Четвъртото измерение

29.

Съвсем разстроена, Хедър излезе от конструкцията. Тя посети тоалетната, после се обади в офиса на Кайл й му остави съобщение на телефонния секретар, с което го канеше да се видят довечера — петък — вместо както обичайно се срещаха в понеделник в швейцарския ресторант. Тя отчаяно искаше да разбере дали по някакъв начин бе усетил нейното нахлуване в ума му.

Уговориха се да се срещнат в девет. При толкова много време, Хедър реши, че би могла да приготви вечеря за двама им, така че предпазливо предложи на Кайл да дойде вкъщи. Беше изненадан, но каза, че би било прекрасно. Помоли го също да донесе тяхната видеокамера. Той каза една глупава шега — защо хората винаги мислят, че видеокамерите се използват за нецензурни цели? — но се съгласи да я донесе.

В девет часа Хедър и Кайл седяха на противоположните страни на гигантската маса в трапезарията. И от двете страни имаше празни столове; на този откъм прозореца винаги сядаше Беки; другият отсреща — столът, който никога не беше поместван, дори и след толкова време — беше използван от Мери. Хедър бе приготвила спагети със зеленчуци. Не беше едно от любимите ястия на Кайл — щеше да е прекалено, можеше да се възприеме погрешно. Но поне беше ядене, срещу което той нямаше нищо против. Сервира го с френски хляб, който беше купила по пътя за вкъщи.

— Как беше днес? — попита тя.

Кайл загреба с вилицата от спагетите, преди да отговори.

— Добре.

Хедър се опита да прозвучи равнодушно:

— Нещо необичайно?

Кайл остави вилицата и погледна към Хедър. Той беше привикнал към формалния въпрос как бе минал работния ден — Хедър го бе задавала безброй пъти през годините. Но последвалият определено го озадачи.

— Не — най-после каза той. — Нищо необичайно.

Замълча, като че ли такъв странен въпрос изискваше по-обстоен отговор, и добави:

— Часът протече добре, предполагам. Всъщност не си спомням — имах главоболие.

«Главоболие», помисли си Хедър.

Навярно нейната намеса беше имала ефект?

— Съжалявам — каза тя.

Помълча известно време, чудейки се дали по-нататъшно опитване не би привлякло нежелано внимание. Но тя трябваше да знае дали може да изследва по-нататък, по-надълбоко и то безнаказано.

— Често ли те боли глава, когато си на работа?

— Понякога. Цялото това взиране в екрана на компютъра. — Той сви рамене. — Как мина твоят ден?

Тя не искаше да лъже, но какво можеше да каже? Че бе прекарала целия ден, носейки се из психопространството? Че бе навлязла в неговия ум?

— Добре — каза тя, избягвайки погледа му.

На следващия ден, събота, 12-ти август, Хедър отиде рано в офиса си.

Тя донесе със себе си видеокамерата и я постави на празното бюро на Омар Амир. Най-после щеше да открие какво ставаше отвън, когато хиперкубът се сгъваше.

След това Хедър влезе в централния куб, върна вратата на нейното място и натисна старт бутона.

Веднага навлезе в ума на Кайл — той също работеше в лабораторията си в «Мълин хол», като се опитваше да реши текущите проблеми по своя квантов компютър.

Тя опита отново като многократно повтаряше «Ребека», докато извикваше във въображението си различни сцени с нея.

Нищо.

Напълно ли бе блокирал всякакъв спомен за нея?

Тя се опита да извика спомените за брата на Кайл, Джон. Те изплуваха веднага.

Защо не можеше да достигне мислите му за Беки?

Беки! Не Ребека. Беки. Тя опита отново, като пробва дали умалителната версия на името й не беше ключът.

Трябваше да има безброй спомени за собствената му дъщеря, съхранени някъде в ума му: спомени за нея като бебе, като току-що проходила, вече като по-голяма, когато я водеше на детска градина, неговата малка Тиквичка…

Тиквичка!

Тя опита с това, името, придружено от мислени картини: Тиквичка.

И: Тиквичка!

И отново: Тик-вичка!

И ето, ясна картина на дъщеря му — усмихната, млада, щастлива.

Беше се получило. Тя бе достигнала до тези спомени.

Но все пак нямаше да е лесно да намери специфични моменти от миналото му. Можеше да прекара години в сляпо търсене из този архив на един човешки живот.

Това, към което се стремеше, бяха спомените на Кайл насаме с Беки. Тя не знаеше как да достигне до тях — все още не знаеше. Трябваше да започне отнякъде другаде, с нещо, в което и тя участваше. Нещо просто, нещо, до което лесно можеше да се добере.

Семейна вечеря от времето, преди да умре Мери, преди Кайл и Беки да се изнесат?

Не можеше да е нещо общо, като плаката на стената в кухнята, илюстриращ различни видове спагети, или черно-зеления декор в столовата. Те не бяха свързани със специфични спомени; по-скоро, те формираха фона на хиляди събития.

Не, тя се нуждаеше от специфичен детайл от някоя определена вечеря. Някакво блюдо: пиле — пилешки гърди на грил, поляти с този сос за барбекю, който Кайл толкова харесваше. И една от стандартните салати на Кайл: нарязана маруля с малки кръгчета моркови, ситно скълцана целина, нискомаслена мозарела и епикурейски пръснати печени фъстъци, напръскана с винен оцет и сервирана в голяма купа.

Но те бяха яли това ядене стотици пъти. Трябваше й нещо уникално.

Нещо, с което е бил облечен — пуловерът «Торонто раптърс» с онзи разпенен лилав динозавър отпред. Но с какво можеше да е облечена тя, ако той е носил него? Да видим: обикновено на работа беше с костюм, но когато се прибираше вкъщи, тя си обуваше джинси и — какво? — зелена риза. Не, не — тъмно-синята си риза. Спомни си, че веднъж бе избрала нея, защото отиваше на пуловера на Кайл — факт, който не би значел нищо за него, но за нея имаше значение.

Стаята. Яденето. Тази риза.

Изведнъж всичко се смени. Беше достигнала до една определена вечеря.

— … неприятна среща с ДеДжонг. — Гласът на Кайл или поне неговият спомен за тези думи. ДеДжонг беше университетският ревизор. — Може да се наложи да ограничим средствата по проекта АПЕ.

За миг Хедър си помисли, че нещо не е наред — тя нямаше спомен за такъв разговор.

Не, тя несъмнено го беше забравила; Кайл често се оплакваше от бюджетните съкращения. Хедър почувства угризения — този разговор е бил важен за него, а тя не му бе обърнала внимание. Но след миг Кайл започна да говори за проблемите на ДеДжонг със съпругата му и Хедър веднага забеляза промяната. Наистина ли беше толкова плиткоумна, да пренебрегва сериозните проблеми, а да обръща внимание на клюките?

Беше стряскащо да се види през очите на Кайл. Бог да го благослови, но тя изглеждаше може би с десет години по-млада, отколкото беше в действителност; не беше носила тази риза достатъчно дълго пред него, така че може би това беше причината да му изглежда толкова млада.

Беки влезе и седна на един стол. Беше с доста по-дълга коса от сега — спускаше се по гърба й.

— Добър вечер, Тиквичке — каза Кайл.

Беки се усмихна.

Някога бяха семейство. Хедър почувства болка, припомняйки си какво бяха загубили.

Но вече имаше образ на Беки, за който да се захване. Тя го използва като начална точка за изследване спомените на съпруга си за Беки. Можеше, разбира се, да прескочи от ума на Кайл в този на Беки, но как изобщо щеше да оправдае това? Макар че нарушаването на личната тайна на Кайл беше нещо лошо — знаеше това и мразеше себе си, че го прави — тя имаше основание. Но да нахлуе в ума на Беки…

Не, не, тя нямаше да направи това — особено след като все още не знае дали има начин да различи фалшивите спомени от истинските. Щеше да продължи своето търсене, своята археология тук, в ума на Кайл. Той беше подсъдимият.

Тя се съсредоточи като се чудеше каква ли ще бъде присъдата.

Кайл пристигна в лабораторията в понеделник рано сутринта. Като излезе от асансьора на третия етаж и зави по извития коридор, сърцето му подскочи. Една жена с азиатски черти на лицето се беше облегнала на парапета покрай атриума.

— Добро утро, д-р Грейвс.

— А, добро утро… ъ…

— Чикаматсу.

— Да, разбира се, госпожа Чикаматсу.

Този тъмносив костюм изглеждаше дори още по-скъп от онзи, с който беше облечена предишния път.

— Вие не ми се обадихте по телефона, нито отговорихте на съобщенията, които ви оставих на електронната поща.

— Съжалявам, бях доста зает. А и все още не съм разрешил проблема. Стабилизирахме полетата на Дембински, но все още получаваме масивна декохерентност. — Кайл допря палеца си до сканиращата пластина отстрани на вратата на лабораторията. Тя издаде сигнал в потвърждение и заключващият лост се освободи, прозвучавайки като пистолетен изстрел.

— Добрутро, д-р Грейвс — каза Чийтах, който бе оставен включен от събота. — Имам нов анекдот за теб… о, извинете ме, не разбрах, че имаш гост.

Кайл остави шапката си на старомодната закачалка; той винаги носеше шапка през лятото, за да предпази оплешивялото си теме от слънцето.

— Чийтах, това е госпожа Чикаматсу.

Очите на Чийтах се завъртяха на фокус.

— Приятно ми е, госпожо Чикаматсу.

Чикаматсу вдигна тънките си вежди, малко объркана.

— Чийтах е АПЕ — каза Кайл. — Знаете, компютърна симулация, която подражава на човека.

— Аз наистина смятам използването на термина «апе»[3] за обидно — каза Чийтах.

Кайл се усмихна.

— Виждате ли? Искрено звучащо възмущение. Самият аз съм го програмирал. Това е първото нещо, което ви е необходимо в една университетска среда: способността да се обиждате от всяко нещо, било то реално или въображаемо.

Началните тонове на Петата симфония на Бетовен прозвучаха от говорителя на Чийтах.

— Какво беше това? — попита Чикаматсу.

— Неговият смях. Ще го оправя някой ден.

— Да — каза Чийтах. — Отърви ме от тези виенски струнни инструменти. Какво ще кажеш за обой вместо тях? Може би един Бон обой?

— Какво? — извърна се Кайл. — О, сетих се. — Той се обърна към Чикаматсу. — Чийтах се опитва да бъде духовит.

— Бон обой? — повтори жената.

Кайл се ухили въпреки волята си.

— Бон е там, където е бил роден Бетовен; бонобо е шимпанзе пигмей — АПЕ, нали виждате?

Японката поклати глава неразбиращо.

— Щом казвате. Сега, какво става с предложението на моя консорциум? Знаем, че ще бъдете зает, след като осъществите пробива си; искаме да ни дадете гаранции, че незабавно ще се заемете с нашия проблем.

Кайл се зае с кафемашината.

— Моята съпруга мисли, че каквото и да е уловил Хъникер, то принадлежи на цялото човечество и аз съм съгласен с нея. Ще се радвам да разшифровам посланието за вас, но няма да подпиша споразумение за неразкриване на тайна относно неговото съдържание.

Чикаматсу се намръщи.

— Упълномощена съм да подсладя сделката. Мога да ви предложа трипроцентов дял…

— Не става дума за това. Наистина.

— Тогава ще трябва да се обърнем към д-р Сапърщайн.

Кайл стисна зъби.

— Разбирам. — Но след това се усмихна. — Предайте на Шломо моите поздрави.

Нека Сапърщайн знае, че са дошли първо при мен — че получава моите отпадъци.

— Искрено желая да размислите — каза Чикаматсу.

— Съжалявам.

— Ако промените решението си — каза тя, подавайки му пластмасова визитна картичка, — обадете ми се.

Кайл взе визитката и я погледна. На нея беше напечатана само думата «Чикаматсу», но в единия край имаше магнитна лента.

— Ще бъда в Роял Йорк още два дни, но ако пъхнете тази карта в който и да е телефон, където и да е по света, тя ще набере номера на клетъчния ми телефон за моя сметка.

— Не мисля, че ще променя решението си — каза Кайл.

Чикаматсу кимна и се отправи към вратата.

— За какво беше всичко това? — попита Чийтах, след като тя излезе.

Кайл направи най-добрата си имитация на Богарт:

— Нешътата, от които са направени мечтите.

— Моля? — каза Чийтах.

Кайл завъртя очи.

— Децата днес — каза той.