Четвъртото измерение

39.

Когато Хедър се върна в психопространството, не й беше нужно много време, за да намери баща си, Карл Дейвис.

Той беше починал в 1974-та, преди още да има домашни видеокамери. Хедър никога не беше виждала кадър с него и не беше чувала гласа му. За сметка на това, до безкрайност се бе взирала в негови снимки. Преди да почине, вече беше започнал да оплешивява и си бе пуснал мустаци. Беше носил очила с рогови рамки. Имаше добродушно лице и имаше вид на добър човек.

Беше роден през 1939 година. Три седмици преди тридесет и петия си рожден ден бе убит от един пиян шофьор. Майка й се беше оженила повторно десет години по-късно. Хедър винаги беше отказвала да нарича Андрю «татко» и макар че майка й си бе сменила фамилията на Редевски, Хедър настоя да остане Дейвис, отстоявайки тази част от своето минало, която никога не бе познавала.

Сега, най-после, тя се докосна до ума на Карл Дейвис и бавно запрелиства всичко, което той беше представлявал.

Той бе добър човек. О, беше закостенял поддържник на разделението между половете според днешните стандарти, но не и по онези от шестдесетте години на миналия век. Бе непросветен и в много други отношения, чудейки се за какво е целият този шум долу в южните Съединени щати. Но той беше обичал силно майката на Хедър, никога не я беше мамил, и душа даваше за Дорийн, а също с голямо нетърпение очакваше появата на още едно бебе в дома си.

Хедър се отдръпна, когато на преден план излязоха спомените за втората бременност на майка й. Тя не искаше да види смъртта на баща си; просто искаше да го познава като жив.

Затвори очите си, изчаквайки конструкцията да се материализира отново. Натисна стоп бутона, излезе, намери някакви кърпички и избърса очите си.

Беше имала баща.

И той щеше да я обича.

Тя поседя известно време, стоплена от тази мисъл.

А след това, когато беше готова, отново влезе в конструкцията, за да прекара повече време в опознаване на Карл Дейвис.

Отпърво всичко беше както обикновено. Тя видя двете кълба, трансформира ги чрез Некеровия трик в две полусфери, видя обширната област от черни шестоъгълници и после…

И после…

Невероятно, там имаше някой друг.

Хедър го усети с цялата повърхност на тялото си, с всеки неврон в мозъка си.

Възможно ли беше Кайл също да е в психопространството, използвайки своята конструкция? Разбира се, че не. Сега той имаше часове.

Освен това…

Обикновено беше невинна шега, все пак.

Вече го бяха правили. Той от своята конструкция навлизаше в нейния ум. Тя от своята конструкция навлизаше в неговия. Изследваха собствените си тела като затваряха и отваряха очите си, изживявайки се алтернативно ту като себе си, ту като наблюдател в мозъка на другия.

Съвършена обратна връзка. Да знаят колко далеч беше стигнал всеки от тях, да се забавляват, да хармонират един с друг, да стигат спонтанно до кулминационната точка.

Не, не, тя знаеше какво е Кайл да присъства в психопространството.

А сега не беше така.

И все пак…

И все пак, тук имаше някакво друго присъствие.

Възможно ли беше някой друг да е стигнал до това откритие? Толкова дълго бяха отлагали излизането пред публика. Възможно ли беше някой друг в този момент да демонстрира навлизане в психопространството? В света бяха останали само малък брой изследователи на извънземните послания. Можеше ли да е Хамасаки, демонстриращ психопространството, докато камерите на Ен Хн Кн снимаха? Томсън-Енрайт, който го представя пред Би Би Си? Касил, предприемащ малък излет в психопространството под погледа на Си Ен Ен? Дали те с Кайл се бяха забавили твърде дълго да направят своето съобщение?

Но не.

Не, тя знаеше от експериментите си с Кайл, че няма усещането за други, имащи достъп в момента до психопространството.

И все пак, усещането за още нечие присъствие беше безпогрешно.

Конструкцията бе пиезоелектрична.

Възможно ли беше да е излязла от строя? Възможно ли бе тя самата да преживява феномена, който Пърсингер от Лорентинския университет беше открил преди всички онези години? Можеше ли пиезоелектричните разряди на дошлата от Кентавър боя да предизвикваха в главата й халюцинации? Щеше ли скоро да види ангели или демони, или извънземни с големи глави, които идваха, за да я отведат надалече?

Тя затвори очи, възстановявайки интериора на конструкцията, после натисна стоп бутона. Може би този път нещо малко се е объркало с навлизането в психопространството. Тя пое дълбоко въздух, после пак протегна ръка към старт бутона.

Влезе отново близо до стената от черни шестоъгълници.

Усещането, че още нещо присъства там, беше дори по-силно отпреди.

Нещо се движеше в този свят, една блестяща вълна, която внасяше трептения в мислите на цялото човечество, в преживяванията на всички хора. Тази вълна нанесе удар и разбърка всичко по пътя си. Хедър се опита да проясни ума си, да действа като получател, а не като наблюдател, да се отвори към това, което преминаваше през психопространството, каквото и да беше то…

Кайл вървеше по «Сейнт Джордж», връщайки се в «Мълин хол» от часовете си в «Ню колидж». Любимият му продавач на хот-дог бе застанал на обичайното си място пред библиотека «Робърдс», под един рекламен чадър на Шоп-си в черно и жълто. Кайл се спря.

— Добър ден, професоре — каза гласът с италиански акцент. — Както обикновено?

Кайл помисли малко.

— Мисля, че имам нужда от ново обикновено, Тони. Имаш ли нещо по-здравословно?

— Имаме веджи-дог, зеленчуков. Без мазнини, без холестерол.

— Как е на вкус?

Дребният мъж сви рамене.

— Може и да е по-лошо.

— Ще си взема само ябълка — усмихна се Кайл, като избра една от кошницата на плота и подаде кредитната си карта.

Тони преведе стойността и върна картата.

Кайл продължи пътя си, като избърса ябълката в синята си риза, без да усети, че една закръглена фигура го следи.

Хедър се опита да потисне всички мисли, които препускаха из мозъка й.

Тя надви мислите си за Кайл. Надви мислите за дъщеря си. Надви мислите за Лидия Гуржиеф. Надви мислите за работата си, за съседите си, за телевизионните програми, които бе гледала, за музиката, която бе слушала, за случайните срещи, които я бяха оставили в кисело настроение. Тя потисна всичко това, опитвайки се да върне ума си към неговата първична форма, опитвайки се просто да слуша, просто да улавя, просто да разбира какво е това, което шумоли из психопространството.

И накрая проумя.

През живота си Хедър се бе натъквала на хора, които изживяват радост — бе видяла и как самата тя може да се зарадва, като емоцията премине от другия човек към нея. Същото би могло да се случи с гнева; тези неща бяха заразителни.

Но тази емоция — е, Хедър достатъчно често я бе изпитвала върху себе си, но никога не беше изживявала пренасянето отвън на тези чувства.

Досега.

Усещането при движението из психопространството беше равнозначно на удивление.

Абсолютна изненада; пълно изумление — дори ченето на Бог можеше да увисне.

Нещо изцяло ново се случваше — нещо, което колективният ум на човечеството не беше преживявал нито веднъж през всичките хилядолетия на своето съществуване.

Хедър се бореше да запази ума си ясен и да се опита да открие причината за такова едно всеобхващащо удивление.

И накрая го почувства, странно усещане, като че ли беше докосната от призрачна ръка, като че ли изведнъж нещо се появи там.

Така си беше.

Там имаше нещо.

За първи път в своето съществуване колективният ум на човечеството имаше усещане за присъствието на нещо друго, на някой друг.

Беше невероятно — абсолютно невероятно.

На нивото на колективния ум дори нямаше дефиниция за думата «самота». Тя имаше смисъл само в три измерения, отнасяйки се за очевидната изолираност на отделните елементи. В четириизмерното пространство обаче тя беше безсмислена — безсмислена като това да питаш къде свършва вселената.

Или поне така беше мислил колективният ум.

Но сега в четвъртото измерение имаше още нечие присъствие.

Един друг колективен ум.

Човешкият колективен ум се бореше да схване новото положение. За него усещането беше толкова чуждо, колкото щеше да бъде за Хедър да види нов цвят, да усети пряко магнитното привличане, да чуе музиката на планетите.

Един друг колективен ум.

Какъв можеше да бъде той?

Хедър си помисли за маймуните — горили, шимпанзета и всички други организми. Навярно един от тези видове най-после бе направил пробив, беше надхвърлил ограниченията на животинската си порода и се бе сдобил със съзнание, способност за мислене, която, дори и да не беше измерима с тази на днешното човечество, може би беше сравнима с тази на нашите предшественици от вида Homo habilis.

Но не беше това. Хедър усещаше в сърцевината на своето същество, че не това беше отговорът.

Хедър се замисли за АПЕ-тата — компютърните симулации, които нейният съпруг и още много други създаваха от години. Досега те изобщо не работеха както трябва, изобщо не бяха хора. Но това може би се беше променило. Навярно Сапърщайн или някой друг беше разрешил проблемите с квантовите компютри; двамата с Кайл все още не бяха дали гласност на посланието на Хъникер — нямаше как Сапърщайн да знае за него.

Не, не, това също не беше вярно.

Другият не беше тук, колкото и широко да звучеше думата «тук» за четириизмерността на колективния ум.

Не, не, той беше там. Някъде другаде. Идваше отвън, осъществяваше контакт, докосваше човешкото колективно несъзнателно за първи път.

И тогава Хедър разбра.

Това беше друг колективен ум, но той не беше земен.

Бяха кентавърийците. Техните мисли, техните архетипове, техните символи.

Бяха изпращали своите радиопослания като предвестници на своето пристигане. Но колективният ум на човечеството, затворен в себе си, неспособен да схване, беше пропуснал главното. Отделните хора от дълго време бяха прокламирали, че ние не може да сме сами във вселената, но колективният ум знаеше — знаел е до самата си същност — че нищо друго, освен изолация, не е възможно.

Ала той не беше прав.

Кентавърийците бяха пробили тази изолация.

Контактът беше осъществен.

Дали отделните триизмерни кентавърийци бяха на път към Земята? Бяха ли разширили границите на своя колективен ум, разпростирайки се от Алфа Кентавър към жълтото слънце и бяха ли преодолели разстоянието в такава степен, че колективният ум на Земята и колективният ум на кентавърийците да се докоснат, да имат допирни точки, да могат да се смесят?

Ако кентавърийците се приближаваха, кой знае колко време щеше да мине, докато пристигнат като същества от плът и кръв? Радиопосланията бяха започнали преди десетилетие; дори един колективен ум можеше да е ограничен от постулатите на Айнщайн. За да пристигнат тук сега, кентавърийците е трябвало да постигнат скоростта на светлината, ако са тръгнали при изпращането на първото си послание; при четвърт светлинна скорост все още щяха да са на две светлинни години от Земята.

Хедър осъзна, че умът й усилено работи въпреки усилията й да не мисли за нищо, а…

Не. Не, това не беше нейният ум. Това беше всеки един ум. Колективното несъзнателно на човечеството се опитваше да проумее всичко това, като се мъчеше да го разгадае, като търсеше отговорите.

Хедър реши да не прави повече усилия. Тя се отпусна, оставяйки се на вълните от учудване, любопитство и удивление, които я заливаха…