Четвъртото измерение

10.

Лабораторията на Кайл беше пренаселена. Деканът се подпираше на едната стена, председателят на отдела се беше настанил върху полицата, стърчаща от долната част на конзолата на Чийтах, един адвокат от патентната служба към университета седеше на стола, на който обикновено сядаше Кайл, а петимата аспиранти, които работеха в екипа на Кайл по квантовите компютри, също се мотаеха наоколо.

— Добре — обърна се Кайл към групата. — Методът, който ще демонстрираме днес, е според нас дълго търсеният пробив: квантов компютър, който теоретично може да работи с неограничен брой байтове, без да се влоши качеството на резултатите. За целите на днешната ни демонстрация ще се опитаме да намерим делителите на едно случайно генерирано тристацифрено число. За да извърши това, на ведомствения ЕСВ–5000 ще му бъдат нужни сто години непрекъснати изчисления. Ако сме прави — ако системата задейства — ще имаме отговор за около тридесет секунди, след като дам начало на експеримента.

Кайл прекоси стаята.

— Нашият прототипен квантов компютър, който наричаме Демокрит, няма просто тридесет регистъра, а хиляда, всеки един от които се състои от единичен атом. Резултатите ще бъдат под форма на серия интерферентни модели, които един друг компютър — онзи там — ще анализира и ще сведе до цифрова разпечатка. — Той огледа лицата в стаята. — Всичко наред ли е? Да започваме.

Кайл отиде до обикновената черна кутия, помещаваща компютъра Демокрит. За да изглежда по-драматично, бяха направили включващия бутон като голям нож, достоен за лабораторията на Франкенщайн, в страничната стена на кутията. Кайл го натисна надолу, острието му докосна металните контактни пластинки. На екрана с ярко червени букви се появи LED и…

… и всички затаиха дъх. Кайл продължи да гледа към Демокрит, който, разбира се, работеше съвсем тихо. Някъде дълбоко в себе си Кайл все още усещаше липсата на прищракващите релета от старото време. Някои от присъстващите гледаха към дигиталния часовник, закачен до червения надпис ИЗХОД върху извитата стена.

Минаха десет секунди.

После още десет.

След това последните десет.

И тогава LED потъмня.

Кайл въздъхна.

— Готово — каза той, докато сърцето му лудо пулсираше.

С жест покани всички да го последват до далечния край на стаята. Там един друг компютър анализираше данните от Демокрит.

— Ще отнеме около пет минути да се дешифрира интерферентния модел — каза Кайл. Той си позволи усмивка. — Ако си мислите, че това е много по-дълго, отколкото получаването на модела, имате право, но в момента работим с конвенционален компютър.

— Колко изчисления са необходими, за да се намерят делителите на такова голямо число? — попита деканът. По гласа й личеше, че е силно заинтригувана.

— Приблизително десет на степен петстотин — каза Кайл.

— И няма начин да се направи с по-малко стъпки? — попита тя. — Това не е случай, в който Демокрит използва кратко решение?

Кайл поклати глава.

— Не, той наистина извършва десет на степен петстотин стъпки, за да намери делителите на число с такава големина.

— Но Демокрит не направи толкова много стъпки.

— Този Демокрит не — всъщност той изпълни само едно изчисление, като използваше, така да се каже, хилядата атоми като топчета в сметало. Но ако всичко е минало добре, 10⁵⁰⁰ други Демокрити в други вселени също са изпълнили по едно изчисление — използвайки, разбира се, хиляда пъти по 10⁵⁰⁰ атоми, което прави 10⁵⁰³ атоми. А това, приятели мои, е едно много важно число.

— Защо? — попита председателят на отдела.

— Е, конкретната стойност не е от значение. Това, което е важно, е как това число се отнася към броя на атомите в цялата наша вселена. — Кайл се усмихна, очаквайки неизбежния въпрос.

— А колко на брой са атомите в нашата вселена? — попита деканът.

— Обадих се да попитам за това Холтс от лабораториите по физика «МакЛенън» — каза Кайл. — Отговорът е десет на степен осемдесета, плюс-минус няколко степени.

Няколко ченета увиснаха.

— Разбирате ли? — каза Кайл. — За да намери делителите на числото в нашия опит, за този период от тридесет секунди Демокрит трябва да е имал достъп до много трилиони пъти повече атоми, отколкото съществуват в цялата наша вселена. Другите, по-ранни демонстрации с квантови компютри, никога не включваха достатъчно байтове, за да надвишат количеството на атоми, достъпни за тях в нашата вселена, и така оставяха място за съмнение дали действително имаха достъп до паралелни светове. Но ако този експеримент се получи, единственият отговор ще бъде, че нашият Демокрит е работил в тандем с компютрите от другите вселени.

Конвенционалният компютър, пред който стояха, издаде сигнал и един от неговите монитори се включи. Точно две числа се появиха на екрана, всяко от по десетина цифри.

— Това ли са първите два делителя? — попита адвокатът, определено нетърпелив да започне с нотариалното заверяване на нещата.

Сърцето на Кайл се сви.

— А, не. Не. — Той преглътна; стомахът му бе на топка. — Искам да кажа, да, сигурно, те без съмнение са делители на нашето изходно число, но…

Един от аспирантите на Кайл го погледна и после каза думите, които в този момент Кайл не съумяваше да изрече:

— Екранът не трябваше да се включва, докато не са готови всички делители. Освен ако, по някакво чудо, изходното число няма само два делителя, иначе експериментът не се е получил.

Председателят на отдела се наведе над екрана и постави показалеца си на последната цифра от второто число, то беше четири.

— Това е четно число, значи трябва да има по-малки делители, които не са на екрана. — Той се изправи. — Какво стана?

Кайл клатеше глава.

— Тръгна… един вид. Нашият Демокрит наистина изпълни само едно изчисление, другите трябваше да дойдат от паралелна вселена.

— Не можеш да докажеш това — каза деканът. — Само две изчисления означават, че само две хиляди атоми са използвани в процеса.

— Зная — въздъхна дълбоко Кайл. — Съжалявам. Ще продължим да работим върху него.

Деканът се намръщи, навярно мислейки за всички пари, които вече бяха вложени и напусна стаята. Председателят на отдела положи за кратко ръка върху отпуснатото рамо на Кайл, преди и той да излезе, следван от адвоката.

Кайл погледна своите аспиранти и сви рамене. Нищо не вървеше тези дни…

След като студентите си тръгнаха, Кайл седна в стола си пред конзолата на Чийтах.

— Съжалявам — каза Чийтах.

— Да-а — отвърна Кайл, поклащайки глава. — Трябваше да се получи.

— Убеден съм, че ще откриеш какво е станало.

— Предполагам. — Той вдигна поглед към плаката на «Христос Хиперкубус». — А може би никога няма да стане; вече повече от двадесет години изследователите се мъчат с това безуспешно. — Той сведе очи към пода. — Просто си губя времето с проекти, които никога няма да дадат резултат.

— Какъвто е моят случай — каза Чийтах без злоба.

Кайл не отговори.

— Аз имам вяра в теб — обади се Чийтах.

Кайл произведе някакъв звук в гърлото си, нещо като сподавен смях.

— Какво?

— Аз нямам. Може би в това е целият проблем. Може би всичко е заради липсата на вяра.

— Искаж да кажеш, че бог те наказва, защото си атеист?

Кайл наистина се засмя, но нерадостно.

— Не този тип вяра. Имам предвид вярата ми в квантовата физика. — Той спря за миг. — Когато бях аспирант нищо не ме въодушевяваше така, както квантовата механика — тя разширяваше границите на ума, беше безкрайно интересна. Но бях сигурен, че един ден всичко това ще има успех, нали разбираш — ще стане разбираемо. Един ден щях наистина да го проумея. Но така и не успях. О, аз разбирам уравненията в абстрактния смисъл, но не мога да го схвана. Може би в действителност не го вярвам.

— Не ми е много ясно — каза Чийтах.

Кайл разпери ръце, мъчейки се да намери начин да обясни по-ясно.

— Веднъж бях на едно тържество и гледам: влиза дебел мъж с плоско парче геод, привързано с лента към челото му. Изобщо не попитах нищо — когато влиза някой с нещо такова, не се пита. Но слабата жена, която го придружаваше, сигурно беше забелязала, че гледам към геода, защото се приближи и каза: «Това е Кори — той е надарен с трето око.» И аз си мисля, господи, изведи ме оттук. По-късно Кори идва при мен и казва: «Хей, човече, колко е часът?» И аз си мисля за какво ти е трето око, ако дори не знаеш колко е часът, по дяволите?

Чийтах мълча известно време.

— И искаше да кажеш…?

— Исках да кажа, че може би наистина човек се нуждае от някакво специално прозрение, за да разбере — действително да разбере — квантовата механика. Айнщайн никога не е успял, знаеш; никога не се е чувствал уютно с нея, като я е наричал «призрачни действия на разстояние». Но някои от тези момчета в квантовата механика, те наистина я схващат — или е така, или добре се преструват. Колкото се отнася до мене, аз винаги съм мислил, че ще бъда от тези, които ще я проумеят, и че на някакъв етап ще успея. Но не стана. Никога не можах да развия третото око.

— Може би трябва да си вземеш парче геод от Центъра по науки за земята.

Кайл промърмори:

— Може би. Предполагам, че някъде дълбоко, на някакво основно ниво, аз просто не познавам квантовата механика. Чувствам се малко като шарлатанин.

— Демокрит наистина се свърза поне с една алтернативна реалност. Това изглежда потвърждава интерпретацията за многото светове.

Кайл се вгледа в лещите на Чийтах.

— Точно така — каза той скромно. — Това е проблемът. Работата на този тип квантови компютри зависи от интерпретацията за многото светове, но в действителност колко правдоподобно е това? Не всяка възможна вселена съществува, а по-скоро онези, за които има поне малка вероятност, че са възникнали.

— Например? — попита Чийтах.

— Добре — каза Кайл, — досега не е съобщавано за хора, убити от паднал върху тях метеор, но това може да се случи. И така, има ли вселена, в която съм бил убит по този начин вчера? Такава, в която съм бил убит по този начин предишния ден? Трета, в която съм бил убит по този начин по-предишния ден? Четвърта, пета и шеста, в които убитият е моят брат, а не аз? Седма, осма и девета, в които и двамата сме били убити през тези дни от паднали метеори?

Чийтах не се поколеба:

— Не.

— Защо не?

— Защото метеорите нямат воля — във всяка вселена един и същ метеор се сблъсква със Земята.

— Добре — каза Кайл, — но да кажем, че днес един метеор пада в — не знам — да речем Антарктика. Така, аз никога не съм бил на Антарктика и не възнамерявам изобщо да ходя там, но има ли паралелна вселена, в която аз отивам там и в която се случва така, че съм убит от този метеор? И тогава, има ли седем билиона още по толкова вселени, отговарящи на всички живи хора, които може да са отишли в Антарктика вместо мен?

— Това наистина изглежда доста ужасна участ за паралелните вселени, нали? — каза Чийтах.

— Точно така. В кой случай със сигурност има някакъв филтрационен процес — нещо, което прави разграничение между вероятните вселени и правдоподобните, между онези, които ние просто можем да си представяме, и тези, които имат някакъв разумен шанс действително да съществуват. Това би могло да обясни защо получихме само два делителя в експеримента.

— Предполагам, че си прав, но… О!

— Какво? — попита Кайл.

— Разбирам какво имаш предвид.

Кайл беше изненадан; той самият не бе сигурен какво има предвид.

— И какво е то?

— Етиката на интерпретацията за многото светове.

Кайл се замисли.

— Знаеш ли, предполагам, че имаш право. Да кажем, че намеря портфейл, в който има незащитена кредитна карта с хиляда долара в нея. Да кажем, че в портфейла има също шофьорска книжка; аз разполагам с името и телефона на собственика.

Върху панела си Чийтах имаше два надписа LED, разположени перпендикулярно един спрямо друг. Той можеше да активира вертикалната колона или хоризонталния ред, за да симулира или утвърдително кимване, или отрицателно поклащане на глава. Той изпълни кимването си.

— Добре — продължи Кайл — според интерпретацията за многото светове всяко нещо, което е възможно да стане по два начина, наистина става по два начина. Има вселена, в която аз връщам парите на човека, който ги е загубил, но също има вселена, в която задържам парите за себе си. Сега, ако се налага да има две вселени, тогава защо, по дяволите, да не съм човекът, който ще задържи парите?

— Интригуващ въпрос. И ако не се поставя под съмнение твоят характер, такава дилема наистина изглежда в света на възможното. Но подозирам, че моралната ти загриженост стига по-надълбоко: подозирам, че мислиш за теб и Ребека. Дори ако в тази вселена ти не си я тормозел сексуално, чудиш се дали съществува някаква вероятна вселена, в която си го извършил.

Кайл рязко се отпусна в стола си. Чийтах беше прав. Един път и проклетата машина да е права.

Коварно нещо беше човешкият ум. Самото обвиняване в нещо беше достатъчно, за да го накара да работи, дори срещу себе си.

И имаше ли такава вселена? Вселена, в която той действително се е промъквал в стаята на собствената си дъщеря след полунощ и е правил тези ужасни неща с нея?

Не тук, разбира се. Не в тази вселена. Но в една друга — такава, в която навярно не се е реализирал професионално, в която контролът върху живота му се е изплъзнал, в която е пиел повече, отколкото трябва, в която той и Хедър все още са се борили с мизерията — или в която рано се е развел или е бил вдовец и собствената му сексуалност не е намирала нормален отдушник.

Възможно ли беше да съществува такава вселена? Възможно ли беше спомените на Беки, макар и фалшиви в тази, да са отражение на една друга реалност? Възможно ли е сега чрез някакво квантово разсейване тя да имаше достъп до спомените от един паралелен свят, също както квантовият компютър има достъп до информация от други линии на времето?

Ала не беше ли самото хрумване, че е прелъстил дъщеря си, напълно нелепо, невъзможно, немислимо като метеор, паднал върху главата му някъде в Антарктика?

Кайл стана и направи нещо, което никога преди не бе правил. Излъга Чийтах:

— Не — каза той. — Не, изобщо не си прав за това.

Излезе от лабораторията, а светлините автоматично загаснаха след него.

Може би, мислеха някои, кентавърийците просто си бяха взели един ден отпуск там, в техния свят, или искаха да поставят нещо като точка на завършеното послание. Ако случаят беше такъв, новото послание щеше да дойде в 6,36 часа следобед на следващия ден, петък, 28-ми юли.

Хедър прекара повечето от тридесетте и един междинни часа в срещи с репортери; предишната нощ извънземните послания отново бяха излезли на първите страници на вестниците в цял свят. А сега Си Би Си щяха да излъчват на живо от офиса на Хедър.

Новинарският екип бе подсигурил голям цифров часовник, който беше закрепен върху монитора на Хедър. Бяха внесли три камери: едната бе насочена към Хедър, другата към часовника, а третата към екрана на монитора.

Часовникът бе включен. Вече оставаха две минути до определеното време за следващото послание.

— Професор Дейвис — каза чернокожата репортерка с приятен ямайски акцент, — какво мислите? Какво изпитвате, докато чакаме друго послание от звездите?

Хедър пет пъти се беше появявала пред телевизионните камери за тези тридесет и един часа, но все още не бе излязла с отговор, от който да се чувства щастлива.

— Всъщност не зная — каза тя, като се опитваше да следва инструкциите на репортерката да не гледа право към камерата. — Чувствам се, като че ли съм загубила приятел. Никога не знаех какво казва, но той беше там, всеки ден. Можех да разчитам на него. Можех да му вярвам. А сега това приключи.

Хедър се зачуди дали Кайл гледа предаването.

— Двадесет секунди — каза репортерката.

Хедър се обърна с лице към монитора.

— Петнадесет.

Тя вдигна лявата си ръка.

— Девет.

Не можеше да е свършило.

— Осем.

Не и след толкова време.

— Седем.

Не и след десет години.

— Шест.

Не и без отговор.

— Пет.

Не и без да е даден ключът.

— Четири.

Не и когато все още беше загадка.

— Три.

Сърцето й биеше силно.

— Две.

Тя затвори очи и за свое учудване откри, че се моли наум.

— Едно.

Хедър отвори очи, съсредоточена върху екрана.

— Нула.

Нищо. Беше свършило.