Обвиняваш Лиана, че се събраха облаци? - учуди се Хи­рад. - Правичката да си кажа, май доста се изсилваш.

- Има толкова доказателства, че не остана място за съмне­ние - възрази Илкар.

- Брей! Някакъв маг написал предсказание преди две хиля­долетия и изведнъж излиза, че си е мислил точно за Лиана? Хирад завъртя глава. - Знам, че времето беше твърде неприят­но тия дни, но...

- „Неприятно“ ли?! - ококори се елфът. - Трябваше уж да при­бираме реколтата в топла суха есен. А вместо това - трусове и ура­гани, дори май забравихме как изглежда слънцето. В Баланските планини дъждът така ми тропаше по главата, че се уплаших да не се пропука. Не ми се вярва, че според теб това е нормално.

Варваринът размърда рамене.

- Добре де, не е нормално, но не чух от теб нищо, което да сочи към Лиана и никой друг.

- И кой ще да е този друг? - ядно попита елфът.

- Илкар, той всъщност е прав донякъде - намеси се Незнай­ния. - Всичко се опира на умуване и предположения.

- Но нали ми каза в Джулаца...

- Казах, че в Дордовер вярват на Предсказанието на Тинд- жата. И се убедихме, че Черните криле също са решили да се възползват от него. Не съм изненадан. Затова тръгнах да търся Ериан и Лиана - да попреча на останалите. Не съм споменавал, че самият аз вярвам в тези приказки.

Елфът се замисли, плъзна пръсти през косата си.

- Ясно... Сега няма да ви убедя, но ще видите. Искам обаче да се доверите на моята преценка. Лиана е невинно дете, но неравно- весието на стихиите е причинено от магическа сила и също като маговете в Дордовер аз смятам, че причината се корени в нея. Нап­раво надушвам вихрите в маната около нас - в тях няма нищо ес­тествено. Ако се окаже, че сме прави, цялата система на Школите ще бъде засегната. Трябва да намерим правилното решение.

- По-точно? - навъсено попита Незнайния.

- Още не знам. Ето я една от причините да съм тук. Разбирам, че в момента това едва ли ви тревожи, но Лиана и Ал-Дречар мо­гат твърде лесно да ни навлекат господство на Ксетеск, прикри­то като завръщане към Единството. Няма да е добре за никого.

- И особено за Джулаца, нали? - натърти Незнайния. - Но наистина няма значение поне засега. Съгласен ли си, че най- важно в момента е да опазим Ериан и Лиана?

Елфът се поколеба за миг.

- Вече казах, че не е толкова просто...

- Я обясни какво му е сложното! - още по-остро каза Незнай­ния и Хирад се сепна от гнева, прокраднал се в гласа му.

- Току-що го направих! - сопна се и Илкар. - Никой от нас тримата не иска тя да пострада, но не знам точно от какво ще я опазваме. И не знам как ще я накараме да прекрати този хаос. Дензър си мисли, че в Дордовер искат смъртта ѝ, и никак не ми е трудно да повярвам в това. Според мен няма защо да умуваме излишно за Ловците на вещери. Едва ли са толкова многоброй­ни и силни, че да представляват сериозна заплаха. Предпола­гам обаче, че Ксетеск както винаги ще гони себични интереси, което застрашава моята Школа... особено заради слабостта ни. Ал-Дречар пък искат да съхранят и занапред учението си, а не знам дали трябва да подкрепим точно тази цел.

- И къде ѝ е мястото на Лиана? - попита Хирад. - Като те слушам, става съвсем излишна за Балея.

- Да, Илкар, може би е време да решиш да чия страна си - студено подкани Незнайния.

Позата му издаваше колко е настръхнал.

Ушите на елфа помръднаха, той хапеше горната си устна, улисан в размисъл.

- Искам равновесието на магията в Балея да бъде опазено. Струва ми се, че така ще е най-добре за всички, а не само за Джулаца. Мисля, че Лиана не бива да се връща в Дордовер, нито пък да отиде в Ксетеск или в друга Школа. Ал-Дречар трябва да я научат как да сдържа изблиците, причинили толкова нещастия, но нищо повече. Не искам завръщане към Единството. Никога.

- Ами ако Дензър и другите в Ксетеск не са съгласни с теб? - не отстъпваше Незнайния. - Ако решат, че нейното обучение ще продължи до естествения си завършек?

Илкар вдигна рамене и се загледа към Грейторн, макар че го скриваха обрасли с шубраци заоблени хълмове.

- Значи и на това си готов, тъй ли? Знаех си, да му се не види!

Огромният воин подскочи и щеше да се хвърли към елфа, но

Хирад успя да се изправи навреме и да застане между двамата.

- По-кротко - протегна ръка към Незнайния. - Какво ще нап­рави той, та се палиш толкова?

Незнайния се бе вторачил в Илкар.

- Предпочита тя да умре.

- Какво, ще я убие ли?!

- Не ми се вярва. Но едва ли би се намесил, ако друг понечи да го стори. Прав ли съм, Илкар?

Елфът изобщо не го погледна.

- Видя ли? - Лицето на Незнайния пламна и Хирад осъзна, че не бива да гледа отстрани разпрата. - Тя е дете, мръснико! И е дъщеря на Дензър. Как можа да ти мине подобно нещо през ума?! Боговете са свидетели, Илкар, че много ми падна в очите.

Хирад се плашеше от представата как би могъл да постъпи Незнайния. За пръв път през всички тези години му хрумна, че могъщият мъжага би се оказал твърде опасен противник за Илкар, и от това му призля. Елфът заговори зад гърба му:

- Незнаен, познаваш ме достатъчно добре. Може би аз не съм успял да те разбера досега.

- Аз съм баща! И знам какво му е на Дензър.

- Той ми е стар и доверен приятел, не бих допуснал зло да сполети него, Ериан или Лиана. Но дъщерята на Дензър и Ери­ан е родена с дарба за Единството, поне за мен това е все по- неоспорима истина. А Предсказанието на Тинджата се оказа по­тискащо прозорливо. За мен. Тепърва ще започне Нощта на Ли­ана и ще ни съсипе докрай, ако никой не контролира детето. Или не го възпре. Още не виждам някой да е измислил как да я насочва и да я ограничава. Ясно е, че Ал-Дречар не се справят. Вие как мислите?

Хирад видя как гневът на Незнайния отслабва. Това му сти­гаше, за да се обърне и да погледне Илкар, който си седеше пре­гърбен. Отчаянието в очите му показваше, че вярва във всяка своя дума.

- Не прекаляваш ли все пак? - подхвърли му варваринът. - И за каква „нощ“ говориш?

- Не прекалявам, Хирад. Да не би да преувеличавам стана­лото в Трънливата гора? И това съвсем не е единствената подобна буря, както чуваме. Слушай, когато магът опитва да се научи как да поеме в себе си потока от мана, за него започва период - обикновено кратък - на помрачаване. Тогава сетива­та са необуздани, а съзнанието се обръща навътре, където ма­ната се вихри. Все едно си попаднал насред ураган в непроглед­на тъма. Затова сме свикнали да наричаме това време Нощта. Но маговете, обучаващи се в Школите, правят това в Залата за мана, която насочва и обуздава мощта на маната. Иначе може да ги смаже. При Лиана са само Ал-Дречар и е очевидно, че не успяват да защитят нито нея от Пробуждането, нито нас от нея. А Нощта на Лиана може и да се проточи. Да, само правя догад­ки, но съм по-осведомен от вас.

- И предпочиташ тя да умре, тъй ли?

- По дяволите, Незнаен! Не! - Сега пък Илкар се надигна ус­тремно. - Може и до това да се стигне, но няма да е по моя вина.

- Дензър не бива да чува нищо за този разговор - предупре­ди Незнайния.

Елфът врътна глава.

- Ако не е проумял всичко досега, ще бъда силно изненадан. Той е маг и не му липсва ум. Знае какво искаха да създадат два­мата с Ериан. Ако не се лъжа, успели са. За нещастие.

- Значи е най-добре да отидем веднага при него, нали? Май наистина ще се нуждае от помощта ни.

Тримата яхнаха конете и потеглиха към Грейторн, мълча­нието им тегнеше като тъмното небе над тях.

Селик се заслуша в разгорещените гласове в кръчмата, пос­ле бутна вратата с все сила и влезе наперено. Хората му се скуп­чиха зад него, само един остана отвън да наглежда конете. Пред тезгяха отсреща стояха трима мъже с лице към тълпата от пет­десетина души, насядали по скамейки и маси или облегнати на стените и подпорните греди. Фенери мъждиво осветяваха нис­кото помещение заради дима от лулите, стелещ се около глави­те на селяните. В сладникавата му миризма се губеше обичай­ният дъх на вино и бира.

Шумното нахълтване смълча множеството, както Селик ис­каше. Всички се обърнаха да видят чужденците, а той невъз­мутимо тръгна към тезгяха и застана между тримата. Постара се онзи, в когото веднага разпозна Евансор, да е отдясно, а два­мата възрастни стопани - отляво. Млад и строен, магът явно не бе свикнал с тежък труд, а и дрехите му бяха ушити от твърде хубав плат, за да ги носи в полето.

Селик плъзна поглед по навалицата. Някои му се сториха стъписани, други бяха твърде ядосани, за да ги е еня що за чо­век е влязъл. Но повечето само отвръщаха на погледа му и ча­каха да каже защо е дошъл. Чудесно. Спря възмутените думи на единия стар селянин с властен жест на лявата си ръка.

- Аз съм Селик и някои от вас може би са чували за мен и за онова, което аз и съратниците ми вършим за ваше добро. Ви­дях погубените ви ниви. Чух и че трябва да храните още глад­ни гърла. Мъчно ми е за вас.

До него магът изсумтя насмешливо. Селик реши да го пре­небрегне засега. Смъкна назад качулката си и изчака да стихнат думите на погнуса или съчувствие, промърморени наоколо.

- Виждате какво ми стори магията, а сега и вие усетихте на свой гръб нейното зло. - Пак вдигна ръка, защото гълчавата се засили. - Знам, че не разбирате. Но вашият маг знае. Нали, Евансор? - Долови как магът трепна, като изрече името му. - Защото този вятър беше необикновен, нали? Магия съсипа ва­шето село. - Селик се престори на учуден. - О, той пропусна ли да ви каже? Може би ще благоволи да го направи сега?

Селик се обърна да погледне Евансор и усети как всички се вторачиха в мага. Май щеше да е по-лесно, отколкото очаква­ше. Бледото лице на Евансор се скова в неуверена усмивка и той разпери ръце.

- Приятели мои, Черните криле винаги са мразели магията. Не се оставяйте да ви заблуди. Трябва да обсъдим по-важни въп­роси - как да преживеем зимата, ако времето не се оправи.

Успя да уталожи яда у неколцина, но Селик тепърва се зах­ващаше с него.

- Ти увърташ. Достатъчно е да кажеш „да“ или „не“. Природно явление ли беше вятърът, който унищожи поминъка на това село? Или не? - Селик заговори по-сдържано. - Хайде де, Евансор, нали си сред приятели. Току-що го каза. Отговори на въпроса.

Селик наблюдаваше обзетия от смущение маг. Примката се затягаше прекрасно. Мълчанието се проточваше и с всеки миг подозренията избуяваха.

- Д-долових магия във вятъра - заекна Евансор. - Но... но...

- Но прецени, че тези хора не заслужават да знаят как мръ­сотията, сътворена от подобните на тебе, им проваля живота? - Селик пак се завъртя към тълпата. Имаше и озадачени лица, имаше и зачервени от бяс. Виждаше как съратниците му, пръс­нали се сред селяните, нашепват и насъскват. - Какво ще ка­жете сега, а?

- Не разбрах... - обади се някой и други също смънкаха не­доумението си.

- Как тъй не разбрахте? - сгълча ги Селик. - Вятърът, който ви отне реколтата, е бил подхранван от магия, не е духал по волята на боговете. А този ваш „приятел“ не е искал да научи­те. Потопът в Орити да не е бил природно бедствие? Ами тру­сът в Денебре? Или поне едно от още десетината бедствия, за които знам? Магията разкъсва страната ни на парчета, а вие си седите тук и питате него какво да правите. Ще измрете от глад, а той и другите магове ще са виновни за бедите ви. - Чуваше нарастващия ропот. Още малко остана... - Ще питате ли дяво­ла как се излиза от ада?

Някой кресна „Не!“, други се развикаха сърдито - искаха отговори. Усмири ги един от старите селяни вляво от Селик.

- Тоя вече прекалява - настоя той, но тонът му беше мрън­кащ. - Натриса се неканен и ни пълни главите с отрова. Еван­сор е наш приятел.

- Приятел ли? - Селик разпери ръце с най-невинно израже­ние. - А кому е нужен приятел, който премълчава истината, ако така му е изгодно? Кой с удоволствие прибира паричките, за да махне плъховете от хамбарите ви и циреите от ръцете ви, но е предан само на прокълнатата си Школа? Повярвайте ми, той не държи на никого от вас. Не се оставяйте да бъдете подлъгани като мен. Не допускайте и вашите лица да заприличат на моето. - Селик заговори по-гръмко, знаеше, че сега вече са му подвластни. - Тази подигравка с човещината пред вас е пре­пятствието, а не избавлението. А препятствията трябва да бъ­дат махани от пътя!

Той удари с юмрук по дланта си и се вторачи в Евансор, а наоколо гълчавата стана оглушителна. Магът се беше смръз- нал от страх, но Селик позна, че накрая ще отвори уста и сам ще се погуби.

- Моля ви! - извика младежът, за да го чуят в шумотевица­та. - Аз не съм ваш враг, мога да помогна.

- Да, като се разкараш оттук! - отвърна един от Черните криле.

Но селяните дори не забелязаха, защото всички си деряха гърлата:

- Вън! Махай се!

- Моля ви!

Погледът на Евансор отчаяно шареше по гъмжилото.

Селик го сграбчи за яката.

- Не ме пипай, Ловецо на вещери, иначе...

- Иначе какво? - Гласът на Селик накара останалите да млък­нат. - Ще ме поразиш, както други като тебе унищожиха посеви­те на тези добри хора? С какво заклинание? Огнено или ледено?

Селик придърпа мага към себе си и го тласна в ръцете на се­ляните. Юмрукът на един от Ловците на вещери се стрелна и ха­лоса Евансор по скулата. Младежът залитна. Тълпата ревеше, обаче никой не пристъпяше напред. Но Евансор губеше самооб­ладание. Селик се засмя, като видя как очите му се присвиха от ярост, а после погледът му помътня, докато оформяше маната.

- Ще удари със заклинание! - кресна някой.

Естествено пак беше от Черните криле.

Селик даде знак на други двама от хората си и те скочиха без колебание. Евансор тутакси извърши заклинанието - Силови­ят конус запрати мъжете обратно в множеството.

- Дръпнете се! - извика магът. - Не искам да ви навредя! Мо­ля ви...

Хвърлено откъм тезгяха шише профуча край бузата му.

- Той ми строши ръката! - изпъшка някой в гъмжилото.

И хората се люшнаха напред.

Селик се дръпна ловко, за да не го смачкат, и подложи крак. Един селянин се спъна и заби чело в гърба на онзи пред него. Хората май само щяха да докопат Евансор, да го замъкнат до края на селото и да го изритат, но съратниците на Селик бяха сред тях и след първия удар магът нямаше дори нищожен шанс за спасение.

По-старите мъже трескаво се мъчеха да откопчат съселяни­те си от жертвата, но ръце и крака млатеха безпомощния мла­деж, чиито молби потъваха във воя на освирепялата глутница, която жадуваше да накаже невинния.

Очите на Селик не пропуснаха откъртения крак от маса, кой­то счупи носа на Евансор, нито пък проблясъка на ножа, забит до дръжката в гърдите му. Тълпата продължи да налага мърт­вото тяло.

Водачът на Черните криле повика своите хора и яростта на множеството угасна още по-бързо, отколкото се разгоря. Селя­ните отстъпваха замаяно в широк кръг, потресени от сторено­то. И пак зароптаха.

Селик се смееше, когато тръгна към вратата, но се обърна на прага.

- Пътят на праведните е пропит с кръвта на злодеите - заяви той на тълпата, копнееща да чуе някакво оправдание за убийст­вото. - Това е славен ден за Балея. Твърде дълго магията опусто­шаваше страната ни. Време е да потърсим възмездие. Кажете то­ва на всеки срещнат. Вече няма да сме покорни на маговете.

Излезе с вирната глава и леко сърце. Сега беше ред на куч­ката.

Лиана не разбираше, но я болеше и тя искаше болката да се махне. Обещаха да не я тормозят повече кошмарите, от които се събуждаше толкова уплашена. Обещаха и че могат да укро­тят вятъра в главата ѝ.

Но не можеха.

Е, отначало го правеха, но сега мама я нямаше, отиде да тър­си татко, а те бързо остаряваха. Вървяха по-бавно и очите им помръкваха. И толкова се сърдеха.

Кошмарите се завърнаха. Вятърът бушуваше в главата ѝ, при­чиняваше ѝ болка и понякога изглеждаше, че е тъмно посред бял ден. Започнеше ли, те винаги ѝ помагаха. Искаше ѝ се мама да е тук, за да я гушне и да легне при нея, когато се разплаче.

Лиана се загледа към синьото небе през клоните на дървета­та в градината. Листата им рисуваха шарки в очите ѝ, сякаш малки духчета ѝ махаха за поздрав. Тя се усмихна. Може би духчетата щяха да си побъбрят с нея. Ефи и другите все не на­мираха време, не вадеха от устите си онази миризлива лула.

За миг вятърът в нея утихна. Олекна ѝ. Замисли се съсредо­точено и клоните на близките дървета се огънаха към нея, та духчетата да са по-наблизо и да си говори с тях.

Играта щеше да я разтуши.

Клирес засмука силно лулата и усети въздействието на ди­ма в своето немощно уморено тяло. Смеската от билки носеше облекчение за мускулите и уталожваше болките от артрита, превърнал лявото ѝ коляно в издуто подобие на става.

Мириъл се бе прегърбила на стола си до нея и изтощението бе изписано твърде отчетливо по лицето ѝ. Скоро би могла да се унесе в сън като Авиана. Засега само Ефимер наглеждаше де­тето, което ги довършваше толкова бързо.

Сбъркаха пагубно в очакванията си за нейната сила... или по-скоро в преценката си за силата, която трябваше да прахос­ват, за да се преборят с това неуравновесено Пробуждане. Пък и момичето преливаше от естествена жизненост, не само от ма­гическа. Прелестно дете, обаче с всеки изминал ден все по-сво- енравно. Настроенията ѝ се меняха необуздано от радост и удив­ление към страх и мрак.

Клирес неуморно напомняше на останалите, че въпреки из­блиците на мана, които едва овладяваха заради непохватната намеса на Дордовер, Лиана си остава малко момиче. И щом Ери­ан я нямаше тук временно, те трябваше да се нагърбят с ролята на обичливата и винаги разбираща баба. Е, да, Лиана им се доверяваше, макар че странеше от другите елфи след заминава­нето на Ренерей, но четирите Ал-Дречар не се бяха грижили за деца от десетилетия.

И допускаха грешки, най-лоша от които бе заблудата, че Ли­ана винаги може да се развлича сама с игри. Неизменно бдяха отдалеч над нейното съзнание и потоците мана наоколо, но Кли- рес знаеше, че това не ги избавя от трудностите. Все пак беше неизбежно да търсят време за отдих и надделяваше изкушени­ето да отделят за почивка всички часове, когато не я обучаваха или спасяваха от собствената ѝ разбушувала се дарба.

Клирес пак пое дим от лулата и я прехвърли на Мириъл, но се наложи да я'пъхне между устните на своята посестрима, ко­ято чак тогава се сепна.

- Кое време е? - изфъфли.

- Твърде рано е, Мира, да се уповаваме на лемира в тази лу­ла. Слънцето се спуска, но има много време до смрачаване.

Може и да не е много... за детето.

- Така е - съгласи се Клирес.

Неизменният въпрос надвисваше над тях - дали момичето ще се научи да владее дарбата си поне мъничко преди да изчер­пят докрай силите си да я обучават, обуздават и закрилят?

Клирес таеше твърде тежки опасения.

„Клирес, веднага ела в градината!“ Зовът на Ефи отекна в главата ѝ и сърцето ѝ се разтуптя.

- Имаме си неприятности, Мира. Ти остани. Ще те повикам, ако имаме нужда от теб.

- Опитайте да минете без мен - смънка Мириъл.

Клирес събра воля да се изправи и закуцука към градината. Въздействието на вдишания лемир не стигаше да заглуши бол­ката, пронизваща я от коляното чак в гърба.

Замъкна се през голямата зала, безпокойството я пришпор- ваше, а страховете на Ефи терзаеха ума ѝ.

Самата Ефимер стоеше пред вратата към градината и гледа­ше втренчено, потърсила опора в рамката. Когато Клирес спря до нея, не знаеше да се смее ли, да плаче ли.

Между дърветата се бе настанила Лиана, скръстила крака, пременена в любимата си синя рокличка. Протягаше ръце нап­ред, а лицето ѝ бе обърнато нагоре с блажена усмивка. Около нея дърветата се клатеха, покорни на желанията ѝ. Цели кло­ни се навеждаха към момичето, шумоляха листа, разпъпваха цветчета, мънички плодове меняха цветовете си.

Клирес се взираше ококорено в листата. Досущ като тласка­ни от повеи на призрачен вятър над житна нива, те се движеха по немислим начин. Съгласуваното им помръдване омайваше, тъмнозеленото отгоре и сребристото отдолу примигваха подобно на десет хиляди очи с всяко изящно полюшване. И шумът им напомняше за гласове - шепнеха, смееха се, радостни и поч­ти истински.

Само устните на Лиана помръдваха беззвучно...

- Тя им говори! - ахна Клирес.

- Да - потвърди Ефимер. - Или поне се опитва. Детското въ­ображение не признава граници, а Лиана има силата да вдъхне живот на своите видения. Лошото е, че предизвиква изблици на мана. Когато приключи, ще я боли главата.

- И Балея ще пострада от още една буря - добави Клирес.

Тя настрои зрението си за спектъра на маната и видя какво стряскаше Ефимер. Макар че формата, с която Лиана неосъзнато подчиняваше дърветата, приличаше на смайващо съчетание от паяжини, навсякъде се откъсваха кафеникави копия от остатъчна мана и предизвикваха завихряния, които набираха мощ преди да изчезнат извън обсега на старата елфида. Истински ослепите­лен фар за онези, които търсеха Лиана, за да се разправят с нея.

Момичето не подозираше какво сътворява, а цяла Балея по­насяше последствията, защото там беше рожденото ѝ място, там се коренеше ядрото на дарбата ѝ да борави с мана. Клирес не знаеше точно какви бедствия пораждат тези изблици, но нена- сочената мана с подобна мощ можеше да се изрази единствено чрез ужасяващи природни стихии.

В старческото бръщолевене на Тинджата отпреди хилядоле­тия поне едно нещо не подлежеше на съмнение. Дете с пробуде­на дарба за Единството можеше да опустоши Балея за не пове­че от половин година. От все още живите Ал-Дречар зависеше да предотвратят това, като опазят Лиана от най-страшните стра­ни на способностите ѝ, докато порасне колкото да разбере нуж­дата да се владее. Ако не успееше, на Ал-Дречар не им остава­ше избор... Клирес се гнусеше дори от мисълта за това.

Не за пръв път прокле маговете в Дордовер, пробудили оно­ва, в което изобщо не биваше да се намесват.

- Ефи, какво искаш да направя?

- Иди и поговори с нея. Чуй как го описва. Аз ще потисна изблиците и ще наблюдавам формата на маната.

Клирес кимна и навлезе в градината, която бе придобила ня­как неземен вид въпреки топлите лъчи на слънцето. Птиците бяха замлъкнали, а скърцането на клони в безветрието беше предизвикан звук.

Коленичи до Лиана и приглади паднал на челото ѝ кичур.

- Чуваш ли ме? - попита немощно въпреки вдишания лемир.

- Виж, Клири, имам си приятели тук - отвърна момичето, без да шавне.

Нейният глас пък беше приглушен от мисловното усилие.

Клирес се засмя от гледката, която очароваше момичето. Събрани в дъга клони почти докосваха лицето ѝ, галеха про­тегнатата ръка, местеха се един над друг като пипалата на бла­га морска твар - не с присъщата коравина на дървото, а с гъв­кавостта на плът.

А листата по клоните танцуваха и шушнеха, гънеха се, усук­ваха се, тихо шумоляха като плавна мелодия. Клирес погледа още малко тази красота и пак се обърна към Лиана. Питаше се какво ли вижда и чува момичето в своите фантазии.

- Те добри приятели ли са ти? Изглеждат симпатични.

- Ами да, но не могат да говорят с тебе, защото няма да ги разбереш.

- Тъй ли... А на теб какво казват?

- Лоши хора ще дойдат насам, но също и добри хора, които ще ни помогнат. Вие много сте се уморили заради мен, но всич­ко щяло да бъде за добро.

Клирес загуби дар слово. Озърна се към Ефимер - посестримата ѝ стискаше клепачи и притискаше длани към хълбоците си, напълно съсредоточена.

- Откъде знаят всичко това? Сигурно са много умни.

Лиана кимна и листата затрептяха, сяКаш ръкопляскаха.

- Ама че си глупава! Знаят, защото това се усеща.

Старата елфида потисна напиращото възклицание. Лиана до­лавяше мисловни връзки чрез слабите промени в потоците на маната. Отчасти се бе досетила и от разговорите си с Ериан, но останалото успяваше да стигне до ума ѝ през хаотичното буйст­во на силата в нейната глава. А това несъмнено беше неописуе­мо опасно и изтощително. Можеше само да се надява, че Ефи- мер възпира изблиците.

- Твоите приятели казаха ли ти още нещо?

Клирес се плашеше от отговора още преди да го чуе. Лиана кимна, само че усмивката я нямаше, а очите ѝ овлажняха.

- Скоро ще падне тъма и цяла вечност няма да ги виждам. Може да се залутам, но вие ще ми помогнете.

- Ох, миличка... - Душата на Клирес се изпълни с горест. - Сбогувай се с твоите приятели. Нощта наближава.