Четвъртото измерение

25.

След обяда си със Стоун Кайл имаше три часа до началото на заниманията си с група студенти. Той реши да излезе от университета, да вземе метрото по линията «Юнивърсити Авеню» някъде до станция «Юниън» и после — до предпоследната спирка по линията «Йондж», центъра на Северен Йорк. Излезе от станцията, премина през бетонната унилост на площада «Мел Ластмън» и се отправи към «Бийкроф Авеню», една пресечка на изток от «Йондж».

На източната страна на «Бийкроф» се намираше Центърът Форд за начинаещи артисти. Кайл си спомняше първата пиеса, която бе гледал там: «Плаващ театър». Бяха я поставили първоначално тук, преди да отиде на Бродуей. Това беше — кога? — близо преди двадесет и пет години. Кайл беше ходил на всяка постановка оттогава, макар че откакто се бяха разделили с Хедър, не се бе наканил да види днешния хит, музикалната версия на «Дракула» от Ендрю Лойд Уебър.

Западната страна на улица «Бийкроф» също бе свързана с много спомени. През младостта си тук бе играл футбол с малкия Джими Корматсу, близнаците Хаскинс и — как му беше името? Побойникът с ръбестата глава. Калвино, така се казваше. Кайл никога не се бе славил като голям атлет; играеше, за да не се дели от останалите, но умът му винаги беше някъде другаде. Един път, когато наистина хвана топката и успя да я задържи в ръцете си, беше пробягал — о, трябва да бяха осемдесет метра, не, осемдесет ярда (това все пак бе през 1980-те години) — цялото разстояние до въображаемата крайна зона, чиито периметър бе маркиран от хвърления на тревата пуловер на един от близнаците.

Цялото разстояние до погрешната крайна зона.

Беше мислил, че няма да може да го преживее.

Празните пространства бяха точно с размера на футболни игрища, а по границата им имаше малки горички.

Те бяха свързани с по-нежни спомени.

Беше се разхождал често с Лиза, приятелката му от гимназията, след филм в «Уилоу» или вечеря в «Крок&Блок».

Сега обаче пространствата бяха павирани — превърнати в паркинги за Центъра Форд.

Ала зад тях, както е било още преди да се роди, се намираше Йоркското гробище, едно от най-големите в Торонто.

Някои от неговите съученици бяха свикнали с гробището — имаше дървена ограда, навярно петнадесет метра висока, която го опасваше откъм северната страна, така че от къщите по «Парк хоум авеню» да не се виждат надгробните паметници. Кайл така и не успя да свикне с това място.

Той навлезе в гробището, като вървеше по криволичещата алея. Гробовете бяха красиво поддържани. Двойка черни катерици — често срещани в Торонто — подскачайки, прекосиха алеята пред него. Веднъж, когато пътуваше с колата, беше ударил една катерица. Мери беше с него в колата; тогава бе на четири или може би на пет години.

Беше станало случайно, разбира се, но тя не му говори със седмици.

В нейните очи тогава беше чудовище.

Тогава, а сега.

Много от гробовете имаха цветя, но не и този на Мери. Смяташе да идва по-често. Когато тя умря, беше си казал, че ще идва всяка събота или неделя.

От последния път бяха минали три месеца.

Но сега не знаеше къде другаде да отиде, как по друг начин да разговаря с нея.

Кайл стъпи извън алеята, в тревата. Един мъж с моторна косачка мина покрай него и извърна поглед — навярно от безразличие, навярно не знаейки какво да каже на един жалеещ. За него това беше просто работа; сигурно никога не преставаше да се пита защо тревата расте така интензивно.

Кайл пъхна ръце в джобовете си и се отправи към гроба на дъщеря си.

Мина покрай четири гроба преди да открие грешката си. Гробът на Мери бе един ред по-нататък. Почувства пристъп на вина. За бога, дори не знаеше къде е погребана дъщеря му!

Той се върна обратно по пътеката, продължи по алеята и тръгна по правилния ред.

Паметникът на Мери беше направен от полиран червен гранит. Парченцата слюда проблясваха на слънчевата светлина.

Той прочете думите, като се чудеше дали един ден щяха да бъдат така нечетливи като онези по очуканите плочи, които беше виждал в старите гробища:

Епитафът бе изглеждал подходящ на времето. Не бяха имали представа защо Мери се бе самоубила. Бележката, оставена от нея, написана с червен химикал върху лист хартия, казваше просто: «Това е единственият начин, по който мога да мълча.» Тогава никой от тях не знаеше какво означават тези думи.

Кайл отново прочете последния ред. Почива в мир сега.

Надяваше се това да е вярно.

Ако казаното от Беки беше истина, Мери се бе самоубила с убеждението, че баща й е посегнал на нея. Какъв мир би могла да има?

Единственият начин да мълча.

Жертва — но сигурно не за да предпази Кайл. Не, трябва да го е направила заради майка си — да предпази Хедър, да й спести ужаса, вината.

Кайл погледна надолу към гроба. Раната върху земната повърхност бе заздравяла, разбира се. Нямаше го правоъгълното нарушение на целостта, нямаше никакъв белег между старата почва и пръстта, положена при запълването на изкопа.

Той вдигна поглед към паметника.

— Мери — каза той на глас. Почувства се неловко. Работещата косачка сега бе далече, звукът й почти се губеше в далечината.

Искаше да каже нещо повече — толкова много — но не знаеше откъде да започне. Усети, че главата му се тресе бавно напред-назад и той положи усилие да я спре.

Мълча няколко минути, после отново изрече името на дъщеря си — тихо, звукът почти се изгуби сред заобикалящите го шумове от птици, един минаващ екоавтомобил и косачката, която бавно се приближаваше, окосявайки нова ивица в сочната морава.

Кайл се опита отново да прочете надписа и откри, че не може. Премигна, за да пропъди сълзите.

«Толкова съжалявам», мислеше той, но не изрече думите гласно.