Четвъртото измерение

28.

Да, това беше Кайл.

Хедър го разбра на мига.

Пред погледа й се разкри това, което виждаха в момента очите на Кайл: неговия офис в Университета на Торонто. Не лабораторията, а действителният му клинообразен офис, надолу по коридора след лабораторията. Хедър беше ходила там милион пъти; не можеше да го сбърка. На една от стените имаше плакат в рамка от Харбъфронския интернационален фестивал на авторите. Бюрото му беше отрупано с документи, но над една купчина надзърташе фотография на самата Хедър в златна рамка. Кайл виждаше цветовете с малко по-син отенък, отколкото Хедър. Тя се усмихна при тази мисъл — никой досега не беше обвинил съпруга й, че гледа на света през розови очила.

Хедър си беше мислила, че познава Кайл, но това, което знаеше за него, беше само върхът на айсберга, сянката върху стената. Той беше много повече от това, което изобщо си бе представяла — толкова сложен, толкова интроспективен, толкова невероятно изпълнен с живот.

Най-различни образи проблясваха и избледняваха по периферията на вниманието на Кайл. Хедър знаеше, че проблемът с Беки силно го беше разстроил, но нямаше представа, че е непрекъснато в ума му.

Кайл хвърли поглед към ръчния си часовник. Красива швейцарска изработка; Хедър му го беше подарила за двадесетата годишнина от сватбата им. Гравирани на гърба, тя знаеше това, бяха думите:

В съзнанието на Кайл обаче не преминаваше никакво ехо от тези думи; той просто проверяваше как е с времето. Беше 3,45 часа следобед.

Господи! — помисли си Хедър. Наистина ли е толкова късно? Беше стояла в конструкцията цели пет часа. Отдавна бе пропуснала срещата си в два часа.

Кайл стана, очевидно решавайки, че е време за часа му със студентите. Картината рязко подскочи, когато той стана, но това ни най-малко не го смути, макар че Хедър, която имаше достъп само до съзнанието му, а не до несъзнателните равновесни сигнали, препредавани от вътрешното му ухо, доста силно усети разтърсването.

Сутринта, когато влезе в конструкцията, времето беше слънчево, а и прогнозата беше за хубаво време през целия ден. Но навън, по улица «Сент Джордж» Кайл не виждаше деня като ясен или красив; Хедър беше чувала преди израза «да живееш под облак», но никога не си беше представяла колко истинско можеше да бъде това.

Той продължи по улицата, преминавайки покрай колички или каравани, спрени до тротоара, които продаваха хот-дог и сандвичи или китайска храна — менютата върху дъските бяха написани изключително на китайски, като че ли това би могло да бъде гаранция за високо ниво на кулинарното изкуство.

Кайл спря. Измъкна портфейла си, извади кредитната си карта и за учудване на Хедър отиде при един продавач на хот-дог.

След коронарната тромбоза преди четири години Кайл ядеше само храна, която не вредеше на сърцето му — беше се отказал от червеното месо, ядеше много риба, вземаше аспирин през ден и беше заменил бирата с червено вино.

— Както обикновено? — попита глас с италиански акцент.

Както обикновено, помисли си Хедър, изтръпнала. Както обикновено.

Кайл кимна утвърдително.

Хедър гледаше през очите на Кайл как един дребен мъж взе от скарата тъмночервена наденица, достатъчно дебела, за да бъде стеблото на бейзболна бухалка, и я пъхна в сусамено хлебче. След това със същите щипки загреба малко пържен лук и го струпа най-отгоре.

Кайл подаде на мъжа картата си, изчака парите да бъдат прехвърлени, изстиска кетчуп и горчица върху сандвича, а след това продължи надолу по улицата, ядейки, докато вървеше.

Положението обаче беше такова, че в действителност това не му доставяше никакво удоволствие. Той нарушаваше заповедите на лекаря си и Хедър можеше да усети чувството на вина.

Едно време се бе хранил по този начин, разбира се. Преди сърдечния удар. Не вярваше, че може да се случи с него.

Като обикновено.

Мисълта беше там, точно под повърхността.

Повече не го беше грижа.

Не го беше грижа дали ще живее или ще умре.

Горещият сок от наденицата го изгори по небцето.

Болката обаче се изгуби на фона на постоянната агония в живота на Кайл Грейвс.

Хедър усети огромна вина за начина, по който бе нахлула в личния живот на съпруга си. Никога не си беше представяла, че ще го шпионира, но сега правеше много повече от това. В съвсем реален смисъл, тя се бе въплътила в него като преживяваше всяко нещо, което той правеше.

Кайл продължи надолу по «Сейнт Джордж», докато стигна до «Уилкокс», после извървя краткото разстояние на изток до «Ню Колидж». Трима студенти го поздравиха, когато влизаше в сградата; Кайл им кимна, без да се сеща за имената им. Залата, в която изнасяше лекции, беше голяма и със странна форма, по-скоро ромбоидна, отколкото правоъгълна.

Отиде при катедрата. Една студентка слезе надолу, очевидно с намерението да поговори с него преди началото на часа.

Кайл погледна към нея и…

Какво гадже!

Хедър се ядоса от тази мисъл.

Но после и тя самата погледна към момичето.

«Гадже» беше правилната дума. Трябва да беше на деветнадесет или двадесет години, но изглеждаше на не повече от шестнадесет. Определено беше привлекателна — боядисана на ивици светла коса в сложна прическа, големи сини очи, яркочервени устни.

— Професор Грейвс, във връзка със задачата, която ни дадохте?

— Да, Кейси?

Той не си спомняше името на нито един от студентите, които го бяха поздравили в коридора, но нейното го знаеше.

— Чудя се дали трябва да използваме модела на Дъркъм за чувствителност на изкуствен интелект или бихме могли да ползваме вместо това модела на Мухамед?

Хедър знаеше от разговорите си с Кайл в швейцарския ресторант, че подходът на Мухамед беше много новаторски. Кайл би трябвало да се впечатли от този въпрос.

«Какво гадже», помисли си той отново.

— Можете да използвате Мухамед, но трябва да вземете под внимание критиката на Сегал.

— Благодаря ви, професоре. — Тя пусна една мегаватова усмивка и тръгна обратно към мястото си. Кайл гледаше малкото й стегнато дупе, докато тя се качваше по стъпалата до един от средните редове банки.

Хедър беше объркана. Никога не беше чувала Кайл да прави неуместна забележка за който и да е студент. А тази студентка беше толкова млада, толкова много приличаше на дете, което се опитваше да подражава на възрастен.

Кайл започна лекцията си. Правеше го автоматично; никога не се бе числял към вдъхновените учители и той го знаеше. Силата му беше в изследванията. Докато дълбаеше из материала, който бе подготвил, Хедър реши да побърза. Беше стигнала до пропастта, но сега осъзна, че се колебае да скочи.

Но беше време.

Беше стигнала толкова далече — намирайки ума, който й трябва, от седем билиона възможности. Не можеше да се откаже точно сега.

Тя се стегна.

Ребека.

Съсредоточи се върху името, докато извикваше образа.

Ребека.

Все по-силно и по-силно, крещейки името наум, изграждайки добра, бетонна интерпретация на лицето на Беки.

Ребека!

Тя опита още веднъж като конкурираше крясъка на Стенли Ковалски «Стела!»

Ребека!

Нищо. Простото изискване на спомените не ги изкарваше на преден план. По-рано беше имала успех като се съсредоточаваше върху хората, но по някаква причина миналите спомени на Кайл за Ребека бяха блокирани.

Или потиснати?

Трябваше да има начин. Наистина нейният мозък не беше подготвен за навлизане във външни спомени, но той бе приспособим, гъвкав инструмент. Беше само въпрос на време да намери вярната техника, вярната метафора.

Метафора. Тя бе преплела собствения си ум с този на Кайл. Въпреки това, нямаше контрол над неговото тяло — не беше успяла да спре онзи френски насилник, а сега правеше опит за нещо много по-фино, опитваше се да накара Кайл да сведе поглед към пода за миг. Но не се получаваше. Очите му просто блуждаеха по студентите, без в действителност да осъществява контакт с който и да е от тях. Метафората, която нейният ум бе приел за настоящите обстоятелства, беше, че тя е в ролята си на пътуващ зад очите на Кайл. Това беше изглеждало като естествен начин за организиране на преживяването. Но сигурно не беше единственият. Навярно имаше друг, по-активен метод.

Тя продължи да се опитва да достигне до това, за което беше дошла, но освен мимолетни, резки образи на една обвиняваща Беки, която непрекъснато танцуваше в периферията на съзнанието му, Хедър не можеше да открие никакъв спомен за неговата по-малка дъщеря.