Четвъртото измерение

21.

Когато Хедър излезе от стаята си, с изненадана видя през прозореца в края на коридора, че навън е нощ. Тя погледна часовника на ръката си.

Единадесет часа!

Тя влезе в дамската тоалетна, чиято врата се отвори под действие на пръстовите й отпечатъци. Седна на тоалетната, към която имаше освежаващ препарат, и започна да премисля това, което се бе случило. Първата й мисъл беше да каже на всички какво е открила — да изтича в двора, крещейки «Еврика!»

Но знаеше, че трябва да се въздържа. Това беше пробивът, който не само щеше да й донесе положението на пълноправен професор (и кариера!) в Торонтския университет, но и във всеки пожелан от нея университет в света. Налагаше се да отложи за известно време своето съобщение, докато не разбереше с какво си има работа, но не трябваше и да изчаква много дълго, за да не я изпревари някой друг. Достатъчно години бе живяла в света на «публикуваш или загиваш», за да знае, че даването на сведения в погрешния момент беше разликата между Нобелова награда и нищо.

Откриването на това какво представляваше странният свят, щеше да бъде истинският пробив; това, което искаше обществото.

Излезе в коридора. По дяволите, беше страшно уморена. Отчаяно искаше да предприеме ново пътуване — ако «пътуване» беше правилната дума за рейс, който всъщност никъде не отвежда.

Или не беше така? Трябваше да вземе видеокамера и да запише всичко; Кайл държеше камерата, която принадлежеше и на двама им. Може би хиперкубът наистина се сгъваше с грандиозна проява на специални ефекти и може би тя наистина отиваше там, където никой друг не бе стъпвал.

Но…

Хедър се бореше да сподави прозявката си, бореше се да убеди себе си, че не е уморена до смърт. Но тя все още се чувстваше недоспала от предишната вечер, когато до късно бяха сглобявали конструкцията.

Влезе отново в офиса си, стресната както винаги, от това, колко ярко и топло беше от светлината на сценичните лампи, и удивена от зеленото фосфоресциране на боята.

Онази странна дума, която Пол беше използвал, за да опише боята, все още се въртеше в главата й: пиезоелектрична.

Не само това, че звучеше смешно. Не, имаше още нещо. Беше я чувала някъде преди; бе сигурна в това. Но къде?

Не беше възможно да е било в геоложки контекст — Хедър никога не бе посещавала лекции по този предмет, а и нямаше приятели, които да работят във факултета по геология.

Не, беше сигурна, че където и да е чула думата, тя е била свързана по някакъв начин с психологията.

Отиде до бюрото си, потисна още една прозявка и влезе в Интернет. Не успя да намери абсолютно нищо по въпроса. Накрая отвори речниковия файл и откри, че беше написала грешно думата — беше П-И-Е-З-О, а не П-И-Й-Е-З-О, въпреки че нейната версия й се струваше по близка до начина, по който Пол я бе произнесъл.

Изведнъж екранът се изпълни с данни: разработки на Топографския институт на Съединените щати, доклади от минни компании, дори стихотворение, чийто автор беше римувал «пиезоелектричество» с «двулично правителство».

Имаше също седемнадесет позиции, свързани с извънземните сигнали. Разбира се, Пол Коменски едва ли беше първият човек, забелязал, че един от химикалите, за които извънземните бяха дали формули, е пиезоелектричен. Може би беше точно това; тя, без съмнение, беше видяла нещо, свързано с този факт, преди десет години и просто го бе забравила.

Но не. Не, беше го чула в друг контекст. В това беше сигурна. Тя продължи да превърта списъка, прескачайки от ред на ред…

И тогава го намери.

Майкъл Пърсингер. Американец, освободен от военна служба, както бяха повечето канадски академици през последните десетилетия на двадесети век. В средата на 90-те години той беше директор на Психофизиологичната лаборатория при Лорентския университет в северен Онтарио; Хедър беше ходила там веднъж за среща на Асоциацията на психолозите.

Подобно на най-прочутия от всички канадски изследователи на мозъка, Уйалдър Пенфийлд, Пърсингер също започнал своята кариера като се опитал да намери електрически методи за лечението на такива неразположения като епилепсия, хронична болка и депресия.

Той изградил звуконепроницаема камера в лабораторията си и през годините над петстотин доброволци преминали през нея. Вътре в камерата участниците в неговия опит слагали на главата си шлем, специално изработен така, че да пуска ритмични, нисковолтажни електрически импулси към мозъка.

Никой не очаквал подобен ефект. Хората, които нахлупвали шлема на Пърсингер, изживявали всевъзможни странни неща — от халюцинации, че са извън тялото си, до срещи с извънземни и ангели.

Пърсингер стигнал до убеждението, че чувството за лична идентичност е свързано с говорните функции, чийто център нормално се намира в лявата половина на мозъка. Но неговите електрични вълни причинявали прекъсване на връзката между лявото и дясното полукълбо и всяка половина на мозъка имала усещане за присъствието на нещо или на някого другиго. В зависимост от психологическото предразположение и от това, дали лявата или дясната страна на мозъка е засегната повече от електрическата стимулация, човек получавал възприятие или за добро, или за зло присъствие — ангели и богове отляво; демони и извънземни отдясно.

И какво общо имаше пиезоелектричността с всичко това? Е, Съдбъри, където се намираше Лорентинският университет, беше известен най-вече като миньорски град. Той натрупа своето състояние, като плячкоса останките на желязо-никеловия метеор, който се бе блъснал в канадския щит преди три милиона години. Така че не беше изненадващо, че Пърсингер знаеше за минерологията много повече, отколкото повечето психолози. Той твърдеше, че естествените пиезоелектрични разряди, причинени от натиск върху кристалните скали, можеха понякога съвсем точно да доведат до типа електрическа интерференция, която той волево възпроизвеждаше в своята лаборатория. Преживяването на среща с извънземни, твърдеше той, може би е много повече свързана с това, което е под краката ни, отколкото с онова над главите ни.

Е, ако пиезоелектричният разряд можеше да причинява въображаеми преживявания…

И ако извънземната конструкция беше покрита с пиезоелектрична кристална боя…

Тогава това обясняваше преживяното от Хедър във вътрешността на хиперкуба.

Но ако то беше само халюцинация, само психологическа реакция на електрична стимулация на мозъка, как биха могли да знаят извънземните, които бяха проектирали машината, че тя ще действа върху хората?

Вероятно те никога на бяха виждали човек. О, разбира се, може би бяха уловили радио или телевизионни сигнали от земята и ги бяха дешифрирали, но това, че си видял картина на човешко същество, не означава, че знаеш как работи мозъкът му.

Освен…

Освен, както често казваше Кайл, може би няма повече от един начин да се тълкува едно компютърно сканиране — господи, дискусиите по този въпрос на масата за закуска, които едва беше понасяла! Може би съществуваше само един възможен метод за придобиване на истинско съзнание; може би имаше само един начин във всички вселени за създаване на мислещо, самосъзнаващо се парче месо. Навярно извънземните не се нуждаеха да видят човешко същество. Навярно знаеха, че тяхната камера би действала върху каквато и да е разумна форма на живот.

Но все пак, изглеждаше ужасно прахосване на усилия за нещо, което беше най-много увеселителен трик.

Освен ако…

Освен ако не беше трик.

Освен ако беше истинско преживяване извън тялото.

Да, конструкцията не беше излетяла през покрива на «Сид Смит», издигайки я до звездите. Но може би беше станало другото — може би беше в състояние да пътува оттук до света на Кентавър, без изобщо да излиза от офиса си.

Трябваше да разбере. Трябваше да провери — да намери начин, чрез който да установи дали това беше халюцинация или ставаше в действителност.

Дълбоко в себе си бе убедена, че трябваше да бъде халюцинация.

Трябваше да бъде.

Юнг се бе заинтересувал от парапсихологията малко преди да умре и при изучаването на неговите трудове на Хедър се бе наложило да изследва и този проблем. Но всичко — всеки случай, който бе проучила — беше обясним с нормални, ежедневни термини.

Е добре, щеше да подложи това на изпитание, щеше да открие със сигурност как стояха нещата.

Тя се обърна и се приготви още веднъж да влезе в конструкцията.

Но, по дяволите, вече минаваше полунощ и тя едва държеше очите си отворени… което, разбира се, означаваше, че непрекъснато ще наблюдава как проклетата конструкция се материализира около нея.

Беше твърде късно дори да вземе метрото, а и навярно твърде късно да се разхожда сама по улиците. Тя си поръча такси и се отправи да го изчака пред широките бетонни стълби на «Сид Смит».