Четвъртото измерение

35.

Кайл открехна кубичната врата. Хедър определено беше стояла наблизо и той усети как повдигна с ръце вратата от другата страна.

Той провеси крака и скочи на пода. Хедър го погледна; със сигурност можеше да каже, че е плакал.

Кайл успя леко да се усмихне.

— Благодаря ти — каза той. Дъщеря му не беше в стаята. — Къде е Беки?

— Трябваше да тръгва. Имала среща със Зак тази вечер.

Кайл кимна доволен, но забеляза безпокойство върху лицето на Хедър и изведнъж разбра за какво се притесняваше. Тя го познаваше, разбира се, особено напоследък, наистина го познаваше. Сигурно предполагаше, че преди да погледне в тъмния шестоъгълник на Мери трябва да е надникнал в ума на съпругата си. Това изражение върху лицето на Хедър — вече го беше виждал веднъж, много отдавна — първия път, когато се бяха любили в добре осветена стая, вместо да се опипват в тъмното. Първия път, когато я беше видял гола. Тя беше изглеждала по същия начин: смутена, уплашена, че не е отговорила на неговите представи и в същото време страшно предизвикателна.

Той разтвори ръце, привлече я към себе си и я прегърна толкова силно, че дори я заболя.

След минута се дръпнаха един от друг. Кайл взе ръката й като прокара показалеца си около сватбената й халка.

— Обичам те — каза той като търсеше очите й. — Обичам те и искам да прекарам остатъка от живота си като те опознавам.

Тя му се усмихна — усмихна се на спомена.

— Аз също те обичам — каза тя за първи път от година насам.

Той наведе лицето си към нейното и се целунаха. Когато устните им се разделиха, тя отново го каза:

— Наистина те обичам.

Кайл кимна.

— Зная. Наистина зная.

Но изражението на Хедър помръкна.

— Мери?

Той не отговори веднага.

— Взех си прошка с нея.

Хедър кимна.

— Това е нещо невероятно — каза Кайл. — Колективният ум. Абсолютно невероятно. — Той замълча. — И все пак…

— Какво?

— Е, спомняш ли си професор Пъпайню? Винаги съм твърдял колко помагащи за разширяване на мисленето бяха неговите часове. От него научих много за квантовата физика, ала никога не я разбрах истински, в дълбочина. Нещо все ми убягваше. Но сега всичко доби смисъл.

— Как?

Той разпери ръце, чудейки се как да се изрази по-ясно.

— Знаеш ли нещо за котката на Шрьодингер?

— Чувала съм този израз — каза Хедър.

— Прост експеримент с мисълта: затваряш плътно една котка в кутия заедно с бутилка отровен газ, чиято капачка ще изпусне газа, ако през следващия час се случи едно квантово събитие, вероятността за което е петдесет на петдесет процента. Можеш ли, без да отваряш кутията, да кажеш след един час дали котката е жива или мъртва?

Хедър сви вежди.

— Не.

— «Не» е правилният отговор. Но не защото не можеш да кажеш кое от двете е вярно. По-скоро, защото нито едното, нито другото е така в действителност. Котката е нито жива, нито мъртва. Вместо това налице е едно наслагване на вълнови фронтове — смесена комбинация и от двете възможности. Само отварянето на кутията и поглеждането вътре ще накара вълновият фронт да се сведе до една конкретна реалност. Това е квантовата механика: нещата са неопределими, преди да се видят.

— Добре.

— Да кажем обаче, че аз първи погледна в кутията и видя, че котката все още е жива, после отново запечатам кутията. Ти идваш след няколко минути, отваряш кутията и поглеждаш вътре, без да знаеш, че аз вече съм надникнал там. Какво ще видиш?

— Една жива котка.

— Точно така! Моето поглеждане е формирало реалността и за тебе. Дълго време това беше един от проблемите в квантовата механика: защо наблюдението от страна на един единствен наблюдател моментално създава конкретна реалност за всички останали? Отговорът, разбира се, е в това, че всеки е част от колективния ум, така че наблюдението, извършено от един човек, е наблюдение, направено от всички хора — квантовата механика наистина изисква съществуването на колективен ум, за да работи.

По лицето на Хедър личеше, че е силно впечатлена.

— Интересно. — Тя замълча за малко. — И така, какво ще правим сега?

— Ще кажем на света — каза Кайл.

— Мислиш ли? — попита Хедър.

— Разбира се. Всеки има право да знае за това.

— Но то ще промени всичко — упорстваше Хедър. — Всичко. Цивилизацията, която познаваме, ще престане да съществува.

— Ако ние не го кажем, някой друг ще го стори.

— Може би. Може би никой няма да стигне до това откритие.

— Неизбежно е. По дяволите, сега, след като ти си го направила, то е част от колективното незсъзнателно — някой непременно ще стигне до това в съня си.

— Но хората ще се възползват от него — възможността да шпионират, да крадат мисли. Цели общества ще се разпаднат.

Кайл се намръщи.

— Не вярвам кентавърийците да са ни изпратили инструкции за това как да изградим нещо, което ще доведе до нашето падение. Защо да го правят? Ние едва ли можем да бъдем заплаха за тях.

— Предполагам.

— Тогава нека излезем пред обществеността.

Хедър сви вежди.

— Днес е събота; съмнявам се, че много научни журналисти работят в почивните дни през лятото, така че дори не можем да свикаме пресконференция до понеделник. А ако искаме да има добър отзвук, ще трябва да известим журналистите ден-два по-рано.

Кайл кимна утвърдително.

— Но какво ще стане, ако някой друг съобщи за откритието през почивните дни?

Хедър помисли малко.

— Е, ако това се случи, аз винаги мога да посоча към архива на колективния ум и да кажа: «Вижте, това е доказателството, че аз съм го открила преди вас». — Тя замълча. — Но предполагам, че това е стар стил на мислене. В новия свят, който се каним да създадем, се съмнявам, че идеята за превъзходство ще има някакъв смисъл за хората.

Хедър прекара цялата неделя в изследване на психопространството; Кайл и Беки се редуваха да правят същото в «Мълин хол», където наистина имаше нужда от нечия помощ за отварянето на кубичната врата.

За Хедър това беше като плуване в едно древно планинско езеро, далечно и бистро. Съзнаваше, че никой друг не е стъпвал в него, че тя е първата, която обхваща с взор неговата красота, потапя се във водите му, усеща как я галят вълните.

Но както при всички пейзажи, животът на повърхността беше изграден върху смъртта. Новите издънки израстваха сред маса разлагаща се органична материя. Макар че имаше много живи хора, в чиито умове Хедър искаше да навлезе, безброй бяха и мъртвите, с които искаше да установи контакт. А и навлизането в ума на мъртъв човек изглеждаше по-малка инвазия, по-малко нарушаване на личната тайна.

Кайл не беше прекарал дълго време в тъмния архив на ума на Мери, а Хедър все още не се беше докосвала до нито един от черните шестоъгълници. Но вече беше време.

Нямаше нужда да търси определения шестоъгълник. Всичко, което трябваше да направи, беше да влезе в себе си — една лесна Некерова трансформация от шестоъгълника, който определяше като Кайл, а после от своите собствени спомени да извика конкретния образ на желаната цел и да се прехвърли в него.

Джош Хъникър — мъртъв от тридесет и три години.

Не беше преследвана от спомена за него, разбира се. През повечето време изобщо не се беше сещала за него, въпреки че поне в едно отношение той бе имал силно влияние върху нейния живот; все пак, той я беше запознал с очарованието на търсенето на извънземен разум.

Ако имаше по-ранни извънземни послания, които не е виждала, които никой все още не е виждал, то тя трябваше да знае.

Вече нямаше нужда от квантов компютър, за да се разкрие секрета на Хъникър или този на който и да било друг. Личната тайна — дори личната тайна на един гроб — вече не съществуваше.

Тя се прехвърли в ума на Хъникър.

Той не приличаше на никой от умовете, в които беше навлизала преди. Беше студен като камък, без никакви активни образи, без никакви мисли. Хедър имаше чувството, че е попаднала в беззвездна, безлунна нощ, на брега на тихо море от най-черно мастило.

Архивите обаче бяха тук. Това, което Джош беше представлявал и онова, което го бе подтикнало към самоубийство бяха съхранени тук.

Тя опита да си представи как е изглеждала тогава. По-млада, по-слаба и ако не надарена с истинска красота, то обзета от една пламенност, която можеше да мине за такава.

И само след миг нещо щракна.

Тя се видя така, както се бе виждала преди всичките тези изминали години: с гладка кожа; къса, пънкарска прическа, изрусена тогава; три сребърни халки — още едно Торонтско преживяване! — висящи от лявото й ухо.

Той не я беше обичал.

Всъщност това не я изненада. Той се бе славил като привлекателния аспирант и тя се беше хвърлила на врата му. О, той изпитваше чувства към нея — и те бяха сексуални. И все пак, той вече се бе обвързал с един различен стил на живот.

Беше объркан, разкъсван от мислите си.

Беше планирал да се самоубие. Разбира се, че е било планирано — нали е трябвало да вземе арсеник със себе си. И също като своя идол Алън Тюринг, бе захапал отровната ябълка. Беше опитал забранения плод.

Тя не знаеше до този момент колко мъчително е било за него, как се е измъчвал какво да прави с нея и със себе си.

Не можеше да му каже сбогом; нямаше на кого да каже сбогом. Каквото и да се бе случило преди всичките тези години, беше свършило.

Но тя все още не бе готова да напусне неговия ум.

Никога не бе ходила в Алгонкуинската радиообсерватория, затворена вече от почти четвърт век. Наложи й се безброй пъти да опитва да се свърже с неговите спомени за това място — отклонявайки се от спомените му за нея към болезнената му интроспекция там горе, под барикадиралия вратата сняг. Най-после обаче успя.

Невероятно, наистина бе имало извънземно послание.

То беше под формата на пиктограма на Дрейк; ако теорията на Чомски имаше някакво потвърждение извън границите на вида, единствената синтактична структура, която можеше да е обща за всички раси, общуващи чрез радиото, беше мрежата от неделимо число колони и неделимо число редове.

Както винаги имаше две възможни интерпретации, но поне тук вярната беше очевидна, тъй като при нея около получената страница се очертаваше проста, широка един пиксел, рамка.

Рамката беше пресечена по височина на страницата на три места, разделяйки посланието на четири панела, което го правеше да изглежда като комикс. За миг Хедър си помисли, че може би Кайл е прав — навярно това беше междузвездна убийствена шега.

Отначало Хедър се опасяваше, че няма как да каже в какъв ред са панелите — отляво надясно, отдясно наляво, отгоре надолу или отдолу нагоре. Но отговорът стана ясен при по-внимателно вглеждане; едната страна на рамката беше прекъсната на няколко места. Над най-десния панел имаше пиксел, изолиран от двете си страни от два празни пиксела; над следващия имаше два изолирани пиксела; над третия — три, а над четвъртия — четири. Това ясно номерираше панелите по ред отдясно наляво.

Първият панел — този най-вдясно — изобразяваше няколко свободни елемента, които изглеждаха по следния начин, като единиците бяха представени от звездички, а нулите — от интервали:

****** 

* ** * 

****** 

Вторият панел на пръв поглед изобразяваше почти същото. Външно разгръщането на двоичните групи беше различно, но изглеждаше, че е случайно. След като се съсредоточи малко повече обаче, Хедър осъзна, че две от групите бяха различни. Те изглеждаха така:

****** 

**** * 

****** 

Джош моментално беше нарекъл първия тип «очи», а втория — «пирати». На Хедър й трябваха няколко секунди, за да схване; под пирати имаше предвид, че едната очна дупка е закрита от превръзка.

В третия панел имаше много повече пирати, отколкото очи, и всички бяха подредени така, че заобикаляха очите.

В четвъртия панел изобщо нямаше очи; бяха останали само пирати.

Хедър знаеше, че Джош го е разтълкувал, но тя реши да не търси повече в неговия ум; искаше да види дали може сама да намери решението.

Накрая обаче се предаде и отново се върна към спомените на Джош. Той го беше разрешил доста бързо и Хедър се ядоса, че не се е сетила сама. Всяка група се състоеше от осемнадесет пиксела, но от тези осемнадесет четиринадесетте бяха просто рамка около централната група, състояща се от четири пиксела: точно тези четири — съвсем буквално — се брояха. Като се махнеше рамката и вместо звездички и интервали се напишеха единици и нули, очите изглеждаха по следния начин:

А пиратите — така:

Двоични числа. По-точно, очите представляваха двоичният еквивалент на числото шест, а пиратите представляваха двоичният еквивалент на четиринадесет.

Тези числа не говореха нищо определено на Хедър.

Отначало не бяха означавали нищо и за Джош. Но докато Хедър беше свита в един хиперкуб, то Джош бе имал достъп до библиотеката в «Алгонкуин парк» и още първата книга, която беше отворил — «Ръководство на Химическата каучукова компания по химия и физика» — имаше периодичната таблица на елементите, напечатана от вътрешната страна на първата корица.

Разбира се. Номера на атоми. Шест беше въглерод.

А четиринадесет…

Четиринадесет беше силикон[5].

Това беше ударило Джош като гръм. Хедър не беше сигурна дали шокът, който изпита, беше само неин или бе повлияна и от неговия — някакво призрачно ехо.

Първият панел показваше атомите на въглерода в действие.

Вторият — навлизането на силикона.

Третият — атомите на силикона, напълно оградили тези на въглерода.

И четвъртият — един свят, в който бе останал само силикон.

Не можеше да бъде по-ясно: биологичен живот, основаващ се на въглерода, който беше подменен от изкуствен интелект на базата на силикона.

Хедър прерови ума на Джош за нещо, което да идентифицира звездата, от която беше дошло посланието.

Епсилон Еридан.

Една звезда, която безброй пъти беше прослушвана от ПТИР изследователите. Една звезда, от която не беше уловен никакъв радиосигнал.

Каквато и цивилизация да съществуваше около Епсилон Еридан, тя беше предпочела да слуша, а не да излъчва. Едно послание обаче — едно последно предупреждение — беше изпратено от някого там, преди да е станало твърде късно.

Този ден Хедър, Кайл и Беки се срещнаха за обяд във «Водната дупка», която, типично за съботен следобед, беше пълна предимно с туристи. Хедър им каза какво е открила в мъртвия ум на Джош Хъникър.

Кайл издиша шумно и остави вилицата си.

— Туземци — каза той. — Като местните канадци.

Хедър и Беки го гледаха въпросително.

— Или местните американци, или австралийските аборигени. Или дори неандерталците — моят познат, Стоун, ми говореше за тях. Отново и отново, тези, които са първи там, са изместени — напълно и окончателно изместени — от тези, които идват по-късно. Новото никога не живее съвместно със старото, а го подменя. — Той поклати глава. — Не зная колко доклади съм изслушал на конференциите по Изкуствен интелект, които твърдят, че компютърните форми на живот ще се грижат за нас, ще работят в тандем с нас, ще повдигнат нивото ни. Но защо биха го правили? След като ни надминат по развитие, за какво бихме им служили? — Той замълча за малко. — Май хората от Епсилон Еридан са го изпитали на собствения си гръб.

— И какво ще правим сега? — попита Беки.

— Не знам. Имаше един човек, банкер на име Кеш, който искаше да погребе изследването, което правя в областта на квантовите компютри. Може би трябваше да му позволя. Ако истинското съзнание е възможно само посредством квантово-механичен елемент, тогава навярно трябва да преустановим експериментите за създаване на квантов компютър.

— Не можеш да върнеш духа обратно в бутилката — каза Беки.

— Защо да не мога? Вече повече от десетилетие никой никъде не е правил опити с атомни бомби, което поне отчасти се дължи на усилията на хората, които продължават работата на Джош в «Грийнпийс». Хора като тях вярват, че могат да върнат духа в бутилката.

Хедър кимна.

— За компютърен учен си доста добър психолог.

— Хей, не съм прекарал напразно четвърт век с теб. — Той помълча малко. — Джош се самоуби през хиляда деветстотин деветдесет и четвърта. Втората книга на Роджър Пенроуз върху квантовата същност на съзнанието вече беше излязла, а Шор току-що бе публикувал своя алгоритъм, по който един хипотетичен квантов компютър да намира делителите на много големи числа. Ти си казвала, че Джош е обичал да говори за бъдещето; може би той е видял връзката между квантовите компютри и квантовото съзнание преди другите. Но се обзалагам, че също така е знаел, че човечеството никога не се вслушва в предупреждения за неща, които няма да проявят опасните си последствия в близките години — ако не беше така, изобщо нямаше да има екологични кризи, срещу които се е борил Джош. Сигурен съм, че е искал да направи така, че посланието да се появи точно когато бихме имали най-голяма нужда да го чуем. Всъщност, обзалагам се, че е бил достатъчно наивен да мисли, че правителството няма да потули едно кодирано послание. Навярно е подозирал, че това ще бъде първото нещо, разшифровано от един квантов компютър на голяма публична демонстрация. Какво шоу щеше да стане! Точно когато човечеството ще се е доближило до създаването на истински изкуствен интелект да бъде разкрито послание от звездите, ясно като бял ден, голямо като самия живот: «Не го правете».

Хедър леко сви вежди.

Кайл продължи:

— Това е било съвършеният сценарий за един фен на Алън Тюринг. Не само заради това, че шифроването на извънземното послание е работа, която би се харесала и на самия Тюринг — знаеш, че той разбива нацистката кодираща машина — но тестът на Тюринг подчертава още повече това, което съществата на Епсилон Еридан са се опитвали да преминат. Дефиницията на Тюринг за изкуствен интелект изисква мислещите компютри да имат съвсем същите слабости и дребни недостатъци, които са характерни за истинските, живите, направените от плът и кръв форми на живот; в противен случай техните реакции лесно ще могат да се различат от тези на един истински човек.

Хедър помисли за момент и каза:

— Какво ще обясниш на Чийтах?

Кайл се забави малко с отговора си.

— Истината. Мисля, че дълбоко в себе си — ако това изобщо може да се каже за някоя част на Чийтах — той вече знае. «Натрапници е най-точната дума» според него. — Кайл поклати глава. — Компютрите може да развият съзнание, но не и съвест. — Той си помисли за просяците по улица «Куин». — Поне не повече съвест, отколкото имаме ние.