На следващата сутрин Хедър седеше сама и закусваше. Въпреки голямата умора тя пак не можа да спи добре и сънищата й бяха почти толкова фантастични, колкото онова, което бе видяла вътре в конструкцията.
А сега, докато се хранеше, мислите й се насочиха към по-земни проблеми. Масата беше изглеждала голяма даже когато и четиримата седяха около нея; сега изглеждаше с гигантски размери.
Когато бяха заедно с Кайл, те непрекъснато разговаряха по време на закуска — за слабата политика на съответните си факултети, за съкращенията на бюджета, за проблематичните студенти, за своите изследвания. И разбира се, за децата си.
Но Мери беше мъртва. А Беки не разговаряше с тях.
Тишината беше оглушаваща.
Може би трябваше да се обади на Кайл — да го покани на вечеря.
Но не — не ставаше. Да се опитва да провежда любезен разговор, щеше да бъде преструвка. Хедър го знаеше и не се съмняваше, че Кайл също го съзнава. Без значение за какво говорят, той щеше да си мисли за обвинението и да знае, че тя мисли за същото.
Хедър заби вилицата си в бърканите яйца. Беше ядосана — в това бе сигурна. Но на кого? На Кайл? Ако той беше виновен, тя бе повече от ядосана — чувстваше се бясна, предадена, способна да убие. А ако не беше виновен, тогава бе ядосана на Беки и на нейния психотерапевт.
Разбира се, Лидия Гурджиеф определено бе манипулирала ситуацията. Но беше ли тя в действителност насадила спомените? Със сигурност нещата, които бе предположила, не бяха истина в случая на Хедър.
И все пак…
И все пак звучеше истински. Не самите подробности, а идеята.
Хедър чувстваше празнота вътре в себе си. Част от нея бе мъртва — и беше мъртва, откакто се помнеше.
Освен това, само защото методът на Гурджиеф беше подвеждащ, не означаваше, че нищо подобно не се е случило с дъщерята на Хедър. Тя отново си помисли за гнева на Рон Голдмън и това й припомни случая Симпсън; само защото полицаите бяха скалъпили обвинение срещу О.Дж., не означаваше, че той действително бе извършил убийството.
Като поднесе препечената филия към устата си, тя изведнъж осъзна, че нейният гняв не зависеше от обстоятелствата.
Беше я яд на Беки независимо дали Кайл е виновен или не. Беки беше преобърнала живота им. Беше ужасно да си го помисли, но неведението наистина беше блаженство. Хедър усети, че бързо губи апетит. Проклятие, защо това се бе случило с тях? С нея?
Тя остави приборите си и взе чинията. После отиде в кухнята и изсипа закуската в торбата за отпадъци под мивката.
След час Хедър стигна до университета. Когато влезе в офиса си, тя откри, че сценичните лампи не светят — бяха издърпани от контакта, тъй като нямаха друг ключ.
Проклети чистачки. Кой можеше да си помисли, че ще работят след полунощ?
Конструкцията бе в руини като панелите се бяха отделили един от друг без действащото при структурната цялост поле.
Дали се беше разглобила, докато чистачките все още бяха в стаята или по-късно през нощта, нямаше как да се каже. Сърцето на Хедър биеше да пръсване.
Тя пусна чантата си на килима и се втурна към купчината панели. От един бяха изпадали десетина плочки, сигурно когато се е ударил в пода. Слава богу, че Пол предвидливо ги беше номерирал; за кратко успя да ги върне по местата им. След това сглоби наново конструкцията, но тя веднага се разпадна. Беше трудно да задържи отделните парчета заедно. Но най-после успя. На пръсти премина през стаята и пъхна обратно щепселите в контактите. В същия миг чу звука от токовия предпазител на настолния си компютър. А после, с облекчение и удивление, загледа как конструкцията видимо се стегна, изправяйки всичките си ъгли под деветдесет градуса.
Хедър погледна часовника си. В два щеше да има събрание на факултета — малка част от състава беше тук през лятото, но това щеше да направи отсъствието й още по-очевидно.
Нямаше търпение да продължи с изследването си. Тя написа две бележки с маркер, в които казваше на чистачките да не изключват лампите. Първата закачи на стойката на една от лампите (достатъчно ниско, за да няма опасност да се запали от светлината), а втората — направо до извода, в който бяха включени и двете.
Въпреки че лампите бяха включени съвсем отскоро, беше ужасно горещо и Хедър се потеше в дрехите си. Тя заключи вратата на стаята и малко неловко свали блузата и късите си панталони, оставайки по бельо. После свали куба-врата и се напъха в тялото на конструкцията. След това хвана вакумната дръжка, за да върне вратата на мястото й, изчака очите й да привикнат към полумрака, протегна ръка напред и натисна старт бутона.
Сърцето й препускаше; беше също толкова въодушевяващо, също толкова ужасяващо, както вчера.
Но с облекчение видя, че нейното предположение се оказа вярно: установи, че се носи точно там, от където си бе тръгнала последния път, близо до огромната, извита повърхност от шестоъгълници. Дали това беше тяхната действителна форма или очертание, което Хедър им бе дала в ума си, тя нямаше как да разбере.
Въпреки кеобичайността всичко това изглеждаше твърде реално, за да бъде просто резултат от влиянието на пиезоелектричните разряди върху мозъка й. И все пак, като психолог, Хедър знаеше, че халюцинациите често изглеждат поразително реални — те можеха да бъдат хиперреалистични, правейки по такъв начин действителният свят да изглежда скучен в сравнение с тях.
Тя се вгледа в шестоъгълниците, всеки навярно два метра по диагонала си. Единственото естествено нещо, направено от плътно долепени шестоъгълници, за което можеше да се сети, беше пчелната пита.
Не, чакай. Друг образ изплува в ума й. Гиганският Козуей в Северна Ирландия — обширно поле, съставено от шестоъгълни базалтови колони.
Пчели или лава? И при двата случая ставаше въпрос за ред, изведен от хаоса — а това правилно подреждане на шестоъгълни фигури бе най-строго систематизираното нещо, което беше срещнала тук досега.
Шестоъгълниците не покриваха цялата повърхност на сферата — имаше обширни области, където не се виждаше нито един. Въпреки това трябваше да има милиони, ако не и билиони от тях.
Гледката отново се смени. Както при куба на Некер, тя се бе обърнала в друга конфигурация: онази, която бе видяла вчера, с двете сфери, едната — на ръка разстояние, другата — страшно далече. Това, което оформяше фона, беше вихрушката от частици, която Хедър едва сега осъзна, че има същата смесица цветове като шестоъгълниците. Тя разми погледа си и направи нов опит. Образът на обширната стена от шестоъгълници отново се появи.
Ако шестоъгълниците и вихрушката наистина бяха едно и също нещо, просто гледани в различни дименсионни рамки, тогава в шестоъгълниците очевидно беше заключена повече енергия. Но какво представляваше всеки шестоъгълник?
Докато тя гледаше, един от тях внезапно потъмня до черно, по-черно от всяко, което бе виждала досега. Сякаш никаква светлина не се отразяваше от него. Отначало си помисли, че е изчезнал, но скоро очите й привикнаха към идеалната му абаносова повърхност.
Хедър се огледа, за да види дали може да открие други липсващи шестоъгълници. Не й отне много време, за да намери още един, а после още един. Но дали току-що бяха станали черни или си бяха такива от дълго време, тя не можеше да каже.
Все пак това, че шестоъгълниците променяха цвета си, я накара да мисли, че може да са пиксели. И въпреки всичко, когато беше летяла над този пейзаж на голяма височина, никакъв образ не беше видим. Хедър прехапа устни от отчаяние.
Тя продължи да се носи над полето от шестоъгълници, преминавайки над празни области, където нямаше нито цветни, нито черни шестоъгълници, само сребърно нищо.
На границата на една такава зона — локва живак, си мислеше тя — Хедър видя един шестоъгълник да се оформя.
Той възникна като точка, а после бързо се разшири, за да запълни наличното място, като се вмъкна между трите стени на други три шестоъгълника и сребърната бездна от другата страна.
Какво представляваха шестоъгълниците?
Бе видяла как се раждат.
Беше ги видяла и да умират.
Но колко от дяволските неща имаше там?
Родени.
Умрели.
Родени.
Умрели.
Шантава мисъл й хрумна — може би мисъл, за която имаше по-голяма вероятност да хрумне на психолог, последовател на Юнг, отколкото на средностатистическия Джо, и все пак шантава.
Не можеше да бъде.
И все пак…
Ако беше права, тя знаеше с точност колко активни шестоъгълници имаше там.
Техният брой не беше безкраен — в това бе сигурна. Не ставаше въпрос за един от неизчислимите проблеми на Кайл; това не бяха безкраен брой плочки, покриващи безкрайна повърхнина.
Не, техният брой беше известен.
Сърцето й биеше едновременно ускорено и силно.
Това бе лъч на прозрение и чувстваше, че е вярно. Трябва да беше нещо подобно — тя се напрегна да си спомни количеството. Седем билиона и четиристотин милиона.
Плюс или минус.
Нагоре или надолу.
Цялото население на планетата Земя.
Юнг даде определен термин; реалност, а не метафора.
Колективното незсъзнателно.
Колективното съзнание.
Колективният ум на човечеството.
Тя почувства прилив на енергия. Всичко съвпадаше съвършено точно. Да, това, което наблюдаваше, беше биологично, но от такъв вид, с какъвто никога преди не се беше сблъсквала, и в мащаби, много по-големи, отколкото изобщо си бе представяла.
Дълбоко в себе си беше знаела, че конструкцията никъде не я бе отвела. Тя все още беше в офиса си, на втория етаж на «Сид Смит».
Всичко, което правеше, се заключаваше в това, че гледаше през изкривени лещи, през един микроскоп на Мьобиус, през топологичен телескоп.
Хиперобхват.
И този хиперобхват й позволяваше да види четириизмерната действителност, която заобикаляше нейния банален свят, действителност, която тя не осъзнаваше в по-голяма степен, отколкото героят на Абът във «Флатланд» беше осъзнавал триизмерния свят около себе си.
Метафората на Юнг го бе обрисувала още преди много години, въпреки че старият Карл никога не бе мислил за това като за нещо физическо. Но ако колективното несъзнателно беше повече от метафора, то трябваше да изглежда по подобен начин: видимо коренно различните части на човечеството, съединени на едно по-висше ниво.
Невероятно.
Ако беше права…
Ако беше права, кентавърийците не им бяха изпратили информация за техния извънземен свят. По-скоро, те бяха дали на човечеството огледало, така че хората да могат най-после да видят себе си.
И сега Хедър гледаше в част от това огледало, в близък план — няколко хиляди умове, плътно подредени пред нея.
Хедър се завъртя, като внимателно разглеждаше обширната повърхност на купата. Тя не можеше да различи отделни шестоъгълници в далечината, но виждаше оцветените места, които съставляваха само малка част от общата площ. Може би пет или десет процента.
Пет или десет процента…
Беше чела преди години, че целият брой на човешките същества, съществували на земята — независимо дали habilis, erectus, neanderthalensis или sapiens — беше около сто билиона.
Пет или десет процента.
Седем билиона хора бяха живи понастоящем.
А деветдесет и три билиона, горе-долу, беше броят на тези, които бяха живели и умрели преди.
Колективният ум не се намаляваше, не се използваше повторно, не се рециклираше.
По-скоро, той поддържаше всичките предишни шестоъгълници, тъмни и древни, недокоснати и неизменими.
И тогава я осени.
Зашеметяващо…
И все пак, то трябваше да е тук.
Изби я горещина, почувства, че прималява.
Беше намерила това, което търсеше.
От възникването на изтънченото съзнание преди всичките тези милиони години, няколкостотин билиона негови разклонения — няколкостотин билиона човеци — се бяха родили и умрели на планетата Земя.
И те все още бяха тук, всеки представен от един шестоъгълник.
И какво друго беше един мъж или една жена, ако не сбор от своите спомени? Какво друго ценно можеха да съхраняват шестоъгълниците? Защо да присъстват и старите, освен ако…
Самата мисъл я зашемети.
В кого да проникне първо? Ако можеше да се докосне само до един ум, чий щеше да бъде той?
На Христос?
Или на Айнщайн?
Сократ?
Или Клеопатра?
Или Мария Кюри?
Или — тя го бе потискала в себе си, разбира се — или на нейната мъртва дъщеря Мери?
Или дори на своя собствен починал баща?
Кого да избере? От къде да започне?
Докато Хедър гледаше, една дъга от светлина свърза един от цветните шестоъгълници с друг, който беше тъмен. Значи имаше начин да се използва това необятно комутаторно табло, да се осъществява контакт между ума на един жив човек и архива на такъв, който вече бе мъртъв.
Дали такава една дъга се появяваше спонтанно? Дали това не обясняваше схващанията на някои хора, че са живели и преди? Хедър никога не беше вярвала в спомените от предишни съществувания, но една фистула в… в… в психопространството, която свързва един мъртъв ум с такъв, който все още е активен, може с успех да бъде тълкувана като предишен живот от активния ум, несъзнаващ всъщност какво става.
Докато гледаше, дъгата изчезна; какъвто и контакт да беше осъществен, каквато и да беше целта му, той вече бе прекратен.
Пасивният шестоъгълник изобщо не се освети; остана мъртъв през целия процес. Хедър ставаше свидетел на най-доброто представяне на четириизмерния свят, което нейният ум можеше да даде, един свят, обитаван от колективния ум. В четвъртото измерение обаче, както пишеше в статиите по Интернет, времето не съществуваше; то не свързваше живите и мъртвите в активно взаимодействие.
Хедър се завъртя пак, обръщайки се към огромния слънчоглед от активни шестоъгълници.
Един от тях — един от седемте билиона — представляваше самата, разрез на нейното продължение в триизмерното пространство.
Но кой точно? Беше ли близо до него или бе съвсем далече? Сигурно връзките бяха много по-сложни, отколкото това представяне показваше. Сигурно, както при невроните в индивидуалния човешки мозък, връзките бяха многопластови. Това беше само един от начините — един силно опростен начин — за разглеждане на историческото развитие на човешкото съзнание.
Но ако тя беше там — а тя трябваше да бъде — тогава…
Не, не Христос.
Нито Айнщайн.
Нито бедната, мъртва Мери.
Нито собственият й баща.
Не, първият ум, до който искаше да се докосне Хедър, беше все още жив, все още активен, все още чувстващ, все още преживяващ.
Тя наистина бе направила откритие.
Външното хранилище.
Спомагателната памет.
Архивът.
Един от тези шестоъгълници представляваше Кайл.
Само да можеше да го намери, само да можеше да проникне в него, тогава щеше да знае.
По един или друг начин, най-после щеше да узнае със сигурност.