Четвъртото измерение

8.

Кайл си беше тръгнал. Хедър седеше в тъмнината на дневната и мислеше. Беше крайно време да си ляга — утре имаше среща в девет сутринта.

Дявол да го вземе, може би безсънието на Кайл беше заразително. Беше уморена до смърт, но твърде нервна, за да заспи.

Бе наговорила на Кайл безброй неща — думи, изречени без да се замисли. И сега се опитваше да реши дали наистина вярва в тях.

Но тези неща — войната, взривената кола, дори смъртта на дете — те са достатъчно чести нещастия. Те не са немислими. Наистина на този свят няма родител, който да не трепери да не стане нещо с детето му.

Но не беше мислимо «нещото», което се бе случило с Мери. Не, Мери беше посегнала върху своя собствен живот, прерязвайки вените си. Хедър никога не го беше очаквала, дори никога не се бе опасявала от това. То беше толкова шокиращо за нея, колкото… колкото… може би колкото това, което се предполагаше, че е видяла Ейлийн Франклин — изнасилването и убийството на нейната приятелка от собствения й баща.

Но Хедър не беше отхвърлила спомените за това, което се бе случило с Мери.

Защото…

Защото може би самоубийството не беше немислимо за нея.

Не че Хедър някога изобщо беше мислила да посегне върху живота си, разбира се — не и насериозно, във всеки случай.

Не, не, не беше това. Но самоубийството беше докоснало веднъж живота й в миналото.

Тя не мислеше често за това.

Всъщност не се беше сещала с години.

Бяха ли потиснати спомените й? Преживеният наскоро стрес ли ги беше изкарал наяве?

Не. Със сигурност не. Определено тя можеше да си го спомни, когато и да е и просто не беше пожелала да го направи.

Беше се случило толкова отдавна. Тогава тя бе съвсем млада. Млада и глупава.

Беше на осемнадесет, току-що завършила училище и за първи път напускаше малкия град Въджревил, Алберта, за да прекоси половин континент до гигантския, космополитен Торонто. Тя опита толкова много нови неща тази дива първа година. Записа подготвителен курс по астрономия — винаги беше обичала звездите, кристални точки по ясното небе над прерията.

Хедър се бе влюбила до уши в преподаващия им асистент, Джош Хъникер. Джош беше шест години по-възрастен, аспирант, с деликатни като на хирург ръце, топли светлосини очи и с най-джентълментското, най-любезното държане, което изобщо беше срещала.

Разбира се, това не беше любов — не и истинска. Но все пак имаше нещо. Тя толкова искаше да бъде обичана, да бъде с мъж, да експериментира, да преживява.

Джош беше изглеждал… е, не безразличен, но може би раздвоен от очевидното внимание от страна на Хедър. Срещнаха се в началото на академичната година през септември, около канадския Ден на благодарността. Пет седмици по-късно, вече бяха любовници.

И това беше всичко, на което се беше надявала. Джош беше чувствителен и нежен, и грижовен, а после разговаряха с часове — за човечеството, за екологията, за китовете, за дъждовните гори и за бъдещето.

Те се срещаха почти през цялата академична година. Макар и без поемане на ангажименти — нито Джош ги искаше, нито Хедър. Тя се стремеше да разширява преживяванията си, а не да се обвързва.

През февруари Джош трябваше да замине. Националният изследователски съвет на Канада разработваше четиридесет и шест метров радиотелескоп на езерото Трейвърс в «Алгонкуин парк», обширна област на непристъпни гори в северен Онтарио. Джош беше изпратен там за една седмица, за да помогне при настройването на апаратурата.

И той замина. Другият астроном обаче, който беше с него, се разболя: апендикс. Въздушна линейка го беше взела и закарала в болница в Хънтсвил.

Джош беше останал и тогава силни снежни бури не позволиха никой друг да се присъедини към него. Прекара почти цяла седмица сам с гигантския телескоп, затрупан в снега.

Това не би трябвало да е проблем — там имаше храна и вода за двама за целия планиран престой. Но когато най-накрая пътищата бяха разчистени и вече можеше да се стигне до обсерваторията, Джош беше намерен мъртъв.

Беше се самоубил.

Хедър не бе имала специален статут; полицията никога не я потърси директно. Тя научи за това от статия в «Торонто стар».

Пишеха, че се е самоубил заради пререкания с любовника си.

Хедър знаеше, че Джош има съквартирант. Няколко пъти беше срещала Бари — студент по философия с късо подстригана брада.

Но тя не бе съзнавала колко близки са Джош и Бари, както и че тя беше, е, ако не фактор, то със сигурност допълнително усложнение в техните затруднени отношения.

Не, тя не мислеше често за това.

Но без съмнение то беше повлияло върху нея. И навярно тя бе по-малко изненадана, отколкото повечето майки, когато се окажеше, че собствената им дъщеря има скрити демони и неразбулени тайни — когато дъщеря им посегнеше на живота си.

И ако случилото се не е било страшен, немислим шок, тогава тя не е могла да потисне спомена за смъртта на Мери… независимо колко силно желаеше това.

На километри разстояние, Кайл лежеше в леглото в своя двустаен апартамент и също се опитваше да заспи.

Фалшиви спомени.

Или потиснати спомени.

Имаше ли нещо в живота му, което да е било толкова травмиращо, толкова болезнено, че да може да го изхвърли от паметта си?

Разбира се, че имаше.

Обвинението на Беки.

Самоубийството на Мери.

Двете най-лоши неща, които изобщо можеха да му се случат.

Да, ако беше възможно, той със сигурност би потиснал тези спомени.

Освен ако… освен ако, както каза Хедър, дори и те не бяха достатъчно немислими, за да задействат механизма.

Той претърсваше паметта си като се опитваше да си спомни други примери за неща, които може би беше потиснал в себе си. Съзнаваше невъзможността на задачата: да се опитваш да си припомниш неща, които не би си позволил да помниш.

И тогава изведнъж се сети — нещо от детството си. Нещо, за което никога не беше подозирал. Нещо, което му бе коствало неговата вяра в бога.

Кайл беше възпитан в традициите на Канадската обединена църква, едно лесно за възприемане протестантско вероизповедание. С годините обаче той се бе отдръпнал от него и днес бе виждан в църквата, само когато венчавка или погребение го изискваше. О, в моменти на тихо съзерцание той си мислеше, че е възможно да има нещо като Създател, но след онзи ден, когато беше на петнадесет години, той никога вече не бе в състояние да вярва в милостивия бог, за който църквата проповядаше.

Родителите на Кайл бяха излезли тази вечер и той бе решил да стои, до колкото се може по-късно.

Не му се отдаваше да си играе с дистанционното, когато баща му си бе вкъщи, но сега бясно сменяше каналите, надявайки се на нещо възбуждащо по късните телевизионни програми. Все пак, когато стигна до документалните научно-популярни филми, той спря. Човек никога не знаеше кога някоя гола до кръста африканка нямаше да изникне на екрана.

Видя как една лъвица дебне стадо зебри край някакъв водоем. Светлокафявата окраска на лъвицата беше почти невидима сред високата жълта трева. Имаше стотици зебри, но тя се интересуваше само от животните на брега. Разказвачът говореше с тих глас като коментатора от бащините му предавания за голф, като че ли думите, изречени дълго след удрянето на топката, можеха по някакъв начин да нарушат развитието на сцената.

— Лъвицата търси изоставащо животно — каза той. — Тя иска да хване някой слаб член на стадото.

Кайл се надигна; това беше много по-реалистично, отколкото старите, лошокачествени епизоди «Царството на дивите животни», които беше гледал преди.

Лъвицата продължаваше да дебне. Фоновите звуци се състояха от тропането на копита по сухата земя, шумоленето на тревата, обажданията на птици и бръмченето на насекоми. Сенките бяха къси, обгърнали краката на животните като срамежливо дете, криещо се зад полата на майка си.

Изведнъж лъвицата се хвърли напред, с протегнати лапи, с уста — широко отворена. Тя скочи върху една зебра и дълбоко заби зъбите си в хълбока й. Другите зебри се втурнаха да бягат в галоп, като вдигаха облаци прах след себе си, тропотът на копитата им бе като тътен. Птици излетяха със силен крясък.

Между черните и бели ивици на нападнатото животно сега се стичаха и червени. То падна на колене, смъкнато от тежестта на лъвицата. Кръвта се смеси с напуканата почва, образувайки кафяво оцветена кал. Лъвицата беше гладна или поне жадна и заби отново зъбите си дълбоко в плътта на зебрата, измъквайки навън влажна купчина от мускули и свързваща тъкан. През цялото това време главата на зебрата продължаваше да се движи и клепачите й бързо се отваряха и затваряха.

Горкото същество беше живо, мислеше Кайл. Цялото в кръв, полуизядено и все още живо.

Зебрата. Животно от рода Equus, както бяха учили в часовете по зоология. Също като коня.

Кайл се бе опитвал да язди по време на летния лагер. Знаеше колко интелигентни животни са конете, колко са чувствителни. Зебрата не можеше да бъде много по-различна. Животното сигурно беше в агония, в паника, в ужас.

И мисълта се стовари върху него. На петнадесет години, той се почувства смазан.

Това се отнасяше не само за тази зебра, разбира се. Животът беше такъв за почти всички зебри, за газелите Томсън, за жирафите…

И не се отнасяше само за Африка.

Важеше за почти всички тревопасни животни, където и да е по света.

Животните не умираха от старост. Те не издъхваха спокойно след един дълъг и приятен живот. Те не преминаваха в отвъдното без чужда помощ.

Не.

Те бяха разкъсвани, често парче по парче, жестоко кървящи, обикновено все още в съзнание, все още способни да разбират и да усещат.

Смъртта беше ужасен, безмилостен акт, почти без изключение.

Дядото на Кайл бе починал преди година. Самият той никога не се беше замислял, че ще остарее, но изведнъж си спомни всички онези неща, които неговите родители бяха споменавали по време на боледуването на дядо му.

Порок на сърцето.

Остеопороза.

Рак на простатата.

Катаракт.

Склероза.

През цялата история на човечеството повечето хора също са умирали в жестоки мъки. Хората обикновено не са живеели достатъчно дълго, за да усетят старостта.

Зебрата биваше разкъсвана от лъва.

Мишката — поглъщана цяла от змията.

Всички те, навярно съзнаващи какво се случва с тях.

Всички те, умиращи в страшни мъки.

Няма милостива смърт.

Кайл беше оставил дистанционното — интересът му да зърне нечии голи гърди се бе изпарил. Той си легна, но дълго не можа да заспи.

От тази нощ нататък, когато и да се опиташе да мисли за бога, установяваше, че вместо това вижда отново как кръвта на зебрата оцветява водата.

И до ден днешен, колкото и да се опитваше, той не можеше да потисне този спомен.

Хедър все още не беше в състояние да спи. Тя стана от дивана, отиде до гардероба в спалнята и изрови няколко стари фотоалбума; през последните десетина години тя беше правила само безфилмови електронни фотографии, но всичките й ранни спомени бяха съхранени като снимки.

Тя се върна и седна отново на дивана като подви крак. Взе един от албумите и го разтвори в скута си.

Снимките бяха отпреди около петнадесет години — началото на века. Старата къща в Мертън. Боже, колко й липсваше това място.

Тя обърна страницата. Петият рожден ден на Беки — последният в къщата в Мертън. Балони, които се бяха прилепили към стената от статичното електричество. Жасмин и Бранди, приятелки на Беки — какви засукани имена за толкова малки момиченца! — които играят «забоди опашката на магарето».

Разбира се, това беше тържеството, на което сестра й, Дорийн, не се появи — Беки беше много разстроена, че леля й не бе успяла да дойде. Хедър все още й беше ядосана за това; тя се претрепваше от търчане покрай рождените дни на децата на Дорийн, като правеше торти, избираше подаръци и какво ли не още. Но Дорийн беше твърде заета и помоли за извинение, тъй като изникнала много добра оферта…

Хедър отново отгърна страницата и…

И там бе Дорийн. Все пак беше успяла да се появи.

Хедър свали фотографията и прочете бележката, която беше написала на гърба: «5-ти РД на Беки». И за да няма никакво съмнение, там беше датата, отпечатана от фотофиниша, два дни след действителната дата на рождения ден.

Хедър изпитваше яд към Дорийн вече десетилетие и половина. Сестра й сигурно първоначално беше казала, че няма да дойде, но се беше появила в последната минута. Хедър помнеше първата част, а за втората беше забравила.

Но ето фотографията: Дорийн седнала до Беки.

Снимките не лъжеха.

Хедър въздъхна.

Паметта беше нещо несъвършено, фотографиите й напомниха някои неща, говореха също за детайли, които тя не знаеше или беше забравила.

И все пак колко ролки филм беше заснела? Може би двеста-триста — което означаваше, че разпръснати във фотоалбуми и кутии от обувки се намираха няколко хиляди неподвижни кадри от нейния живот. Разбира се, имаше и няколко домашни видеозаписа и електронни моментални снимки, които бе запазила върху дискети.

А също дневници и чернови на стара кореспонденция.

И малки спомени и сувенири, които напомняха за отдавна отминали събития.

Но това беше всичко. Останалото не бе съхранено никъде другаде, освен в нейния неблагонадежден мозък.

Тя затвори албума. Думата «Спомени» беше напечатана със златно фолио върху бежовата корица, но златното бе започнало да пада тук-там.

Прекара поглед през стаята и се вгледа в стълбите, които слизаха към първия етаж.

Там долу беше нейният компютър, а когато живееше тук, Кайл заемаше сутерена.

Бяха се опитали да обезопасят информацията. Всяка сутрин, когато отиваше на работа, тя носеше в чантата си многослоен диск със записа от оптичния драйвър на Кайл за предишната вечер; самият драйвър на практика почти не можеше да бъде повреден, но записването му на резервен носител беше единствената застраховка срещу изгубването му. Кайл от своя страна винаги взимаше в лабораторията многослоен диск със записите на Хедър.

Но какво толкова ценно имаше в домашните им компютри? Финансови записи, всеки от които можеше да бъде възстановен с малко усилие. Кореспонденция, повечето от която напълно ненужна. Студентски разработки, които можеха отново да се възстановят, ако се налагаше…

Но за най-важните събития в живота им нямаше нито записи, нито архиви.

Погледът й се спря на стереошкафа. Върху него имаше поставени няколко фотографии в рамка — на нея, на Кайл, на Беки и да, на Мери.

Какво се бе случило в действителност?

Само ако имаше архив за нашите спомени — някакъв благонадежден запис на всяко нещо, което някога се е случило.

Неопровержимо доказателство.

Тя затвори очи.

Само ако имаше.