Четвъртото измерение

18.

Отначало като че ли нищо не се случи. После обаче Хедър почувства усещане за пропадане в стомаха си, все едно беше в асансьор, който стремително се спуска надолу. В следващия миг ушите й забучаха.

Тя притисна юмрука си върху стоп бутона… и всичко пак стана нормално.

Хедър изчака да се успокои дишането й. Пробва дали се отваря вратата като леко я открехна.

Добре: можеше да спре процеса по всяко време и да излезе навън, когато поиска. Така че реши да опита отново. Затвори очи, мобилизирайки вътрешните си сили, после дръпна дръжката, за да затвори вратата, и с показалеца си докосна центъра на плътната окръжност.

Стомахът на Хедър отново пропадна, а ушите й, все още невъзстановили се от предишния път, леко я заболяха. А пред нея съзвездието от фосфоресциращи квадрати започна да се размества, да се движи, да се пренарежда, като че ли…

Като че ли разгънатият хиперкуб, който бе построила, започна да се вмъква в себе си, движейки се в посока ана или ката, превръщайки се в тесеракт заедно с Хедър в самото му сърце.

Тя почувства, че се извива и въпреки че пейзажът около нея изглеждаше съставен от чисто произволни шарки пиезоелектрична боя, като че ли рисунъкът, който виждаше с периферното си зрение отляво, беше същия като този, който можеше да види отдясно. Правите ръбове на квадратните панели се огъваха навътре и навън, веднъж изпъкнали, веднъж вдлъбнати. Хедър погледна надолу в сумрака към тялото си и видя, че то е разтеглено и сплескано, като че ли някой е нарисувал фигурата й на хартия, а после я е разстлал в една купа.

И все пак, с изключение на непреодолимото усещане за бързо движение в стомаха и промяната на налягането в ушите, както и проявяващите се от време на време звездичките пред очите й — за което също знаеше, че е явление, свързано с резки промени в налягането — в действителност не чувстваше някакво неудобство. Тя виждаше как заобикалящата я среда се прегъва и извива, усещаше, че и с нея става същото, но костите й се огъваха, без да се счупят.

Сгъването продължаваше. Целият процес отне не повече от няколко секунди, съдейки по работещия метроном на сърцето, туптящо в ушите й, но докато течеше, изглеждаше че времето се е разтеглило.

И тогава изведнъж всичко спря да се движи. Трансформацията беше пълна: тя бе затворена в един тесеракт.

Не.

Тя се бореше да се успокои. Не, не беше затворена. Във всеки един момент можеше да спре процеса, да избяга. Извънземните, които и да бяха те, не биха положили всичките тези усилия, само за да я наранят. Все още владееше положението, напомни си тя. Доброволен посетител, а не затворник.

Но тя чувстваше, че трябва да има нещо повече от това просто да усети как се огъва пространството в себе си. Със сигурност кентавърийците не бяха пропилели десет години, за да кажат на човечеството как да направи увеселително съоръжение за луна-парк. Трябваше да има нещо повече…

И имаше.

Внезапно тесерактът рязко се разтвори, като панелите се разделиха по ръбовете. Това стана като при ускорен видеозапис на разцъфване на цвете — грациозно и в абсолютна тишина.

Панелите като че ли се губеха в безкрайността, като всеки един се простираше в различна посока. Хедър откри, че се носи свободно.

Но не в пространството.

Поне не в откритото пространство.

Хедър се протегна, разпъвайки крайниците си. Имаше въздух, за да диша и многоцветна светлина, която й помагаше да вижда.

Тя погледна надолу към тялото си… и не можа да го види.

Можеше да го усети — чувството й за собственото тяло беше съвсем в ред. Просто бе загубила материалната си форма.

Реши, че всичко това е халюцинация. Въздухът не изглеждаше по-плътен от нормалния и въпреки това, тя откри, че може да плува, като загребва с ръце или рита с крака.

Мисълта я сепна: Ако панелите се губеха в безкрайността, то стоп бутонът също бе някъде там.

Адреналинът й се повиши. По дяволите, как можеше да е толкова глупава?

Не. Не. Нямаше такова нещо като преживяване извън тялото. Трябваше да е някаква халюцинация, което означаваше, че все още е в разгънатата конструкция, все още е заклещена в онова тясно пространство.

А стоп бутонът трябваше да е някъде пред нея — малко напред, надясно от центъра.

Тя протегна ръка напред.

Нищо.

Обхвана я паника. Той трябваше да бъде там.

Затвори очи.

И половин секунда, след като го направи, около нея се оформи мисловен образ на интериора на конструкцията, който изглеждаше в представата й по същия начин като в началото.

Тя отвори очи и конструкцията изчезна; затвори ги и тя се появи отново. Имаше малко забавяне — повече от достатъчно, за да избледнее предишната картина — преди да се появи следващата.

Следователно беше илюзия. Тя затвори очи, изчака конструкцията да се появи в ума й, протегна ръка и натисна стоп бутона, отвори очи и видя панелите бързо да се затварят, после почувства как хиперкубът се разгъва около нея — извивайки се в един обратен вариант на предишния танц.

След минута гледката и при отворени, и при затворени очи бе една и съща: конструкцията се бе възстановила напълно. Тя пак бе в своя офис, пак в университета — знаеше го с мозъка на костите си. Все пак, за да се убеди напълно, тя отвори кубичната врата — вече беше експерт при действията с нея — и стъпи на пода. Светлината от сценичните лампи я заслепи.

Добре: Можеше да се върне вкъщи, когато поиска. Вече беше време да се впусне в проучвания.

Тя пак влезе вътре, дръпна вратата на мястото й, пое дълбоко въздух и натисна старт бутона.

И хиперкубът отново се сгъна около нея.