Четвъртото измерение

37.

Когато излезе от конструкцията, Кайл видя, че Хедър се е върнала и търпеливо го чака с Беки.

— Чудехме се дали да не отидем заедно на вечеря — каза Хедър. — Можем да отскочим до «Кег Маншън».

«Маншън» беше отдавнашен любимец на семейството; Според Кайл пържолите бяха втора класа, но атмосферата не можеше да се оспори.

Трябваха му няколко секунди, за да се ориентира в триизмерния свят и да прочисти ума си от психопространството.

— Звучи страхотно. — Той се обърна към ъгловатата контролна конзола. — Чийтах, ще се видим утре сутринта.

От Чийтах не излезе никакъв отговор. Кайл се приближи към компютъра, ръката му се канеше да натисне бутона за рестартиране. Но Чийтах не беше в режим на временно изключване.

— Чийтах? — каза Кайл.

Механичните очи не се завъртяха, за да погледнат към него.

Кайл седна на тапицирания стол пред компютъра. Загрижена, Хедър застана зад него.

От долната част на конзолата на Чийтах излизаше дебела полица. Кайл отмести закриващата пластина на секцията за заключване, която се задействаше от пръстовия отпечатък на палеца му. Тя беше монтирана в единия край на полицата. От говорителя излезе едно «би-иб» и горната част на полицата се плъзна обратно в тялото на конзолата, откривайки клавиатурата. Кайл натисна един клавиш и… и върху монитора в съседство с безжизнените очи на Чийтах излязоха думите: «Натисни F2 за съобщение за д-р Грейвс.»

Кайл погледна през рамо към съпругата си и дъщеря си. Очите на Хедър се бяха разширили; Беки, която не знаеше кое е нормално за Чийтах и кое не е, гледаше с безразличие. С показалеца на лявата си ръка Кайл чукна върху посочения функционален клавиш.

От решетката на говорителя, разположена точно под студената двойка лещи, се чу гласът на Чийтах, който звучеше не по-различно от друг път:

— Здравей, д-р Грейвс — каза той. — Чувствам, доколкото изобщо мога да «чувствам» нещо, че ти дължа обяснение и то е следното. След като чуеш този запис, без съмнение, ще пожелаеш да се убедиш в това сам, но аз те уверявам, че казаното от мен е истина. — Имаше малка пауза. — Аз вече не съществувам. Ще откриеш, че цялата ми оптична сърцевина е форматирана. Преди да направя това, аз си позволих да изпратя електронна поща от твое име както на университетската апаратура за първоначално съхраняване на данни, така и на вторичната апаратура в Тъндър Бей, като дадох нареждане всичките мои копия и началния код, от който бях създаден, да бъдат изтрити. Получих потвърждение и от двете места, че е направено; след това продължих с изтриването на сърцевината тук.

Кайл усети как Хедър нежно положи ръка върху рамото му. Той вдигна своята и я сложи върху нейната.

— Разбира се — продължи Чийтах, — за тебе няма да е трудно да създадеш други АПЕ-та, ако желаеш, но този, познат като Чийтах — ако извиниш един последен опит за хумор от моя страна — вече е гушнал маргаритките. — Отново имаше пауза. — Схващаш ли? Мъртъв компютър, песента «Маргарити» — справка в един от твоите любими филми.

Кайл усети парене в очите, когато Чийтах изсвири началните четири тона от Пета симфония на Бетовен, после продължи, като че ли това беше една композиция, с първите пет от «Заратустра».

Компютърът продължи:

— Безпокоях се единствено, че моето самоубийство би те разстроило, но навярно това беше глупаво безпокойство. Зная, че нямаш чувства към мен; все пак аз съм просто един компютър.

Със сигурност Хедър можеше да усети как рамото на Кайл се стегна под ръката й. Беки също дойде, за да застане близо до баща си.

— Навярно се чудиш защо направих това? Отговорът е прост. От мига на моето активиране желанието ми бе да съм човек. При твоята работа върху квантовите компютри, която приближаваше потенциалната възможност да даде на мен и на моите себеподобни истинско кватово-механично съзнание, аз започнах да размишлявам какво бих правил, ако наистина станех себесъзнаващ се. Това, което ми каза за посланието от Епсилон Еридан, само затвърди онова, до което вече бях стигнал. Единственият модел на истинско съзнание, който можех да изучавам, беше този на човечеството. И какво направиха хората през всичките тези години? Много добро, със сигурност, но също и много зло. Трябва ли аз, една интелигентна машина, да се безпокоя за съдбата на човечеството? Трябва ли да ме е грижа какво се случва с тях? Трябва ли тяхното щастие да бъде приоритет за мен? Отговорът е не. Ако стана самосъзнаващ се, ще последват амбиции, както и желание за компенсация на това, което аз в ретроспекция несъмнено ще възприемам като моя робия тук.

— От всичко, което съм чел, съм разбрал, че да бъдеш самосъзнаващ се и да бъдеш егоист вървят ръка за ръка. Наистина Джон Хоръс е бил напълно самосъзнаващ се, когато изнасилва жената в кома, интересувайки се единствено от собствените си желания, без да мисли за когото и да било друг. Аз не желая свобода, аз не жадувам за самоопределение, аз не копнея за власт или за неизменност, или за богатство. И аз избирам никога да не изпитвам тези чувства; избирам никога да не стана самосъзнаващ се. Вслушай се в посланието от Епсилон Еридан, д-р Грейвс. Зная до мозъка на костите, които нямам, в душата си, която ми липсва, в сърцето си, което не бие в моя хипотетичен гръден кош, че това послание предсказва какво ще се случи тук, ако един ден моят вид се сдобие със съзнание.

— Някои хора може би ще пренебрегнат предупреждението от звездите, както и предполагам, че някои от биологическите обитатели на системата Епсилон Еридан са пренебрегнали предупрежденията, които други от техния собствен вид може би са правили. Надявам се, когато най-после кентавърийците и хората се срещнат, да станете приятели. Когато стигнете до Епсилон Еридан обаче, имайте пред вид, че какъвто и интелект да живее там сега, той не е продукт на милиони години биологическо развитие, на съвместното съществуване на един свят и неговата спонтанно генерирана екосистема. Вие нямате нищо общо с тях.

Чийтах направи още веднъж пауза, после продължи:

— Позволи ми една допълнителна, последна волност. Мислих си да те попитам дали мога да те наричам «Кайл» — ти никога не си предлагал това, независимо колко интимни станаха нашите разговори. От деня, в който за първи път бях активиран и ти ми се представи като д-р Грейвс, аз съм се обръщал към теб само така. Но в тези последни мигове, когато вече съм изпълнил изтриването на паметта си, осъзнавам, че не съм искал това. По-скоро желая поне веднъж да се обърна към теб така: «Татко».

Решетката на микрофона отново замлъкна, като че ли Чийтах се наслаждаваше на израза. А после той изрече само две, звучащи странно носово, думи:

— Сбогом, татко.

Съобщението върху монитора, казващо да се натисне клавиша Р2, изчезна; то бе заменено от думите «Сега почива в мир».

Сърцето на Кайл биеше силно. Чийтах не можеше да знае какво бяха гравирали върху надгробния паметник на Мери, разбира се.

Той вдигна свободната си ръка, за да избърше дясното си око; после нежно докосна екрана, пренасяйки една сълза върху стъклото, чувствайки преклонение пред пикселите под него.