Четвъртото измерение

Епилог

Две години по-късно: 12-ти септември 2019 година

Космическият кораб бе засечен преди четири месеца. Струите от двигателите му се бяха загубили в блясъка на Алфа Кентавър на някакви си 4,3 светлинни години зад него. Сега те бяха насочени право към Земята: корабът спираше, с опашката напред. Очевидно беше набирал скорост в продължение на шест години, отдалечавайки се от Алфа Кентавър, а следващите шест бе намалявал.

Днес щеше да достигне крайната си цел.

Беше някак тъжно — петдесет години след първото стъпване на Нийл Армстронг на Луната, Земята вече нямаше кораби с екипаж, които да могат да стигнат и до там — дори фактът, че някъде другаде имаше живот, не беше съживил космическата програма. Макар че сондата «Птоломей» в отдалечените части на слънчевата система беше успяла да изпрати обратно няколко неясни снимки на извънземния кораб, обикновеният човек щеше да го види за първи път, когато пристигнеше на Земята.

Никой не бе съвсем сигурен какво ще се случи след това. Щяха ли извънземните да поемат в орбита около планетата? Или щяха да се приземят някъде — и ако беше така, къде? Имаше ли наистина извънземни на борда или беше на автоматично управление?

Най-после корабът влезе в орбита около Земята. Изглеждаше крехък на вид, почти километър дълъг — определено предвиден само за далечни космически пътувания. Всичките шест американски космически совалки бяха изстреляни преди неговото пристигане, по една на ден през последните шест дни. Две японски совалки заедно с три европейски и една от Иран също бяха излетели; в орбита около Земята имаше толкова хора, колкото никога досега.

Извънземният кораб кръжеше в ниска орбита около Земята — това беше добре, защото повечето от совалките не можеха да се издигнат много по-нависоко. Всеки чакаше големият кораб да разгърне някакъв приземяващ апарат, но това така и не стана. Бяха разменени радиосигнали — за първи път човешките същества изпратиха отговор на кентавърийците. За съжаление Земята имаше два пъти по-силна гравитация от планетата на кентавърийците. 217 същества, намиращи се на междузвездния кораб, бяха преминали четиридесет и един трилиона километри, но последните двеста се оказаха бездна, която никога нямаше да могат да преодолеят.

Земната международна космическа станция се беше разрастнала през годините, но нямаше начин корабът да се скачи с нея; щеше да се наложи извънземните да излязат в открития космос и да се спуснат на нея. Техният кораб маневрира, докато разстоянието между него и станцията стана около петстотин метра.

Всяка камера на борда на станцията и на флотилията от совалки беше насочена към извънземния кораб, а всеки телевизионен приемник на планетата предаваше развитието на драмата — за първи път цялото човечество гледаше една и съща програма.

По скафандрите на извънземните не можеше да се разбере как изглеждат — представляваха съвършени бели сфери със стърчащи от тях роботизирани крайници, а малко над средата им минаваше огледална наблюдателна лента. Пет от извънземните напуснаха кораба-майка и бяха придвижени през пространството чрез струи сгъстен въздух към едно открито товарно отделение на космическата станция.

Вероятността извънземните да не свалят скафандрите си в станцията бе твърде голяма — може би гравитацията не беше единствената разлика между двата свята. Би могло у извънземните да съществува и табу върху показването на физическия вид — това предположение беше изказано не веднъж, когато се откри, че първоначалните им радиопослания не съдържат никаква информация за техния външен вид.

Първата от сферите влезе в товарното отделение. Този, който се намираше в нея, използва струите сгъстен въздух, за да убие скоростта си, но това не се оказа достатъчно и се наложи да се спре в отсрещната преграда с помощта на телескопична механична ръка. Скоро и останалите сфери тихо се поклащаха на едно място, очевидно чакайки. Вратата на товарното отделение над тях започна да се затваря много, много бавно — нямаше заплаха, нямаше клопка; ако извънземните искаха да излязат, лесно можеха да се изстрелят навън с помощта на струите сгъстен въздух, преди да се бе затворила докрай.

Но сферите не помръдваха, макар че една от тях се въртеше около оста си, за да наблюдава спускането на вратата.

След като отделението беше плътно затворено, в него започна да се впомпва въздух. Извънземните навярно бяха направили спектроскопични изследвания на земната атмосфера и трябваше да знаят, че в камерата навлизаха тези газове, които съставляваха въздуха на планетата, а не се правеше опит да ги отровят със смъртоносен дим.

Учените на борда на станцията бяха стигнали до заключението, че щом чужденците имаха по-слаба гравитация на планетата си, то им е необходимо и по-ниско атмосферно налягане.

Извънземните явно бяха доволни. Роботизираните крайници на една от сферите се прегънаха назад така, че да докоснат повърхността й. Сферата се разцепи на две по средата, а ръцете, които излизаха от долната половина, вдигнаха горната част нагоре.

Отвътре се появи един кентавъриец.

Истинският жител на Кентавър изобщо не приличаше на съименника си от човешката митология. Беше смолисточерен на цвят, наподобяваше насекомо по конструкцията на тялото си, с големи зелени очи и дъгоцветни крила, които се разтвориха, когато съществото стъпи извън скафандъра си.

Беше наистина внушителен.

Скоро и другите четири яйцеподобни скафандъра се отвориха, освобождавайки обитателите си. Цветовете на телата им бяха от тъмно черно до сребристо, а очите им варираха от зелено през лилаво до светлосиньо. Разперването на крилата очевидно беше кентавърийският еквивалент на протягане — веднага след първото им разперване съществата отново ги прибраха.

В товарното отделение се отвори една врата и определеният за осъществяването на първия контакт влезе в стаята. И кой можеше по-добре да изпълни това от човека, който пръв бе открил какво означаваха радиопосланията от Кентавър? Кой по-добре от човека, който пръв бе установил присъствието не само на човешкия колективен ум, но и на колективния ум на кентавърийците? Кой по-добре от човека, който бе изпълнявал ролята на проводник между двата колективни ума, и по този начин бе предотвратил изпадането в паника на човечеството?

И петте чужденци се обърнаха с лице към Хедър Дейвис. Тя протегна ръце напред, с длани нагоре, и се усмихна. Кентавъриецът, който първи бе разтворил скафандъра си, разпери отново криле и с няколко леки приплясвания се насочи към нея. Спря на около метър от Хедър. Тя протегна ръка към извънземния, а той разгъна дълъг, тънък крайник към нея. Крайникът изглеждаше крехък и Хедър не направи нищо повече от това, да го остави да се допре до дланта на ръката й.

Преди дванадесет години кентавърийците бяха достигнали Земята със своите радиосигнали.

Преди две години техният колективен ум се бе свързал с този на човечеството. Навярно това беше събитието с по-голямо значение, но все пак имаше нещо прекрасно и трогателно, и истинско в действителното докосване на ръце.

— Добре дошли на Земята — каза Хедър. — Ще се убедите, че тя е едно много хубаво място.

Извънземният не разбираше английски, но въпреки това наклони ъгловатата си глава в знак, че приема поздрава.

Безброй други хора бяха във връзка с ума на Хедър и се наслаждаваха на всичко това от нейната перспектива. И без съмнение, онова, което извънземните виждаха, се препредаваше обратно посредством техния колективен ум, преминавайки светлинните години до Алфа Кентавър, където всеки един там можеше да го преживее.

Несъмнено хората скоро щяха да опитат да се прехвърлят чрез Некерова трансформация в ума на някой кентавъриец — може би някои от носещите се из нейния ум вече опитваха.

Тя се зачуди дали ще се получи.

Но всъщност това нямаше значение.

Хедър беше сигурна, че нейният вид, който най-после бе заслужил името човечество, нямаше да се затрудни да разбере гледната точка на другите.