Четвъртото измерение

4.

Кайл си спомняше деня, когато научи, че Хедър е бременна с Мери.

Беше като шок. Жевееха от около година в един апартамент в Сейнт Джеймстаун заедно със стотина хлебарки. Кайл учеше втора година за магистър по компютърология, а Хедър току-що беше записала психология. Обичаха се и говореха за бъдещия си съвместен живот. Но и Кайл, и Хедър знаеха, че трябва да защитят докторатите си някъде другаде, а не в Университета на Торонто. Не че УТ не беше добро място за вземане на научна степен, напротив, само че получаването и на трите научни степени от една и съща институция би могло да се превърне в проблем при бъдещите интервюта за работа.

Точно тогава се оказа, че Хедър е бременна.

Предстоеше им трудно решение.

Въпреки че искаха деца, тази бременност без съмнение не беше планирана. Говореха за аборт… но…

Но, по дяволите, кога щеше да е време за деца?

Не и преди да вземат магистърските си степени, разбира се.

След това трябваше да подготвят докторатите си.

Е, и заплатите, с които започваха младите професори, бяха адски малки — Хедър вече беше решила, че академичният живот е това, към което се стреми, а Кайл, който не обичаше стресовите ситуации, бе по-склонен да работи същото, отколкото да се впусне в динамичния свят на компютърния бизнес.

Те нямаше да са истински обезпечени, докато поне единият от тях не набере достатъчно стаж.

А дотогава…

Дотогава щеше да се изниже повече от десетилетие и Хедър щеше да е в рискова възраст за забременяване.

Накрая решиха да задържат детето като безброй студентски двойки, които бяха направили същото. Щеше да е трудно — увеличаване на разходите, едно допълнително бреме върху техния вече свръхнатоварен с данъци живот.

Но щеше да си заслужава. Със сигурност щеше да си заслужава.

Кайл имаше ярък спомен от занятията през деня, в който Хедър му съобщи, че е бременна.

— Да предположим — беше казал професор Пъпайню на десетината студенти на семинара, за който имаха чувството, че започва с доста далечна за компютърната наука тема, — че живеете на север от «Куинс парк» и че работите на юг от него. Да предположим още, че всеки ден ходите пеша на работа. Тогава всяка сутрин сте изправени пред дилема. Не можете да вървите през центъра на парка, тъй като сградата на Парламента стои на пътя ви. Разбира се, сигурен съм, че е имало моменти, когато много от нас са искали да преминат през Законодателния орган с танк… но аз го заобикалям.

Студентите бяха избухнали в смях. Пъпайню беше чудесен професор; Кайл бе ходил на вечерята по случай неговото пенсиониране преди петнадесет години, но оттогава не го беше виждал.

— Не — каза Пъпайню, когато хихикането бе спряло, — вие трябва да заобиколите сградата или от изток, или от запад. Разстоянието и по двата пътя е еднакво; тръгвате от дома си по едно и също време и пристигате на работа по едно и също време, без значение кой от пътищата избирате. И така, кой път ще изберете? Вие, Кайл. По кой път ще тръгнете?

Кайл ходеше с брада още тогава. Както и днес, тя беше червеникава, въпреки че косата му бе черна. В онези дни обаче я носеше мръсна и невчесана, без да я подстригва. Сега си спомняше за това с известно неудобство.

— По западния — сви рамене той, показвайки, че решението му е съвсем произволно.

— Добър избор — каза Пъпайню. — Но той не е единственият. И при интерпретациите на квантовата механика в многото светове, където мислим, че по всяко време изборът може да се направи еднопосочно, алтернативният избор също се прави — но в една паралелна вселена. Ако Кайл наистина мине откъм западната страна в тази вселена, съществува също паралелна вселена, в която той минава по източния път.

— Но това сигурно е просто метафора — каза Гленда, студентка, за която Кайл понякога си мислеше, че би ухажвал, ако вече не беше срещнал Хедър. — Нима не съществува в действителност само една вселена?

— О — каза Д’Анунзо, спортен тип, който винаги изглеждаше не на място в часовете, — дори и да съществува друга вселена, няма начин да го докажем, така че това не е хипотеза, която може да се фалшифицира, следователно не е реална наука.

Пъпайню широко се усмихна.

— Знаете ли — каза той, — ако това беше представление в нощен клуб, хората щяха да ме обвинят, че вие двамата сте мои хора, внедрени в публиката. Нека разгледаме въпроса: има ли някакви преки доказателства, че може да съществуват многобройни вселени? Рупшанд, би ли загасил лампите, моля?

Един студент от задните редове стана и загаси светлината. Пъпайню отиде до прожекционния апарат, стоящ на една метална количка и го включи. На екрана се появи диаграма.

— Тази картина показва една експериментална постановка — каза Пъпайню. — Най-отгоре се намира електрическа крушка. По средата има ивица, която представлява плоча, гледана в разрез. Виждате ли тези два отвора в ивицата? Те са вертикални прорези в плочата — единият отляво, а другият отдясно.

Той използваше малка телескопична показалка, за да ги покаже.

— На дъното имаме хоризонтална линия, която представлява фотографски филм, на който се вижда само ръба. Плочата по средата е като «Куинс парк», а двата прореза са като двата възможни пътя около сградата на Парламента — единият от изток, а другият от запад.

Той направи пауза, докато студентите схванат.

— Сега какво става като запалим крушката?

Той натисна един бутон; чу се прищракане и на екрана се появи нов диапозитив. Фотографският филм, който беше в долната част, показваше зебровидна шарка от светли и тъмни линии.

— Вие всички знаете от наученото по физика в гимназията какво е това, нали така? Пред нас е модел на интерференция. Светлината от крушката, пътувайки като вълна, минава през двата прореза, които сега играят ролята на два отделни светлинни източника като всеки излъчва светлинни вълни. Когато двата вълнови потока се сблъскат с фотографската повърхност, някои от вълните взаимно се унищожават и оставят тъмна ивица, а други се наслагват и правят светлите линии.

Някои от студентите кимнаха с глава.

— Но вие също знаете от физиката в гимназията, че светлината не винаги се проявява като вълна — понякога тя се държи като частица. И разбира се, наричаме частиците светлина «фотони». Сега, какво ще се случи, ако намалим електричеството, което захранва крушката? Какво ще се случи, ако електричеството е толкова слабо, че фотоните излизат от крушката един по един? Кой ще каже?

Една червенокоса жена вдигна ръка.

— Да, Тина? — кимна Пъпайню.

— Ами, ако само един фотон преминава през плочата, тогава той трябва да направи една малка светла точка върху фотографския филм — като приемем, че намира пътя си през един от прорезите.

Пъпайню се усмихна.

— Това е, което очаквате. Но дори при излъчване на един фотон за определен интервал време, отново получавате светлите и тъмните ивици. Отново получавате модела на интерференцията.

— Но как може да се получи интерференция щом преминава само една частица за определено време? — попита Кайл. — Искам да кажа с какво ще се смеси тази частица?

Пъпайню вдигна показалец.

— Това е въпросът! И има два възможни отговора. Първият, който просто не е много вероятен е, че по пътя между крушката и филма този едничък фотон се разпада на поредица от вълни, някои от които преминават през единия прорез, някои — през другия и така формират интерферентния модел. Но другият отговор — продължи той — този, който наистина е интересен е, че фотонът никога не се разпада, а остава цялостна частица и като такава няма друг избор, освен да премине само през единия от двата възможни прореза — в тази вселена. Но както и ти, Кайл, може да си поел по който и да е път в «Куинс парк», така и фотонът може да е минал през който и да е прорез — и в една паралелна вселена той е минал през другия.

— Но как можем да наблюдаваме интерферентния модел? — попита Д’Анунзио, дъвчейки дъвка, докато говореше. — Имам предвид, ако стоим източно от сградата на Парламента, никога не бихме видели два варианта на Грейвс, единият да идва от източната страна, а другият — от западната.

— Отличен въпрос! — възкликна Пъпайню. — Отговорът е, че експериментът с двата отвора е много специален пример за паралелни вселени. Първоначалната единична вселена се разцепва на две, но тези две вселени съществуват самостоятелно, само докато фотонът пътува. След като няма значение сега, или изобщо някога, кой път в действителност е избрал фотонът, вселените се сливат обратно в една. Единственото доказателство, че двете вселени са съществували, е интерферентният модел, оставен върху филма.

— Но какво ще стане, ако има значение кой прорез е бил избран? — попита Рушанд.

— При всеки експеримент вие можете да планирате кога изборът на прорез действително има значение — тогава не получавате интерферентния модел. Ако има значение, вселените никога не се сливат обратно; те продължават да съществуват като два отделни свята.

Това беше знаменателен час — както и всичките часове на Пъпайню. Той беше също метафора за Кайл, която запомни за цял живот: алтернативните, разклоняващи се пътища.

Тогава, в онази 1996 година, въпреки че той и Хедър бяха студенти, той знаеше коя алтернатива иска. Искаше да живее във вселената, в която имаха бебе.

И така, през онзи ноември тяхното първо дете, Мери Лорайн Грейвс, дойде на бял свят.