Четвъртото измерение

1.

Хедър Дейвис отпи от кафето си и погледна месинговия часовник върху камината. Нейната деветнадесетгодишна дъщеря Ребека беше казала, че ще дойде най-късно до осем вечерта, а вече бе почти осем и двадесет.

Беки сигурно знаеше колко е неловка тази ситуация. Беше казала, че иска среща с родителите си — и с двамата, едновременно. Това, че Хедър Дейвис и Кайл Грейвс бяха разделени почти от година, не влизаше в сметките. Биха могли да се срещнат в ресторант, но не, Хедър доброволно беше предложила къщата — тази, в която тя и Кайл бяха отгледали Беки и по-голямата й сестра Мери, тази къща, от която Кайл се беше изнесъл миналия август. Сега обаче, при настъпилото мълчание, тя съжаляваше за това спонтанно предложение.

Въпреки че Хедър не беше виждала Беки почти от четири месеца, имаше известни подозрения за какво става въпрос. Когато говориха по телефона, Беки често споменаваше за своя приятел Зак. Без съмнение тя се канеше да ги извести за годежа си.

Разбира се, желанието на Хедър беше дъщеря й да изчака още някоя и друга година, макар да не вярваше, че ще се запише в университет. Беки работеше в магазин за дрехи в Спадина. И двамата, Хедър и Кайл, преподаваха в университета на Торонто — тя по психология, той по компютърология. Болеше ги, че Беки не следва висше образование. Всъщност според договора на факултетската асоциация техните деца имаха привилегията да учат безплатно в университета на Торонто. Поне Мери се беше възползвала от това в продължение на една година, преди да…

Не.

Не, сега беше време да се празнува. Беки се женеше! Единствено това имаше значение днес.

Тя се чудеше как Зак й е направил предложение — или пък Беки беше тази, която е повдигнала въпроса. Хедър имаше ярък спомен какво беше казал Кайл, когато й направи предложение за женитба преди двадесет и една години, в далечната 1996-та. Той беше взел нейната ръка, беше я стиснал здраво и бе казал:

— Обичам те и искам да прекарам остатъка от живота си, като те опознавам.

Хедър седеше на креслото, а Кайл се беше разположил на дивана срещу нея. Той бе донесъл със себе си електронния си бележник и четеше нещо в него. Познавайки Кайл, Хедър предполагаше, че е шпионски роман; за него хубавото от превръщането на Иран в свръхсила беше съживяването на шпионския трилър.

На бежовата стена зад Кайл имаше фотогравюра в рамка. На пръв поглед тя представляваше произволен мотив от малки черни и бели квадрати — изображение на едно от чуждите радиопослания.

Беки се бе изнесла преди девет месеца, скоро след като завърши гимназия. Хедър се беше надявала, че Беки ще поостане малко вкъщи — единственият друг човек в голямата, празна къща от предградието, след като Мери и Кайл си бяха отишли.

В началото Беки се отбиваше в къщата, а според Кайл тя се бе виждала достатъчно често и с него. Но скоро паузите между посещенията започнаха да стават все по-дълги, докато изобщо спря да идва.

Кайл очевидно усети, че Хедър го гледа. Той вдигна очи от електронния бележник и уморено се усмихна.

— Не се притеснявай, мила. Сигурен съм, че ще дойде.

Мила. Те не бяха живели като съпруг и съпруга от единадесет месеца, но несъзнателните нежни обръщения от две десетилетия съвместен живот трудно умираха.

Най-после, малко след осем и половина, се чу звънецът на входната врата. Хедър и Кайл се спогледаха. Пръстовите отпечатъци на Беки все още действаха върху ключалката, разбира се, както и тези на Кайл. Нямаше вероятност някой друг да минава толкова късно; трябваше да е Беки. Хедър въздъхна. Фактът, че Беки просто не влезе, подсили страховете й: нейната дъщеря вече не считаше тази къща за свой дом.

Хедър стана и излезе от дневната. Беше облякла рокля — едва ли обичайното й за вкъщи облекло, но бе искала да покаже на Беки, че нейното идване е специален случай. Когато мина покрай огледалото в предверието и съгледа синия флорален мотив на роклята, тя разбра, че действа като дъщеря си, гледайки на Беки като на посетител, пред когото си придава важност.

Хедър стигна до вратата, докосна с ръце тъмната си коса, за да се убеди, че е добре, после завъртя дръжката.

Беки стоеше на площадката. Тя имаше тясно лице, високи скули и кестенява коса, която стигаше до раменете й. До нея беше приятелят й Зак, дългурест и с рядка руса коса.

— Здравей, скъпа — каза Хедър на дъщеря си, а после се обърна с усмивка към младия мъж, когото едва познаваше. — Здравей, Зак.

Беки пристъпи вътре. Хедър мислеше, че ще се задържи достатъчно дълго, за да я целуне, но тя не спря. Зак последва Беки в коридора и тримата се отправиха нагоре към дневната, където Кайл все още седеше на дивана.

— Здрасти, Тиквичке — вдигна поглед Кайл. — Здрасти, Зак.

Дъщеря му дори не го погледна. Ръката й намери тази на Зак и двамата преплетоха пръстите си.

Хедър седна на креслото и с жест покани Беки и Зак също да седнат. На дивана до Кайл нямаше достатъчно място и за двамата. Беки намери друг стол, а Зак застана зад нея с ръка на рамото й.

— Толкова се радвам да те видя, скъпа — каза Хедър. Отвори отново уста, но осъзнавайки, че се кани да каже колко отдавна не е идвала, бързо я затвори.

Беки се обърна, за да погледне Зак. Долната й устна трепереше.

— Какво има, скъпа? — шокирана попита Хедър. Ако не беше съобщение за годеж, тогава какво? Възможно ли беше Беки да е болна? Да има неприятности с полицията? Тя видя Кайл да се привежда напред; той също усещаше безпокойството у дъщеря си.

— Продължавай — каза Зак на Беки; той шепнеше, но стаята беше достатъчно тиха, за да го чуе Хедър.

Беки помълча още малко. Затвори очите си, после ги отвори.

— Защо? — промълви тя с разтреперан глас.

— Какво защо, скъпа? — попита Хедър.

— Не за теб — каза Беки. Тя погледна за миг към баща си и после заби поглед в пода. — За него.

— Какво защо? — попита Кайл, който звучеше толкова объркан, колкото Хедър се чувстваше.

Часовникът върху камината удари; отбелязваше всеки четвърт час.

— Защо — повтори Беки, като вдигна очи, за да погледне баща си — ти…

— Кажи го — прошепна Зак убедително.

Беки преглътна, после цялата се изчерви.

— Защо злоупотреби с мен?

Кайл рязко се отпусна назад. Електронният бележник, който беше на страничната облегалка на дивана, падна на твърдия дървен под с трясък. Кайл седеше с отворена уста и гледаше към жена си.

Сърцето на Хедър лудо препускаше. Чувстваше, че й се повдига.

Кайл затвори уста, после отново я отвори:

— Тиквичке, аз никога…

— Не отричай! — изрева Беки. Гласът й трепереше от ярост; сега, когато обвинението беше казано, като че ли беше изригнал вулкан. — Не смей да отричаш!

— Но, Тиквичке…

— И не ме наричай така. Името ми е Ребека.

Кайл протегна ръце.

— Съжалявам, Ребека. Не знаех, че те дразни, като те наричам така.

— Върви по дяволите! — извика тя. — Как можа да ми сториш това?

— Аз никога…

— Не лъжи! За бога, имай поне смелост да си признаеш.

— Но аз никога… Ребека, ти си ми дъщеря. Никога не бих те наранил.

— Ти наистина ме нарани. Ти ме съсипа. Мен и Мери.

Хедър скочи.

— Беки!

— А ти! — изкрещя Беки. — Ти знаеше какво върши с нас и не направи нищо, за да го спреш.

— Не крещи на майка си — каза Кайл с остър глас. — Беки, никога не съм докоснал теб или Мери, ти знаеш това.

Зак проговори с нормален глас за първи път:

— Знаех, че той ще отрече.

Кайл грубо прекъсна младежа:

— Дявол да те вземе — стой настрана от това.

— Не му повишавай глас — викна Беки.

Кайл се опита да бъде спокоен.

— Това е семеен въпрос — каза той. — Нямаме нужда от него тук.

Хедър погледна съпруга си, после дъщеря си.

— Беки — Хедър се бореше да контролира гласа си — заклевам ти се…

— Недей отрича и ти — сопна се Беки.

Хедър пое дълбоко въздух, после бавно издиша.

— Кажи ми — промълви тя. — Кажи ми какво мислиш, че се е случило.

Тишината продължи дълго, докато Беки явно подреждаше мислите си.

— Ти знаеш какво се е случило — най-после каза тя все още с обвинителен тон в гласа си. — Той се измъкваше от твоята стая след полунощ и идваше в моята или тази на Мери.

— Беки — възрази Кайл, — аз никога…

Беки погледна към майка си, но после затвори очи.

— Той идваше в моята стая, караше ме да си сваля нощницата, галеше гърдите ми и после…

Тя спря, отвори очи и погледна отново Хедър.

— Ти трябва да си знаела — каза тя. — Ти трябва да си го виждала как излиза, да си го виждала как се връща.

Имаше пауза, докато Беки си поемаше въздух на пресекулки.

— Ти трябва да си усещала миризмата на пот — моята миризма по него.

Хедър клатеше глава.

— Беки, моля те.

— Нищо такова не се е случило — каза Кайл.

— Няма смисъл да стоим, ако той продължава да отрича — обади се Зак.

Беки кимна в съгласие и отвори чантата си. Тя извади кърпичка и избърса очите си, после стана и тръгна към вратата. Зак я последва, Хедър също. Кайл стана от дивана, но след миг колебание. Беки и Зак бяха слезли по стълбите и стояха до входната врата.

— Тиквичке, Беки, моля те — извика Кайл, настигайки ги. — Никога не бих те наранил.

Беки се обърна. Очите й бяха зачервени, лицето й гореше.

— Мразя те — изсъска тя и двамата със Зак бързо излязоха през вратата и се изгубиха в нощта.

Кайл погледна Хедър.

— Хедър, заклевам се, че никога не съм я докоснал.

Хедър не знаеше какво да каже. Тя тръгна обратно нагоре към дневната, като се държеше за парапета, за да пази равновесие. Кайл я последва. Хедър седна, а Кайл отиде до барчето и си наля малко уиски. Пресуши го на една глътка и се облегна на стената.

— Всичко е заради този неин приятел — каза Кайл. — Той я подстрекава за това. Те ще заведат дело, обзалагам се — не могат да чакат за наследството.

— Кайл, моля те — въздъхна Хедър. — Говориш за дъщеря си.

— А тя говори за баща си. Никога не бих направил нещо такова. Хедър, ти знаеш това.

Хедър втренчено го погледна.

— Хедър — сега Кайл говореше с умолителна нотка в гласа си — ти със сигурност знаеш, че това не е истина.

В продължение на почти година нещо караше Ребека да стои далече от къщи. А преди това нещо беше…

Тя мразеше да мисли за това и все пак се сещаше за него всеки ден.

Всеки час…

Нещо беше докарало Мери до самоубийство.

— Хедър!

— Съжалявам.

Тя преглътна и след малко кимна.

— Съжалявам. Знам, че не би могъл да го извършиш.

Но гласът й прозвуча глухо дори и за самата нея.

— Разбира се, че не бих могъл.

— Само че…

— Какво? — рязко попита Кайл.

— Не, нищо.

— Какво?

— Все пак, ти наистина имаше навик да ставаш, да излизаш от нашата стая посред нощ.

— Не мога да повярвам, че го казваш — каза Кайл. — По дяволите, не мога да повярвам.

— Вярно е. Понякога два или три пъти седмично.

— Не спя добре — ти знаеш това. Ставам и отивам да гледам малко телевизия или да поработя на компютъра. За бога, и сега го правя, а живея сам. Така беше и миналата нощ.

Хедър нищо не каза.

— Не можех да спя. Ако все още съм буден час, след като съм си легнал, ставам — знаеш това. Няма никакъв смисъл просто да лежа. Миналата вечер станах и гледах — боже, какво беше? Гледах «Човекът за шест милиона долара» по трети канал. Беше с Уйлям Шатнър в ролята на мъжа, който може да общува с делфините. Обади се на телевизионната станция — те ще ти кажат, че това са давали миналата вечер. После изпратих няколко реда по електронната поща на Джейк Монтгомъри. Можем още сега да отидем в моя апартамент — още сега — и да прегледаме компютъра; ще видиш времето, запечатано върху него. След това се върнах в леглото около един и двадесет и пет, един и половина, нещо такова.

— Никой не те обвинява, че си извършил нещо лошо миналата нощ.

— Но точно това правя всяка нощ, когато ставам. Понякога гледам «Човекът за шест милиона долара», понякога «Шоуто на Джон Пелът». Също преглеждам канала за метеорологичната прогноза, за да видя какво ще е времето утре. За днес казаха, че ще вали, но не валя.

О, да, валя, мислеше си Хедър. Валя като из ведро.