2.

Университетът на Торонто — самообявилият се Харвърд на Севера — беше основан през 1827 година. Около петдесет хиляди редовни студенти бяха записани тук. Основният корпус беше в търговската част на града, закотвен на пресечката на «Юнивърсити авеню» и улица «Колидж». Освен че разполагаше с традиционния централен корпус, университетът на Торонто се разпростираше и в самия град със сгради, които в архитектурно отношение бяха истински гювеч от деветнадесети, двадесети и ранния двадесет и първи век.

Най-отличителната забележителност на университета беше библиотеката «Робъртс» — често наричана от студентите «Книжната крепост» — масивна, сложна бетонна конструкция. Кайл Грейвс беше изживял в Торонто всичките си четиридесет и пет години. Въпреки това съвсем наскоро бе видял архитектурен модел на корпуса и беше разбрал, че библиотеката е оформена като бетонен паун с качулатата кула на редките книги на Томас Фишер, извисяваща се като завършваща с клюн шия, и двете големи крила, разперени зад нея.

За нещастие, нямаше такова място, от където да се погледне отгоре библиотеката, за да се оцени по достойнство проекта. Университетът на Торонто в действителност имаше три асоциирани теологически колежа — «Емануел», филиал на Обединената канадска църква; презвитерианският «Нокс»; и агликанският «Уиклиф». Навярно беше предвидено паунът да се вижда само от Бог или посетители от космоса.

Кайл и Хедър се бяха разделили скоро след самоубийството на Мери; то беше дошло в повече и за двамата и тяхното разстройство от неразбирането на това, което се случи, се беше разпростряло във всичко. Апартаментът, в който сега живееше Кайл, беше близо до метростанция «Даунсвю» в предградието на Торонто. Той беше взел метрото до станция «Сейнт Джордж» тази сутрин и сега минаваше пеш краткото разстояние на юг към «Денис Мълин хол», който се намираше на улица «Сейнт Джордж» 91, точно срещу пътя, идващ от библиотека «Робъртс».

Кайл мина покрай Музея на обувките Бата — най-големият в света музей, посветен на обувни артикули, който се помещаваше в друго чудо на дизайна на двадесети век: сграда, която изглеждаше като леко смачкана кутия за обувки. Някой ден, канеше се Кайл, наистина щеше да влезе вътре.

След около две минути Кайл достигна «Мълин хол», новата четириетажна кръгла сграда, в която се намираше Отделът за изкуствен интелект и съвременна компютъризация. Кайл влезе през главната плъзгаща се стъклена врата. Неговата лаборатория беше на третия етаж, но той тръгна по стълбите, вместо да чака асансьора. Откакто беше получил сърдечен удар преди четири години, използваше всяка възможност за физически упражнения. Спомняше си как пуфтеше и пъшкаше само след един етаж, а сега се качваше, без изобщо да се задъха. Той се отправи надолу по коридора, отляво беше откритият атриум, докато стигна до лабораторията си. Притисна палец към сканиращата пластина и вратата се плъзна встрани.

— Добро утро, д-р Грейвс — каза дрезгав мъжки глас при неговото влизане.

— Добро утро, Чийтах.

Кайл свали шапката си и я закачи на старата дървена закачалка — университетите никога нищо не изхвърлят; тази трябваше да е от 50-те години на миналия век. Той пусна кафемашината, след това седна пред конзолата на компютъра, чийто преден панел беше под наклон четиридесет и пет градуса. В центъра на панела имаше две малки лещи, които се движеха в синхрон като очи.

Чийтах беше АПЕ — компютърна симулация, проектирана за Апроксимирана Психологическа Експресия; той подражаваше на човека. Кайл от дълго време беше защитник на принципа за силен изкуствен интелект: мозъкът не беше нищо друго освен органичен компютър, а съзнанието бе просто програмното осигуряване, което управляваше този компютър. Когато за първи път беше изложил това становище публично, в края на 90-те години на миналия век, то беше изглеждало разумно. Компютърните възможности се удвояваха на всеки осемнадесет месеца; достатъчно скоро щеше да има компютри с много по-голям капацитет за съхраняване на информация и по-добри взаимовръзки, отколкото притежаваше човешкият мозък. Със сигурност, когато се достигнеше този момент, щеше да е възможно човешкото съзнание да бъде копирано върху компютър.

Бедата беше, че този момент вече бе достигнат. Наистина повечето изчисления показваха, че още преди четири или пет години компютрите са надминали човешкия мозък по информационно-процесорни възможности и степен на сложност.

А Чийтах все още не можеше да различи смешния анекдот от тъпия.

— Какво не е наред? — прозвуча гласът на Чийтах.

Кайл се огледа; вътрешните и външните стени на лабораторията бяха извити, следващи очертанията на «Мълин хол», но нямаха прозорци; таванът беше високо и целият бе покрит със светещи панели над метални решетки.

— Нищо.

— Не се опитвай да продаваш краставици на краставичар — каза Чийтах. — Ти прекара месеци да ме научиш как да чета по човешките лица, независимо от тяхното изражение. Все още не съм много добър, но мога от пръв поглед да кажа кой си — и знам как да отгатна твоето настроение. Ти си разстроен за нещо.

Кайл сви устни, размишлявайки дали има желание да отговори. Всичко, което Чийтах правеше, беше по силата на чисти изчисления; Кайл със сигурност не се чувстваше длъжен да му отговаря.

И все пак…

Още никой не беше дошъл в лабораторията. Не можа да спи миналата вечер, след като си тръгна от дома — той все още мислеше за него като за «дома», а не «дома на Хедър» — и беше пристигнал много рано в университета. Навсякъде беше тихо с изключение на бръмченето от апаратурата и флуорисцентното осветление, и приказките на Чийтах с неговия дълбок и доста носов глас. Кайл трябваше да настрои говора някой път; стремежът му да даде на Чийтах глас с естествена дихателна неблагозвучност беше довел до дразнеща пародия на реалната реч. Колкото до самото АПЕ, разликите между него и истинския човек ставаха все по-очебийни със задълбочаването на опитите.

Не, със сигурност не трябваше да отговаря на Чийтах.

Но може би искаше да отговори. След всичко с кого друг можеше да говори по въпроса?

— Задействай заключването за личен файл — каза Кайл. — Не трябва да препредаваш следващия разговор на никой друг или да правиш запитвания относно него. Разбра ли?

— Да — каза Чийтах.

Крайното «а» беше провлачено заради проблема с гласовия код. Настъпи мълчание. Накрая Чийтах подкани Кайл:

— За какво искаше да говорим?

Откъде да започне? За бога, той дори не беше сигурен защо прави това. Но с никой друг не би могъл да разговаря — не можеше да рискува да се разнесат клюки наоколо. Спомняше си какво стана със Стоун Бентли от Антропологията: обвинен от една студентка за сексуален тормоз; напълно оправдан от съда; дори студентката накрая оттегли обвинението си. Но и до ден днешен беше пренебрегван от ръководството, и се носеха шепнешком изречени подмятания от други членове на факултета или от студенти. Не, той нямаше да се подложи на това.

— Всъщност не е нищо важно — каза Кайл. С провлачена походка отиде и си наля от вече готовото кафе.

— Не, моля те — каза Чийтах. — Кажи ми.

Кайл се помъчи да се усмихне. Знаеше, че Чийтах не беше любопитен в действителност. Самият той бе програмирал алгоритъм, който имитираше любопитство: когато изглежда, че човекът отсреща няма желание да продължи, започни да настояваш.

Все пак той наистина имаше нужда да сподели с някого.

— Дъщеря ми ми е страшно ядосана.

— Ребека — додаде Чийтах. Друг един алгоритъм; загатни близост, за да предизвикаш откровеност.

— Ребека, да. Тя казва… тя казва… — Кайл заглъхна.

— Какво?

Носовият изговор правеше гласа на Чийтах да звучи още по-загрижено.

— Тя казва, че съм я тормозел.

— По какъв начин?

Кайл шумно издиша. Нито един истински човек не би задал този въпрос. За бога, това беше глупаво…

— По какъв начин? — отново попита Чийтах, без съмнение след като часовникът в него му показа, че е време да подкани още веднъж.

— Сексуално — прошепна Кайл.

Микрофонът на предния панел на Чийтах беше много чувствителен; нямаше съмнение, че е чул. Все пак известно време помълча — програмирано съчувствие.

— О — най-после каза той.

Кайл виждаше как мигат светлините по панела; Чийтах беше влязъл в Интернет и бързо търсеше информация по въпроса.

— На никого не трябва да казваш — остро изрече Кайл.

— Разбирам — каза Чийтах. — Извършил ли си това, в което те обвиняват?

Кайл чувстваше, че започва да се ядосва.

— Разбира се, че не.

— Можеш ли да го докажеш?

— Що за въпрос е това, по дяволите?

— Очебиен — каза Чийтах. — Приемам, че Ребека в действителност няма доказателства за вината ти.

— Разбира се, че няма.

— И се предполага, че ти не разполагаш с доказателства за твоята невинност.

— Е, да, така е.

— Тогава важи нейната дума срещу твоята.

— Човек е невинен до доказване на противното — каза Кайл.

Компютърът изсвири първите четири акорда от Пета симфония на Бетовен. Все още никой не си беше дал труд да програмира истински смях — зле функциониращото чувство за хумор на Чийтах едва ли имаше нужда от него — и музиката служеше като заместител.

— Предполага се, че съм наивен, д-р Грейвс. Ако ти не си виновен, защо ще те обвинява?

Кайл нямаше отговор.

Чийтах изчака програмираното време и после отново опита:

— Ако ти не си виновен, защо…

— Млъквай — сряза го Кайл.

Загрузка...