Детето на нощта

32

Облаците изтъняваха, слънцето сгряваше, щом надникне­ше през синевата, а ветровете стихнаха до обичайната сила за тази част от Южния океан, както твърдеше Джевин.

Дензър и Ериан дълго проливаха сълзи зад залостената вра­та на каютата, не искаха нищо, освен да бъдат заедно. След вре­ме се овладяха и можеха да понесат миговете, когато не се при­тискаха един в друг. Ериан прочете всяка думичка на листове­те от предсказанието, които Дензър бе донесъл, с надеждата да открие още някаква грешка в тълкуванието му. Но Тинджата твърде добре бе отгатнал бъдещето.

В ранната вечер на шестия ден от плаването Дензър леже­ше, обгърнал с ръка раменете на Ериан, и галеше ръката ѝ с върховете на пръстите си. Любиха се чувствено и безмълвно, наслаждаваха се взаимно на телата си, а и вече нямаха нужда от думи.

Скоро щяха да излязат, за да хапнат с останалите Гарвани и да погледат как светилото залязва във величествено червено и пръска лъчите си в притъмняващото небе под разкъсаните об­лаци. Още не искаха да станат, рееха погледи в тавана, сгрети от близостта си и прекрасната тишина. Дензър вдишваше уха­нието на Ериан и си казваше, че може би саможертвата ѝ не е неизбежна.

Не забравяше, че е възможно дордоверците да навлязат в ар­хипелага Орнаут преди тях. Но незнайно защо беше уверен, че няма да успеят. Поглъщаше го изцяло напиращата надежда, че Нощта на Лиана е отминала. Ако времето остане устойчиво, ако стихиите се укротят над Балея и океана, това би означава­ло, че Лиана се е научила да управлява силата си - това умение бе жизненоважно и за самата нея, и за целия континент. И то­гава Ериан няма защо да умира.

Нещо засенчи слънцето. Дензър изви глава към илюмина- тора, чакаше сянката да се махне, но тя притъмняваше още. Магът се намръщи.

- Залезът да не е подранил?

Опря се на лакът и сведе поглед към Ериан.

- Не е подранил - прошепна тя. - Пак се почна...

Въздухът изстиваше, корабът се разклати. Вълните се на­дигаха с наближаващата буря.

- Знаехме, че няма да трае дълго, нали? - промълви Ериан.

Той кимна. Отново не намираше думи.

Над тях зазвучаха заповеди, моряците се разтичаха. Чу се плющене на отпуснато платно, корабът завиваше. Някой нас­тойчиво потропа на вратата.

- Моля и двама ви да ме извините, но трябва да видите това. Чакам ви на палубата - меко, но непреклонно каза Илкар и стъпките му се отдалечиха.

- Длъжни сме да излезем. Какъв смисъл има да се давим в съжаление към себе си? - Ериан се подпря да седне, целуна го страстно и дори се усмихна, когато се отдръпна. - Ще имаме още време. И Незнайния ще се събуди скоро, не бива да пропускам момента. Може би ще успея да направя още нещо за него.

Тя се наведе и събра дрехите си от пода.

- Обичам те, Ериан.

Тя сподави хлипането си.

- Гледай да не забравиш.

Облякоха се припряно, но поспряха за дълга прегръдка пре­ди да излязат. Щом отвориха вратата към палубата, вятърът ги посрещна с брулещ напор. Корабът се люшкаше все по-силно.

- Пак същото - промърмори Дензър.

Изведе я за ръка в сгъстяващия се сумрак и потърси с пог­лед Илкар. Елфът стоеше до релинга на левия борд заедно с мнозина други - Хирад, Ренерей, Дарик, един от Закрилни­ците и половината екипаж. Елфът им направи място, за да виждат добре.

Ярък лъч се издигаше към небето над архипелага Орнаут, чиито разпръснати острови скоро щяха да видят. Огромният светлинен стълб беше жълт със зеленикави оттенъци, в него се примесваха оранжево, кафяво и потискащо черно. Губеше се във висините, облаците се въртяха наоколо, сгъстяваха се и плъзваха на всички страни.

И сега се простираха към хоризонта, закриваха спускащото се светило и с всеки миг пълзяха към Балея. Под проблясва­щите мълнии на поне десетина места плътни струи вещаеха про­ливен дъжд. Вятърът побесняваше над разпененото и отново смъртно опасно море. Вече се мятаха вълни, високи десетина стъпки. Корабът продължаваше напред, но Джевин бе заповя­дал да свият всички платна, освен две.

- Милостиви богове... - въздъхна Дензър. - Виж какво при­чинява нашата дъщеря на всички.

Ръката на Ериан се сви сковано около кръста му. Нейните очи отразяваха същата болка, която изпитваше и той. Хвана я за потръпващите рамене и я завъртя да не гледа.

- Не е зле да се нахраним преди вълните да станат още по- големи - подхвърли на Илкар, докато минаваха покрай него.

- Ще се погрижа, не се занимавайте с това.

Вратата към предните каюти се отвори и оттам се подаде тол­кова позната грамадна фигура с бръсната глава. Щом ги видя, Незнайния им махна да дойдат при него и хвана по-здраво чар­шафа, с който се бе увил.

- Случайно да знаете къде са дрехите ми?

- Радвам се да те видя - каза му Ериан.

- И аз се радвам да те видя. Още по-хубаво ще бъде, когато ми разкажете какво е ставало тук и след като преглътна малко храна. Направо умирам от глад, да му се не види.

Бученето на урагана проникваше в Чоула. Още не се бе съм­нало и нощта навън чернееше под ширналите се облаци, неспирно сипещи дъжд. Ша-Каан събуди драконите от своето Люпило. Гаснещите им очи се взряха в него с досада.

- Тук не правим нищо, освен да чакаме смъртта си - каза им той. - Хирад Хладнокръвния е прав. Трябва да им помогнем.

- На нас се пада по право не да помагаме, а да ни помагат - възрази Hoc-Каан. - Ние сме драконите Каан.

- Тук не е Бешара и не властваме - напомни старият дракон. - Затова ще помогнем на моя Драконан. Поне той го е заслу­жил с верността си. Без него отдавна да сме погинали. Разпере­те криле, млади Каан, за да полетим. Но внимавайте - ловците дебнат навсякъде.

- Както заповядаш, Велики Каан.

- Аз ще ви водя.

Ша-Каан се премести встрани, за да има повече място за кри­лете си. Движенията вече го затрудняваха и единствено тръп­ката на лова му позволяваше да забрави това мъчение. Той бе­ше стар още когато попадна в безизходица тук. Тежките усло­вия само приближаваха мига на смъртта му. Но още не губеше надежда. Ал-Дречар имаха и знанията, и силата да им помог­нат. Докато продължаваше техният живот, той щеше да съх­рани своя.

Отвори огромната си уста, засмука въздух, отпусна муску­лите около протоците за огъня и усети хладния повей в празно­тата на торбичките зад жлезите. Задаваше си въпроса колко по- самонадеяни щяха да бъдат ловците, ако знаеха, че източни­кът на драконовия огън е пресъхнал у тримата. Предполага­ше, че нямаше да се плашат чак толкова. Но размисли, щом огледа ноктите си и опипа с език върховете на гигантските рез­ци в устата си.

Изви шия и видя другите от Люпилото да разкършват умо­рените мускули на крилете си и да опъват съхнещите пука­щи мембрани. Бяха готови въпреки всичко и нямаше да го подведат.

- Да тръгваме, Каан. Ще летим високо и бързо. И дано Небе­сата ни закрилят.

- Дано Небесата ни закрилят - повториха двамата.

Ша-Каан закрачи към изхода, острото му зрение прониква­ше през мрака и не откриваше нищо, освен тъмни скали, пре­вити от бурята дървета и гъсти дъждовни струи.

- Балея... - изръмжа той. - По-скоро да се махаме оттук, че да ми лъснат пак люспите.

Разпери криле с рев, подскочи във въздуха и се понесе с мо­щен замах нагоре. Нос и Хин го последваха. Старият дракон доближи върха, под който се бяха приютявали, и закръжи в очакване на другите.

Долу нещо се раздвижи. Той нададе отсечен тревожен вик и им заповяда по-скоро да се устремят към висините. Съзря лъс­кав метал в гъстия шубрак. И дочу глухия удар дори в свисте- нето на вятъра около върха. Дълго острие се стрелна нагоре и Хин-Каан писна за миг, когато то проби лявото му крило и про­дължи полета си в дъга, завършила обратно на земята.

С оглушителен вопъл Ша-Каан пикира към храстите. Хора­та вече се бяха пръснали в търсене на скривалище, но един за­късня. Драконът го стисна с челюсти и го понесе в празнотата на небето, дребното тяло се извиваше смешно и безсилно. Над върха Ша-Каан наведе глава, хвана човека с предна лапа и го доближи до едното си око.

- Падни. Това искаше да причиниш на моя Каан.

Захвърли виещата фигурка към гибел и повече не я поглед­на. Размаха криле и се върна към обикалящите над планината по-млади дракони. Хин търпеше болките, а раната не беше чак толкова страшна. Но Нос изпрати гневна мисъл:

- Все още ли искаш да помагаш на хората?

- Те не са еднакви. Хин-Каан, върни се в Чоула, ако разсто­янието ще бъде непосилно за тебе.

- Когато стигнем до въздушните потоци горе и можем да се носим с тях, няма да ви бавя. Велики Каан, не искай от мен да остана тук.

- Тогава ме следвайте. Този полет ще реши участта ни.

Лиана бродеше из градината и под обувките ѝ хрущеше стък­ло. Тя беше нещастна. Старите жени рядко говореха с нея. Ами че те не бяха ѝ продумвали, откакто се събуди! И мама не се връщаше, а уж беше близо, когато още държаха Лиана в тъм­ното място, за което я предупредиха духчетата.

Затова дойде пак да ги види. Да си поиграе с тях. Но сега те не танцуваха по дърветата както в спомена ѝ. И дърветата не бяха същите, имаше прекършени. Духчетата бяха нападали по земята, скупчени по ъглите. Приличаха на листа, окапали през есента.

Лиана приклекна и прокара ръка през наветите листа, кои­то преди бяха духчета. Тук нямаше живот.

Изправи се и захлипа. Приятелите ѝ ги нямаше, останаха само старите жени, а те май не я харесваха. Втурна се обратно към вратата, в която зееха дупки вместо стъкла. Чудеше се как­во ли е станало. Може би някой от елфите ще ѝ каже. Може би Рен е тук, макар че мама не се е върнала.

- Рен! - извика, щом влезе в къщата. Под краката ѝ всичко беше мокро. - Ефи!

Гласът ѝ заглъхна в коридора. Тя заплака.

Не разбираше. Преди да отиде в тъмното място всичко беше наред и слънцето си грееше. А откакто се върна, нищо не беше същото - студ, нападали от стените картини, подгизнал под, притихнали стаи.

- Мирааа! - изхленчи Лиана.

Нито звук в отговор. Цялото небе чернееше. Виждаше се са­мо светлината, която Лиана прати нагоре, та мама да не обърка пътя. Вятърът в главата ѝ я научи как да го направи. Тя не зна­еше защо облаците все напират да отнемат силата на светлина­та. Опитваше се да ги разпръсне, но те край нямаха...

- Мира! - изпищя момичето.

Никой не я чуваше. Това не беше редно. Вятърът ѝ заговори. Можеше да ги събуди насила, да ги накара да я чуят, за да раз­бере най-сетне защо е толкова студено и влажно.

Лиана се обърна и бавно тръгна към стаята си.

Земята вече боботеше. Това щеше да ги събуди.

Хирад и Илкар пак бяха на любимото си място при носа на кораба, но варваринът вече не придържаше елфа превит над фалшборда. Утрото отминаваше, бурята позатихна и макар че Джевин бе заповядал да опънат още платна след разсъмване, нямаше да догонят флота на Дордовер. Седемте кораба, над ко­ито се развяваха флагове с оранжев цвят, още плаваха пред „Слънцето на Калеюс“ и малко вдясно. Сега успяваха дори да различат мъничките фигурки на хора по палубите им. Всички се бяха насочили към проток, по който можеха да навлязат в архипелага. „Океански бряст“ щеше да ги изпревари, вторият елфически кораб - не.

Непременно трябваше да възпрат дордоверците, крайно вре­ме беше драконите Каан да се появят. Илкар и Хирад непре­къснато оглеждаха небето. Варваринът заговори, колкото да разсее трупащото се напрежение.

- Онези двамата пак не си показаха носовете навън цяла сутрин.

- Завиждаш им.

- Ами - побърза да възрази Хирад, - просто се чудя откъде черпят толкова сили.

- Може би от факта, че не им остава много време да са заедно - сопна се Илкар.

- Знам. И въпреки това...

- Хайде да говорим за друго, бива ли? Например къде са се дянали твоите дракони, а? - Елфът присви очи към варварина.

- Мислех си, че тези затруднения ще са по-важни за теб от не­наситността на нашите приятели в страстта.

- Ще долетят, не се притеснявай.

- Убеден ли си, че ще ни намерят в тази бъркотия?

Илкар размаха ръка към плътните дъждовни облаци.

- Няма нужда да ни виждат, ще ни открият по присъщите на моя ум белези - с лека досада напомни Хирад. - Знаеш го отдавна.

- Жал ми е за всеки, който е свързан с твоя ум в момента - заяде се елфът. - Защото прелива от нечисти мисли.

Пак затрещяха гръмотевици след почти неспирните проб- лясъци на мълнии в облаците. Изведнъж рукна порой. Тропо­леше по палубата, барабанеше по издутите платна и жилеше лицата.

Хирад и Илкар припряно минаха по предната палуба под все по-плътните потоци вода. Затичаха се през главната палуба към вратата на кърмовите каюти. Там ги чакаше Дарик, вперил пог­лед в небето, без да обръща внимание на дъжда. Усмихна им се.

- Освежаващо, нали?

- Всички проклети войници - промърмори Хирад - търсят случай да се изфукат колко са корави.

- Не позна - вдигна рамене Дарик. - Чудех се какво причи­ни този внезапен порой.

- Докато се чудиш, може ли да се дръпнеш от вратата? - не­търпеливо помоли Илкар.

Дарик го послуша и продължи:

- Рекох си, че може би нещо е проникнало в облаците и е предизвикало мълниите. Дали не са били те? - посочи нагоре над носа на кораба.

Преди да вдигне поглед Хирад чу приветствието в мислите си. Драконите се спускаха под облаците към дордоверските кораби.

„Нали с тези искаш да се разправим?“ - поиска да се увери Ша-Каан.

„Да, Велики Каан. Корабите с оранжеви флагове. Всичките седем. Внимавайте с магията им.“

„Вие внимавайте да не се блъснете в останките.“

Ша-Каан пак беше настроен весело. Явно се размекваше с възрастта, но това с нищо нямаше да помогне на дордоверците. Забравил за дъжда, Хирад тичаше към носа и с крясъци насъскваше драконите.