Четвъртото измерение

11.

Хедър натисна звънеца пред лабораторията на Кайл. Никой не се показа. Тя постави палец върху сканиращата пластина, чудейки се за миг дали не я е изтрил от индекса. Но вратата се плъзна встрани и Хедър влезе в лабораторията.

— Ти ли си това, професор Дейвис?

— О, здравей, Чийтах.

— Отдавна не си минавала. Радвам се да те видя.

— Благодаря. Тук ли е Кайл?

— Наложи се да слезе до офиса на професор Монтгомъри; каза, че няма да се бави.

— Благодаря. Ще почакам, ако… Господи, какво е пък това?

— Кое?

— Плакатът. Тава е Дали, нали така? — Стилът не можеше да се сбърка, но това беше Дали, какъвто никога досега не бе виждала: картина на Исус, прикован към най-необичайния кръст.

— Точно така — каза Чийтах. — Д-р Грейвс казва, че тази картина е излагана под няколко имена, но е най-известна като «Христос Хиперкубус». Христос върху хиперкуба.

— Какво е хиперкуб?

— Което виждаш на картината — каза Чийтах. — Е, всъщност това не е истински хиперкуб. По-скоро, такъв, който е разгънат. Един от мониторите върху ъгловатата конзола на Чийтах се освети. — Ето един разгънат хиперкуб.

На екрана се появи следното:

— Но що за дяволско нещо е това? — попита Хедър.

— Хиперкубът представлява четириизмерен куб. Понякога е наричан също тесеракт.

— Какво имаше предвид преди малко като каза, че е «разгънат»?

Лещите на Чийтах се завъртяха.

— Това всъщност е интересен въпрос. Д-р Грейвс ми е говорил за хиперкубове. Той ги използва при първокурсниците; казва, че помага на студентите да се научат да визуализират проблемите по един нов начин. — Камерите на Чийтах се въртяха, докато той оглеждаше стаята. — Виждаш ли онази кутия там върху полицата?

Хедър проследи линията на погледа му и кимна утвърдително.

— Вземи я.

Хедър сви леко рамене, но отиде и взе кутията.

— Сега, това е един куб — каза Чийтах. — Опитай с нокът да разтвориш кутията по шевовете. Виждаш ли как?

Хедър отново кимна и направи това, което искаше Чийтах — кутията започна да се разпада. Тя продължи да я разгъва, след което я сложи върху масата: шест квадрата, които образуваха кръст — четири в един ред, плюс два, долепени за страните на третия.

— Кръст — повдигна вежди Хедър.

Чийтах кимна посредством своето LED.

— Не е задължително, разбира се — има единадесет съвършено различни начина, по които може да се разгъне един куб, в които се включват T-формата и S-формата. Е, не става дума за нашия куб — той е изрязан и може да се разгъва само по този определен начин. Все пак, това е разгънат куб — плосък, двуизмерен план, който може да бъде сгънат чрез третото измерение, за да стане на куб. — Очите на Чийтах се завъртяха обратно към картината на Дали. — Кръстът на картината се състои от осем куба — четири, които образуват вертикалния стълб и още четири, изграждащи двете взаимно перпендикулярни рамена. Това е разгънат тесеракт: триизмерен план, който може да бъде сгънат посредством четвъртото измерение, за да стане хиперкуб.

— Как се сгъва? В каква посока?

— Чрез четвъртото измерение, което е перпендикулярно на другите три, също както височината, дължината и широчината са перпендикулярни една на друга. Всъщност има два начина да се сгъне един хиперкуб, както и това двуизмерно парче картон — навън, или навътре — при сгъването навън резултатът ще бъде куб с лъскави, бели стени, а при сгъването навътре ще се получи куб с прости, матови стени. Всички измерения имат две посоки: дължината има ляво и дясно; дълбочината има напред и назад; височината има нагоре и надолу. А четвъртото измерение има ана и ката.

— Защо точно тези термини?

— Ана е на гръцки нагоре; ката е гръцкото надолу.

— Значи ако се сгъне група от осем куба, като тези на картината на Дали, в посока ката, ще се получи хиперкуб?

— Да. Или в посока ана.

— Страхотно — възкликна Хедър. — И Кайл счита, че този начин на мислене помага на студентите?

— Да. Той е имал професор на име Пъпайню, когато е бил студент преди двадесет години…

— Спомням си го.

— Е, д-р Грейвс казва, че не помни много от преподаваното от Пъпайню, освен това, че винаги е знаел как да разширява мисленето на студентите, като им е посочвал нови начини за възприемане на нещата. Той се опитва да прави нещо подобно за своите студенти днес и…

Вратата се отвори с плъзгане. Влезе Кайл.

— Хедър! — изненада се той. — Какво правиш тук?

— Чакам те.

Без да каже дума, Кайл отиде до Чийтах и натисна бутона за временно изключване.

— Какво е станало?

— Посланията от извънземните спряха.

— Чух за това. Изпратиха ли накрая ключа към останалите?

Хедър поклати отрицателно глава.

— Съжалявам — каза Кайл.

— Аз също. Но това означава, че ние сме на ход да отговорим; вече имаме всичко, което кентавърийците се опитаха да ни кажат. Сега е само въпрос на време кога някой ще открие смисъла на посланията. Ще бъда много заета. — Тя леко разпери ръце. — Знам, това не можеше да стане в по-неподходящо време, но ще трябва изцяло да се заема с работата. Искам да не си мислиш, че те отблъсквам или че си заравям главата в пясъка, надявайки се проблемът да се разреши от само себе си.

— Аз също ще бъда зает — каза Кайл.

— О?

— Моят експеримент с квантовия компютър се провали; имам да свърша много неща, докато открия какво не се получи както трябва.

При други обстоятелства тя може би щеше да се опита да го утеши. Но сега, при тази несигурност…

— Много лошо — каза тя. — Наистина.

Вгледа се в очите му малко по-дълго, после леко сви рамене.

— Е, изглежда и двамата ще бъдем ангажирани. — Тя замълча. По дяволите, тяхната раздяла не беше планирана за постоянно и за бога, Кайл със сигурност не би могъл да извърши онова, в което го обвиняваха. — Виж — започна тя малко колебливо, — вече е почти пет; искаш ли да излезем на една ранна вечеря?

Кайл изглеждаше доволен от предложението й, но изведнъж се намръщи.

— Вече имам друга уговорка.

— О — каза Хедър. За миг се почуди дали срещата му е с мъж или жена. — Добре тогава.

Те се гледаха мълчаливо няколко секунди и Хедър си тръгна.

Кайл влезе в «Пърсюд хол» и тръгна по тесния коридор, но малко преди да стигне до стая 222 се спря.

Стоун Бентли стоеше пред вратата на офиса си и разговаряше с една студентка. Стоун беше с побеляла коса, може би около петдесет и пет, започнал леко да оплешивява и не особено стегнат; той видя Кайл да приближава и му даде знак да изчака за малко. След като младата дама си тръгна, Кайл скъси разстоянието между тях.

— Здравей, Стоун. Извинявай, че те прекъснах.

— Няма нищо. Аз обичам да ме прекъсват по време на срещи.

Кайл наклони глава; гласът на Стоун не бе прозвучал саркастично, но думите със сигурност изглеждаха такива.

— Говоря сериозно — каза Стоун. — Всичките си срещи със студентки провеждам в коридора и колкото повече хора ме видят, толкова по-добре. Никога не искам да се повтори онова, което се случи преди пет години.

— А — ококори се Кайл.

Стоун грабна куфарчето си от офиса и се запътиха към «Водната дупка». Заведението беше малко, с около двадесет кръгли масички, разположени безразборно върху под от твърдо дърво. Осветлението идваше от лампи «Тифани»; прозорците бяха закрити с дебели пердета. На електронно табло излизаха специалитетите в бяло на черен фон с шрифт, който имитираше писани с тебешир букви; неонов надпис рекламираше бира «Мусхед».

Появи се сервитьор.

— «Синя светлина» — каза Стоун.

— Ръжено-джинджифилова бира.

След като сервитьорът тръгна, Стоун се обърна към Кайл; по пътя бяха говорили за това-онова, но вече бяха сами. Стоун чувстваше, че е време да стигнат до причината за тяхната среща.

— И така — каза той — защо искаше да се видим?

Кайл беше репетирал наум целия следобед, но сега, когато моментът настъпи, откри, че не одобрява предварително замислените думи.

— Аз… аз имам проблем, Стоун. Имах нужда… да поговоря с някого. Знам, че никога не сме били много близки, но винаги съм те възприемал като приятел.

Стоун го погледна, но не каза нищо.

— Съжалявам — каза Кайл. — Знам, че си зает. Не трябваше да те безпокоя.

Стоун мълча известно време, после каза:

— Какво има?

Кайл сведе очи.

— Дъщеря ми…

Той замлъкна, но Стоун просто чакаше да продължи. Най-после Кайл събра сили и каза:

— Моята дъщеря ме обвинява, че съм я прелъстил.

Той напразно очакваше въпроса: «А ти направи ли го?»

— О — каза Стоун.

Кайл не можеше да понесе, че въпросът не е зададен.

— Не съм го направил.

Стоун кимна с глава.

Сервитьорът се появи отново и им поднесе напитките.

Кайл погледна към чашата си, ръжените зрънца се въртяха из джинджифиловата бира. Изчака Стоун да прояви някакъв признак, че разбира връзката защо Кайл се е обадил на него, а не на някой друг, но той не каза нищо.

— Самият ти си преживял нещо подобно — поде Кайл. — Несправедливо обвинение.

Стоун извърна поглед.

— Това беше отдавна.

— Как се справи тогава? — попита Кайл. — Как се отърва от това?

— Ти си тук — каза Стоун. — Ти си се сетил за мен. Това не го ли доказва? Никога не можеш да се отървеш от тази мръсотия.

Кайл отпи от чашата си. В помещението нямаше цигарен дим, разбира се, и въпреки това въздухът беше тежък, задушаващ. Той погледна Стоун.

— Аз съм невинен — каза той, чувствайки нужда отново да го потвърди.

— Имате ли други деца? — попита Стоун.

— Имахме. По-голямата ми дъщеря Мери се самоуби преди малко повече от година.

Стоун сви вежди.

— О.

— Знам какво си мислиш. Все още не знаем със сигурност защо, но… подозираме, че един психотерапевт може да е втълпил и на двете момичета фалшиви спомени.

Стоун отпи от бирата си.

— И какво ще правиш сега? — каза той.

— Не зная. Загубих едната си дъщеря; не искам да загубя и другата.

Вечерта минаваше бавно. Стоун и Кайл продължиха да пият, разговорът стана по-малко сериозен и Кайл най-после почувства, че се отпуска.

— Мразя това, което стана с телевизията — каза Стоун.

Кайл вдигна учудено вежди.

— Водя един летен курс — продължи Стоун. — Вчера споменах в клас за Арчи Бънкър. Реакцията на всички — празни погледи.

— Ами?

— Ами да. Младежите днес не познават класиката. «Обичам Люси», «Всички в семейството», «Барни Милър», «Сайнфелд», «Пелът шоу». Не са чували за нито едно от тях.

— Дори «Пелът» вървеше преди десет години — каза Кайл внимателно. — Ние просто остаряваме.

— Не — поклати глава Стоун. — Съвсем не е така.

Кайл леко вдигна поглед към голото теме на Стоун, оградено от снежнобяла коса.

Стоун като че ли не забеляза. Той вдигна ръка.

— Знам какво си мислиш — че те са просто млади и гледат различни предавания, а аз съм стар и вече не съм в крак с времето. — Той поклати глава. — Но не е така. Или само донякъде — имам предвид първата част. Те наистина гледат други предавания. Всички те гледат различни предавания. Можеш да избираш от хиляда канала в целия този проклет свят, плюс всички онези малки телепрограми, излъчвани от хорските домове и разпространявани по мрежата.

Той отпи от бирата си.

— Знаеш ли колко получи Джери Сайнфелд за последната поредица на «Сайнфелд» през 1997–98 година? Един милион долара на епизод — американски долари! Това бе защото половината от проклетия свят го гледаше. Но в днешно време всеки гледа нещо различно. — Той сведе поглед към чашата си. — Вече не правят предавания като «Сайнфелд».

Кайл кимна.

— Беше добра програма.

— Всичките бяха добри. И не само забавните предавания, но също и драмите. «Блусовете на улица Хил». «Пери Мейсън». «Колорадо Спрингс». Но вече никой не знае за тях.

— Ти знаеш. Аз знам.

— О, разбира се. Хората от нашето поколение, които израстнахме през двадесети век. Но днешните младежи — те нямат култура. Не споделят обща среда. — Той отпи нова глътка от бирата си. — Маршалът не беше прав, да знаеш.

Маршал Маклъхан вече от тридесет и седем години беше покойник, но много от членовете на общността в Торонтския университет продължаваха да го споменават като «Маршала», професорът, който сложи университета върху картата на световната компютърна мрежа.

— Той казваше, че новата медия ще превърне света в едно глобално село. Е, глобалното село се е балканизирало. — Стоун се обърна към Кайл. — Твоята съпруга, тя преподава Юнг, нали? Значи борави с архетипове и разни такива? Е, никой вече няма нищо общо с другите. А без обща култура цивилизацията е обречена.

— Може би е така — каза Кайл.

— Истина е — кимна Стоун и отново отпи от чашата си. — Знаеш ли обаче кое всъщност ме чопли?

Кайл отново вдигна вежди.

— Малкото име на Куинси. Ето кое не ми дава мира.

— Куинси?

— Знаеш го — от телевизионните серии: «Куинси, М.Е.» Спомняш ли си? Участваше Джак Клугмън. Той изпълняваше ролята на следовател в Лос Анджелис.

— Разбира се. «А&Е» го излъчваха всеки дяволски ден, когато бях студент.

— Как беше малкото име на Куинси?

— Нямаше такова.

— Разбира се, че имаше. Всеки си има малко име. Аз съм Стоун, ти си Кайл.

— Всъщност Кайл ми е второто име. Първото е Брайън — Брайън Кайл Грейвс.

— Сериозно? Е, това няма значение. Важното е, че си имаш малко име — така че и Куинси трябва да има.

— Не си спомням изобщо да са го споменавали в телевизионните серии.

— О, да, споменаваха го. Всеки път, когато някой се обърнеше към него с «Куинс» — това не е съкращение на фамилията му. Това е съкращение на първото му име.

— Искаш да кажеш, че името му е Куинси Куинси? Що за име е това?

— Съвсем нормално.

— Това е само предположение.

— Не. Не, мога да го докажа. В последния епизод Куинси се жени. Знаеш какво казва свещеникът, който води службата? «Ти, Куинси, взимаш ли…» Няма начин да го е казал, ако това не е малкото му име.

— Да, но на кого малкото му име е същото като фамилията.

— Ти не мислиш, Кайл. В най-големия хит сред телевизионните сериали за всички времена един от главните герои има едно и също малко име и фамилия.

— Спок Спок? — каза Кайл с тъпо изражение.

— Не, не, не. «Обичам Люси».

— Фамилията на Люси беше Рикардо. — И тогава Кайл светна. — А моминската й фамилия беше МакГилисъди. — Той скръсти ръце, явно доволен от себе си.

— А какво ще кажеш за съпруга й?

— Кой? Рики?

— Рики Рикардо.

— Това не е…

— О, напротив. Няма начин истинското му име да е Рики. Той беше кубинец; малкото му име трябва да е Рикардо: Рикардо Рикардо.

— О, хайде. Сигурно «Рики» е било прякор, който идва от фамилното му име — както наричаме някой, който се казва Джон МакТавиш, «Мак».

— Не, това си му беше малкото име. Спомни си, въпреки че спяха на отделни легла, Люси и Рики успяха да имат бебе. Те го кръстиха на баща му — «Малкия Рики» го наричаха там. Е, никой не нарича едно бебе «Малкия Мак». Бащата беше Рикардо Рикардо, а детето трябва да е Рикардо Рикардо Младши.

Кайл поклати глава.

— Мислиш за такива щуротии, Стоун.

Стоун се намръщи.

— Трябва да мислиш за нещо, Кайл. Ако умът ти не е зает постоянно с нещо, онова те превзема.

Кайл мълча няколко секунди.

— Да — каза той, после даде знак на сервитьора да му донесе още едно питие.

Времето минаваше; продължаваха да пият.

— Мислиш, че това е необичайно — каза Кайл. — Искаш ли да чуеш нещо наистина необичайно? Живеех в една къща с три жени — съпругата ми и двете ми дъщери. И знаеш ли, те влизаха в цикъл синхронизирано. Казвам ти, Стоун, това може да е жестоко. Като че ли стъпвах по стъкла в продължение на седмица всеки месец.

Стоун се засмя.

— Трябва да е било трудно.

— Странно е, все пак. Имам предвид как става? Като че ли, не знам, като че ли те някак общуват помежду си, на по-високо ниво, по начин, който не можем да видим.

— Това навярно са хормони — Стоун сви вежди дълбокомислено.

— Не знам, но е призрачно, каквото и да е. Като нещо излязло направо от «Стар Трек».

— «Стар Трек» — пренебрежително изсумтя Стоун и допи четвъртата си бира. — Не ми говори за «Стар Трек».

— Той беше по-добър от проклетия «Куинси» — упорстваше Кайл.

— Разбира се, беше, но никога не бе последователен. Сега, ако всички писатели бяха жени и всички те живееха заедно, може би всяко нещо щеше да бъде в синхрон.

— За какво говориш? Аз имам доста материали от филма — модели, сценарии, технически средства; бях много запален по Трек през студентските години. Никога не забелязах обаче, че има нещо нелогично.

— Да, но през цялото време пропускаха нещо.

— Какво например?

— Добре, чакай да помисля. Кое е любимото ти въплъщение на Трек?

— Не знам. Филмът «Гневът на Каан», предполагам.

— Добър избор. Там Рикардо изпълнява опасните сцени без дубльор, нали знаеш.

— Не може да бъде — каза Кайл.

— Така е, честно. Страхотно за мъж на неговата възраст. Както и да е, да оставим настрана очевидните неща като това, че Каан познава Чеков, въпреки че Чеков не беше в сериите по времето, когато беше представен Каан. Не, нека задълбаем в твоите прехвалени технически средства. Върху горната и долната страна на космическата чиния «Ентърпрайз» във филма има малки жълти петна близо до ръба. В сценария се казваше, че това са контролни бластери. Е, към края на филма Шатнър нарежда корабът да се спусне на «зии минус хиляда метра» — боже, как мразя да чувам едно добро канадско момче да казва «зии» вместо «зет». Както и да е, корабът прави точно това — но бластерите така и не светнаха.

— О, сигурен съм, че не биха направили такава грешка — каза Кайл. — Бяха много внимателни.

— Сам провери. Имаш ли чипа?

— Да, моята дъщеря Мери ми подари за Коледа луксозно опакована серия на оригиналните «Трек» филми преди няколко години.

— Давай тогава, провери. Ще видиш, че е така.

На следващия ден — сряда, 1-ви август 2017 година — Кайл се обади на Хедър и се разбраха да мине привечер.

Когато пристигна, Хедър му отвори. Той отиде право в дневната и започна съсредоточено да разглежда библиотеката.

— Какво търсиш, за бога? — попита Хедър.

— Моето копие на «Стар Трек II».

— Не е ли онова там с китовете?

— Не, това е IV — II е с Каан.

— О, да.

Хедър вдигна юмрука си пред лицето, като че ли държеше микрофон, и извика, имитирайки много добре Уйлям Шатнър:

— Ка-а-а-ан! — Тя посочи с ръка. — Ей там, на онази библиотека.

Кайл прекоси бързо стаята и взе касетата, която търсеше.

— Имаш ли нещо против? — каза той, като посочи висящия на стената телевизор.

Хедър поклати отрицателно глава и той пъхна чипа във възпроизвеждащото устройство, после седна на дивана срещу екрана. Взе дистанционното управление и натисна бутона за бързо превъртане напред.

— Какво търсиш? — попита Хедър.

— Този човек, който познавам от Антропологията, каза, че имало грешка във филма: на едно място едни бластери трябва да стрелят, но всъщност изобщо не светват.

Хедър се засмя снизходително.

— Чакай да схвана. Ти купи този байт за Генезисната вълна, която може да превърне безжизнено парче скала в напълно оформена екосистема само за часове, а се тревожиш дали бластерите са светнали?

— Ш-ш-т — каза Кайл. — Почти го намерих.

Вратите на мостика се отворят със свистене. Чеков влиза вътре, главата му е превързана. Екипажът го изглежда точно както някой би гледал човек, от главата на когото наскоро е изпълзял извънземен паразит. Следващият кадър показва Ухура, Сулу, Савик, Кърк и Спок. Кърк напуска централния си стол и се прехвърля в станцията на Спок. Те са преследвани из Мутарската мъглявина от Каан Нунийн Синг, който е наел федерален космически кораб.

— Той няма да се откаже точно сега — каза Кърк гледайки към главния екран, който непрекъснато бе смущаван от мъглявината. — Последва ни толкова надалеч. Ще се върне. Но откъде?

Спок поглежда нагоре през своя скенер.

— Той е интелигентен, но няма много опит. Начинът му на действие говори за двуизмерно мислене.

Той повдига рошавите си вежди като казва «двуизмерно», двамата си разменят многозначителни погледи, после на лицето на Кърк се появява тънка усмивка. Той се връща при командния стол и посочва към Сулу.

— Пълен стоп.

— Пълен стоп, сър.

Кърк към Сулу:

— Зии минус десет хиляди метра.

А после към Чеков:

— Застани зад фотонните торпеда.

И ето: изстрел, идващ точно отгоре. Кайл винаги се беше възхищавал на начина, по който корабите в класическите филми «Стар Трек» бяха осветени — прожектор в централната, повдигната част на летящата чиния осветяваше регистрационния номер КСС–1701. Точно под кораба имаше завихряне на лилаво-розов фин прах, част от мъглявината Мутара.

За секунда на Кайл му се стори, че Стоун греши — имаше светлини, които проблясваха по ръба на чинията. Те обаче бяха насочени точно в дъгата и веднага изчезваха: движещи се светлини. Дясната страна на кораба не работеше, което според Кайл беше изключителна подробност за отбелязване, след като тази страна на кораба е била повредена в предишно сражение.

Но, по дяволите, Стоун беше прав. Четирите грозда на бластерите се виждаха ясно в горната част на летящата чиния, всеки на четиридесет и пет градуса спрямо централната линия.

И те изобщо не стреляха.

Оригиналната му серия джобни издания «Стар Трек: Екшън» струваше поне хиляда и двеста долара на колекционерския пазар, защо пък да не си иска парите обратно.

Хедър се бе облегнала на стената и гледаше Кайл, докато той бе зает с филма. Всичко това я забавляваше. Нейният съпруг, тя знаеше това, считаше Уйлям Шатнър за великолепен актьор — имаше нещо мило в пълната липса на вкус у Кайл. Все пак, мислеше тя, той също така счита, че аз съм красива. Човек не би трябвало твърде бързо да вдига критериите на другия.

Тя беше изпила чаша бяло вино, докато Кайл изгледа филма докрай.

— Винаги съм харесвала Каан — каза Хедър с усмивка, като се премести на дивана. — Човек, който напълно побеснява, когато жена му умира — точно както трябва да бъде.

Кайл отвърна на усмивката й.

Живееше сам вече от година, но никога не бяха смятали да е за постоянно. Само за няколко седмици; да си дадат един на друг малко пространство, малко време, малко уединение.

После изведнъж Беки също се беше изнесла.

И Хедър бе останала сама.

А като че ли имаше все по-малко неща, които да върнат Кайл обратно — все по-слабо усещане, че семейството трябва да се възстанови.

Семейството — то никога не беше имало име. То не беше Грейвс; не беше Дейвис. Просто беше.

Хедър се вгледа в Кайл, затоплена от виното. Тя наистина го обичаше. Това изобщо не беше като онази лудория с Джош Хъникер. С Кайл нещата винаги бяха били по-задълбочени, по-важни, по-удовлетворяващи в десетки различни отношения. Въпреки че той беше, в толкова много неща, все още малко момче — неговото увлечение по «Стар Трек» и милион други прояви винаги я забавляваха и разчувстваха.

Тя се протегна и сложи ръката си върху неговата.

А той постави другата си ръка върху нейната.

Той се усмихна.

Тя също се усмихна.

Наведоха се един към друг в целувка.

Беше имало формални целувки през изминалата година, но тази се проточи. Езиците им се докоснаха.

Осветлението автоматично намаля, когато стенният телевизор бе изключен. Кайл и Хедър се приближиха един към друг.

Както преди, те се целунаха още веднъж, после той захвана със зъби меката част до обицата и прекара език по извивките на ухото й. Ръката му намери гърдите й, като въртеше зърното през тъканта на блузата между палеца и показалеца си.

Тя почувства топлина — виното, потисканото желание, лятната вечер.

Ръката му се спусна надолу, като опипваше корема й, плъзгаше се по бедрото към слабините й.

Изведнъж тя се напрегна, мускулите на бедрото й потръпнаха.

Кайл вдигна ръка.

— Какво има?

Тя се вгледа в очите му.

Само ако можеше да разбере. Само ако можеше да разбере със сигурност.

Тя сведе поглед.

Кайл въздъхна.

— Предполагам, че трябва да си тръгвам — каза той.

Хедър затвори очи и не направи опит да го спре.