Четвъртото измерение

12.

Хедър се намираше в едно от онези състояния на замъглено полусъзнание, когато сънуваше и знаеше, че сънува. И като един добър последовател на Юнг тя се опитваше да тълкува съня си.

В съня й имаше кръст. Сам по себе си той беше доста необичаен; Хедър не си падаше много по религиозния символизъм.

Но това не беше дървен кръст; той беше направен от кристал. Всъщност на него не можеше да бъде разпънат човек. Рамената бяха много, много по-дебели, отколкото беше необходимо и бяха доста къси.

Докато Хедър гледаше, кристалният кръст започна да се върти около своята дълга ос. В същия миг обаче стана ясно, че в действителност това не е кръст. Освен издатъците от двете страни имаше идентични издатъци отпред и отзад.

Гледката се приближи и тя успя да различи фуги; обектът беше съставен от осем прозрачни куба: стълб от четири от тях и още четири, залепени около третия по височина. Фигурата се въртеше все по-бързо, светлината проблясваше по гладката повърхност.

Разгънат хиперкуб.

И когато това нещо дойде още по-близо, тя чу глас. Дълбок, мъжки, резониращ. Силен глас. Гласът на бога? Не, не — свръхестествено същество, но не и бог. «Начинът й на действие говори за триизмерно мислене.»

Хедър се събуди, обляна в пот.

Спок, разбира се, беше говорил за неговия начин на действие, имайки предвид Каан. Това «й» се отнасяше за Хедър, нали?

Каан беше пропуснал нещо — нещо очевидно. Беше пропуснал факта, че космическите кораби можеха да се движат нагоре и надолу, както и наляво и надясно или напред и назад. Както изглеждаше, Хедър също пропускаше нещо очевидно — и нейното подсъзнание се опитваше да й го подскаже.

Но лежейки сама в леглото, тя не можа да открие какво е то.

— Добро утро, Чийтах.

— Добро утро, д-р Грейвс. Ти не ме постави в режим на изключване, когато си тръгна вчера; възползвах се от времето, за да направя малко проучвания и имам няколко въпроса към теб.

Кайл се отправи към кафемашината и я настрои, после седна пред конзолата на Чийтах.

— О?

— Преглеждах стари истории в новините. Открих, че повечето от електронните версии на вестниците стигат назад във времето само до осемдесетте или деветдесетте години на двадесети век.

— Защо ти е да се безпокоиш за новини отпреди десетилетия? Те вече хич не са новини, щом са стари.

— Искаш да направиш хумористичен коментар, нали, д-р Грейвс?

— Да — промърмори Кайл.

— Мога да позная по употребата на думата «хич». Ти я използваш, само когато се опитваш да бъдеш забавен.

— Повярвай ми, Чийтах, ако беше човек, щеше да се превиваш от смях.

— И когато говориш с приповдигнат тон, както сега, зная, че си забавен.

— Печелиш. Но ти все още не си ми казал защо четеш старите вестникарски истории.

— Ти ме считаш за нечовек, защото не мога да правя етични оценки, отговарящи на онези, които един човек би направил. Търсих новини във вестниците, които се отнасят до въпроса за морала и се опитвам да разбера какво един истински човек би направил при такива обстоятелства.

— Добре — каза Кайл. — Каква история изрови, която толкова те смути?

— Тази: през хиляда деветстотин осемдесет и пета година една деветнадесетгодишна жена, Кати, е била първа година студентка в Корнел Юнивърсити. На двадесети декември същата година тя е карала своя приятел към един супермаркет в Итака, Ню Йорк, където той е работил. По пътя колата попада на заледен участък, занася се, плъзга се десет метра, и се удря в едно дърво. Младият мъж има само няколко счупени ребра, но автомобилна гума, която е била на задната седалка, полита напред и удря Кати по главата. Тя изпада в хронично вегитативно състояние, по-точно кома, и е поставена на животоподдържаща система във Вестфалския здравен център в Брайтън, Ню Йорк. Десет години по-късно, през януари хиляда деветстотин деветдесет и шеста, когато тя все още е в кома, се открива, че е бременна.

— Как е било възможно? — възкликна Кайл.

— А това е тонът, който използваш, когато ми говориш по сексуални въпроси. Мислиш, че след като съм симулация, не бих могъл да бъда деликатен в тази област. Но ти си този, който е наивен в случая, д-р Грейвс. Младата жена е била бременна в петия месец защото е била изнасилена.

Кайл се отпусна в стола си.

— О!

— Полицията провежда разследване — продължи Чий-тах. — Изготвят списък от седемдесет и пет мъже, които са имали достъп до стаята на Кати, но търсенето бързо се свежда до един петдесет и две годишен фелдшер, който се казва Джон Л. Хоръс. Хоръс е бил уволнен от Вестфал три месеца по-рано за опипване на една четиридесет и девет годишна пациентка с множествена склероза. Той отказва да даде ДНК проба, но полицията взема такава от пощенски плик и марка, които е наплюнчил и определят с вероятност сто милиона към едно, че Хоръс е бащата.

— Радвам се, че са го хванали.

— Наистина. Между другото обаче се чудя защо този изнасилвач автоматично получава членство в човешката раса, а аз трябва да се доказвам?

Кайл с провлачена стъпка отиде до кафемашината и си сипа чаша кафе.

— Това е много добър въпрос — каза най-после той.

Чийтах мълча известно време, а после проговори:

— Има още от тази история.

Кайл отпи глътка от кафето си.

— Така ли?

— Стоял е въпросът за инцидентното зачеване.

— А, да… О, чакай — искаш да кажеш бебето. Да, за бога. Какво се е случило?

— Преди катастрофата Кати е била предана римокатоличка. Следователно тя е била срещу аборта. Вземайки това предвид, родителите на Кати решили, че тя трябва да роди бебето и те ще го отгледат.

Кайл не можеше да повярва.

— Да роди бебето, докато е в кома?

— Да. Възможно е. Жени в кома са раждали и преди, но това е бил първият известен случай, когато жена забременява, докато е в кома.

— Трябвало е да махнат бебето — промърмори Кайл.

— Вие човеците толкова бързо вземате решение — каза Чийтах с нещо като завист в гласа си. — Аз се опитвам да разреша този проблем и откривам, че не мога.

— Какво искаш да кажеш?

— Склонен съм да мисля, че ако оставят детето, то би трябвало да се даде за отглеждане.

Кайл примига.

— Защо?

— Защото майката и бащата на Кати, които я карат да роди бебето при такива крайни обстоятелства, показват, че не са подходящи за родители.

— Интересен възглед. Имало ли е някакви анкети на времето за това какво трябва да се направи?

— Да, но възможността, която аз предложих, дори не е била изказана — предполагам, че тя е нещо, до което не би стигнал нормален човек.

— Не, не е така. В твоята позиция има логика, но тя не изглежда правилна от емоционална гледна точка.

— Ти каза, че трябва да махнат детето — каза Чийтах. — Защо?

— Виж, аз защитавам правото на избор, но дори и тези, които са за живота, правят изключения в случаи на кръвосмешение или изнасилване. А и какво ще стане с детето, за бога? Какво въздействие би имал върху живота му такъв произход?

— Не се сетих за това — каза Чийтах. — Детето се ражда на осемнадесети март хиляда деветстотин деветдесет и шеста и ако е все още жив, ще бъде на двадесет и една години. Разбира се, самоличността му е била засекретена.

Кайл не каза нищо.

— Кати — продължи Чийтах — умира на тридесет години, един ден преди първия рожден ден на детето; тя изобщо не излиза от кома. — Компютърът направи пауза. — Наистина ме озадачава. Етичната дилема — да или не на аборта — би могла да бъде разрешена при едни по-крайни обстоятелства, макар че аз изглежда не съм в състояние да намеря верния отговор.

Кайл кимна.

— Всички ние по различен начин сме подложени на изпитания.

— Знам това по-добре от другите — каза Чийтах с тон, който правдоподобно имитираше унилост. — Но когато аз съм подложен на тест, ти си този, който ме изпитва. Когато обаче хората са подложени на изпитание — а един случай като този определено прилича на изпит — кой ръководи теста?

Кайл отвори уста да отговори, но се отказа и само промълви:

— Това е още един много добър въпрос, Чийтах.

Хедър седна в офиса си и се замисли.

Години наред, ден след ден, тя се бе взирала в посланията от космоса, опитвайки се да проумее техния смисъл.

Те трябваше да са правоъгълни образи. Тя се бе опитала да установи дали има някаква културна обусловеност по отношение на неделимите числа, някаква причина тя да ги тълкува по един начин, докато някой от Китай или Чад, или Чили да ги тълкува другояче. Но нямаше нищо — единственото културно разногласие, до което стигна, беше спорът дали числото 1 отговаря на изискванията за неделимо число.

Не, ако дължината на сигналите беше произведение на две неделими числа, тогава единственото логично заключение беше, че се има предвид те да се подредят в правоъгълни мрежи.

В нейния компютър бяха съхранени всичките 2843 послания от космоса.

Имаше обаче няколко послания, които бяха разшифровани още от самото начало. Единадесет, да бъдем по-точни — едно неделимо число. Така че оставаха 2832 недешифрирани послания.

Сега това число не беше неделимо — то беше четно, а по дефиниция нямаше други неделими четни числа освен 2.

Един квантов компютър би могъл да й каже за миг кои бяха делителите на числото 2832. Очевидно половината на тази стойност ще бъде делител — 1416 се съдържа два пъти. А половината на това е 708. Половината на това е 354. Половината на това — 177. Но 177 беше нечетно, което означаваше, че неговата половина няма да бъде цяло число.

Понякога си мислеше, че всяко послание представлява само част от едно по-голямо цяло, но досега не бе намерила смислен начин за подреждане на страниците. Разбира се, преди няколко дена те изобщо не знаеха колко е общия брой на страниците.

Но сега вече знаеха. Може би те наистина се подреждаха в по-големи групи по същия начин, както няколко гърбове на търговски карти често образуваха картина.

Тя изкара програмата с изчислителни таблици върху настолния си компютър и състави малка таблица, която просто делеше числото 2832 на последователни цели числа, като започна от 1.

Имаше само двадесет числа, които деляха 2832 без остатък. Тя изтри тези, при които имаше остатък, и получи следната таблица:

Разбира се, повечето изследователи приемаха, че има 2832 самостоятелни страници с данни, но може би не бяха повече от една, съставена от 2832 части. Или би могло да бъдат две страници, всяка от които е съставена от 1416 части. Или три, съставени от по 944 части. И така нататък.

Но как да разбере коя комбинация са имали предвид кентавърийците?

Тя впери поглед в таблицата, отбелязвайки наум нейната симетричност: първият ред беше 1 и 2832; последният беше обърнат — 2832 и 1. И така редовете бяха по двойки, като се вървеше отгоре и отдолу, докато се стигнеше до средните два реда: 48 и 59; 59 и 48.

Като че ли средните два реда бяха оста, валът, около който се завърташе голямата перка от цифри.

И…

Господи…

С изключение на 1, 3 и 177, единственото възможно неделимо число в таблицата беше 59: всички други бяха четни и по дефиниция не можеха да се считат неделими.

И — чакай. Кайл й бе показал един трик преди години. Ако сборът на цифрите, съставляващи едно число, дава стойност, която се дели на три, тогава и самото число се дели на три. Добре, цифрите, които образуваха 177 — едно, седем и седем — събрани даваха петнадесет, а в петнадесет три се съдържаше пет пъти, което означаваше, че 177 не може да е неделимо.

Какъв обаче бе случаят с числото 59? Хедър направи друга изчислителна таблица, но този път делейки 59 на всяко по-малко цяло число.

Нито едно от тях обаче не делеше без остатък.

Никое, освен 1 и 59.

Петдесет и девет беше неделимо число.

И мисълта изплува в съзнанието й. Самото едно понякога беше считано за неделимо число. Две определено беше неделимо. Така беше и с три. Но някак си всички те бяха тривиални неделими числа: те, едно след друго, се деляха само на себе си или на едно. В много отношения, пет беше първото интересно неделимо число — то беше първото в една последователност, където имаше по-малки числа от него, които не бяха неделими.

Така че ако се изключеха едно, две и три като тривиални неделими, тогава в получената от нея таблица 59 беше единственото нетривиално неделимо число, което делеше без остатък общия брой на неразшифрованите извънземни послания.

Имаше още нещо, което насочваше към тази цифра. Извънземните послания можеше да са подредени в 48 страници, всяка от които се състои от 59 самостоятелни послания, или в 59 страници, всяка от които се състои от 48 послания.

Години наред изследователите бяха търсели повтарящи се мотиви в посланията, но без успех. Сега обаче, когато знаеха общия брой на посланията, можеха да правят изследвания от всякакъв вид.

Тя отвори нов прозорец на своя компютър и извика директорията на файла с извънземните послания. Откопира директорията в текстови файл, в който можеше да прави опити. Маркира цифрите, показващи броя на байтовете за първите 48 недешифрирани послания и ги събра: сумата им беше 2 245 124 байта. След това тя маркира байтовете за следващите двадесет и четири. Те възлизаха на 1 999 642.

По дяволите!

Маркира байтовото съдържание на послания от номер 12 до 71 — първите 59 недешифрирани послания. Сумата възлезе на 11 543 124 байта.

После маркира посланията от 72-ро до 131-во и събра броя на байтовете.

Сумата беше също 11 543 124 байта.

Хедър почувства, че сърцето й подскочи; навярно някой и преди беше забелязал това, но…

Тя повтори операцията, продължавайки надолу с материала.

Ентусиазмът й спадна, когато откри, че четвъртата група даваше 11002 997 байта. Само след миг обаче тя осъзна, че е маркирала само 58 послания вместо 59. Опита отново.

Сумата беше 11 543 124.

Тя продължи, докато свърши всички 48 групи от по 59 послания. Всяка група даваше сума, която беше точно 11 543 124 байта.

— Йе! — извика възбудено Хедър. Добре, че офисът й имаше тази масивна дъбова врата.

Извънземните не бяха изпратили 2832 отделни, а 48 окрупнени послания.

Сега, ако можеше само да разбере как да сглоби посланията. За нещастие, те бяха много различни по размер и от страница до страница нямаше никакво систематично повторение. Първото послание, част от първата група от 48-те, беше дълго 118 301 байта (произведение на неделимите числа 281 и 421), докато първото послание от втората страница беше дълго 174 269 байта (произведение на неделимите числа 229 и 761).

Вероятно отделните части образуваха квадратни или правоъгълни форми, когато се подредяха заедно, както трябва. Тя се съмняваше дали може да разбере това чрез опитване.

Но Кайл със сигурност би могъл да й напише компютърна програма.

След последната вечер тя се колебаеше. Какво да му каже?

Събра кураж и вдигна телефонната слушалка.

— Ало? — чу се гласът на Кайл.

Без съмнение, той знаеше, че се обажда Хедър; можеше да го прочете от статус линията върху телефона си. В гласа му обаче нямаше особена топлота.

— Здравей, Кайл — каза Хедър. — Имам нужда от помощта ти.

— Ти нямаше нужда от моята помощ миналата вечер — сряза я той.

Хедър въздъхна.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Това е трудно време за всички ни.

Кайл мълчеше. Хедър чувстваше нужда да запълни празнината.

— Ще отнеме време да изгладим всичко.

— Нямаше ме почти година — каза Кайл. — Колко време ти е нужно?

— Не зная. Виж, извинявай, че се обадих; не исках да те безпокоя.

— Не се притеснявай — каза Кайл. — Има ли нещо?

Хедър преглътна и после продължи:

— Да. Мисля, че направих пробив при посланията от кентавърийците. Ако се подредят в групи от петдесет и девет послания, всяка група е с една е съща големина.

— Наистина ли?

— Да.

— Колко са групите?

— Точно четиридесет и осем.

— И ти мислиш — какво? — ти мислиш, че отделните послания образуват четиридесет и осем по-големи страници?

— Точно така. Но отделните парчета са все с различни размери. Предполагам, че пасват заедно в правоъгълна мрежа от някакъв вид, но не зная как да го измисля.

Кайл издаде звук, който приличаше на сумтене.

— Не е нужно да бъдеш високомерен — каза Хедър.

— Не, не, не е това. Съжалявам. Просто е смешно. Виж, това е все едно задача за подреждане на плочки.

— Да?

— Е, точно тази задача за подреждане на плочките — имайки предвид, че краен брой плочки могат да бъдат подредени в правоъгълна мрежа — в голяма степен е решима само чрез груби изчисления. Съществуват обаче други задачи за подреждане на плочки, които изискват да се определи дали специфични по форма плочки могат да покрият безкрайна повърхнина, без да оставят луфтове, за което знаем от деветдесет и осма, че по принцип не може да се реши от компютър; ако изобщо е решимо, то е посредством интуиция, която е чужда на компютъра.

— Така?

— Така че просто е смешно, че кетавърийците биха избрали формат за посланията, който е отражение на един от най-големите спорове в човешкото съзнание, това е.

— Хм. Но ти каза, че може да се реши?

— Разбира се. Ще ми трябват размерите на всяко едно послание — дължината и ширината в байтове. Мога достатъчно лесно да напиша програма, която да опитва варианти, докато подреди всичките в една правоъгълна форма — като приемем, разбира се, че такава форма съществува. — Той замълча за малко. — Знаеш ли, това ще има интересен страничен ефект: ако отделните плочки не са квадратни и всички те се сглобяват само по един начин, ще знаеш ориентацията на всяко отделно послание. Вече няма да е нужно да се притесняваш за това, кое от двете възможни положения на всяко едно е вярно.

— Не съм се сетила за това, но имаш право. Кога ще можеш да го направиш?

— Е, всъщност съм доста зает за съжаление. Мога обаче да го възложа на един от моите аспиранти. Ще ти се обадим след няколко дена.

Хедър се постара да прозвучи сърдечно:

— Благодаря ти, Кайл.

Почти можеше да го чуе как свива рамене.

— Винаги съм на твое разположение — каза той и затвори.