Четвъртото измерение

9.

На Кайл му предстоеше голяма демонстрация; тя бе жизнено важна за продължаването на откритията в неговия изследователски проект. Би трябвало да е притеснен — но не беше. Вместо това, както и през всичките тези дни, вниманието му бе погълнато от обвинението на Беки.

Освен с Хедър и Зак той не бе говорил с никого, с изключение на Чийтах. Единственият човек, на когото бе признал тайната си, всъщност не беше човек; със същия успех би могъл да се разтовари и пред г-н Кафе.

Кайл имаше нужда да разговаря за това с истински човек. Той дълго и усилено мисли на кого може да се довери. Никой от факултета по компютърология не ставаше. През идващите месеци лабораторията му можеше да се превърне в единственото възможно място за него.

«Мълин хол» беше съвсем близо до «Нюмън сентър», където се намираше римо-католическото капеланство на Торонтския университет. Кайл си помисли да поговори с капелана, но се отказа. Не че имаше нещо общо, но изповедалнята беше в бяло и черно. Точно като кожата на зебра.

И тогава му хрумна.

Най-подходящият човек.

Кайл не го познаваше добре, но бяха работили заедно в три или четири комитета, бяха обядвали заедно във финансовия клуб от време на време.

Кайл вдигна слушалката на телефона:

— Вътрешна директория: Бентли, Стоун.

Прозвуча сигнал, после се обади отзивчив глас:

— Ало?

— Стоун? Обажда се Кайл Грейвс.

— Кой? О, Кайл, да. Здравей.

— Стоун, чудех се дали си свободен да пийнем по едно питие довечера.

— Ами, добре. Факултетският клуб?

— Не, не. Някъде извън корпуса.

— Какво ще кажеш за «Водната дупка» на улица «Колидж»? — предложи Стоун. — Знаеш ли го?

— Минавал съм оттам.

— Ти ще дойдеш от «Мълин», нали?

— Да.

— Отбий се в офиса ми в пет. «Пърсюд хол», стая две-двадесет-две — също като старото телевизионно шоу. На път ти е.

— Ще дойда.

Кайл затвори като се чудеше какво точно ще каже на Стоун.

Хедър влезе в офиса си в университета на Торонто. Той не беше голям, но поне университетите все още не бяха въвели кабинки за академиците си. Тя делеше офиса с Омар Амир — друг асоцииран професор — но той прекарваше целия юли и август в селото на своето семейство в Кавартас. Така че поне през лятото тя можеше напълно да се уедини и съсредоточи върху работата си. По-новите офиси бяха изградени от панели матирано стъкло, с леки врати, но стаята на Хедър и Омар беше старомодно светилище с масивна дървена врата, която скърцаше на пантите си, и прозорец, който гледаше на изток, към бетонирания вътрешен двор между «Сид Смит» и улица «Сейнт Джордж». Имаше също пердета — някога наситено червени, а сега бледокафяви. Сутрин трябваше да ги дърпа, за да се скрие от лъчите на изгряващото слънце.

Вчерашното извънземно радиопослание все още беше на монитора й. Тъй като интервалът между посланията беше тридесет часа и петдесет и една минути, всяко следващо идваше с около осем часа по-късно от предходния ден. Последното беше получено в 4,54 часа сутринта, източно време, сряда; днешното се очакваше да започне в 11,45 на обяд. Посланията бяха приемани от радиотелескопите на различни националности, в зависимост от това, коя част на земята беше обърната към Алфа Кентавър в необходимия час, но всички те излизаха на екран при получаването им в Световната компютърна мрежа. Един допълнителен приемник в орбита винаги беше насочен към Алфа Кентавър.

Хедър се надяваше, че един ден ще погледне последното съобщение и то ще й стане ясно. Нямаше предвид простотата на първите единадесет послания: преки изображения на питагоровата теорема, химически формули и планетарни системи. Макар че, трябваше да признае, и те поставяха някаква загадка: химическите съединения, определени по формулите, бяха синтезирани на Земята, но още никой не бе определил за какво биха могли да се използват.

Хедър си направи кана с кафе и седна да разгледа отново вчерашното послание.

Както винаги то беше представено като две перпендикулярни мрежи. Всяко послание беше изпращано под формата на поредица от около сто хиляди двоични числа в продължение на два или три часа. Общият брой на числата във всяко послание винаги беше произведение на две неделими числа, което означаваше, че цифрите могат да се подредят по два възможни начина. Според Центъра за извънземни сигнали в Карачи, Пакистан това послание беше дълго 108 197 байта. Това число бе произведение на неделимите числа 257 и 421, което означаваше, че цифрите можеха да се подредят или като 257 реда и 421 колони, или като 421 реда и 257 колони. Понякога единият образ изглеждаше интуитивно по-правилен от другия — при него се появяваха квадратчета или кръгчета, докато при алтернативното декодиране резултатът бе просто мешаница. Но след като все още никой не бе разтълкувал посланията, не можеше да се определи кое е правилното тълкуване.

Когато посланията започнаха да пристигат за първи път през 2007 година, милиони хора задълбочено изучаваха всяко едно от тях. Но с годините интересът бе намалял. Въпреки че имаше достъпен за всички драйвър, който записваше всяко едно послание от извънземните и увеличаваше различни части от него по избор, Хедър знаеше, че понастоящем има не повече от триста изследователи, които активно анализираха всяко ново послание.

По-правилно изглеждащата версия на днешното послание показваше три правоъгълника и два кръга сред това, което иначе приличаше на море от произволно разхвърляни черни и бели квадратчета; черните представляваха нулите, а белите — единиците. Хедър чувстваше, че й убягва нещо просто. Някъде сред сто милиона байта информация, получена от Алфа Кентавър, трябваше да има ключ, чрез който всички останали послания да бъдат разбрани.

Имаше разминаващи се гледища: един изследовател от Португалия дълго поддържаше мнението, че ключът ще дойде като финално послание, а не като едно от първите; по този начин извънземните ще отсеят всяка една раса, на която й липсва търпението, необходимо за междузвездните комуникации. Други твърдяха, че извънземните податели са просто твърде извънземни — че ние не сме способни да общуваме с тях. Трети лагер спореше, че човечеството просто не е достатъчно умно или напреднало, за да проумее това, което е казано. Чуждите жители може би наистина все още изпращаха информация, която считаха за основна, но материалът вече бе извън възможностите на колективния мозък на човечеството.

Хедър беше последовател на Юнг в психологията. Тя вярваше, че всички хора имат общ речник от символи и архетипове, които формират основата на мисленето. Кентавърийците явно имаха различен набор от основни метафори и символи и ако тя съумееше да разбере какви са те, щеше да разгадае кода.

Хедър отпи от кафето си. Посланието беше също толкова неразбираемо, колкото и предишните. Може би това беше една гигантска кръстословица, мислеше си тя. Мрежата от бели и черни квадратчета определено приличаше на кръстословица, макар че попълването на празните места беше човешко схващане, навярно — ако за миг можеше да приеме Фройд — свързано с нашата сексуална биология. Все пак, тя не за първи път се чудеше, дали посланията целенасочено не са пълни — само ин, без янг — и извънземните чакаха човечеството да осигури липсващата част, за да го завърши.

Досега човечеството не беше отговорило; друго разпространено тълкуване бе, че розетския камък[1] се задържаше, докато Земята не изпрати отговор.

Едно старо схващане в ПТИР (Проекта за търсене на извънземен разум) твърдеше, че вероятно сигналите ще се изпращат в честотен интервал, наречен «водната дупка» — между емисионната честота за водорода, 1420 мегахерца, и за хидроксила, 1667 мегахерца. Водородът (H) и хидроксилът (OH) са компоненти на водата (H₂O), а атмосферата на Земята е най-пропусклива за радиовълни в този честотен обхват, докато в междузвездното пространство до голяма степен няма смущения. След като целият живот, както знаем ние, е започнал във водата, тази област от спектъра изглеждаше естествен сборен пункт за онези видове, които търсеха да осъществят междузвездна връзка.

Сигналите на кентавърийците обаче изобщо не бяха близо до водната дупка — друг пример за това, че нещо, което ние очаквахме да бъде общ възглед за реалността, не се оказа така.

Възможно ли беше, чудеше се Хедър, да има други водни дупки — друга обща почва, която да се споделя от което и да е същество, живеещо в нашата вселена, независимо от биологията му или природата на неговата планета?

Трябваше да се срещне с една своя приятелка, Джуди, за обяд във факултетския клуб в 12,15 часа. Щеше да изчака началото на днешното послание и тогава да тръгне.

Оставаха й десет минути. Хедър не беше от тези, които не оползотворяваха времето си. Отвори електронния си бележник и се зачете.

След малко телефонът иззвъня. Хедър дочете параграфа и разсеяно вдигна слушалката.

— Ало?

— Хедър? Забрави ли?

Хедър погледна часовника си.

— О, господи! Съжалявам, Джуди! — Тя хвърли поглед към компютъра. — Чаках днешното послание — щях да тръгна веднага след сигнала за започване на приемането.

Тя се премести пред компютъра и му зададе команда да отиде направо на страницата на Центъра за извънземни сигнали. Нищо.

— Джуди, няма да успея. Извънземното послание днес закъснява.

— Сигурна ли си, че си определила вярно времето?

— Напълно. Виж, трябва да видя какво става. Нека обядваме утре, какво ще кажеш?

— Добре, ще ти се обадя.

— Благодаря ти — Хедър затвори слушалката. В същия миг телефонът иззвъня отново. Тя вдигна. — Ало?

— Хедър, обажда се Салме ван Хорн.

— Салме! Откъде се обаждаш? В Канада ли си?

— Не, все още съм в Хелзинки. Опита ли да изведеш днешното послание?

— Да. Изглежда обаче нищо не идва.

— Това никога преди не се е случвало, нали? Кентавърийците не са пропускали нито един ден?

— Не. Дори не са закъснявали.

— Предполагаш ли, че проблемът е у нас? — попита Салме. — Чий ред е да получава посланието?

— Като първи е посочен Аресибо, нали така? Но има подсигуряващи… — о, чакай. Нещо излиза на Интернет страницата.

— И аз го виждам.

— Проклети холограми… а, ето: «Няма техническа повреда в приемника. Очевидно не е изпратено послание.»

— Това не може да е краят на трансмисиите — заяви Салме. — Трябва да има ключ.

— Може би са се уморили да ни чакат да им отговорим — каза Хедър. — Сигурно няма да изпратят нищо, докато не им отговорим.

— Или може би…

— Какво? — попита Хедър.

— Уравнението на Дрейк, последният член.

Хедър мълча известно време.

— О — тихо каза тя.

Уравнението на Дрейк определяше броя на радиопредаващите цивилизации в галактиката. То имаше седем члена:

R.f_pn_ef_lf_if_cL

Скоростта на образуване на звездата, умножено по частта на звезди с планети, умножено по броя на тези планети, които са подходящи за живот, умножено по частта на подходящите планети, на които действително възниква живот, умножено по частта на интелигентните форми на живот, умножено по частта на интелигентните форми на живот, които всъщност развиват радио, умножено по… L.

L: животът на такава една цивилизация.

Една цивилизация, която имаше радио, навярно имаше и ядрени оръжия или други също толкова опасни неща.

Цивилизациите можеха да бъдат заличени за миг — със сигурност за по-кратко време от един тридесет и четири часов ден.

— Не може да са мъртви — обади се Салме.

— Или са мъртви, или нарочно прекратиха, или посланието е завършено.

На вратата се почука. Хедър закри с ръка слушалката.

— Влез.

Асистентът подаде глава.

— Извинете за безпокойството, професор Дейвис, но от Си Би Си са на телефона. Искат да разговарят с вас за това какво се е случило с извънземните.