Четвъртото измерение

41.

Това беше заглавието на книгата, която за първи път повдигна обществения интерес към търсенето на извънземен разум. Написана от Уолтър Съливан, бившият научен редактор на «Ню Йорк таймс», тя беше публикувана през 1964 г.

В онези времена тя бе представлявала едно смело твърдение, основано върху теория и предположения, но не и върху действителни доказателства — нямаше и капчица доказателство, че не сме сами във вселената.

Човечеството продължи своето движение почти в същото русло. Виетнамската война продължи, както и апартейдът. Процентът на убийствата и другите престъпления продължи да нараства.

Ние не сме сами.

Лозунгът беше съживен отново за премиерата на филма на Стивън Спилбърг «Близки срещи с третия вид» през 1977 г. Обществото с готовност прегърна идеята за живот във вселената, но все още нямаше истинско доказателство и човечеството продължи както досега. Случи се Войната в залива, така също — масовото клане на площада Тянанмън…

Ние не сме сами.

Думите добиха нова стойност през 1996 г., когато беше открито първото неопровержимо доказателство за живот извън Земята: един метеорит от Марс. Извънземният живот вече не беше просто мечта. Въпреки това човечеството се държеше както обикновено. Терористи взривяваха сгради и самолети; «етническите прочиствания» продължаваха с неотслабваща сила.

Ние не сме сами.

«Ню Йорк таймс» изкара с големи букви това заглавие на първа страница на броя си от 25-ти юли 2007 г. — денят, в който бе направено първото публично съобщение за улавянето на радиосигнали от Алфа Кентавър. Знаехме със сигурност, че съществува живот — разумен живот — някъде другаде. И въпреки това човечеството не се промени. Стана Колумбийската война, а на 4-ти юли 2009-та Куклус Клан изби през една-единствена нощ две хиляди американци от африкански произход в четири различни страни.

След това обаче, само десет години след първото получаване на сигналите, една различна от досега мисъл се разнесе из четириизмерния колективен ум на човечеството и се процеди надолу в триизмерния свят на неговите индивидуални продължения.

Аз не съм сам.

И нещата наистина се промениха.

— Журналистите често са обвинявани, че съобщават само лоши новини — каза Грег МакГрегър, водещ телевизионното предаване «Нюсуърлд» от Калгари във вторник вечерта.

Кайл и Хедър седяха на дивана в тяхната дневна стая и гледаха.

— Е, добре — продължи МакГрегър, — ако гледахте водещите новини тази вечер, щяхте да забележите, че днес нямаме за съобщаване нищо друго, освен добри новини. Напрежението в Средния Изток спада — преди по-малко от седмица държавният секретар на Съединените щати, Боланд, предсказа избухване на война там, но днес, за втори пореден ден, прекратяването на огъня остава ненарушено.

— Тук, в Канада, едно ново проучване на общественото мнение, проведено от Ангъс Рийд, показва, че осемдесет и седем процента от населението на Квебек иска да остане в пределите на Канада — това е двадесет и четири процентно увеличение спрямо отговорите на същия въпрос само преди месец.

— Няма никакви убийства в Канада, за които да се съобщава през последните двадесет и четири часа. Никакви изнасилвания също. Статистиките от Съединените щати и Европейската общност изглеждат подобни.

— За осемнадесет години работа този репортер никога досега не е виждал такава поредица от наистина хубави новини. За мен беше удоволствие да ги споделя с вас. — Той наклони глава, както правеше всяка вечер, и каза стандартната си заключителна фраза: — И още един ден отмина в историята. Лека нощ, Канада.

Започнаха да свирят финалната музикална тема. Кайл взе дистанционното и изключи телевизора.

— Нали е хубаво? — каза Кайл, като се облегна назад. — Знаеш ли и сам го забелязах. Хората си отстъпват места в метрото, помагат си един на друг или просто са любезни. Трябва да има нещо във въздуха.

Хедър поклати глава.

— Не, това не е във въздуха, а в пространството.

— Моля? — учуди се Кайл.

— Не разбираш ли? Случи се нещо съвсем ново. Колективният ум знае, че не е сам. Казах ти: беше осъществен контакт между колективния ум на човечеството и този на кентавърийците. И човешкият колективен ум преживява нещо непознато досега.

— Удивление, да. Ти ми разказа.

— Не, не, не. Не удивление; вече не. Той преживява нещо друго, нещо изцяло ново за него. — Хедър погледна съпруга си. — Емпатия! Досега нашият колективен ум е бил напълно неспособен за емпатия; просто не е имало никой друг, с когото да се идентифицира, никой друг, чието положение, чувства или желания да се е налагало да разбира. От зората на съзнанието той е съществувал в абсолютна изолация. Но сега той докосва и е докосван от друг колективен ум и внезапно разбра, че съществува и нещо друго, освен егоизма. След като колективният ум разбира това, всеки от нас — всички продължения на този ум — също го разбраха по един по-дълбок, по-фундаментален начин, откогато и да било преди.

Кайл се замисли.

— Емпатия, а? — Той изкриви устни в гримаса. — Чийтах непрекъснато ме питаше за неща, които разкриваха нехуманността на човек към човека. Казваше, че това изглежда е тест и искаше да знае кой ръководи теста. Предполагам, че отговорът е ние — ние, човешкото колективно, като се опитваме да разберем, като се опитваме да открием смисъла на всичко това.

— Но ние не можехме — каза Хедър. — Бяхме неспособни за истинска, трайна емпатия. Сега обаче, когато сме в контакт с друг колективен ум, ние разбираме какво означава да признаеш и да приемеш другия. Какъв мъж би могъл да изнасили жена, ако той наистина се поставяше на нейното място? Фундаментът на войната винаги е бил дехуманизирането на противника, като на него се гледа като на едно безсърдечно животно. Но кой би могъл да тръгне на война, знаейки, че другият отсреща е нечий родител, нечий съпруг, нечие дете? Знаейки, че той или тя просто се бори с живота също като теб? Емпатия!

— Хм — промърмори Кайл. — Предполагам Грег МакГрегър ще съобщава подобни новини всяка вечер оттук нататък. О, все пак ще има урагани и наводнения, но също и повече хора ще се включват да помагат. — Той замълча. — Мислиш ли, че това е първи контакт и за кентавърийците? Алфа Кентавър е най-близката звезда до слънцето, както и обратното — няма друга ярка звезда по-близо до Алфа К от земното слънце. Навярно за тях ние сме първият контакт.

— Може би — съгласи се Хедър. — А може и кентавърийците да не са местно население за Алфа Кентавър. Би могло да са от някъде другаде, да са стигнали до Алфа Кентавър в своето разширение. Навярно се формира галактически колективен ум, който се разраства навън от онзи свят, където първи са усвоили космическите полети.

Кайл помисли върху това.

— Дяволски умни са, тези кентавърийци — каза той.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ни направят емпатични като раса преди да пристигнат тук тялом. — Той замълча за миг. — Освен ако, разбира се, те не идват, за да ни превземат и искат първо да ни размекнат.

Хедър поклати глава. Тя беше присъствала на осъществяването на контакта, тя знаеше.

— Не, не може да е така. Първо, разбира се, който има възможности за междузвездни полети, несъмнено може още от орбита да изтрие живота върху тази планета. И второ, сега, когато двата колективни ума са в контакт, със сигурност ще се установи истинско общуване, а ние и двамата знаем, че в психопространството няма тайни.

Кайл се съгласи с кимване.

Хедър го погледна, после каза:

— Трябва да си лягаме. Утре е велик ден — пресконференцията и всичко останало.

— Нещата ще се променят — каза Кайл. — Светът…

Хедър се усмихна, припомняйки си как се бе помирила със собственото си минало, как Кайл се бе помирил със своето, припомняйки си всички чудеса, които бяха видели.

— Светът — каза тя — ще бъде едно по-добро място.

Тогава обаче в погледа й блеснаха дяволити пламъчета.

— Все пак — намигна тя, — нека се възползваме от последната ни вечер на действително уединение.

Тя хвана Кайл за ръка и го поведе нагоре по стълбите.