Четвъртото измерение

6.

Кайл и Хедър вечеряха заедно всеки понеделник.

Не живееха заедно вече година. Никога не бяха мислили да е за постоянно — и никога не бяха споменавали думата развод. И двамата бяха чувствали, че просто имат нужда от малко време, за да постигнат някакво споразумение за смъртта на Мери. И двамата се бяха изнервили да крайна степен, нападайки се един друг — дребни неща, които не би трябвало да имат значение, бяха ескалирали до страхотни спорове, без да могат взаимно да се успокоят, без да са в състояние да проумеят случилото се.

Никога не бяха пропускали вечерята в понеделник и въпреки че напрежението беше голямо след посещението на Беки преди четири дена, Кайл смяташе, че Хедър ще се появи в техния обичаен ресторант — дървена постройка в швейцарски стил, на няколко пресечки от тяхната къща.

Кайл стоеше отвън, наслаждавайки се на топлия вечерен бриз. Все още не можеше да се реши да влезе — колата на Хедър не беше на паркинга и ако тя не се появеше, объркването щеше да е още по-голямо.

Около шест и четиридесет, с десет минути закъснение, сиво-синият екоавтомобил на Хедър влезе в паркинга.

Все пак, нещата не бяха същите. Всеки понеделник вечер през тази година те се бяха поздравявали с бърза целувка, но този път — този път и двамата се поколебаха. Влязоха в ресторанта, като Кайл отвори вратата за Хедър.

Сервитьорът се опита да ги сложи при една друга двойка, въпреки че в ресторанта нямаше никой друг. Кайл мразеше това дори в най-добрите времена, а тази вечер категорично се възпротиви.

— Ще седнем ей там — каза той като посочи един отдалечен ъгъл.

Сервитьорът прие мълчаливо и ги придружи до едно сепаре в дъното на ресторанта. Кайл си поръча червено вино; Хедър поиска чаша бяло.

— Вече мислех, че няма да дойдеш — каза Кайл.

Хедър кимна, но лицето й беше студено. Светлината от лампата, висяща над тяхната маса, правеше приятните черти на Хедър да изглеждат сурови.

— Съжалявам, че закъснях.

Извесно време мълчаха.

— Не зная какво да правим с всичко това — поде Кайл.

Хедър извърна поглед.

— Аз също.

— Заклевам ти се…

— Моля те — прекъсна го Хедър. — Моля те.

Кайл бавно кимна. Мълча известно време, а после каза:

— Ходих да се срещна със Зак в събота.

Хедър го погледна загрижено.

— И?

— И нищо. Искам да кажа не се сбихме. Поговорихме малко. Поисках да дойде с мен в лабораторията по съдебна медицина в университета. Щях да си направя тест с детектора на лъжата, за да докажа, че не съм извършил нищо.

— И? — повтори Хедър.

— Той отказа.

Кайл сведе очи към книжната подложка, рекламираща пилешките специалитети за месеца. След малко вдигна поглед и потърси очите на Хедър.

— Бих могъл да направя същото и за теб. Мога да докажа, че съм невинен.

Хедър отвори уста да каже нещо, но моментално я затвори.

Това беше повратна точка, решаващ момент. Кайл го знаеше и беше сигурен, че Хедър също го знае. Бъдещето зависеше от това, което щеше да последва.

Тя изглежда премисляше…

Ако той беше невинен…

Ако той беше невинен, Хедър знаеше със сигурност, че никога не би й простил нейното искане на доказателство, нейната липса на доверие. Ако беше невинен, тогава техният брак трябваше да преодолее тази криза. И двамата бяха мислили, че отново ще се съберат, рано или късно. Ако не в началото на идващата учебна година, то със сигурност в края й.

Ако той беше невинен, бракът им трябваше да оцелее, но ако Хедър имаше съмнение и го признаеше, ако признаеше такава възможност, дали изобщо някога той щеше да може отново да я прегръща, отново да я обича? Сега, когато най-много има нужда от нея, тя вярва ли му?

— Не — каза тя, като затвори очи. — Не, не е необходимо.

Тя го погледна.

— Зная, че нищо не си извършил.

Кайл запази каменното си изражение — знаеше, че сигурно ще търси по лицето му знак, че смята думите й за неискрени.

— Благодаря ти — тихо каза той.

Сервитьорът се върна с напитките им. Поръчаха си бяло месо от пиле на грил с печени картофи без масло за Кайл; четвърт пиле на скара с пържени картофи за Хедър.

— Какво още се случи при Зак? — попита Хедър.

Кайл отпи глътка от виното си.

— Той ми каза, че Беки ходи на психотерапия.

— Да.

— Ти го знаеше?

— Започна да посещава някакъв психотерапевт след смъртта на Мери.

— Той е същият, при когото е ходила и Мери — добави Кайл. — Зак ми го каза.

— Мери е ходила на психотерапия? Боже господи, не знаех това.

— Аз също бях шокиран — изпъшка Кайл.

— Мислиш, че е трябвало да сподели с мен?

— Или с мен — каза Кайл отсечено.

— Разбира се — промълви Хедър. — Разбира се.

Тя се поколеба за кратко, но продължи:

— Чудя се дали има нещо общо с Рашел?

— С кого?

— Рашел Коен. Помниш ли я? Приятелка на Мери — почина от левкемия, когато Мери беше на осемнадесет години.

— О, да. Бедното момиче.

— Мери беше доста разстроена тогава. Може би е започнала да посещава терапевт, за да поразсее малко скръбта си, нали разбираш?

— Защо не се е обърнала към тебе? — попита Кайл.

— Е, аз едва ли ставам за лекар. Освен това, никое момиче не иска майка си за терапевт — и подозирам, че също не е искала никой, който бих могла да й препоръчам аз.

— Добре, но как Мери би намерила такъв терапевт? — попита Кайл.

— Не зная — каза Хедър. — Може би д-р Редмънд й е препоръчал някого.

Лойд Редмънд беше доктор на Кайл, а по-късно и на цялото семейство от близо тридесет години.

— Ще му се обадя утре сутринта и ще видя какво мога да науча — каза Хедър.

Яденето им пристигна. Храниха се почти без да говорят и после всеки се отправи към своя дом.

Във вторник сутринта точно в десет и половина телефонът в лабораторията на Кайл позвъня. Присъстваха няколко студенти-аспиранти, които тихо работеха по компютъра на Чийтах — предният панел, на който бяха очите на Чийтах, бе демонтиран и стоеше облегнат на извитата външна стена.

Идентификаторът за насрещен абонат показваше, че Хедър звъни от своя офис в «Сидни Смит хол», на източната страна на улица «Сейнт Джордж».

— Бях права — каза Хедър. — Наистина д-р Редмънд е препоръчал психотерапевт на Мери няколко месеца преди смъртта й.

— Как е името му?

— Лидия Гурджиеф.

Тя произнесе буква по буква странната фамилия.

— Чувала ли си нещо за нея?

— Не. Проверих директорията на Асоциацията на психиатрите в Онтарио; тя не беше в списъка.

— Ще се срещна с нея — каза Кайл.

— Не — прекъсна го Хедър. — Мисля, че е по-добре да отида аз — сама.

Кайл щеше да възрази, но в същия миг осъзна, че жена му е права. Не само че той беше врагът в очите на терапевта, но и Хедър, а не той, беше обучен психолог.

— Кога? — попита той.

— Днес, ако е възможно.

— Благодаря — каза Кайл.

Хедър може би беше свила рамене или кимнала, или дори се бе усмихнала окуражително; за Кайл нямаше начин да разбере. Понякога му се искаше видеотелефоните да се бяха наложили.

— Здравейте, д-р Гурджиеф — каза Хедър, влизайки в кабинета за консултации. Стените бяха покрити със сини тапети, които бяха тук-там разлепени и разкриваха боядисаната повърхност под тях. — Благодаря, че ме приехте.

— За мен е удоволствие, г-жо Дейвис, или може би да ви наричам Хедър?

Хедър не беше взела специални мерки, за да прикрие самоличността си; тя използваше своята фамилия, но Ребека и Мери бяха взели фамилията на Кайл. Нямаше причина да мисли, че тази Гурджиеф ще направи връзката.

— По-добре Хедър.

— Е, Хедър, при нас рядко има отмяна на часове, но предполагам, че днес имате късмет. Моля, седнете или ако предпочитате, използвайте кушетката.

Хедър се замисли за миг, после с леко свиване на раменете легна на кушетката. При цялото си обучение по психология никога преди не беше лягала на кушетка в лекарски кабинет и това изглеждаше като преживяване, което не бе за изпускане.

— Не съм много сигурна защо съм тук — каза Хедър. — Напоследък не спя добре.

— Това е учудващо широко разпространено — каза Гурджиеф.

Гласът й беше топъл и приятен с може би следа от нюфаундландски акцент.

— Също така нямам много апетит — продължи Хедър.

Гурджиеф кимна с глава, взе един бележник от бюрото си и започна да пише в него.

— Мислите, че за това има психологическа причина?

— Първоначално смятах, че е нещо като грип — каза Хедър, — но това продължава вече месеци.

Гурджиеф записа нещо в бележника си. Тя твърде силно натискаше с писеца и той издаваше леко скърцане като при писане с тебешир върху стъкло.

— Омъжена сте, нали?

Хедър кимна; тя все още носеше семпла венчална халка.

— Деца?

— Две момчета — каза Хедър, макар че веднага съжали. Навярно трябваше да включи поне една дъщеря. — Единият на шестнадесет, а другият на деветнадесет.

— И те не са в основата на проблема?

— Не мисля.

— Живи ли са родителите ви?

Хедър не виждаше причина да не отговори искрено на въпроса.

— Не.

— Съжалявам.

Хедър наклони глава в отговор на коментара.

Говореха вече повече от половин час. Въпросите на терапевта бяха привидно безвредни. И изведнъж тя каза:

— Класически случай, наистина.

— Какво? — попита Хедър.

— Жертва на кръвосмешение.

— Какво?

— О, вие не си го спомняте съзнателно — това въобще не ме изненадва. Но всичко, което казахте, говори, че това се е случило.

Хедър се опита да запази спокоен тон.

— Това е абсурдно.

— Естествено е да отричате — каза Гурджиеф. — Не очаквам веднага да го приемете.

— Но аз не съм била изнасилена.

— Казахте, че баща ви е покойник?

— Да.

— Плакахте ли на погребението му?

Това твърде много се приближаваше до ситуацията вкъщи.

— Не — тихо каза Хедър.

— Той беше, нали?

— Никой не е бил.

— Нали нямате по-голям от вас брат? Или дядо, който често ви е посещавал? Може би вуйчо, с когото често сте била сама?

— Не.

— Тогава навярно е бил баща ви.

Хедър направи усилие гласът й да звучи твърдо.

— Не е възможно да е направил нещо такова.

Гурджиеф тъжно се усмихна.

— Така мислят всички в началото. Но вие страдате от това, което наричаме посттравматичен стрес. Същото е като при онези ветерани от войната в Залива и Колумбия, само че вместо да съживявате спомените си, вие ги потискате.

Гурджиеф докосна ръката на Хедър.

— Вижте, няма нищо, за което да се срамувате — трябва да помните това. Вие нищо не сте направила. Вината не е ваша.

Хедър мълчеше.

Гурджиеф снижи гласа си:

— То става много по-често, отколкото си мислите. Случи се и с мен.

— Наистина ли?

Психоаналитичката кимна с глава.

— От около шестгодишна възраст, докато станах на четиринадесет. Не всяка нощ, но често.

— Това е… това е ужасно. Много съжалявам за вас.

Гурджиеф вдигна лявата си ръка.

— Не съжалявайте за мен или за себе си. Ние трябва да извлечем от това сила.

— Вие какво направихте?

— Лошо е, че баща ви е мъртъв; вие не можете да се изправите срещу него. А това е най-доброто, да знаете: да застанете лице в лице с вашия прелъстител. Дава изключителна сила. Не е за всеки, разбира се. Някои жени се страхуват да го направят, боейки се да не бъдат лишени от наследство или отхвърлени от останалите членове на семейството. Когато се получи обаче, е страхотно.

— О? — каза Хедър. — Имали ли сте други пациенти, преживели същото?

— Много.

Хедър не беше сигурна колко настоятелна да бъде.

— А някой напоследък?

— Е, аз всъщност не мога да говоря за другите пациенти…

— Разбира се, че не. Разбира се. Искам да кажа, най-общо. Какво става най-често?

— Ами, един от моите пациенти наистина се изправи срещу прелъстителя си, това дори беше миналата седмица.

Хедър чувстваше, че сърцето й ще се пръсне. Тя се опита да бъде много внимателна.

— Това помогна ли му?

— Всъщност на нея. Да.

— По какъв начин? Имам предвид как можете да кажете, че е довело до някаква промяна?

— Ами, тази жена — предполагам няма да навреди, ако кажа, че имаше проблеми с храненето. Това е обичайно за такива случаи; другият обичаен симптом е лошият сън, както при вас. Както и да е, тя страдаше от булимия, но оттогава не й се е налагало да повръща. Виждате ли, това, от което действително е искала да се прочисти, това, което е желаела да изхвърли от себе си, сега е навън.

— Но аз не мисля, че съм била прелъстена. Беше ли тя като мен — несигурна?

— Отначало, да. Едва по-късно всичко излезе наяве. За вас също ще се изясни. Ние ще открием истината и заедно ще се изправим пред нея.

— Не зная. Не мисля, че това се е случило. И… и… искам да кажа… Кръвосмешение — сексуален тормоз. Това е за жълтата преса, не е ли така? Имам предвид, това си е просто вестникарско клише.

— Вие сте на толкова погрешно мнение, смайващо е — каза остро Гурджиеф. — И не само вие, а обществото като цяло. Знаете ли, че през осемдесетте години на двадесети век, когато реално започнахме да говорим за сексуалния тормоз и кръвосмешението, темата доби доста голяма известност. И за хора като мен — хора, които бяха преживели такова нещо — това беше глътка въздух. Ние вече не бяхме мръсна малка тайна; за ужасните неща, които ни бяха сторени, се говореше открито и накрая разбрахме, че вината не е у нас. Но то е неприятна истина и хора като вас — хора, които виждат своите съседи, своите бащи, своите църкви в съвсем нова светлина — не се чувстват удобно с нея. На вас ви харесваше повече, когато това беше скрито, нещо, с което не трябваше да се справяте. Вие искате да го закопаете в земята, да го направите маргинално, да го свалите от дневния ред, да не допуснете дискутирането му.

Хедър размишляваше за това. Кръвосмешение, педофилия, гавра с деца — всички те бяха неща, за които можеше естествено да стане дума в часовете й. Но колко често ги споменаваше? Бегло споменаване тук, кратка недомлъвка там — и после бързо преминаване, докато не е станало неприятно, към кампанията на Маслоу за себеактуализация, към случаите на Адлер на съсредоточаване в себе си и на съсредоточаване извън собствената личност, към обуславянето на Скинър.

— Може би — каза тя.

— Има вероятност да сте права — каза Гурджиеф, очевидно склонна да отстъпи малко, щом и Хедър имаше желание за същото. — Може и нищо да не се е случило в миналото ви, ала защо да не разберем със сигурност?

— Но аз не си спомням никакво кръвосмешение.

— Навярно таите някакъв гняв срещу баща си?

На Хедър отново й мина мисълта за вкъщи.

— Разбира се. Но не е възможно той да ми е направил нещо.

— Естествено е да не си спомняте — каза Гурджиеф. — Почти никой не си спомня. Но то е там, скрито под повърхността. Потиснато.

Тя направи пауза.

— Знаете ли, моите собствени спомени не бяха потиснати — поради някаква причина не бяха. Но тези на сестра ми Дафне, тя е две години по-малка от мен, бяха. Десетки пъти съм се опитвала да говоря с нея за това и тя винаги ми отговаряше, че не съм добре — и тогава, един ден, съвсем неочаквано, когато бяхме около двадесетгодишни, тя ми телефонира. Беше си спомнила — най-после онова, което бе потискала петнадесет години, беше изплувало в съзнанието й. Тогава двете заедно се изправихме лице в лице с баща си.

Нова пауза.

— Както казах, лошо е, че не можете да го кажете на баща си. Но ще трябва да се справите с това, да го разкриете пред другите. Единият начин е надгробното слово.

— Надгробно слово?

— Ще напишете това, което бихте казали на баща си, ако се бяхте изправили срещу него, докато все още е бил жив. След това ще го прочетете на гроба му.

Гурджиеф вдигна ръка, като че ли съзнаваше колко ужасяващо е това.

— Не се тревожете — ще го направим през деня. Това е чудесен начин за освобождаване на съзнанието.

— Не съм сигурна — каза Хедър. — За нищо от това не съм сигурна.

— Разбира се, че не сте. Това е съвсем нормално. Но повярвайте ми, видяла съм много случаи като вашия. Повечето жени са били подложени на сексуален тормоз, да знаете.

Хедър беше виждала научни трудове, говорещи за «много», но за да се постигне заключението «повечето», трябваше да се включи всичко, дори случаите, когато е трябвало да целунеш неприятен роднина по бузата или свадите в училищния двор с момчета от класа.

Гурджиеф погледна над Хедър. Тя проследи погледа й. Видя, че на стената зад нея има монтиран голям часовник.

— Вижте — каза Гурджиеф — вече почти нямаме време. Но направихме наистина добър старт. Мисля, че заедно можем да сглобим нещата, Хедър, ако имате желание да работите с мен.