Четвъртото измерение

17.

Сценичните осветителни тела бяха монтирани: три големи лампи върху триножници с паравани за насочване на лъчите им. Те осигуряваха постоянен източник на енергия за извънземната конструкция, като й даваха възможност да изпълнява предназначението си, независимо какво беше.

Досега то се заключаваше в това да бъде в равновесно положение. Хедър можеше да помисли за пазарна ниша за един такъв продукт — мисъл за Кайл премина през ума й — но тя не вярваше, че извънземните биха пропилели десет години, за да й кажат как да накара нещо да стои неподвижно.

И все пак, може би това беше всичко, което извънземните искаха да разкрият: как материалите да издържат на големи напрежения, което да направи възможно построяването на високоскоростни космически кораби. Нали бързите пътувания между Земята и света на Кентавър биха изисквали значителни ускорения.

Всичко това нямаше смисъл. Ако кентавърийците имаха кораби, способни да развиват поне половината от скоростта на светлината, биха могли да изпратят работен модел много по-бързо, отколкото да предават плановете чрез радиосигнали. Разбира се, радиопредаването на информация е по-евтино от изпращането на физически обекти, но това я караше да се запита дали устойчивостта беше смисълът на тази конструкция.

Хедър седна и се загледа в обекта. Опитваше се да разгадае за какво може да се използва. Не харесваше научна фантастика като Кайл, но и двамата обичаха да гледат филма «2001: Една одисея в космоса» и сега в ума й изплува финалната фраза: «Неговият произход и предназначение — беше казал Флойд за монолита — все още са пълна загадка».

Тя продължаваше да мисли за липсващите данни — за това, колко голяма трябваше да е конструкцията. Може би не беше нужно да е в такъв голям размер. Обещаваната революция в нанотехнологиите така и не се бе случила дори и частично, защото квантовата несигурност направи изключително малките машини невъзможни за контролиране. Навярно полето, генерирано от плочките, бе замислено да преодолее това; може би кентавърийците са искали да направи конструкцията билион пъти по-малка от сегашния й размер. Все пак би трябвало да са казали колко голямо да бъде проклетото нещо.

Освен ако това не беше въпрос на избор. Тя продължаваше да се връща към идеята за мащаба: човекът естествено би го направил в един размер; интелигентният охлюв в по-малък; чувствителният алигатор би го изградил в по-голям мащаб.

Но защо да го прави с човешки размер? Защо кентавърийците биха позволили строителите, независимо кои са те, да го изградят в какъвто мащаб искат?

Освен ако, разбира се, както беше предположил Пол, не се предвиждаше строителите да могат да влязат вътре.

Глупава мисъл; навярно тя беше свързана повече със спомена й за «Конкорда», направен от отпадъчни консервени кутии, отколкото с обекта, който стоеше пред нея. Или може би това беше онзи проклет фройдизъм, който отново се промъкваше в мислите й — защо, разбира се, нещо трябваше да влиза в някакъв тунел.

Това беше налудничава идея. Как можеше да се влезе вътре? Къде всъщност да отиде? Това бяха осем куба, все пак.

В онзи куб там, хрумна й изведнъж, посочвайки наум третия по колоната, този с четирите допълнителни куба, прикрепени към него. Това беше единственият специален куб, единственият, на който нито една от страните не се виждаше.

Онзи там.

Можеше да откачи един от стърчащите кубове, да махне и двата панела, които представляваха скритата страна и да се покатери вътре. Разбира се, ако угаснеха лампите, много скоро цялата конструкция щеше да се срине и тя щеше да се намери на пода.

Шантава идея.

Освен това, какво очакваше да стане? Това нещо да излети, както правеше едно време Конкордът във въображението й? Да бъде пренесена през светлинните години до Алфа Кентавър? Лудост.

Както и да е, тя навярно не би могла да свали един от кубовете при действащото поле на структурната цялост. А ако го изключеше, всичко би се сринало в мига, в който поставеше някаква тежест върху него.

Отиде при конструкцията и хвана куба, който излизаше от дясната страна. Проклет да е, ако не се отдели лесно. Щом го дръпна, скобите, които го държаха, паднаха на пода. Двата панела, които представляваха вътрешната страна се бяха отделили заедно, а вътре се откриваше празната кухина на централния куб.

Хедър върна обратно куба, който бе махнала и той щракна на мястото си. Опита се отново да го дръпне и откри, че ако не тегли право навън, без каквито е да е странични движения, той не иска да се отдели. Не беше лесно, но тя успя да го направи отново. Повтори процедурата няколко пъти, а после опита и с другите кубове. Те лесно се свързваха отново, без значение на ъгъла, под който се притискаха, но всички те изискваха умело движение, за да се отделят. Първия път имаше късмет.

Тя пак свали страничния куб и погледна в празното пространство вътре. Всъщност трябваше да го направи малко по-голямо — навярно щеше да й е тясно. Не че наистина смяташе да влезе вътре, разбира се.

Хедър погледна към бюрото си, тръгна към него, спря, после тръгна отново. Като стигна, взе лист хартия и започна да пише, чувствайки се ужасно глупаво: «Аз съм в третия куб на главната колона. Загасете светлината и дръжте конструкцията на тъмно известно време — тя ще се разглоби и по този начин ще ме освободите.»

Откъсна парче тиксо и залепи бележката на стената.

После отново се приближи към куба. Предположи, че няма да й навреди, ако влезе вътре, докато не затвори конструкцията с куба, който бе свалила. Тя се събу, седна на ръба на кухината, вдигна краката си и се вмъкна вътре, свита в ембрионална поза.

Нищо, разбира се.

Освен… странно…

През стените влизаше въздух. Тя задържа дланта си близо до една от гладките стени и усети нежен бриз. Пиезоелектричната боя правеше нещо повече, освен да осигурява структурната цялост — или произвеждаше въздух или създаваше циркулацията му през стените.

Невероятно.

Сигурно беше циркулация на въздух през стените — това бе единственият разумен отговор. Извънземните едва ли биха могли да знаят какъв вид атмосфера е нужна на хората.

Хедър се вмъкна още по-навътре, колкото позволяваше ограниченото пространство. Това наистина беше единственият разумен отговор. Тя се присмя на себе си — беше предполагала, само предполагала, че извънземните й бяха съобщили как да построи космически кораб — такъв, който ще я отнесе далече от Земята, далече от нейните проблеми и ще я отведе до Алфа Кентавър.

Но ако всичко опираше до това да впомпва въздух отвън, нямаше да става за космически кораб. Тя се изви вътре в кухия куб, така че да опре нос на зелената субстратна стена. Усещаше лекия бриз, ала въздухът нямаше никакъв мирис.

Но ако не беше космически кораб, тогава какво? И защо беше това поле на структурна цялост?

Хедър знаеше какво трябва да направи — да върне на място сваления куб и да затвори конструкцията. Но първо би трябвало да каже на някого за това. Дори и при нейната бележка «Аз съм в третия куб», можеше да минат часове или дни преди някой да влезе в офиса. Какво щеше да прави, ако се окаже в капан вътре?

Помисли дали да не се обади на Кайл. Не беше добра идея.

През лятото нямаше аспиранти, но винаги няколко се навъртаха наоколо. Би могла да повика един от тях, макар че тогава щеше да се наложи да дели с него заслугите, когато публикуваше своите резултати.

И тогава, разбира се, изплува най-логичното име — това, за което знаеше, че съзнателно потиска.

Пол.

Можеше да му се обади. Той, така или иначе, имаше заслуга; все пак бе изработил компонентите, от които беше направена конструкцията, и беше помогнал в сглобяването й.

Може би това, по свой налудничав начин, беше съвършено разумно извинение да му се обади. Не че миналата вечер е било среща или нещо такова, нито пък се налагаше по-нататъшен контакт.

Тя излезе от кубичната кухина и отиде до бюрото си като се протягаше, опитвайки се да раздвижи ставите си.

Вдигна слушалката:

— Вътрешна директория: Коменски, Пол.

Чу се електронен сигнал и после се включи телефонната поща на Пол.

— Здравейте, тук е професор Пол Коменски, машинен инженер. В момента не мога да се обадя. Приемните ми часове за студенти са…

Хедър затвори слушалката. Усещаше леко сърцебиене — беше искала да се свърже с него и все пак чувстваше облекчение, че го няма.

Стана й горещо, навярно по-горещо, отколкото трябваше да се чувства от силната светлина в стаята. Тя погледна назад към конструкцията, после се обърна към монитора на компютъра си. Интернет страницата на Центъра за извънземни сигнали не се бе променила. Трябваше да има хиляди изследователи, които работеха върху проблема какво означават посланията на извънземните. Беше сигурна, че е доста по-напред от който и да е друг — щастливата случайност, че Кайл имаше картина на Дали на стената й беше позволила да отскочи напред. Но дали някой друг нямаше да построи подобна конструкция съвсем скоро?

Тя се поколеба цяла една минута, борейки се със себе си.

После мина през стаята, вдигна куба, който бе свалила и го приближи до конструкцията. След това взе един от вакуумните държачи, които Пол й беше дал, и го постави в центъра на една от страните — тази, която се състоеше от двата субстратни панела, слепени заедно. В горната част на черната пластмасова дръжка имаше малка помпа; Хедър я издърпа нагоре и уредът прилепна здраво към куба. После се опита да повдигне куба с ръка. Страхуваше се да не се разпадне, но нищо подобно не се случи.

След още един миг колебание тя се вмъкна отново в кухината и с вакумната дръжка повдигна куба. Той с лекота влезе в старото си положение и затвори отвора.

Когато потъна в тъмнина Хедър усети през нея да преминава вълна на паника.

Но това не беше пълна тъмнина. Пиезоелектричната боя светеше слабо с онази зеленикава светлина, която излъчват светещите в тъмното детски играчки.

Тя пое дълбоко въздух. Имаше достатъчно кислород, въпреки че затвореното пространство наистина изглеждаше задушно. Макар че определено нямаше да се задуши тук, тя искаше да се увери, че може да напусне конструкцията, когато пожелае. Извъртя ръце и се опита да избута навън куба.

Нова вълна на паника я заля — кубът не помръдваше. Полето на структурната цялост може би не й позволяваше да излезе.

Тя сви ръцете си в юмрук и отново блъсна куба…

… и той се отдели, падна на постлания с килим под, като страната с вакуумния държач остана отгоре.

Хедър усети, че се хили глуповато на собствената си паника. Навярно беше добре, че конструкцията не е космически кораб — щеше да направи първия контакт с пълни гащи.

Тя излезе навън, протегна се и изчака да се успокои малко.

След това опита още веднъж като се качи в конструкцията и с помощта на държача за стъкло затвори това, което вече възприемаше като «кубична врата».

Този път просто седеше и чакаше очите й да свикнат с полумрака, вдишвайки топлия въздух.

Хедър се вгледа във фосфоресциращите фигури върху панела пред нея, опитвайки се да извлече някакъв смисъл от рисунъка. Разбира се, нямаше как да знае дали беше ориентирала конструкцията в правилната посока. Можеше да гледа настрани или…

Или назад. Точно така, навярно седеше в обратна посока и всъщност гледаше назад. Пространството беше твърде тясно, за да се обърне обратно. Тя махна кубичната врата, провеси краката си навън и се извъртя. След като се настани, с лице към късата част на колоната вместо към дългата, тя хвана вакумната дръжка, за да затвори.

Седеше и чакаше очите й да свикнат с полумрака.

Постепенно пред нея се очертаха две окръжности. Едната беше непрекъсната, другата беше накъсана на осем къси арки.

В главата й проблесна светкавица. Непрекъснатата окръжност беше «Включено», съвсем буквално — затворена електрическа верига. А прекъснатата окръжност беше «Изключено».

Тя пое дълбоко въздух, после започна да придвижва ръката си напред.

— Алфа Кентавър, аз идвам — каза тя тихо и притисна дланта си върху затворената окръжност.