Четвъртото измерение

3.

Хедър не четеше лекции през лятото, слава богу. Цяла нощ се беше мятала и въртяла в леглото след посещението на Беки и успя да стане едва към единадесет на обяд.

Как да продължи да живее след нещо подобно, чудеше се тя.

Мери беше починала преди шестнадесет месеца.

Не, мислеше Хедър. Не, погледни го право в лицето. Мери се беше самоубила преди шестнадесет месеца. Никога не разбраха защо. Беки беше живяла вкъщи по онова време; тя бе тази, която намери тялото на сестра си.

Как да продължи?

Какво да прави оттук нататък?

Същата година, в която се роди Беки, Бил Косби бе загубил сина си Енис. Хедър, с новородено на ръце и двегодишно кълбо от енергия, препускащо из къщата, се беше развълнувала и бе писала на Косби, под грижите на Си Би Ес тогава, за да изрази своите съболезнования. Като майка, тя знаеше, че нищо не можеше да бъде по-съкрушаващо от загубата на дете. Десетки хиляди изпратиха такива писма, разбира се. Косби — или поне неговите служители — беше отговорил с благодарност за съчувствието.

По някакъв начин Бил Косби беше продължил да живее.

По същото време един друг баща бе в новините всяка вечер: Фред Голдмън, бащата на Рон Голдмън, убитото момче край дома на Никол Браун Симпсън. Фред изпитваше ярост към Симпсън, човека, за който той беше убеден, че е убил сина му. Гневът на Фред беше явен, той струеше от телевизионния екран. Семейство Голдмън публикуваха книга — «Неговото име е Рон». Хедър дори отиде на срещата с тях, когато представяха книгата си в супермаркета «Чаптърс» в близост до университета. Тя, разбира се, знаеше, че ще има разпродажба след няколко месеца, както и на всички други дреболии, свързани с делото Симпсън, но въпреки това си купи екземпляр от книгата и взе автограф от Фред — изразявайки по този начин своята подкрепа като родител на родител.

Някак си Фред Голдмън беше продължил да живее.

Когато Мери се самоуби, Хедър бе проверила дали книгата на Голдман е все още в библиотеката й. Тя наистина беше там, на една полица в дневната, до творбата на Маргарет Атуд «Алиъс Грейс», друга една книга с твърди корици, заради която Хедър беше нарушила семейния бюджет приблизително по същото време. Хедър бе взела книгата на Голдмън и я беше отворила. Там имаше снимки на Фред, но всички те бяха щастливи, семейни фотографии — не лицето, което тя си спомняше, онова лице, кипящо от гняв, гняв, насочен към Симпсън.

Когато детето ти посегне на живота си, къде насочваш гнева си? Към кого се прицелваш?

Отговорът е: към никого. Ти вкарваш гнева в себе си — и той започва да те яде отвътре, малко по малко, ден след ден.

Отговорът също е: към всички. Ти се озлобяваш към съпруга си, към другото си дете, колегите си.

О, да, ти продължаваш да живееш. Обаче никога вече не си същият.

Но сега…

Сега, ако Беки беше права…

Ако Беки беше права, имаше към кого да насочи гнева си.

Кайл. Бащата на Беки; отблъснатият от Хедър съпруг.

Докато вървеше на юг по улица «Сейнт Джордж», тя мислеше за онова поставено в рамка чуждоземно радиопослание на стената в дневната. Хедър беше психолог; бе прекарала последното десетилетие, опитвайки се да дешифрира посланието на извънземните, опитвайки се да вникне в тяхното съзнание. Тя познаваше това послание по-добре от всеки друг на планетата — беше публикувала два доклада за него — но все още нямаше представа какво в действителност казваше то; всъщност тя изобщо не го разбираше.

Хедър познаваше Кайл почти от четвърт век.

Но дали действително го познаваше?

Тя се опита да проясни мислите си, опита се да се абстрахира от шока, преживян предишната вечер.

Слънцето грееше ярко този следобед. Тя примижа срещу него и отново се зачуди за извънземните, които изпращаха посланията. Ако не друго, то слънчева светлина като тази беше нещо, което хората споделяха с кентавърийците — никой не знаеше как изглеждат те, разбира се, но политическите карикатуристи бяха започнали да ги изобразяват като техните съименници от гръцката митология. Алфа Кентавър А беше почти точен двойник на земното слънце: и двете бяха спектрален клас G2V, и двете имаха температура 5800 градуса по Келвин — така че и двете огряваха своите планети със същата жълто-бяла светлина. Е, по-хладното и по-малко слънце Алфа Кентавър Б може би прибавяше оранжев оттенък, когато чезнеше в небето.

Тя продължи надолу по улицата към своя офис.

Продължаваме да живеем, мислеше тя. Продължаваме да живеем.

Следващата сутрин — събота, 22-ри юни — Кайл пропътува с метрото четири станции след обичайната за него «Сейнт Джордж», чак до Осгуд.

Приятелят на Беки, Зак Малкъс, работеше като продавач в една книжарница на улица «Куин Уест». Кайл си спомняше това от малкото, което Беки му бе казвала през последната година. В коя точно, Кайл не знаеше — но те не бяха останали толкова много. През ученическите си години Кайл често дръзваше в събота следобяд да се спусне по улица «Куин» в търсене на нови издания фантастика в «Бака», нови комикси в «Сребърния охлюв» и антикварни книги в близо дузината други книжарници, ширещи се тогава от двете страни на улицата.

За частните книжарници обаче бяха настъпили трудни времена. Повечето от тях или се бяха преместили в по-крайните квартали, където наемите бяха по-малки, или просто бяха излезли от бизнеса. В тези дни улица «Куин» беше дом предимно на печеливши кафенета и бистра, макар че дирекцията на една от канадските радио-телевизионни империи, в стил рококо, се намираше близо до изхода на метрото на «Юнивърсити авеню». Едва ли бяха останали повече от три или четири книжарници, така че Кайл реши да мине през всичките.

Започна от старата «Страници», на северната страна на улицата. Огледа се — за разлика от Беки, Зак следваше в университет, така че беше по-вероятно да работи през почивните дни, а не през седмицата. Тук обаче нямаше никакви следи от русолявия, дългокрак Зак. Все пак Кайл се приближи до касиерката, зашеметяваща индийка с осем обеци.

— Здравейте — каза той.

Тя му се усмихна.

— Работи ли тук Зак Малкъс?

— Имаме един Зак Барбони — каза тя.

Кайл почувства, че очите му леко се разширяват. Когато беше дете, всички имаха нормални имена — Дейвид, Робърт, Джон, Питър. Единственият Зак, за когото изобщо беше чувал, бе бръмчащият Закари Смит от старите телевизионни серии «Изгубен в космоса». Сега изглежда всяко дете, с което се сблъскваше, се казваше Зак или Один, или Уинг.

— Не, не е той — каза Кайл. — Благодаря, все пак.

Той продължи на изток. По пътя дрипави хора го молеха за милостиня; едно време, в неговата младост, когато просяците се срещаха рядко в Торонто, той никога не съумяваше да им откаже. Но те бяха станали твърде многобройни в търговската част на града, макар че винаги просеха със заучена канадска любезност. Кайл беше усъвършенствал типичния за Торонто вперен напред поглед: със стиснати зъби, като никога не срещаше очите на просяците, но с леко завъртане на глава изразяваше «не» при всяка една молба; щеше да е грубо, все пак, напълно да пренебрегнеш някой, който ти говори.

Добрият град Торонто, мислеше той, като си припомняше надписа върху един стар рекламен плакат. Въпреки че днес просяците не бяха еднородна група, много от тях бяха местни канадци — които бащата на Кайл все още наричаше «индианци». Всъщност Кайл не можеше да си спомни кога за последен път е видял местен канадец другаде, освен на уличния ъгъл да проси, макар че несъмнено все още имаше много от тях в резерватите. Преди няколко години той беше имал студенти от местното население, изпратени там по вече изоставена правителствена програма, но той не се сещаше и за един член на факултета — дори и в науките, които изучаваха историята и културата на местните жители — който да беше канадски туземец.

Кайл продължи надолу, докато стигна до «Бака». Книжарницата беше започнала своето съществуване на улица «Куин Уест» през 1972 година, след четвърт век се беше преместила другаде и сега отново бе тук, не много далече от мястото, където първоначално се беше намирала. У Кайл нарастваше усещането, че си спомня нещо, че Беки би трябвало да я е споменавала, ако Зак работеше тук. Все още…

На витрината беше изписано откъде идва името на книжарницата:

«Бака сигурно работеше извънредно тези дни», мислеше си Кайл.

Той влезе в книжарницата и разговаря с брадатия, дребен мъж зад щанда. И тук не работеше никакъв Зак Малкъс.

Кайл продължи да търси. Носеше риза марка Тили и дънки — беше облечен не много по-различно, отколкото когато преподаваше.

Следващата книжарница бе една пресечка нататък по улицата. Кайл изчака един червено и бяло боядисан трамвай — наскоро приспособен за магнитно управление — да премине покрай него с тихо бръмчене, после пресече улицата.

Тази беше на много по-високо ниво в сравнение с «Бака»; някой съвсем наскоро беше вложил доста пари за обновяването на старата сграда от кафяв камък, в която се помещаваше книжарницата и каменната фасада беше полирана до блясък. Днес повечето хора караха екоавтомобили с устройство за улавяне на изгорелите газове, но много от сградите все още носеха следите от десетилетия автомобилно замърсяване.

Чу се звън при влизането на Кайл. Вътре имаше около десетина клиенти. Вероятно в отговор на позвъняването иззад един дървен стелаж с книги се появи продавач.

Беше Зак.

— Го-господин Грейвс — заекна той.

— Здравей, Зак.

— Какво правите тук?

Каза го с жлъч, като че ли всичко, което се отнасяше до Кайл, беше противно.

— Трябва да говоря с теб.

— На работа съм.

— Виждам това. Кога е почивката ти?

— Не по-рано от обяд.

Кайл не погледна часовника си.

— Ще почакам.

— Но…

— Непременно трябва да говоря с теб, Зак. Дължиш ми поне това.

Младежът сви устни, мислеше. После кимна с глава.

Кайл бе решен да чака. Обикновено обичаше да се рови из книжарниците, особено в тези с истински томове от хартия, но днес беше твърде нервен и не успяваше да се концентрира. Той прекара известно време в разглеждане на едно старо копие на «Канадски цитати на Коломбо», като четеше какво бяха казали хората за семейния живот. Коломбо твърдеше, че най-прочутият канадски цитат е този на МакЛуан: «Средата е златна.» Това изглеждаше вярно, но най-често повтаряният, въпреки че не беше само канадски, беше: «Моите деца ме мразят».

Имаше още доста време за убиване. Кайл излезе навън. Съседният магазин беше за плакати. Той влезе и се огледа; цялото помещение беше в хром и черен емайл. Имаше много от картините на Робърт Бейтмън за дивия живот. Няколко от «Седморката». Серия гравюри от Жан-Пиер Норманд. Фотопортрети на настоящи попзвезди. Стари филмови плакати — като се започне от «Гражданинът Кейн» до «Завръщането на Джедая». Холопостери на земни, космически и морски пейзажи.

А също Дали — Кайл винаги беше харесвал Дали. Там беше «Изтичащото време» — тази с топящите се часовници. И «Тайната вечеря». И…

Я виж, тази щеше да е страхотна за неговите студенти. «Христос Хиперкубус». От години не беше виждал картината, а тя със сигурност щеше да внесе живот в лабораторията.

Несъмнено щеше да понесе известни критики за окачването на картина с религиозен оттенък, но кой го интересуваше. Кайл намери отворът, в който имаше навити копия от плаката и отнесе едно при касиера, дребен източноевропеец.

— Тридесет и пет и двадесет и пет — каза продавачът. — Плюс…, плюс…, плюс…

Плюс ПСТ, ГСТ и НСТ — канадците бяха най-облаганите с данъци хора в света.

Кайл подаде кредитната си карта. Продавачът я постави в четящото устройство и общата сума беше изтрита от чипа на картата. После продавачът опакова навития на руло плакат и го връчи на Кайл.

Няколко минути след като се върна в книжарницата, Зак излезе в почивка.

— Къде можем да поговорим? — попита Кайл.

Видът на Зак все още излъчваше неохота, но след миг каза:

— Канцеларията?

Кайл кимна и Зак го отведе в задната стая, която приличаше повече на склад, отколкото на каквото и да е, което можеше да претендира да се нарича канцелария. Зак затвори вратата. Разнебитени стелажи за книги и две очукани бюра запълваха стаята. Никакви пари не бяха вложени за обновяването на тази част от магазина; външният вид беше от значение.

Зак предложи на Кайл единствения стол, но той поклати отрицателно глава. Зак седна. Кайл се облегна на един стелаж, който леко се помести. Той бързо се дръпна, нямаше желание и това да му се стовари върху главата; достатъчно му се беше струпало напоследък.

— Зак, аз обичам Беки — каза Кайл.

— Никой — изръмжа Зак, — който я обича, не би могъл да й стори това, което си направил.

Той се поколеба за миг, като че ли се чудеше дали не предизвиква съдбата. После с присъщата за младите прямота добави:

— Ти, мръсен кучи син!

Кайл имаше желание да му изкрещи в отговор и да го удари.

— Не съм направил нищо. Нищо, което да я нарани.

— Ти наистина си я наранил. Тя не може…

— Какво?

— Нищо.

Но Кайл беше научил някой и друг урок от Чийтах.

— Кажи ми.

Зак като че ли обмисляше какво да каже, но накрая просто изтърси:

— Тя дори не може да прави повече секс.

Сърцето на Кайл подскочи. Разбира се, Беки беше в полово активна възраст; та тя бе на деветнадесет, за бога. И все пак, въпреки че го подозираше, не му харесваше да чува за това.

— Никога не съм я докоснал с лоши намерения. Никога.

— Няма да й хареса, че разговарям с тебе.

— По дяволите, Зак, семейството ми се разпада. Имам нужда от твоята помощ.

— Май не каза това в четвъртък вечерта — усмихна се подигравателно Зак. — Нали беше семеен въпрос и за мен нямаше място там.

— Беки няма да разговаря с мен. Нуждая се от твоето посредничество.

— Какво? Да й кажа, че не си го извършил? Тя знае, че си го направил.

— Мога да докажа, че не съм. Затова съм тук. Искам да дойдеш в университета.

Зак, който носеше тениска «Райърсън», настръхна; Кайл знаеше, че тези, които посещават другите два университета в Торонто, мразеха начина, по който типовете от То-ронтския университет говореха за него като за «университета».

— Защо? — попита Зак.

— Там преподават съдебна медицина — каза Кайл. — Имаме лаборатория и познавам колега, който работи там. Той е давал експертна оценка за стотици случаи. Искам да дойдеш в тази лаборатория и аз ще се подложа на детектора на лъжата. Ще можеш да ми задаваш каквито искаш въпроси по темата и ще видиш, че казвам истината. Не съм наранил Беки — не бих могъл да направя такова нещо. Ще видиш, че това е истина.

— Би могъл да накараш твоя приятел да подправи теста.

— Тогава можем да направим теста някъде другаде. Ти назови лабораторията; аз ще платя, каквото трябва. После, след като знаеш истината, може би ще ми помогнеш да се разбера с Беки.

— Един патологичен лъжец може да заблуди и детектора на лъжата.

Лицето на Кайл пламна. Той се хвърли напред, сграбчи младежа за ризата. После обаче го пусна и вдигна ръце с длани навън.

— Съжалявам — каза той. — Съжалявам.

Кайл се мъчеше да се овладее.

— Казвам ти, невинен съм. Защо не ми позволиш да ти го докажа?

Сега лицето на Зак беше зачервено; явно беше вдигнал адреналина, мислейки, че Кайл ще го удари.

— Няма нужда да правиш теста — изръмжа ядосано той. — Беки ми каза какво е станало. Тя никога не ме е лъгала.

«Разбира се, че го е правила, мислеше Кайл. Хората непрекъснато се лъжат един друг.»

— Не съм го извършил — повтори той.

Зак поклати глава.

— Нямаш представа какви проблеми има Беки. Все пак, започна да се пооправя. Плака часове наред, след като си тръгнахме от вас в четвъртък, ала сега е доста по-добре.

— Но, Зак, ти знаеш, че с Беки не живеем заедно почти от година. Ако наистина бях извършил нещо лошо, тя със сигурност щеше да си отиде по-рано или поне да каже на някого веднага, след като напусна къщата.

— Мислиш ли, че е лесно да се говори за това? Нейният психотерапевт казва…

— Психотерапевт?

Кайл се чувстваше, като че ли някой го е ударил. Неговата собствена дъщеря ходеше на психотерапия. Защо, по дяволите, той нищо не знаеше?

— За какъв дявол ходи на психотерапевт?

Зак направи физиономия, която показваше, че отговорът е очевиден.

— Как е името на психотерапевта? Ако ти не ми вярваш, може би ще убедя него.

— Аз… не зная.

— Лъжеш!

Обвинението обаче направи Зак още по решителен.

— Не лъжа. Не знам.

— Как се е свързала с този психотерапевт?

Зак сви рамене.

— Той е същият, който е използвала по-голямата й сестра.

— Мери?

Кайл отстъпи назад, удряйки се в другото дървено бюро. Върху една салфетка в ъгъла му имаше наядена поничка, която падна на пода и се разчупи на две.

— Мери също е ходила на психотерапевт?

— Разбира се. Особено след всичко, което си й сторил?

— Не съм сторил нищо на Мери. Нито на Беки.

— Сега кой лъже? — намръщи се Зак.

— Не лъжа…

Кайл спря, опитвайки се да овладее гласа си.

— По дяволите, Зак. Ти имаш пръст в това, мътните го взели! Замислили сте да заведете дело, нали така?

— Беки не иска парите ти — каза Зак. — Тя просто има нужда от спокойствие, от освобождаване на съзнанието.

— Освобождаване на съзнанието? Що за израз е това? Нейният психотерапевт ли й е казал, че така ще оправи нещата? Дяволското освобождаване на съзнанието?

Зак стана от стола.

— Господин Грейвс, отидете си вкъщи. И за ваше добро, обърнете се и вие към психоаналитик.

Кайл излетя от канцеларията навън в проклетата горещина на летния ден.