Четвъртото измерение

24.

Кайл и Стоун обядваха във «Водната дупка»; през деня лампите «Тифани» бяха загасени, а пердетата дръпнати, така че приличаше повече на ресторант, отколкото на бар.

— Президентът Питкеърн дойде да ме види днес — каза Кайл, докато се справяше с типично селския обяд от хляб, сирене и туршия. — Той изцяло е погълнат от работата ми по квантовите компютри.

— Питкеърн — пренебрежително промърмори Стоун. — Неандерталецът. — Той замълча за малко. — Е, не наистина, но изглежда като такъв, с това ниско чело и всичко останало.

— Може би има някаква неандерталска кръв у себе си — каза Кайл. — Нали такава беше теорията? Че Homo sapiens sapiens в Източна Европа се кръстосва с Homo sapiens neanderthalensis, така че има вероятност някои съвременни хора да носят в себе си неандерталски гени.

— Къде си бил досега, Кайл? В някоя пещера? — Стоун се разсмя на собственото си остроумие. — От двадесет години разполагаме с отделни части на митохондричната ДНК на неандерталеца, а преди около осем месеца възстановихме пълната верига на неандерталската ДНК — «Природата на нещата» направи цял епизод по този повод.

— Е, както ти каза, никой вече не гледа едни и същи предавания.

Стоун се изкашля.

— Както е да е, спорът беше разрешен. Никога не е имало такова нещо като Homo sapiens neanderthalensis — тоест, неандерталецът не е бил подвид на вида, към който принадлежим ние. По-скоро, те наистина са били нещо друго: Homo neanderthalensis, съвършено различен вид. О, възможно е — просто като предположение — човекът и неандерталецът да са произвели дете, но това дете почти със сигурност е било стерилно, както мулето например.

— Не — продължи Стоун, — представата, че щом някой има ниско чело, трябва да е с неандерталска кръв, винаги е била белег на опростенческо мислене. Ниското чело е просто нормална част в разновидностите на Homo sapiens — както цвета на очите или линиите на ръката. Когато се вгледаме в по-точните детайли на неандерталската анатомия — като назалната кухина например, в която има две триъгълни издатини, стърчащи навътре, или мускулните връзки по крайниците, или дори пълната липса на брадичка — ще видим, че те определено не приличат на съвременните хора. — Той отпи глътка от бирата си. — Неандерталците напълно са изчезнали като биологичен вид. Те са били върха на творението в продължение може би на сто хиляди години, но ние сме ги изместили.

— Това, в определен смисъл, е твърде лошо — каза Кайл. — Винаги съм харесвал идеята, че някак си сме ги включили в нас.

— Просто не е вероятно. О, може би в рамките на един и същи вид това понякога се случва; до края на този век на тази планета несъмнено ще има много повече хора от смесена раса, отколкото са чистокръвните хора. Но през по-голямата част от времето не се осъществява мирно предаване на жезъла, никакво включване на миналото в настоящето. Ние просто изтриваме от лицето на земята тези, които са били преди нас.

Кайл си помисли за просяците, които бе видял по улица «Куин».

— Имаш ли студенти от местното канадско население?

Стоун поклати глава отрицателно.

— Нито един. Вече.

— При мен също няма. Не зная дали има от местното население дори в преподавателския състав, как мислиш?

— Не съм чувал за никого.

— Дори и в науките за местните обичаи и традиции?

Стоун поклати глава.

Кайл отпи от питието си.

— Може би си прав.

— Прав съм — каза Стоун. — Разбира се, местното население все още съществува, но те са изключително ограничени. От десетилетия при тях има най-високо ниво на самоубийства, най-високо ниво на алкохолизъм, най-високо ниво на безработица, от която и да е друга демографска група в страната.

— Но аз си спомням, когато бях студент преди двадесет години, имахме няколко състуденти от местното население в групата.

— Разбира се. Но всичко идва от правителствените пари, а нито Отава, нито провинциите влагат повече в това, освен ако няма много гласоподаватели, които трябва да привлекат на своя страна — и тъжното е, че такива няма. Дявол да го вземе, има много повече украинци в Канада, отколкото местни канадци. — Той замълча за малко. — Местните хора не желаеха да приемат нашата култура. А когато ние решихме, че тяхната култура не съответства на нашия начин на живот, спряхме да удовлетворяваме претенциите им за земя, а сега ги оставяме да загинат и като народ. Ние, европейците, напълно отнехме Северна Америка от местното население.

Кайл мълча известно време, а после каза:

— Е, никой няма да я отнеме от нас.

Стоун отпи от бирата си.

— Не и докато извънземните на съпругата ти не слязат на Земята — каза той, сериозен до смърт.

Какво стремглаво впускане! Шеметно и вибриращо като при дрогата, която бе опитала наред с толкова други неща, когато за първи път дойде в големия град.

Умът на един друг човек!

Беше объркващо, замайващо, плашещо, въодушевяващо.

Тя се бореше с възбудата и изненадата, бореше се да изтласка на преден план рационалността.

Но другият беше толкова чужд.

Той беше мъж — едно на ръка. Умът на един мъж.

Но имаше нещо друго, което бе несъвместимо.

Образите бяха оцветени неправилно. Всичките в кафяво, жълто и сиво, а…

Ами, да, разбира се. Братовчедът на Хедър имаше същия проблем. Този мъж — който и да бе той — беше далтонист.

Но имаше още нещо, което не беше наред. Тя можеше — е, «да чуе» беше доста подходяща метафора — тя можеше да чуе мислите му, тих брътвеж, глас без дишане, звук без вибрации, думи, които се сипеха отляво и отдясно като последователно падащи плочки от домино.

Но те бяха безсмислени, неразбираеми…

Защото не бяха на английски.

Хедър се напрегна, опитвайки се да разбере някоя от тях. Те наистина бяха думи, но без придихание или акцент, беше трудно да определи на какъв език принадлежаха.

Гласни. Съгласни.

Не, не. Съгласни първо, после гласни, винаги в такъв ред. Никога две съгласни една до друга.

Звучеше като японски.

Ами, да. Японскоговорящ. Мислещ на японски.

Защо не? Навярно три четвърти билион хора говореха — мислеха — на английски през по-голямата част от времето. Американци, канадци, британци, австралийци, друга част от населението, с повърхностни знания по езика. О, вероятно половината от жителите на света говореха английски, но той беше майчин език само за една десета от цялото земно население.

Дали да не опиташе отново? Да прекъсне връзката? Да избере друг ключ върху стената на човечеството?

Да. Но не още. Не още.

Беше прекрасно.

Беше в контакт с един друг ум.

Дали той го съзнаваше? Ако беше така, то Хедър не можеше да долови никакъв знак за това.

Появяваха се образи, оформяха се за секунда, после изчезваха. Толкова бързо се сменяха, че Хедър не можеше да ги проследи всичките. Много от тях бяха разкривени. Видя лицето на един мъж — азиатец — но пропорциите бяха съвсем погрешни; устните, носът и очите бяха със застрашителни размери, а останалата част от лицето се размазваше. Дали се опитваше да си припомни някого? На определени места детайлите бяха смайващи: порите по носа на мъжа, къси черни косми — не мустаци, а не достатъчно добре обръснати косми над горната устна; очите — кръвясали. Но другите детайли бяха само грубо скицирани: два издатъка от главата, приличащи на глинени — уши, припомнени без подробности.

Други образи. Оживена улица вечерта, навсякъде неонови светлини. Котка на черни и бели петна. Жена, азиатка, млада, хубава — и изведнъж гола, очевидно разсъблечена от мъжкото въображение. Отново смущаващото разкривяване на образа, като едни детайли изпъкваха, други се губеха: гърди с цвят на алабастър, надути като балони, странни жълто-сиви зърна, продукт на неговия далтонизъм; устни, растящи до такива размери, че изпълваха целия екран, като че ли се готвеха да го погълнат.

И, невероятно, неговите чувства също: сексуално желание — нещо, което, ако трябваше да бъде честна, Хедър бе изпитвала веднъж или два пъти, но никога по същия начин.

А после жената изчезна и се появи претъпкано с хора Токийски метро, всички надписи бяха с йероглифи.

Порой от думи — да, думи: изречени. Мъжът слушаше нещо.

Не, той подслушваше, напрягайки се да дочуе разговора.

Напрягайки се също да запази безизразно лице, така че да не се издаде.

Картината на метрото се олюля и задвижи.

Шумът на моторите.

А след това този шум заглъхна, изтласкан от съзнанието. Мислите му се бяха отклонили другаде.

Действителни визуални образи — с изключение на далтонизма, относително лишени от изопачаване.

И извикани мислени образи, една галерия от въображаеми или полуприпомнени, или митични картини на мисълта.

Толкова много от това беше неразбираемо за Хедър. Беше потресаващо откритие за един последовател на Юнг: да разбере, че културната относителност наистина съществува, че умът на един японец може да бъде също толкова чужд за една канадка, поне колкото умът на един от кентавърийците.

И все пак…

И все пак, този мъж принадлежеше към Homo sapiens. Дали странността на неговия ум се дължеше повече на това, че е японец или че е мъж? Или беше просто заради неговата обособеност, уникалните качества, които изграждаха този… този Айдеко, това беше името му; то дойде неканено в съзнанието й както перце, падащо на земята — качествата, които правеха Айдеко индивидуално човешко същество, различно от другите седем билиона души на планетата?

Винаги си бе мислила, че разбира Кайл и другите мъже, но никога не беше ходила в Япония и не разбираше дума от езика.

А може би просто не разполагаше с розетския камък на мисълта. Навярно мислите и страховете, и нуждите на този Айдеко бяха подобни на нейните собствени, но бяха кодирани различно. Архетиповете трябваше да са там. Също както Шамполион разпозна името на Клеопатра, написано на гръцки и с йероглифи, правейки по този начин възможно разчитането на древноегипетския текст върху истинския розетски камък, така и тук трябваше да бъде архетипът на Майката Земя и на падналия ангел, и на незавършеното цяло, който формираше основата на това, което беше Айдеко. Само ако можеше да намери ключа към него…

Но както и да опитваше, повечето от това, което той мислеше, оставаше загадка. Все пак, ако имаше достатъчно време, тя беше сигурна, че може да извлече смисъл от всичко…

Метрото навлизаше в друга станция. Тя беше чувала истории за плещести мъже, чиято работа била да набутват хората във вагоните на японското метро, като ги натъпкват, колкото бе възможно по-плътно, но нямаше и следа от такова нещо. Може би историите бяха мит; може би това също беше архетип: погрешната представа за другите.

Една мисъл изплува в съзнанието на японеца — друга крещящо сексуална мисъл. Хедър се стресна от нея, но тя бе потисната почти на мига. Друга културна определеност? Тя беше прекарала много дълги пътувания в безполезни фантазии — повече романтични, отколкото порнографски. Но този мъж отпъди случайната мисъл и върна ума си към себевладеене.

Културната определеност. Старият завет казваше, че бащите би трябвало да спят с дъщерите си.

Тя потрепера и…

Не, това беше композицията вагони, която отново тръгваше. Айдеко мразеше да пътува — навярно това също беше един архетип, един стълб на съвременното колективно несъзнавано, една Клеопатра, издълбана с длето в гранита.

Това проникване в другия беше замайващо. Имаше сексуален оттенък, дори и без сексуалните мисли — беше пропито от воайорство.

Беше възбуждащо и вълнуващо.

Но тя знаеше, че трябва да прекрати контакта.

Почувства внезапен пристъп на тъга. Сега познаваше Айдеко по-добре, отколкото всеки един друг; беше видяла света през очите му, беше усетила мислите му.

И след това кратко, но дълбоко свързване, едва ли някога отново щеше да го срещне.

Ала тя трябваше да побърза.

Истината беше някъде там.

Неоспоримата истина.

Истината за миналото.

Истината за Кайл и тяхната дъщеря.

Една истина, която Хедър трябваше да открие.