Четвъртото измерение

32.

Хедър покани Кайл следващата вечер.

Толкова много неща искаше да му каже, толкова много неща да изясни. След като той пристигна обаче, тя не знаеше откъде да започне. Накрая тръгна отдалече, с теоретично изложение, като академик пред академик.

— Смяташ ли, че е възможно неща, които изглеждат самостоятелни в три измерения, да са част от същия по-голям предмет в четири измерения?

— О, разбира се — каза Кайл. — Непрекъснато го повтарям на моите студенти. Трябва просто да направиш екстраполация на основата на това как изглежда двуизмерният образ на триизмерен обект. Двуизмерният свят би представлявал една равнина, като лист хартия. Ако една поничка преминава вертикално през една хоризонтална равнина, обитателят на двуизмерния свят би видял два отделни кръга — или линиите, които ги очертават — вместо поничката.

— Точно така — каза Хедър. — Точно така. Сега, представи си следното. Какво би станало, ако човечеството — това събирателно съществително, което толкова често използваме — наистина на едно по-високо ниво е съществително в единствено число? Какво би станало, ако това, което в трите измерения възприемаме като седем билиона отделни човешки същества, всъщност са само продължения на едно гигантско същество?

— Това е малко по-трудно да си го представя в сравнение с поничката, но…

— Тогава не мисли за него като за поничка. Представи си го като… не зная, представи си един морски таралеж: топка с безброй бодли, стърчащи от нея. И си представи нашата повърхнина на отпечатване не като плосък лист хартия, а като парче найлон — става въпрос за материала, от който са направени чорапите. Ако найлонът се увие около морския таралеж, ще виждаш всички тези игли да стърчат от него и ще мислиш, че всяка една е нещо отделно; не е задължително да осъзнаеш, че всичките са свързани, че всички са само продължения на нещо по-голямо.

— Е, това е интересно схващане — каза Кайл. — Но то не прави впечатление на нещо, което може да се подложи на изпробване.

— А ако вече е изпробвано? — попита Хедър и замълча, мислейки как да продължи. — Разбира се, почти всички съобщения за психически преживявания са празни приказки. Почти всички от тях могат да бъдат обяснени. Но от време на време има някои случаи, които не могат лесно да се обяснят. Те не се поддават на научно обяснение, защото не са повтаряеми — ако едно нещо се случва само веднъж, как би могло да се проучи тогава? Но ако, макар и при редки, специални условия, нормално разделените игли върху нашия морски таралеж, се сгънат и се допрат една с друга, дори за съвсем кратко? Това би могло да обясни телепатията и…

Кайл се намръщи.

— О, хайде, Хедър. Ти не вярваш в четенето на мисли повече от мен.

— Не вярвам, че хората могат да го правят волево, не. Но за това се съобщава като явление, което се случва понякога, още от зората на времето; навярно има някакво потвърждение. Самият Юнг през последните си години твърдеше, че несъзнателното функционира независимо от законите за причината и следствието и на нормалната физика, като прави възможни такива неща като ясновидството.

— Той е бил един объркан стар човек в това отношение.

— Може би, но ръководителят на моя факултет защити своята дисертация в Дюкския университет, където свършиха много интересна работа по въпроса за извънсетивните възприятия и той…

— Работа, която не издържа на един по-внимателен анализ.

— Е, разбира се, ясно е, че няма такова нещо като благонадеждно четене на мисли — но има голям брой доста издържани изследвания, които говорят, че в условия на потискане на сетивата определени хора могат да познаят с голяма точност какво гледа някой друг от четири възможности; човек би очаквал двадесет и пет процента успеваемост на основата на случайно познаване, но има изследвания, проведени от Хонъртън в Ню Джърси, които показват тридесет и три или тридесет и седем процента успеваемост, а една от експерименталните групи е имала дори петдесет процента успешни отговори. А при четириизмерния колективен ум…

— А — каза Кайл развеселено. — Прословутото ЧКУ.

— Четириизмерният колективен ум — натъртено повтори Хедър — осигурява теоретичен модел, който може да даде обяснение за редките случаи на телепатични връзки между хората.

На лицето на Кайл все още имаше изписана широка усмивка.

— Искаш да получиш нова субсидия за изследвания?

Хедър също се усмихна. Едно от нещата, което никога не й бе липсвало, бяха парите от субсидиите.

— Този модел може също да обясни проблясъците на гениалност — каза тя, — особено онези, които ни се случват, докато спим. Спомняш ли си Кекюл, който се опитваше да открие химическата структура на бензола? Той сънувал верига от атоми, която се оказва, че е съвсем вярна. Но може би този успех не е бил само негов. — Тя замълча, размишлявайки. — И може би аз не съм стигнала до това схващане съвсем сама. Може би причината, че прекарваме толкова време в сън, е тази, че тогава най-пряко взаимодействаме с колективния ум. Може би сънищата идват до нас, докато нашите ежедневни индивидуални преживявания се прехвърлят в колективния ум. Знаеш, че липсата на сън би могла да те убие. Можеш да имаш всичко друго в света, но ако вземаш лекарства, които ти пречат да сънуваш, ще умреш; този контакт е от съществено значение. И навярно, когато се работи върху един проблем, ти не си единственият, който се занимава с това. Подобно е на твоя квантов компютър — този, който е пред теб, ще реши само малка част от проблема, но ще работи в тандем с всички останали компютри. Може би понякога, докато спим, ние се докосваме до колективния ум и получаваме помощ от цялото човешко познание.

— Извинявай много, но това ми звучи като галимациите на движението «Ню Ейдж» — каза Кайл.

Хедър сви леко рамене.

— Твоята квантова механика звучи като галимация за повечето хора. Но тя е начинът, по който работи вселената. — Хедър замълча за миг. — Това ще въодушеви последователите на Ноам Чомски. В «Синтактически конструкции» Чомски твърдеше, че езикът е вроден. Тоест, ние не се научаваме да говорим по начина, по който се научаваме да си връзваме обувките или да караме колело. Човек има вградена лингвистична способност — специални вериги в мозъка, които позволяват на хората да възприемат и да говорят даден език, без да се замислят за сложните правила. Чувала съм те самият ти да го казваш, когато си проверявал работите на студентите: «Знам, че това изречение е граматически неправилно; не мога да ти кажа точно защо, сигурен съм обаче, че има някаква грешка.»

Кайл кимна.

— Да, казвал съм това.

— Така че ти… и всеки друг просто имаме чувство за езика. Но теорията на Чомски казва, че това чувство е нещо по рождение. И ако ти се раждаш с него, навярно то трябва да е кодирано в твоето ДНК.

— Звучи смислено.

— Не, никак даже — разгорещи се Хедър. — Филип Лийбърмън посочи един голям проблем при теорията на Чомски. По същество Чомски твърди, че в мозъка има «орган» на езика, който е идентичен във всяко едно човешко същество. Но това не може да бъде. Нито една генетично определена характеристика не е една и съща за всички хора; винаги има вариации. Органът на езика би трябвало да показва същото разнообразие, което виждаме в цвета на кожата и очите, ръста, предразположеността към сърдечни болести и много други.

— Защо, за бога, това би било така?

— Би трябвало да е така; генетичната обусловеност го изисква. Знаеш, че различните хора по различен начин смилат храната — при диабетиците това е по един начин, при някой, който има непоносимост към лактозата, е по друг начин. Дори при хора, които считаме за съвсем здрави, процесът може да е различен, като се използват различни ензими. Но на едно социално ниво това няма значение; храносмилането е изцяло лично — това, как е при тебе, не влияе на това, как е при мен. Но езикът трябва да бъде общ — това е целият смисъл на речта. Ако съществува каквото и да е различие в начина, по който обработваме мислено езика, ние не бихме могли да общуваме.

— Разбира се, че бихме могли; Чийтах използва няколко речево-процесорни функции, които не се основават на никакъв човешки модел, а по-скоро са прости инженерни решения, постигнати чрез интерполиране.

— О, разбира се, ако съществуват малки вариации, които не представляват голяма разлика, смисълът все още може да бъде предаден. Но на едно по-високо ниво дори и Чийтах да може да разграничи, че «голяма жълта топка» е правилна конструкция, докато «жълта голяма топка» е, ако не съвсем неправилна, то поне не съвсем нормална — и все пак, нито един от нас не са го учили в училище, че размерът е по-важен от цвета. Ние — всички хора, които говорим на един и същ език — се съгласяваме на минутата със синтаксиса и структурата, без изобщо да сме учили тези неща. А Чомски казва, че всеки един от петте хиляди различни езици, които понастоящем се говорят, плюс всички езици, които са съществували в миналото, следват основно едни и същи принципи. Навярно е прав — ние наистина научаваме и използваме езика с такава невероятна лекота, че той трябва да е вроден. Но не може да бъде генетично присъщ — както посочва Лийбърмън, това би било в противоречие с основната биология, която позволява и всъщност е движена от индивидуалните различия. Освен това, Проектът за човешката генетичност не успя да открие никакъв ген или комбинация от гени, в които е кодиран предположеният от Чомски орган на езика. Което поражда въпроса: ако езикът е нещо вродено и не е генетично обусловенно, откъде идва тогава?

— И ти мислиш, че идва от предполагания от теб колективен ум?

Хедър разтвори ръце.

— Има смисъл, нали? И така е не само при езика. Символите също са общи за всички индивиди и всички култури. Това е, което Юнг нарича «колективно незсъзнателно».

— Навярно Юнг го е използвал само като метафора.

Хедър кимна.

— В началото, да. Но наистина изглежда, че ние споделяме обща основа от символи и идеи. Митологиите са едни и същи дори в култури, които са били изолирани една от друга. Как си обясняваш това? Съвпадение? Ако не е съвпадение, тогава — какво?

— Според теб, колективният ум. Но, хей, това е такъв голям скок.

— Така ли? Наистина ли мислиш така? Героят на Окъм казва, че човек трябва да предпочита решенията, които имат най-малко елементи. Ако приемем съществуването на едно нещо — колективният ум — това решава всички въпроси по лингвистиката, сравнителната митология, психологията и дори парапсихологията. Това е просто решение и…

Часовникът на камината удари четвърт час.

— О! — каза Хедър. — Извинявай, нямах намерение да съм толкова многословна, но… По дяволите, няма да има време да ти обясня всичко. Ще имаме гост.

— Кой?

— Беки.

Кайл видимо се стегна.

— Не съм сигурен, че имам желание да се видя с нея. — Той замълча. — Дявол да го вземе, защо не ми каза, че тя ще идва?

Хедър разтвори ръце.

— Тъй като исках да съм сигурна, че ти ще дойдеш. Виж, всичко ще бъде наред и…

Чу се звук от прищракване на заключващия лост; Беки сама отключваше вратата, вместо да звъни.

Входната врата се плъзна встрани. Беки се изправи на прага на фона на тъмнината.

Кайл беше застанал до прозореца в дневната, сдържайки дъха си.

Беки влезе. Мълча известно време. През отворения прозорец Кайл чуваше звуците от преминаващ екоавтомобил и говора на група момчета, които постепенно се изгубиха с тяхното отдалечаване по тротоара.

— Татко — каза Беки.

За пръв път от година насам Кайл чуваше тази дума от Беки. Не знаеше какво да прави. Стоеше като вкаменен.

— Татко — промълви тя, — толкова съжалявам!

Сърцето на Кайл биеше до пръсване.

— Никога не бих те наранил — каза той.

— Зная това — кимна Беки. Тя скъси разстоянието между тях. — Много съжалявам, татко. Причиних ти толкова болка.

Гласът на Кайл трепереше. У него все още имаше много яд и негодувание.

— Какво те накара да промениш решението си? — попита той.

Беки погледна към майка си, после надолу към пода.

— Аз… аз осъзнах, че не е възможно да извършиш такова нещо.

— Беше доста убедена преди. — Острите думи бяха изречени, преди Кайл да може да ги спре.

Беки леко кимна.

— Зная. Зная. Но… но аз проумях какво е направила моята психоаналитичка, методите, които е използвала. Аз… аз никога не бях предполагала, че спомените могат да се изфабрикуват. — За миг тя срещна погледа на баща си, после отново сведе очи към килима.

— Тази кучка! — извика Кайл. — Колкото беди причини!

Беки отново погледна към майка си; нещо преминаваше между тях двете, но Кайл не можеше да разбере какво.

— Нека не се занимаваме с нея сега — каза Беки. — Моля те. Важното е, че това свърши… или поне ще свърши, ако можеш да ми простиш.

Тя пак погледна баща си със своите големи кафяви очи. Кайл съзнаваше, че лицето му е безизразно; не знаеше как да реагира. Беше разкъсан, поруган, отхвърлен и сега се предполагаше, че всичко е свършило, просто така?

Сигурно трябваше да има нещо повече от обикновено извинение. Сигурно щяха да минат години, десетилетия преди да заздравеят раните.

И все пак…

И все пак, повече от всичко друго, той бе искал това. Не се беше молил, разбира се, но ако изобщо имаше нещо, за което би се молил на бог, то щеше да бъде дъщеря му да осъзнае грешката си.

— Сигурна ли си вече? — попита Кайл. — Няма ли да промениш мнението си отново? Не бих могъл да понеса, ако…

— Няма, татко. Обещавам.

Наистина ли беше свършило? Наистина ли кошмарът беше стигнал до своя край? Колко нощи беше желал стрелките на часовника да се върнат обратно, а сега тя му предлагаше точно това.

Той си помисли за бедния Стоун, който стоеше пред офиса си и се срещаше със студентки по коридорите.

Беки направи малка стъпка към него. Кайл се поколеба за миг, но после разтвори ръце и Беки го прегърна. Изведнъж тя се отпусна на рамото му и заплака.

— Толкова съжалявам — каза тя между риданията.

Кайл не можеше да намери думи; гневът не можеше така лесно да изчезне.

Той я подържа още малко. Не я беше прегръщал, господи, може би от нейния шестнадесети рожден ден. Рамото му беше мокро; сълзите на Беки се бяха просмукали през ризата му. Той се поколеба за миг — всичко да върви по дяволите, но той навярно щеше да се колебае до края на живота си — после вдигна ръка и я прекара през дългата й до раменете черна коса.

Дълго мълчаха. Накрая Беки се отдръпна леко и погледна баща си в лицето.

— Обичам те — каза тя като избърса очите си.

Кайл не знаеше как точно се чувства, но някак си успя да изрече:

— Аз също те обичам, Беки.

Тя леко поклати глава.

Кайл се поколеба още миг, после нежно повдигна брадичката й с пръст.

— Какво?

— Не Беки — каза дъщеря му. Тя успя да се усмихне със зачервените си очи. — Тиквичке.

Сълзите се изплъзнаха от очите на Кайл. Той пое обратно дъщеря си в прегръдката си и този път всяка сричка идваше от сърцето му.

— Аз също те обичам, Тиквичке.