7.

Хедър се обади на Кайл и го помоли да намине към нея вкъщи.

Той пристигна около осем вечерта, след като и двамата бяха вечеряли поотделно. Седна на дивана, а Хедър се настани в креслото срещу него. Тя пое дълбоко въздух, като се чудеше от къде да започне, но после изрече направо:

— Мисля, че това може да е случай на синдрома на фалшивата памет.

— Аха! — каза Кайл с всезнаещ глас. — Прословутият СФП.

Хедър твърде добре познаваше съпруга си.

— Нямаш и най-малка представа за какво говоря, нали?

— Добре де, така е.

— Знаеш ли какво представлява потиснатата памет — на теория, искам да кажа?

— О, потисната памет. Сигурно, сигурно, чувал съм нещо за това. Имаше някакви съдебни процеси, нали?

Хедър кимна.

— Първият беше преди години, в… о, как беше? Хиляда деветстотин осемдесет и девета или там някъде. Една жена на име… чакай да помисля. Веднъж преподавах за това, ще се сетя. Жена на име Ейлийн Франклин, която е на двадесет и осем или двадесет и девет, претендира, че внезапно си е спомнила как е видяла изнасилването и убийството на най-добрата си приятелка, случило се преди двадесет години. Изнасилването и убийството било доказан факт; тялото било намерено скоро след извършване на престъплението. Но шокиращото не било само, че Ейлийн внезапно си е спомнила, че е видяла извършването на престъплението, а тя също така си спомнила и кой го е извършил: нейният собствен баща.

Кайл сви вежди.

— Какво става с бащата?

Хедър го погледна.

— Той е бил признат за виновен. По-късно обаче е оправдан — само че поради технически несъответствия.

— Имало ли е подкрепящи доказателства или първоначалната присъда е почивала единствено на свидетелствата на дъщерята?

Хедър леко присви рамене.

— Зависи от гледната точка. Ейлийн е изглеждала осведомена за неща около престъплението, които не са били широко известни. Това е било взето като доказателство за вината на нейния баща. Но при разследването се разкрива, че повечето от казаните от нея детайли са били всъщност публикувани в пресата след убийството на малкото момиче. Разбира се, че Ейлийн не е чела вестници, когато е била на осем или девет години, но тя е могла да ги прочете по-късно в някоя библиотека.

Хедър прехапа долната си устна, спомняйки си нещо.

— Но знаеш ли, сега като мисля за това, някои от подробностите, дадени от нея, са били във вестниците, ала са били неверни.

— Какво? — объркано попита Кайл.

— Тя си спомнила или е претендирала, че си спомня неща, които се оказали неверни. Например малкото момиче, което било убито, носело два пръстена, сребърен и златен. Само златният е бил с камък, но един от вестниците съобщава, че камъкът е бил на сребърния пръстен — и точно това е, което Ейлийн казва, когато съобщава на полицията за престъплението.

Хедър вдигна ръка.

— Разбира се, това е тривиален детайл и всеки, който си спомня нещо от толкова отдавна, има вероятност да смеси някои факти.

— Но ти не каза просто потисната памет. Спомена фалшива памет.

— Е, проблемът е, че е или едното, или другото. Всъщност това е кокалът на раздора в психологията вече от десетилетия — въпросът, дали споменът за нещо травмиращо може да бъде потиснат. Самото потискане е старо схващане. То е основата на психоанализата, все пак: изтласквате потисканата мисъл на светло и неврозите ви, независимо какви са те, би трябвало да изчезнат. Но милиони хора, които са преживели нещо травмиращо, казват, че нещата са точно обратни: те никога не забравят случилото се. Всички те говорят неща от рода на: «Нито ден не минава, без да мисля за взривената ми кола» или «Имам постоянни кошмари за Колумбия».

Хедър наведе очи.

— Със сигурност аз не съм забравила и никога няма да забравя гледката на Мери, лежаща мъртва във ваната.

Кайл бавно кимна. Гласът му беше тих:

— Аз също.

Хедър поспря, за да се съвземе.

— Но тези неща — войната, взривената кола, дори смъртта на дете — те са достатъчно чести нещастия. Те не са немислими. На този свят няма родител, който да не трепери да не стане нещо с детето му. Но ако се случи нещо, което е толкова неочаквано, толкова шокиращо, че съзнанието просто не може да се справи с него? Като едно момиче да види как баща му изнасилва и убива най-добрата му приятелка? Как реагира съзнанието тогава? Може би то наистина го отхвърля; има със сигурност няколко психиатри и безкрайна поредица от предполагаеми жертви на кръвосмешение, които вярват в това. Но…

Кайл повдигна вежди:

— Но какво?

— Но има много психолози, които вярват, че това просто не може да се случи — че няма механизъм за потискане на паметта и когато внезапно се появят травмиращи спомени години или десетилетия след предполагаемото събитие, те вероятно са фалшиви. Вече от четвърт век и повече за това се спори в психологията, без да може да се стигне до категоричен отговор.

Кайл пое дълбоко въздух, после бавно издиша.

— И какво излиза в крайна сметка? Човек или може да отхвърля спомените за травмиращи събития, които действително са се случили или да има ярки спомени за неща, които никога не са ставали?

Хедър кимна с глава.

— Зная, нито едно от двете не е привлекателна идея. Няма значение кое от тях приемаш и разбира се, има вероятност и двете да стават по различно време. Но всичко това показва, че нашата памет, нашите усещания са много по-несигурни, отколкото ни се ще да вярваме.

— Добре, аз знам със сигурност, че спомените на Беки са лъжливи. Това, което не разбирам обаче, е откъде може да са дошли?

— Най-разпространената теория е, че са втълпени.

— Втълпени? — каза го, все едно никога преди не беше чувал думата.

Хедър кимна.

— Чрез психотерапия. Лично съм наблюдавала демонстриране на основните принципи с деца. Караш едно дете да те посещава всеки ден в течение на една седмица. Първия ден го питаш как е минало в болницата, след като си е порязало пръста. То отговаря: «Никога не съм бил в болница». И това е истина, то не е ходило в болница. Утре обаче отново го питаш, следващия ден — пак, по-следващия — също. И в края на седмицата детето е убедено, че то наистина е ходило в болницата. То е в състояние да разкаже подробна, смислена история за пребиваването си там — и то действително ще вярва, че това се е случило.

— Нещо като Биф Лоумън.

— Кой?

— От «Смъртта на един моряк». Биф не е малко дете, но както казва на баща си: «Ти толкова ми напомпа самочувствието, че никога не можех да понасям някой да ми дава нареждания.» Под въздействието на баща си той наистина стига да убеждението, че би могъл да има много по-добра работа в някоя компания, отколкото незначителната служба, която в действителност е заемал.

— Да, това би могло да се случи. Спомените могат да бъдат втълпени дори само чрез внушение и постоянно повтаряне. И ако един терапевт подсили това с хипноза, наистина могат да се създадат непоклатими фалшиви спомени.

— Но защо, за бога, един терапевт ще прави нещо подобно?

Хедър отговори мрачно:

— Ще цитирам един стар анекдот, който се шири из психологическия факултет, че има много пътища към душевното здраве, но никой не е толкова доходен, колкото психоанализата на Фройд.

Кайл смръщи чело. Мълча няколко секунди, очевидно чудейки се дали да зададе следващия си въпрос. Най-после обаче попита:

— Не се опитвам да търся някаква логика тук, но в думите ти прозира подкрепа за моята невинност. Защо мислиш, че спомените на Беки може да са фалшиви?

— Защото нейният психотерапевт предположи, че вероятно аз също съм била изнасилена от баща си.

— О! — промълви Кайл. И после отново — О!

Загрузка...