Четвъртото измерение

16.

Хедър отново отиде в лабораторията на Пол Коменски късно следобед на следващия ден. Малкият робот все още бръмчеше напред-назад, но вече бе консумирал по-голямата част от третия, последен субстратен лист.

— Ще бъде готово само след няколко минути — каза Пол, който идваше да я поздрави.

Хедър се сети, че веднъж бе чула никога да не вярва на определено от инженер време.

— Добре.

Имайки нужда да покаже, че не е толкова неточен, Пол посочи двете големи кутии, които наистина бяха почти пълни с малки правоъгълни плочки боядисан субстрат.

Хедър отиде при кутиите и взе първите две плочки, които бяха най-отгоре. Прилепи ги една до друга — закрепиха се здраво.

Роботът издаде електронен църкащ звук. Хедър се обърна. Беше препречила пътя му. Тя отстъпи и роботът продължи към втората кутия, пусна вътре една плочка, после издаде друга поредица бибипкания и спря.

— Готово — каза Пол.

Хедър повдигна едната кутия. Сигурно тежеше над двадесет килограма.

— Ще се нуждаеш от помощ, за да ги пренесеш до офиса си — каза Пол.

Тя със сигурност би оценила подобна помощ, но вече бе достатъчно задължена. Или, помисли си тя по-откровено, чувстваше се толкова задължена, колкото искаше. Вчера компанията на Пол й бе доставила удоволствие, но нещата бяха тръгнали зле към края. А сега беше почти време за вечеря; знаеше, че нещата няма да свършат с това да й помогне при пренасянето на кутиите през двора на университета.

— Не, ще се оправя — каза тя.

Хедър си помисли, че Пол изглежда разочарован, но той несъмнено умееше да разчита знаците; човек не можеше да оцелее в една университетска среда, ако не бе способен на това, например като онзи човек от Антропологията — Бентли, Бейли, или както и да му беше името.

Тя се обърна към двете кутии и ги погледна — щеше да е убийствено да ги пренесе до «Сид Смит» в тази жега. Наистина би могла да приеме известно съдействие.

— От друга страна… — започна тя.

Лицето на Пол светна.

— Все пак — каза Хедър, — ще ти бъда много благодарна, ако ми помогнеш.

Пол вдигна пръст, показвайки, че ще се върне след една минута. Той излезе от лабораторията и скоро след това се върна като буташе пред себе си две багажни колички, по една във всяка ръка. Беше малко странно наглед; те като че ли искаха да вървят в различни посоки. Хедър отиде при него. Ръцете им се докоснаха за миг, когато пое дръжките на едната.

— Благодаря — каза тя.

Пол се усмихна.

— За мен е удоволствие.

Той подкара количката пред себе си, пъхна скарата й под едната кутия, после наклони количката назад, така че кутията да опре до червената метална рамка. Хедър повтори процедурата със своята количка и втората кутия.

Пол отново вдигна пръст.

— Ще ти трябват набор от скоби и стяги, ако искаш да сглобяваш квадратите в кубове.

Той извади трета кутия — изглежда предварително я беше приготвил — и я постави върху тази, която вече бе на количката му.

— Вътре има също двойки приспособления за захващане на стъкло. — Той отвори кутията и извади едното от тях. Беше нещо като вакуумна чаша с черна дръжка. — Виждала ли си ги преди? Използват се при работата със стъкла за прозорци, но може да са ти от полза при твоите големи панели, след като ги сглобиш.

— Благодаря — отново каза Хедър.

— Разбира се, знаеш, че истинският тесеракт има само двадесет и четири лицеви страни.

— Какво? — възкликна Хедър. Не можеше чак толкова да се е побъркала. — Но Кайл каза…

— О, когато е разгънат, изглежда, че има четиридесет и осем, но като се сгъне, всяка страна опира в друга и така остават само двадесет и четири. Тази, която е отдолу, се сгъва върху горната, страничните кубове се сгъват навътре и т.н. Не че има някакъв начин наистина да се сгъне, разбира се. — Той направи пауза. — Ще тръгваме ли?

Хедър кимна и те потеглиха, като бутаха багажните колички пред себе си.

Разбира се, когато стигнеха в нейния офис, тя можеше просто да му благодари и той да си тръгне, но…

Но две хиляди и осемстотин плочки! Щеше да й трябва цяла вечност, за да ги сглоби сама.

Може би Пол щеше да пожелае да й помогне и…

Не. Не. Тя не можеше да иска това от него, не можеше да прекарват повече време заедно. Първо трябваше да разреши нещата с Кайл.

Но…

Но как изобщо щеше да ги разреши? Как можеше изобщо да знае със сигурност? И ако не беше сигурна, щеше ли да изпитва напрежение всеки път, когато ръката на Кайл докосваше тялото й?

Тя хвърли поглед на Пол, докато вървяха по «Сейнт Джордж».

Ръцете му бяха върху обвитите с гума дръжки на количката. Хубави ръце, силни ръце. Дълги пръсти.

— Знаеш ли — каза Хедър предпазливо, — ако нямаш работа, мисля, че бих приела помощ за прикачването на всички тези плочки една към друга.

Той погледна към нея и се усмихна — една хубава усмивка.

— Разбира се — каза той. — С удоволствие.

Най-накрая Пол и Хедър прекосиха двора на университета, след като спираха да почиват на няколко пейки по пътя. Изкачиха рампата на стълбището пред входа на «Сидни Смит хол». Пред тях вървеше едър студент, облечен с кожено яке, на гърба на което бе изписано името «Колмекс». Хедър си помисли, че рангът на това момче като футболен играч трябва да е много важен за неговото самочувствие, за да носи кожено яке в средата на август. Тя се надяваше, че поне ще задържи вратата отворена, но той я остави да се затръшне с подрънкване на стъкло зад себе си. Пол вдигна вежди, разменяйки поглед с Хедър, учител към учител — възпитанието на днешните деца. После той нагласи количката така, че да освободи едната си ръка, и се протегна да отвори вратата.

Най-после стигнаха до нейния офис.

— А — каза Пол, оглеждайки стаята, докато влизаха, — ти не си в самостоятелен офис.

Хедър кимна; дори в университетите действаше законът на по-силния.

— Аз съм само асоцииран професор — каза тя. — Отне ми няколко години да отгледам дъщерите си и предполагам, че имам още доста да наваксвам. Колегата, с когото делим офиса, Омар Амир, е в отпуска през лятото.

Хедър избута с крак кутията от скарата на своята количка, после се отпусна на един стол, за да си поеме дъх. Тя леко поклати глава и се заоглежда из стаята. Трябваше да преместят бюрото на Омар — ако го избутат към тази библиотека, ще има достатъчно място върху покрития с нисковлакнест килим под, за да започнат сглобяването на извънземния пъзел.

Пол също си почиваше, седнал на стола на Омар. След няколко минути обаче и двамата станаха и преместиха бюрото. После тя разпечати копие от плана в КАД програмата за първия панел, отвори първата кутия и седна по турски на пода. Пол седна на един метър от нея — можеше да долови миризмата на пот; от много отдавна не бе усещала миризмата на мъжка пот.

Започнаха да прикачват плочките една към друга. Беше приятно да види как привидно произволните мотиви върху всяка една се свързваха при сглобяването.

Докато работеше, мислите й безцелно се въртяха около това, което Пол бе казал, че е изработил по ръбовете на плочките: вглъб и зъб. Няколко наистина добри анекдота й идваха на ум по този повод, но тя ги запази за себе си.

Около 8,30 часа Пол и Хедър си поръчаха пица и кола; за удоволствие на Хедър те успяха да се споразумеят за продуктите върху пицата за секунди; това винаги беше основен въпрос на преговори с Кайл.

Пол предложи своята кредитна карта, когато пристигна момчето за доставки, но Хедър настоя, че той е този, който й прави услуга, така че тя трябва да плати сметката. Беше доволна, че Пол прие без уговорки.

Минаваше десет часа, когато привършиха със сглобяването на всичките четиридесет и осем големи квадрата. Всеки от тях беше около седемдесет на седемдесет сантиметра. Бяха ги подпрели отстрани на бюрото на Омар.

Вече бе време да построят проклетото нещо. Като използваха скобите и стягите, които Пол бе донесъл, те свързаха страните. Най-после всичките осем куба бяха сглобени.

Като цяло, оцветените места — които леко проблясваха като слюда — все още не образуваха смислена картина, но те се преливаха по повърхността на кутиите в сложна плетеница, която напомняше вградени електрически вериги.

Като се ръководеха от КАД диаграмата, те продължиха да съединяват кубовете в едно по-голямо цяло. Не успяха да изправят това, което се получаваше — помещението не беше достатъчно високо — така че го довършиха в хоризонтално положение, като колоната от четирите куба беше успоредна на пода:

Конструкцията се опираше на един куб; те подпряха края на колоната откъм по дългата й част с купчина учебници. Завършен, обектът заемаше почти цялата стая.

Когато свършиха, Хедър и Пол седнаха и се загледаха в творението си. Какво беше това? Произведение на изкуството? Олтар? Или нещо друго? Във всеки случай, беше провокативно, че имаше форма на разпятие — дори и сега, когато лежеше на едната си страна, този образ се набиваше на очи — но как биха могли извънземните да бъдат съпричастни към един толкова специфичен за човечеството символ? Дори ако един предполагаем бог е имал предполагаеми смъртни деца в другите светове, със сигурност никъде другаде кръстът не е бил използван като средство за екзекуция — той беше пригоден за анатомията на човека, все пак. Не, не, приликата сигурно беше случайна.

Като цяло конструкцията изглеждаше неустойчива. Всъщност, повече от всичко, тя й напомняше за нещо, което се бе случило в детската градина. Нейната група през 1979 година беше отишла да види първото в историята приземяване на реактивен самолет «Конкорд» на тогавашното Международно летище на Торонто. След като се бяха върнали, един добър възпитател беше направил за децата модел на «Конкорд» от стари консервени кутии и смачкан зелен картон. Това нещо изглеждаше също толкова паянтово, колкото онова тогава.

Пол поклати учудено глава.

— Какво предполагаш, че е това?

Хедър сви рамене.

— Нямам и най-малка представа.

Тя погледна часовника си, а Пол — неговия.

Заедно отидоха до станцията на метрото. Хедър беше в източна посока към станция «Йондж»; Пол, който живееше в общежитие в Харбърфронт, трябваше да поеме на юг към «Юниън». Той слезе на източната платформа, просто за да се увери, че Хедър безпроблемно се е качила на влака. Станция «Сейнт Джордж» беше облицована с бледозелени плочки, не много по-големи от тези, които бяха сглобявали тази вечер. Тунелите тук бяха изключително прави; Хедър видя своя влак да идва доста преди да е пристигнал на перона.

— Благодаря, Пол — каза тя като се усмихна топло. — Наистина оценявам помощта ти.

Пол леко я докосна по рамото; това бе всичко. Хедър се почуди какво щеше да направи, ако той се бе опитал да я целуне. И тогава нейният влак изтрополи на станцията и тя пое към своята празна къща.

Цяла нощ Хедър се бе въртяла и мятала в леглото, сънувайки ту чудноватото извънземно изделие, ту Пол.

По-голямата част от трасето на метрото до работата й минаваше под земята, но в две отсечки излизаше на дневна светлина. И на двете места — в близост до станция «Дейвисвил» и до «Роуздейл» — слънчевата светлина беше болезнено ярка за недоспалите очи на Хедър.

Добре че когато влезе в офиса си, пердетата бяха все още спуснати. Нямаше да може да работи спокойно с осемкубовата конструкция, която заемаше почти цялата стая. Но Хедър седеше тихо в сумрака, отпиваше от кафето, което бе купила по пътя от «Втората чаша» във фоайето и чакаше да й се проясни главата.

Беше се надявала, че нощният сън ще й подскаже някакъв отговор на загадката, която представляваше построеното от тях, но нищо не й бе хрумнало. И сега гледаше това нещо и се чувстваше като глупак — що за смахната идея! Доволна бе, че Омар — и изобщо всички други — бяха в отпуска.

Хедър отпи нова глътка от кафето и реши, че е готова да посрещне деня. Стана, отиде до прозореца и дръпна избелелите пердета. Слънчевата светлина нахлу в стаята.

Седна пак, хвана с ръце главата си и…

Що за дявол беше това?

Оцветените места върху субстратните панели блестяха в слънчевата светлина. Те представляваха кристален филм, така че това може би не беше толкова чудно, но…

… те като че ли танцуваха, трептяха.

Тя стана, за да ги разгледа по-отблизо, направи крачка напред и…

… и стъпи върху купчина принтерна хартия, която вчера бе оставила на пода. Подхлъзна се, залитна напред и се строполи върху изградената от нея конструкция.

Логично беше да я разбие на парчета — не само на големите квадратни панели, но и да се разкъсат повечето от връзките между хилядите плочки.

Сигурно трябваше да стане така, но не стана.

Конструкцията стоеше непокътната. Всъщност Хедър беше тази, която щеше почти да си счупи ръката, когато падна върху нея.

Нещо държеше панелите заедно. По-отблизо тя можеше да види, че всяка една квадратна фигура върху плочките проблясва поотделно, пречупвайки светлината подобно повърхността на сапунени мехурчета.

Вчера това беше една паянтова конструкция — построена как да е, придържана от скоби, крепящи се на купчина книги.

Но днес…

Тя отиде до най-отдалечения край на конструкцията, като я изучаваше през цялото време. Тогава силно удари по нея с кокалчетата на пръстите. Беше твърда, но не напълно неподвижна; цялата конструкция леко помръдна. Нейният удар изпрати лъч светлина към стената. Хедър опита с крак да измести купчината книги, които подпираха този край; томовете се плъзнаха по пода.

Крайният куб обаче продължаваше да стои устойчиво. Вместо да падне под собствената си тежест, редицата от кубове стърчеше във въздуха.

Дали боята не действаше като циментиращо вещество, след като се втвърдеше? Дали…

Тя огледа стаята, видя слънчевата светлина, която струеше от прозореца, видя собствената си сянка върху отсрещната стена.

Възможно ли беше да използва слънчева енергия?

Слънчевата светлина. Енергията, до която имаше достъп всяка една цивилизация във вселената. Не всички светове съдържаха тежки елементи като уран, и сигурно не всички имаха запаси от полезни изкопаеми. Но всяка планета в галактиката имаше една или повече звезди, около които се движеше.

Хедър стана и дръпна пердетата.

Обектът остана в устойчиво положение. Тя въздъхна — разбира се, едва ли щеше да е толкова просто. Тя седна обратно на бюрото си и се замисли.

В стаята се чу скърцащ звук. Хедър видя, че конструкцията започва да се накланя. Тя скочи на крака, изтича през стаята и се опита да хване крайния куб преди да се разпадне, като страничните му панели се отделят от горния и долния панел.

Тя се опита да задържи конструкцията с една ръка, докато с другата трескаво възстановяваше своята книжна подпора. След като обектът вече беше в безопасност, тя бързо отиде при прозореца и отново дръпна пердетата.

Очевидно нещото притежаваше някаква минимална способност за енергийно запасяване. Това имаше смисъл единствено при уреди, захранвани със слънчева енергия; не можеха всеки път да излизат от строя, ако случайно паднеше сянка върху тях.

Най-напред трябваше да подсигури постоянно захранване на конструкцията; след няколко часа слънцето вече нямаше да влиза през този прозорец. Замисли се дали да не я изнесе навън, но това щеше да реши проблема само до вечерта. Явно енергоспестяващото флуорисцентно осветление в офиса не беше осигурило достатъчно светлина, за да захрани конструкцията вчера. Хедър обаче можеше да вземе силни електрически лампи от Театралния факултет или може би от Ботаниката.

Тя чувстваше как нивото на адреналина в нея се покачва. Все още нямаше представа какво е открила, но определено беше постигнала много по-голям напредък с посланията на извънземните, отколкото който и да е друг.

За миг тя си помисли да отвори в Интернет страницата на Центъра за извънземни сигнали и да съобщи какво беше открила. Това щеше да е достатъчно, за да й осигури първенство. Но също така би означавало, че следващите дни стотици изследователи щяха да повторят направеното от нея, а някой от тях можеше да направи и следващата стъпка — да открие за какво служи проклетото нещо. Тя имаше за наваксване десетки години кариера; разкриването на целта на конструкцията може би щеше да компенсира изгубеното досега време…

Хедър отиде да намери няколко лампи. Веднага след това отново се залови за работа.