Четвъртото измерение

33.

Беки остана още два часа, но накрая трябваше да си тръгне. Живееше в търговската част на града и се налагаше да бъде там в сряда рано сутринта, за да отвори магазина.

След като я изпратиха, Кайл седна на дивана.

Хедър остана дълго загледана в него.

Той беше толкова сложен човек — много по-сложен, отколкото си бе представяла. И след всичко казано и сторено, беше един предимно добър човек.

Не съвършен, разбира се. Хедър беше шокирана и разочарована от някои неща, които откри, докато се ровеше из спомените му. Той си имаше своя тъмна страна, свои дребнави черти; можеше да се държи снобски и егоистично, да бъде неприятен. Не, такова нещо като съвършения мъж не съществуваше, но тя знаеше това, още преди да напусне Въджревил и да дойде в Торонто. Кайл беше едновременно велик и с много недостатъци — върхове и падини, много повече и много по-малко от това, което Хедър си беше мислила, че е.

Тя съзнаваше, че какъвто и да е сега, тя може да го приеме; хармонията между тях не беше идеална и навярно никога нямаше да бъде. Но тя знаеше в сърцето си, че по-добра хармония от тази, нямаше да постигне с никой друг. И навярно признаването на това беше една достатъчно добра дефиниция за любовта.

Хедър прекоси стаята и застана пред него. Той вдигна поглед към кафявите й очи, същите като тези на Беки. Протегна ръка и той я пое. Поведе го през стаята, нагоре по стълбите към спалнята.

Беше минала година, откакто за последен път бяха правили любов.

Но чакането си заслужаваше.

Тя изобщо не се чувстваше напрегната.

Когато свършиха и лежаха прегърнати един до друг, Хедър промълви единствените думи за тази вечер след заминаването на Беки:

— Добре дошъл вкъщи.

Заспаха прегърнати.

Следващата сутрин: сряда, 16-ти август.

Хедър слезе по стълбите и съгледа Кайл да седи в дневната. Сякаш гледаше в празно пространство, погледът му — закован на стената между картината на Робърт Бейтмън, изобразяваща дива северноамериканска овца и фотогравюрата на Аризонската пустиня от Анзел Адъмс.

Хедър влезе в стаята. На съседната стена беше тяхната сватбена фотография на почти четвъртвековна възраст. Хедър можеше да види промяната у съпруга й. Съвсем доскоро косата му бе с почти същия тъмнокафяв цвят като в деня на сватбата, а челото му бе относително гладко. Сега обаче бръчки пресичаха челото му, а позанемарената брада и тъмната му коса бяха прошарени със сребро.

Изглеждаше и физически смален. О, без съмнение, все още беше сто седемдесет и седем сантиметра, но седеше сгърбен на дивана, съвсем отпуснат. Очертаваше се и коремчето, с което толкова се бе борил след сърдечния удар, макар и не в предишния размер. Хедър се надяваше, че сега, след като Кайл и Беки се бяха помирили, той ще съумее да се измъкне от физическото си неразположение, но въпреки радостта от предишната вечер, все още не беше добре.

Тя пристъпи навътре в стаята и Кайл погледна към нея; лицето му беше гневно.

— Трябва да я спрем — каза той.

— Кого?

— Психоаналитичката. Тя може да извърши същото и с някой друг — да разруши още едно семейство.

Хедър седна до него на дивана.

— Какво предлагаш?

— Да я лишим от право на практикуване или какъвто е там еквивалентът за психиатрите.

— Искаш да кажеш, да направим така, че да й отнемат лиценза. Но тя не е психиатър или психолог. Дори никъде не определя себе си като терапевт, доколкото можах да видя. Гурджиеф нарича себе си «съветник». Е, не е необходимо да имаш лиценз, за да даваш съвети в Онтарио.

— Тогава трябва да я съдим. Да я съдим за нанесени вреди. Трябва да сме сигурни, че тя никога отново няма да се опита да обработва някой друг.

Хедър не знаеше какво да каже. Опитваше се да овладее страничните ефекти от своето откритие; след като го обявеше пред обществеността, след като цялата човешка раса имаше достъп до психопространството, със сигурност нямаше да има начин мошеници като Гурджиеф да продължат да имат влияние — проблемът щеше да се реши от само себе си.

— Разбирам те — каза Хедър, — но не можем ли да оставим всичко това да свърши?

— То не е свършило — каза Кайл.

Хедър смекчи тона си.

— Но Беки ти про…

Тя спря. Почти щеше да каже «прости», като че ли имаше за какво да се прощава. Може би Кайл беше прав, може би петното никога не се махаше напълно. От всички хора Хедър трябваше да бъде най-убедена в невинността на Кайл и въпреки това, без да се замисли, беше започнала изречение, което предполагаше, че нещо се е случило.

Кайл въздъхна.

— Искам да кажа, че тя сега разбира, че нищо не се е случило — опита се да замаже положението Хедър. — Тя знае, че никога не би я наранил.

Кайл дълго мълча. Хедър наблюдаваше как закръглените му рамена се повдигат и спускат с всяко негово вдишване.

— Не става дума за Беки — каза той най-после.

Сърцето й се сви. За да му помогне, тя беше направила много повече, отколкото бе възможно той да знае, но накрая не се бе оказало достатъчно. Знаеше, че много семейства се разпадаха, след като отмине кризата.

Отвори уста да каже: «Съжалявам», но Кайл проговори, преди нея.

— Не става дума за Беки — отново каза той. — А за Мери.

Очите на Хедър се разшириха от учудване.

— Мери? — повтори тя. Толкова рядко произнасяше на глас името, че то почти й звучеше непознато. — Какво за нея?

— Тя мисли, че аз съм й причинил зло.

Сегашно време; неспособност да се приеме случилото се.

Хедър се върна към това, което щеше да каже преди малко:

— Съжалявам.

— Тя никога не ще узнае истината — каза Кайл.

За своя изненада, Хедър откри, че я изпълва религиозно чувство и промълви:

— Тя знае.

Кайл промърмори нещо и сведе поглед към дървения под. Около половин минута и двамата мълчаха.

— Зная, че не съм направил нищо — започна Кайл, — но…

Гласът му заглъхна. Хедър го погледна с очакване.

— Но — продължи той — Мери мисли, че съм. Тя отиде в гроба — замълча, сякаш премисляше думата или за миг направи връзката със собствената си фамилия[4], мислейки, че баща й е чудовище.

Той вдигна глава и погледна Хедър. Очите му бяха навлажнени.

Тя се облегна назад на дивана, а мисълта й препускаше. Трябваше да е свършило, по дяволите! Трябваше всичко вече да е свършило.

Вдигна поглед към тавана. Стените бяха бежови, но таванът бе от чисто бяла мазилка с груба текстура. Малки зрънца, стърчащи от нея.

— Може би има начин — каза тя най-после като затвори очи.

Кайл не отговори веднага.

— Какво? — каза той, като че ли не беше чул ясно.

Хедър въздъхна дълбоко и го погледна.

— Може би има начин — повтори тя. — Начин, по който можеш, е, не да говориш с Мери, разбира се, но все пак, да се помириш с нея. — Тя замълча. — И начин, по който да разбереш защо не е нужно да правим каквото и да е с Гурджиеф.

Кайл объркан присви очи.

— Какво? — отново каза той.

Хедър извърна очи, опитвайки се да измисли как да обясни всичко.

— Щях да ти кажа съвсем скоро — чувстваше нужда да изгради своята защита от самото начало. — Наистина щях да ти кажа.

Това обаче не беше вярно или поне не беше сигурно. Тя се беше борила дни наред, несигурна как или дали да продължи. Да, тя беше казала на Беки, но също така я беше накарала да се закълне, че ще го пази в тайна. Не се гордееше с начина, по който действаше; да, залогът беше голямата наука; да, имаше фундаментални истини, които трябваше да се споделят. Но как се предполагаше, че трябва да реагира човек? Как се боравеше с откритие от такава величина?

Хедър се обърна с лице към Кайл. Той все още я гледаше скептично.

— Открих какво означават посланията на извънземните — тихо каза тя.

Очите му се разшириха.

Хедър вдигна ръка.

— Не всичко, разбираш ли, но достатъчно.

— Достатъчно за какво?

— За да построя машината.

— Каква машина?

Тя леко отвори уста, после издиша, чувствайки как въздухът издува бузите й.

— Машина за достъп до… колективния ум.

Кайл, слисан, наклони глава.

— Това са се опитвали да ни кажат извънземните. Индивидуалността е илюзия; всички ние сме част от едно по-голямо цяло.

— Теоретично е така — каза Кайл предпазливо.

— Не. Не. В действителност. Вярно е — всички теории, за които говорихме вчера, са верни. Зная го, знам го със сигурност. Посланията, те бяха нещо като чертежи за четириизмерен уред, който…

— Който какво?

Хедър отново затвори очи.

— Който позволява на един индивид да се потопи в човешкото колективно несъзнателно — в действителния, буквално общия ум на човечеството.

Кайл прехапа долната си устна, но не каза нищо в продължение на няколко секунди.

— Как изгради такова нещо?

— Нямаше да мога сама. Но един приятел от Механичния инженерен отдел ми помогна.

— И това нещо работи?

— Да, работи — кимна Хедър.

Кайл помълча малко, а после каза:

— И ти… ти какво направи? Свърза се с колективния ум?

— Нещо повече. Плувах из него.

— «Плува» — повтори Кайл, като че ли не можеше да разбере думата в този контекст.

Хедър кимна отново.

Кайл пак замълча.

— Времето беше трудно за всички нас — започна той. — Не съзнавах, съжалявам, скъпа, не съзнавах какво ти коства всичко това.

Хедър не можа да сдържи усмивката си. И бащата като дъщерята.

— Ти не ми вярваш.

— Аз, е, аз…

Усмивката на Хедър се стопи. Съжали, че не бе предвидила да донесе вкъщи със себе си видеозаписа със сгъващия се тесеракт.

— Ще ти покажа. Ще ти покажа още днес. Съоръжението е в моя офис.

— Кой друг знае за това?

— Никой, освен мен и Беки.

Кайл все още изглеждаше неубеден.

— Зная, че трябваше да ти кажа по-рано. Щях да го направя миналата вечер. Но това няма как да се сравни с нещо, което можеш да си представиш. То ще промени всичко. Личната тайна престава да съществува.

— Какво?

— Мога да имам достъп до всекиго — да намеря неговите спомени, неговата личност, архива на това, което е. Аз…

— Да?

Тя сведе очи.

— Аз се свързах с твоя ум, разрових се из твоите спомени.

Кайл леко се отдръпна от нея.

— Това… това не е възможно.

Хедър отново затвори очи, борейки се със срама, който я заливаше.

— Ти си купи хот-дог със запечен лук от един продавач на улица «Сейнт Джордж».

Очите на Кайл отново се разшириха.

— В твоя летен курс в групата по изкуствен интелект има една студентка на име Кейси. Ти си помисли за нея, че е гадже. «Гадже» — точно тази дума си помисли. Това издава възрастта ти, да знаеш — днес се казва «парче», нали? Така говорят младите хора: «Тя е страхотно парче».

— Ти си ме шпионирала.

Хедър поклати глава.

— Не съм те шпионирала, поне не в познатия смисъл.

— Но…

— Ти си мислиш, че бедрата ми са отпуснати — това е още един пряк цитат. Ако изобщо си джентълмен, никога не би казал това на някого.

Ченето на Кайл увисна.

— Технологията работи. Ще можеш да видиш защо съм я пазила в тайна, поне до момента. Твоят интимен свят, интимният свят на който и да е; комбинацията за заключване на която и да е ключалка; паролата ти — всичко може да бъде извлечено с тази технология от твоя ум, от ума на който и да е. Повече не съществуват никакви тайни.

— И ти си изпробвала моя ум, без да ми кажеш? Без мое разрешение?

Хедър сведе очи.

— Съжалявам.

— Това е невероятно. Това е прекалено.

— Не всичко е лошо — каза Хедър. — Имах възможност да докажа, че не си наранил Беки или Мери.

— Да докажеш? — Гласът на Кайл стана остър. — Не си ми имала доверие, не си ми вярвала?

— Съжалявам, но… но те са мои дъщери. Не можех да избирам между тебе и тях. Трябваше да зная — да зная със сигурност, за да мога да започна нови опити за спасяване на нашето семейство.

— Господи — промълви Кайл. — Господи!

— Съжалявам — повтори тя.

— Как си могла да криеш това от мен? За бога, как си могла да криеш това от мен?

Хедър почувства, че гневът в нея се надига. Канеше се да му го върне: Как си могъл да криеш сексуалните си фантазии от мен? Каза ли ми, че мразиш майка ми? Позволи ли ми да разбера какво чувстваш по отношение на това, че още не съм направила кариера, че не допринасям за финансовото ни положение, колкото тебе? Разкри ли пред мен твоите чувства към Бога?

Как си могъл да пазиш толкова тайни от мен година след година, десетилетие след десетилетие, четвърт век в лъжи?

Как си могъл да пазиш скрито всичко това?

Хедър преглътна, възвръщайки самообладанието си. А след това един сподавен, лишен от хумор смях изскочи от пресъхналото й гърло. Всичко, което току-що си бе помислила — собственият й гняв, собствените й потискани чувства — съвсем скоро щяха да бъдат ясни за него. Беше неизбежно; нямаше начин да го предотврати — нямаше начин той да потисне изкушението, което щеше да мисли, че е негово право, че е съвсем честно да си го върне, след като влезе в конструкцията.

Тя сви леко рамене.

— Съжалявам.

Той пак се помести на дивана, като че ли се канеше да стане.

— Но — започна тя, — не виждаш ли? Не разбираш ли? Това не е само твоят ум или моят, до който можеш да се докоснеш. Това се отнася за всеки ум — включително и онези, които вече не са активни.

Тя протегна ръката и взе неговата. Пръстите му бяха неподвижни.

— Виж, това все още не съм го опитвала, но може би ще се получи. Може би ще успееш да се докоснеш до ума на Мери — до неговия архив, до съхранената версия.

Тя стисна ръката му, като леко я разтърси, търсейки в очите му отговор.

— Навярно ще можеш да се помириш с нея.

Кайл учудено повдигна вежди.

— Зная, че не е свършило — каза Хедър. — Но може би ще свърши. Може би ще е съвсем скоро. Може би ще съумеем да положим всичко в покой — всички демони, всичкото лошо за нас време.

— И какво ще стане после? — попита Кайл. — Какво ще последва?

Хедър отвори уста да отговори, но бързо я затвори, осъзнавайки, че няма и най-малка представа.