Четвъртото измерение

15.

Телефонът в офиса на Хедър иззвъня. Тя хвърли поглед на дисплея; беше вътрешно обаждане от Университета на Торонто. Въздъхна с облекчение: вече й бе дотегнало от медиите. Но като че ли и те се бяха отдръпнали от нея; прекратяването на извънземните послания вече беше стара новина и изглежда репортерите малко по малко я оставяха на мира. Хедър вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, Хедър. Тук е Пол Коменски от ПК лабораторията.

— Здравей, Пол.

— Радвам се да те чуя.

— Аз също, благодаря.

Тишина, а после:

— Аз, а… вече съм готов с веществата, които ме помоли да забъркам.

— Това е страхотно! Благодаря ти.

— Да. Субстратът не е нещо особено, по същество е просто полистирин. За другия материал обаче бях прав. Той е течност при стайна температура, но наистина изсъхва — превръща се в тънък кристален филм.

— Така ли?

— И той е пиезоелектричен.

— Пи… пи… какво?

— Пиезоелектричен. Това означава, че когато го поставим под напрежение, той генерира електричество.

— Наистина ли?

— Не много силно, но осезателно.

— Фантастично!

— Всъщност не е чак толкова необичайно; това често се среща при различни минерали. Но не го очаквах. Кристалите, в които се превръща това вещество при изсъхване, в действителност са подобни на специален вид пиезоелектричен кристал, който може да се деформира — т.е. да променя формата си — в десет пъти по-голяма степен в сравнение със стандартните пиезоелектрични кристали.

— Пиезоелектричен — тихо каза Хедър. Тя набра думата на своя електронен бележник. — Бях чела някъде за това, но не се сещам къде. Както и да е, вече ще можеш ли да направиш плочките?

— Разбира се.

— Колко време ще отнеме?

— Целият процес? Около един ден.

— Само толкова?

— Само толкова.

— Ще го направиш ли за мен?

— Разбира се. — Той замълча. — Но защо не наминеш? Искам да ти покажа апаратурата, да се увериш, че ще произведе точно каквото искаш. След това ще стартираме процеса, а после може да обядваме някъде?

Хедър се поколеба за миг, но след това се съгласи:

— Добре, защо не. Тръгвам.

Производственото съоръжение беше просто.

На пода в лабораторията на Пол Коменски лежеше панел от субстратния материал с размери на страните от около три метра; още два такива панела бяха облегнати на стената, като стигаха почти до тавана.

Субстратът беше тъмнозелен. А в горния му край имаше малък робот, с големина на кутия за обувки, в задната част на който беше прикачен цилиндричен резервоар.

Хедър стоеше до Пол. Мониторът на един компютър зад него показваше дванадесетото радиопослание — първото след уроците по основна математика и химия.

— След малко ще задействаме робота — каза Пол — и той ще започне да се движи по повърхността на субстрата. Виждаш ли резервоара? В него е вторият химикал — течността. Роботът ще го нанася по схемата върху монитора, там. После ще използва лазер, за да изреже плочката от субстрата. След това ще преобърне плочката и ще нанесе боята върху другата страна; настроил съм го да прави това винаги в една и съща посока, така че ако субстратът беше прозрачен, схемата отдолу щеше да съвпада съвсем точно с горната. След това ще използва един от своите манипулатори, за да постави плочката в онези кутии, ей там.

Той натисна един бутон и роботът започна да работи точно според описанието му като изкара правоъгълна плочка с размери около десет на петнадесет сантиметра. Хедър се засмя.

— Ще му трябва около един ден, за да изреже плочките и когато е готово, всички те ще бъдат подредени по реда, в който трябва да бъдат сглобени, в кутиите.

— Какво ще стане, ако изпусна някоя кутия?

Коменски се засмя.

— Знаеш ли, това се случи веднъж с моя по-голям брат. Първият му компютърен курс беше в гимназията през ранните години на седемдесетте. Тогава всичко са правили върху перфорирани карти. Той написва програма, която да отпечатва образа на Фара Фосет — спомняш ли си я? Всичко е било направено чрез печатани характеристики — звездички, доларови знаци, наклонени черти — наподобяващи полутонова фотография, ако я гледаш отдалече. Месеци наред работил върху това и накрая изпуснал проклетата кутия с картите и те напълно се объркали. — Той сви рамене. — Все пак, роботът поставя малки серийни номера върху стикери на гърба на всяка плочка. Те се залепват с пощенско лепило — ако решиш по-късно да ги махнеш, лесно ще се отлепят.

Той извади първата плочка от кутията и показа етикета на Хедър.

Тя се усмихна.

— Помислил си за всичко.

— Опитвам се.

Роботът продължаваше работата си; вече беше направил още шест плочки.

— А сега, какво ще кажеш да обядваме?

Хранеха се във Факултетския клуб, който се намираше на улица «Уилкокс», точно зад ъгъла откъм «Сид Смит». Столовата беше изградена в стил «Уеджуд»: сиво-сини стени с бели рококо фризове. Хедър седеше, подпряла лакти върху бялата покривка, преплела пръсти пред лицето си. Тя се усети, че всъщност държи на показ венчалния си пръстен като щит. Това беше бедата да си психолог, помисли си тя: нищо не можеш да направиш, без да го анализираш.

Свали ръцете си и ги постави една върху друга на масата — и също така несъзнателно, както и при първото си действие, сложи лявата си ръка отгоре. Хедър погледна надолу и видя, че халката все още се натрапва и си позволи незабележимо да свие рамене.

Това обаче не беше убягнало на Пол.

— Ти си семейна.

Хедър усети, че отново излага на показ халката, когато вдигна ръката си.

— От двадесет и две години, но… — Тя спря, чудейки се дали да го каже. После, след миг на вътрешна борба, продължи. — Но сме разделени.

Пол повдигна вежди.

— Деца?

— Две. Имахме две.

Той наклони глава при страннозвучащата фраза.

— Не ги ли виждаш често?

— Едното от тях почина преди няколко години.

— О… съжалявам.

Беше достатъчно деликатен, за да не попита как; това го издигна в очите на Хедър.

— А ти?

— Разведен, отдавна. Имам един син; той живее в Санта Фе. Прекарвам Коледите с него, съпругата му и децата; добре ми се отразява да избягам за малко от студа.

Хедър завъртя леко очи, искайки да каже, че малко студ би бил добре дошъл по това време на годината.

— А твоят съпруг — попита Пол — с какво се занимава?

— Работи тук, в университета. Кайл Грейвс.

Пол беше изненадан.

— Кайл Грейвс е твой съпруг?

— Познаваш ли го?

— Той е при компютрите, нали? Бяхме заедно в един комитет преди няколко години — работихме по учредяването на Центъра «Кели Готлийб».

— О, да. Спомням си, когато се занимаваше с това.

Пол я погледна, усмихнат, немигащ.

— Кайл трябва да е глупак, щом те е оставил да си отидеш от него.

Хедър отвори уста, за да протестира, че не си е отишла, че това е само временна раздяла, че нещата са много сложни. Но се отказа и леко се усмихна, приемайки комплимента.

Сервитьорът пристигна.

— Ще пием ли малко вино с обяда? — попита Пол.

Докато се връщаше сама към офиса си след обяда, Хедър използва електронния си бележник, за да провери телефонната поща. Имаше съобщение от Кайл, в което се казваше, че трябва да говори с нея за нещо важно. Тъй като беше близо до «Мълин хол», реши направо да се отбие при него и да разбере какво иска.

— О, здравей, Хедър — каза Кайл, щом вратата на лабораторията му се плъзна встрани. — Благодаря, че намина. Трябва да говоря с теб. Седни.

Хедър бе леко замаяна от виното, което беше изпила; да седне бе наистина добра идея. Тя се отпусна на стола пред Чийтах.

Кайл се настани на ъгъла на едно от бюрата.

— Трябва да говоря с теб за Джош Хъникър.

Хедър се стегна.

— Какво за него?

— Извинявай, зная, че ме помоли никога да не го споменавам, но името му изникна днес.

Хедър присви очи.

— В какъв контекст?

— Имаше ли нещо необичайно около смъртта му?

— Какво имаш предвид под «необичайно»?

— Ами — каза Кайл, — говори се, че се е самоубил, защото е бил гей.

Хедър кимна.

— За мен това беше новина, но, да, така казват — тя сви леко рамене, като че ли признаваше колко много са се променили времената; не можеше да си представи днес някой да се самоубие само заради това.

— Но ти не смяташе, че е гей?

— О, господи, Кайл, не зная. Изглеждаше че наистина ме харесва, но казват, че е имал сексуални взаимоотношения с човека, когото считах просто за негов съквартирант. За какво е всичко това?

Кайл пое дълбоко въздух.

— Една жена дойде днес при мен. Каза, че представлява консорциум, който притежава копие на дискетата, съдържаща извънземно радиопослание, получено от Хъникър преди да умре.

Хедър кимна.

— Не изглеждаш изненадана.

— Е, не за първи път чувам историята, че той е прихванал някакво съобщение. Това е слух, който с години се носи из ПТИР кръговете. Но, знаеш ли, това са просто приказки.

— Наистина изглежда доста невероятно съвпадение, нали? — каза Кайл. — Искам да кажа, две послания, предполагаемо от две различни звезди, толкова близо едно до друго: тези, които се предполага, че Хъникър е уловил през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта, и последвалите послания от Алфа Кентавър, започнали тринадесет години по-късно.

— О, не зная — каза Хедър. — ПТИР изследователите първоначално мислеха, че ще приемем много повече излъчвания, отколкото имаме до този момент. До 1994-та, в продължение на тридесет години, само бяхме слушали за извънземни радиосигнали; може да е имало безброй опити да се свържат с нас преди да имаме радиотелескопи, а може и утре да осъществим нов контакт — ние просто не знаем колко често трябва да очакваме радиоконтакти с друга цивилизация.

Кайл кимна.

— Затворили са радиотелескопа в «Алгонкуин» скоро след предполагаемото засичане на излъчването от Хъникър.

Хедър се усмихна тъжно.

— Едва ли има нужда аз да ти разказвам за действията на правителството в миналото. Освен това, ако такава дискета съществува, защо някой ще идва при тебе заради нея?

— Жената каза, че Хъникър е кодирал посланието, като е използвал PCA — това е система, която използва простите делители на едно много голямо число като ключ към шифъра.

— Правено ли е такова нещо тогава?

— Разбира се. Още през хиляда деветстотин седемдесет и седма тримата учени кодират съобщение като използват 129-цифрено произведение на две неделими числа. Предложили са награда от сто долара на този, който успее да го дешифрира.

— И успял ли е някой?

— След години, да. През хиляда деветстотин деветдесет и четвърта, мисля.

— Какво се е казвало в него?

— «Вълшебните думи са: гнуслив костобер.»

— Какво, по дяволите, е «костобер»?

— Това е вид брадат лешояд, мисля. Били са необходими шестстотин доброволци от целия свят, като всеки е работил върху част от проблема в продължение на период от осем месеца, за да се разбие кода — над сто квадрилиона инструкции.

— Тогава защо не са направили същото и с посланието на Джош?

— Той е използвал число с 512 цифри — а всяка допълнителна цифра е допълнителен разряд в степента, разбира се. Те работят върху това още оттогава като използват всички конвенционални средства, но все още не са го разшифровали.

— О! Но защо този консорциум се обръща към тебе? — Тя беше от хората, които произнасяха твърдо «ц».

— Понеже мислят, че съм близо до пробив при квантовите компютри. Аз все още не съм готов — разполагаме само с една прототипна система и дори ако успеем да я оправим, тя ще работи само с числа, които са дълги точно триста цифри. Но след няколко месеца, при късмет, ще имам система, която би могла да дешифрира послание с всякаква дължина почти мигновено.

— А!

— Мисля, че тази жена, която дойде при мене, иска да патентова независимо каква технология може да се извлече от посланието.

— Но това е възмутително — каза Хедър. — Дори и да съществува такова послание — а аз се съмнявам в това — то принадлежи на всеки един от нас. — Тя замълча за миг. — И освен това…

— Какво?

— Ами — каза Хедър с мрачно изражение, — ако то съществува, тогава Джош се е самоубил, след като е видял съдържанието му. Може би… може би никой човек не би искал да знае тези неща.

— Смяташ, че неговото самоубийство може наистина да е било свързано с посланието?

— Може би. Доколкото знаех, той не беше гей или бисексуален.

— Но какво ще е това послание, което би накарало човек да се самоубие, а преди това да го скрие от останалото човечество? — попита Кайл.

Хедър мълча известно време и после каза:

— «Раят съществува, той е абсолютен и всеки отива там.»

— Защо да се пази такава тайна?

— За да може човешката раса да продължи да съществува. Ако всеки научи, че това е истина, всички ние ще посегнем на живота си, за да отидем по-скоро там, и хомо сапиенсът ще бъде унищожен за една нощ.

Кайл се замисли върху това.

— Тогава защо ще оставя кодирана версия на посланието? Защо просто не го е унищожил напълно?

— Може би това е като при Папата — усмихна се Хедър. По лицето на Кайл си личеше, че не схваща. — Казват, че във Ватикана има пророчество, което е под ключ; то е там от векове. От време на време някой Папа го поглежда — обхваща го ужас и отново го заключва. Поне такава е историята.

Кайл се намръщи.

— Е, този консорциум иска от мене да работя за тях; предлагат много пари.

— Колко? — попита Хедър.

По лицето му можеше да види, че се колебае. Още преди да заговори, тя знаеше какво си мисли: ако не си изгладим отношенията, разумно ли е да разкривам величината на един нов източник на доходи?

— Беше, а… доста значителна сума — завърши Кайл.

— Разбирам — каза Хедър.

— Те вече са се свързали и с друг изследовател, който също е близо до успех. — Той направи пауза. — Сапърщайн.

— Ти мразиш този човек.

— Точно така.

— Не зная. Може би трябва да го направиш.

— Защо?

— Добре, да предположим, че Сапърщайн или някой друг го направи вместо тебе. Това не означава, че посланието на Хъникър, ако действително съществува, ще излезе на бял свят — правителството несъмнено има копие на посланието, ала те са го държали в тайна вече над двадесет години.

— Вероятно. Но аз съм сигурен, че консорциумът ще ме накара да подпиша СНТ.

— А — каза Хедър, имитирайки съпруга си. — Прословутото СНТ.

Той се усмихна.

— СНТ е споразумение за неразкриване на тайна. Навярно ще ме накарат да подпиша договор с много строги клаузи, които ще включват това да не разгласявам съдържанието на посланието, дори неговото съществуване.

— Хм. Какво мислиш да правиш?

Кайл разпери ръце.

— Има една стара пародия от Монти Пайтън на един анекдот, толкова смешен, че буквално ще умреш от смях, ако го чуеш; бил е използван като съюзническо оръжие през Втората световна война. Трябвало е група от хора да го превеждат от английски на немски, като всеки човек е превеждал по една дума. Един от тях случайно видял две думи и свършил в интензивното отделение. — Той спря за миг. — Не зная. Ако някой ти подаде един анекдот и ти каже, че е толкова смешен, не трябва ли сам да се увериш? — Той отново замълча. — Дори и Хъникър наистина да се е самоубил, след като го е прочел, аз искам да знам какво казва посланието на извънземните.

— Може да не се поддава на дешифриране, както и посланията на кентавърийците. Дори и да откриеш простите делители, това не означава, че ще разбереш смисъла на съобщението. Имам предвид, противно на това, което казах преди малко, че навярно е правдоподобно Джош да се е самоубил поради лични причини, а посланието да няма нищо общо.

— Може и така да е — каза Кайл. — Или може би посланието е представлявало пиктограма, която по стечение на обстоятелствата е означавала нещо само за Хъникър. — Той посочи с пръст картината на Дали. — Знаеш ли, може би като малък е откраднал парите от кутията за благодеяния в църквата и пиктограмата случайно е изглеждала като Христос на кръста или нещо такова. Това го е докарало да лудост.

— Нещо, което не би могло да се случи с тебе, ти, атеист такъв.

Кайл сви рамене.

— Може би трябва да го направиш — каза Хедър. После снижи гласа си: — Все пак, ако Беки…

Кайл кимна.

— Ако Беки ме осъди и загубя всичко, което е известно на света, че притежавам, ще бъде добре да имам рентабилен източник на доходи.

Хедър не проговори известно време, а после каза:

— Трябва да си тръгвам.

Кайл стана от бюрото.

— Благодаря ти, че дойде.

Хедър се усмихна уморено и излезе.

Кайл седна обратно на стола си и се замисли. Възможно ли беше да съществува нещо, което, ако някой му го разкриеше, би го накарало да се самоубие?

Не. Не, разбира се.

Освен…

Той потръпна.

Да, имаше нещо, което, ако някой му го разкриеше, би го накарало да посегне на живота си, също като бедния Джош Хъникър преди толкова години сред онази пустош.

Доказателството, че именно той, а не Беки има фалшиви спомени за онова, което действително се е случило в нейното детство.