Четвъртото измерение

40.

Закръгленият мъж продължи да следи Кайл Грейвс. Името му беше Фогърти и имаше договор със Северноамериканската банкова асоциация. Не че САБА беше голям клиент за него, но почти всяка година Кеш му телефонираше за някоя работа.

Фогърти беше доволен, че Грейвс не отиде направо в метрото. Ако беше го направил, Фогърти нямаше да може да заработи надницата си за днес. Нямаше обаче да има проблеми да хване Грейвс сам в неговата лаборатория или офис. Университетите бяха предимно пусти през лятото, а в ранната вечер «Мълин хол» щеше да е почти напълно обезлюден. Щеше да седне в студентското фоайе на третия етаж и да почете известно време, докато тълпите в сградата се разредят. Тогава щеше да се погрижи за проблема Кайл Грейвс веднъж завинаги.

Неочаквано Хедър почувства, че нещо я сграбчи. Нейното невидимо тяло, до този момент свободно носещо се из психопространството, беше хванато като че ли от една гигантска ръка. Тя откри, че нещо я издига нагоре, далече от стената с шестоъгълници, все по-високо и по-високо, и по-високо. Без никакво умствено усилие от нейна страна цялата гледка се трансформира от вътрешността на сферата в гледаните отвън две полусфери с вихрушката от златно и сребърно, червено и зелено в далечината.

Две от дългите дъгоцветни змии изскочиха пред нея почти едновременно, едната нагоре, а другата надолу. Хедър се движеше напред с главозамайваща скорост — или поне така си мислеше; нямаше осезаемо раздвижване на въздуха, освен почти подсъзнателното усещане за въздушната циркулираща система във вътрешността на конструкцията.

Двете гигантски кълба скоро се изгубиха. За миг се получи трета Некерова трансформация, при което се появи ново трио измерения. Тя видя как вихрушката се превърна в серии от плоски дискове, бронзови и златни, сребърни и медни, като метални жетони или хокейни шайби, гледани отстрани, наредени в олюляващи се колони. Пространството наоколо се обърна в дълги сребърно-бели потоци.

Но после, почти веднага, всичко отново се трансформира обратно във вътрешния изглед на слепената сфера. Хедър се носеше хоризонтално към един необятен океан от живак. Подобно на вампир тя не хвърляше отражение върху блестящата му повърхност, но все пак инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, когато…

… когато се сблъска с повърхността, която се пръсна като течен живак на хиляди кръгли капчици…

Отново Некерова трансформация: сега Хедър виждаше външния изглед, двете кълба — съвсем зад нея, вихрушката — отпред.

И все още продължаваше да се носи стремглаво. От удара, макар и визуално неприятен, бе останала напълно невредима. Но вече беше извън сферата.

Вихрушката вече не беше безкрайно далечен декор. Все повече се приближаваше, повърхността й беше мътна и…

… и там, точно пред Хедър, имаше отвор. Съвършено правилна петоъгълна дупка.

Да, петоъгълник, а не шестоъгълник. Единствената полигонална форма, която Хедър бе видяла да води началото си от целия този свят, беше с шест страни, но този отвор тук имаше само пет.

А с приближаването си тя видя, че не беше просто отвор. По-скоро тунел, който се губеше в далечината, вътрешните му стени бяха мазни и влажни, и сини — цвят, за който досега не беше съзнавала, че не е срещала.

Хедър знаеше по някакъв начин, че петоъгълникът е част от другия колективен ум, негово продължение, което предпазливо се протяга навън, предпазливо се свързваше с човечеството.

И тя внезапно разбра каква е нейната роля и защо кентавърийците бяха положили толкова усилия, за да научат хората как да построят уред за достигане на четвъртото измерение.

Колективният ум на човечеството нямаше по-голяма способност да вижда вътре в себе си, отколкото Хедър да вижда в собственото си тяло. Сега обаче, когато един от неговите триизмерни израстъци се носеше вътре в него, той можеше да използва възприятията на Хедър, за да се увери със сигурност какво точно става. Тя беше очи и уши за цялото човечество, докато то работеше за осмислянето на това, което преживяваше.

Кентавърийците бяха надценили човешката интелигентност. Несъмнено бяха очаквали милиони хора, а не само един крехък индивид, да бродят из психопространството по времето, когато техният колективен ум щеше за първи път да се докосне до нашия.

Но тяхната цел беше ясна — имаха нужда човешкият колективен ум да приеме новодошлите като приятел, а не като заплаха, за да може човечеството да ги посрещне с «добре дошли», а не с отпор. Навярно земният колективен ум не беше първият, с когото кентавърийците бяха имали контакт; навярно предишният беше преминал зле — стряскащото външно докосване можеше да паникьоса другия колективен ум или да го докара до лудост.

Хедър правеше нещо повече от това да вижда колективния ум. Тя беше посредник на неговите мисли — най-маловажният елемент играеше най-значима роля. Тя възприе присъствието на извънземните с учудване, страхопочитание и вълнение и можеше да почувства, по един странен начин, като при психическия еквивалент на периферното зрение, че тези същите емоции се предаваха и на целия колективен ум на човечеството.

Това беше нещо добро, нещо, което трябваше да се приветства, беше вълнуващо, стимулиращо, очароващо и…

… и още нещо.

Психическият прилив се обърна, мислите от човешкия колективен ум сега преливаха през Хедър, заливайки я, потапяйки я. Това беше напълно ново за колективния ум, нещо, което никога преди не бе преживявал.

И тогава…

И тогава вълните на едно ново усещане, гигантски, съкрушителни, чудесни вълни…

Завладяващи вълни…

Целият колективен ум на човечеството трептеше в един кристално чист тон, това беше трансформация, беше трансцеденталност…

Хедър затвори очите си и здраво ги стисна, конструкцията се появи около нея точно навреме преди цунамито на това великолепно ново усещане да я помете напълно.

Фогарти загаси електронния си бележник и го пусна в джоба на своето неопределимо на цвят яке. Той издаде тъп звук при удара с електрошоковия пистолет.

Бяха минали тридесет минути от последното минаване на човек по коридора; сега сградата беше пуста. Когато Грейвс беше влязъл, Фогърти го последва и забеляза, че отиде в офиса си, а не в лабораторията.

Фогърти стана и стисна пистолета в пълната си длан. Всичко, което трябваше да направи, бе да го опре в тялото на Грейвс и през него щеше да протече достатъчно волтаж, за да спре сърцето му. При състоянието на Грейвс нямаше вероятност някой да се усъмни, че не е естествена смърт. А дори и да се усъмняха, какво от това? Никога нямаше да го свържат с Фогарти (или с Кеш); зарядът на електрошоков пистолет не можеше да бъде проследен. И разбира се, по ръцете на Фогърти имаше опъната пластмасова кожа, която точно повтаряше пръстовите отпечатъци на Грейвс; това не само щеше да позволи на Фогърти да измами ключалката на вратата, но и да подсигури нито един от отпечатъците му да не остане на сцената.

Фогърти за последен път огледа коридора и се запъти към офиса на Кайл. Не даваше и пет пари за заплахата срещу банковата система, разбира се — това не беше негова грижа. Кеш бе споменал, че вече са купили един израелски изследовател, но щом този Грейвс беше толкова глупав, че да не избере лекия начин, е, Фогърти нямаше нищо против.

Той направи още една крачка и…

… и за миг се почувства замаян, леко загуби ориентация, зави му се свят.

Това премина, но…

«Кайл Грейвс, мислеше си той. На четиридесет и пет години, според досието, което Кеш му бе изпратил по електронната поща.

Баща и съпруг — Кеш бе казал, че Грейвс наскоро се е събрал пак със съпругата си.

Брайън Кайл Грейвс — едно друго човешко същество.»

Фогърти завъртя пистолета в ръцете си.

Според досието човекът изглеждаше съвсем свестен и…

Добре де, със сигурност Фогърти не би искал и на него да се случи нещо подобно.

Още една крачка; можеше да чуе глухия звук от гласа на Кайл.

Фогърти се спря, изтръпнал. Господи, той беше елиминирал повече от десетина проблема само през последната година, но…

Но…

Но…

«Не мога да направя това, мислеше си той. Не мога.»

Кайл свърши с диктуването на доклада си и се отправи към «Водната дупка»; беше се уговорил да се срещне там със Стоун Бентли.

— Изглеждаш в добро настроение — каза Стоун, когато Кайл седна на стола срещу него.

Кайл се ухили.

— Не съм бил така добре от години. Дъщеря ми осъзна, че не е била права.

Стоун вдигна учудено вежди.

— Това е чудесно!

— Нали? След няколко седмици е рожденият ми ден — не можех да искам по-добър подарък.

Сервитьорката пристигна.

— Чаша червено вино — каза Кайл. Стоун вече имаше халба бира пред себе си.

Сервитьорката забързано се отдалечи.

— Искам да ти благодаря, Стоун — каза Кайл. — Не зная дали щях да преодолея това без твоя помощ.

Стоун не каза нищо, така че Кайл продължи:

— Понякога не е лесно да си мъж — хората са склонни да приемат, че си виновен. Както и да е, твоята подкрепа означаваше много за мен. Фактът, че си преминал през нещо подобно и си оцелял, ми даде… не знам, предполагам «надежда» е точната дума.

Сервитьорката отново се появи и поднесе чашата с вино. Кайл благодари на младата жена с кимване, после вдигна чашата си.

— За нас — двойка оцелели.

След миг колебание Стоун вдигна бирата и остави Кайл да чукне чашата си в халбата. Но Стоун не отпи от питието си. Той постави обратно халбата на масата и зарея поглед в далечината.

— Аз го направих — тихо каза той.

Кайл не можа да го разбере.

— Моля?

Стоун погледна към Кайл.

— Аз го направих… това момиче, преди пет години. Аз наистина упражних върху нея сексуален тормоз. — Той издържа погледа на Кайл няколко секунди, очевидно за да разбере реакцията му, после сведе очи към покривката.

— Но студентката оттегли обвинението си — каза Кайл.

Стоун кимна почти незабележимо.

— Тя знаеше, че е изгубила битката и беше посрещана все по-зле от другите мъже, членове на факултета. Мислеше си, че това би й помогнало. — Той отпи от бирата. — Прехвърли се в Йорк. — Той сви леко рамене. — За да започне на чисто.

Кайл не знаеше какво да каже. Той се огледа наоколо, за да спечели време.

— Аз не… — започна Стоун. — Знам, че това не е извинение, но тогава преживявах труден период. Дениз и аз бяхме в процес на развод. Аз… — Той спря. — Беше глупаво от моя страна.

Кайл въздъхна.

— Ти прекара цялото това време да слушаш за моите проблеми с Беки.

Стоун отново сви рамене.

— Мислих, че си виновен.

Гласът на Кайл стана остър.

— Аз ти казах, че не съм.

— Знам, знам. Но ако беше виновен, е, щеше да си по-лошо копеле от мене, разбираш ли? Ти си съвсем нормален човек, Кайл — смятах, че ако човек като теб може да извърши нещо толкова лошо, може би това извинява поне отчасти направеното от мен. Че това просто понякога се случва, разбираш ли?

— За бога, Стоун!

— Знам. Но аз никога повече няма да го направя.

— Рецидивизъм…

— Не. Не, сега съм различен. Не зная какво е то, но аз се промених. Нещо в мен се промени. — Стоун бръкна в джоба си и извади кредитната си карта. — Виж, сигурен съм, че не искаш да ме виждаш повече. Радвам се, че нещата между теб и дъщеря ти са се оправили. Наистина се радвам. — Той се изправи.

— Не — каза Кайл. — Остани.

Стоун се поколеба няколко секунди.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — кимна Кайл.

Във вторник сутринта Хедър се бореше с разстоянието до «Мълин хол», а ръцете й бяха пълни с книги, които искаше да са й под ръка в лабораторията на Кайл за утрешната пресконференция. Влажността на въздуха беше ниска, а небето приличаше на древен светлосин купол.

Точно пред нея беше познатият й широк гръб, който носеше яке Варсити Блус с надпис «Колмекс» — същият проклет льохман, който бе оставил вратата към «Сид Смит» да се затръшне пред носовете на Хедър и Пол преди две седмици.

Тя си помисли да му извика, но за нейно учудване, когато стигна до вратата, той се спря, огледа се дали не идва някой и като съзря Хедър, й отвори вратата.

— Благодаря — кимна тя, като мина покрай него.

Той й се усмихна.

— За мен е удоволствие. Приятен ден.

Смешното беше, мислеше си Хедър, че той звучеше искрено.